вторник, 22 февруари 2011 г.

Канон за апостол Андрей

Песен първа

Най-пръв си от всички!

Като първозданните светила те създаде за земята,

омрачените от дяволска съблазън да осияеш ти заповяда

и към неговата светлина всички да насочваш.



Когато пожела от робството да ни избави,

Създателят на всичко дойде на земята,

от земните съблазни призова те, свети,

развесели те, за да насочваш земните към светлината.



Омрачените от съблазън народи като видя, Владико,

при себе си, който си светлина, Светий,

повика апостола Андрей и велегласно повели му

на всички хора да благовести за тебе.



Към Богородица

Всичко предречено за тебе, Дево майко, се изпълни,

защото светлината, произлязла от твоята утроба,

направи явна светлината на апостола,

всички хора осветяваща.





Песен трета

Светий, Христос апостол те нарече,

за да те изпрати сред народите,

та всички тях да доведеш при него,

възгласящи с вяра: „Никой не е свят като нашия Бог!“ (1 Царств. 2:2)



Светий, горейки чрез Светия Дух,

ти сгряваш земята, вледенена

от греховната съблазън

и възгласяваш с вяра: „Никой не е свят като нашия Бог!“



Светий, ти озари вселената,

озарен от Духа, апостоле Андрей,

като призова народите да възгласят:

„Никой не е свят като нашия Бог!“



Към Богородица

Светии апостоле, уподобен на херувим,

ти прославяше родения от дева Христос

и призоваваше народите да възгласят:

„Никой не е свят като нашия Бог!“



Песен четвърта

Река, изпълнена с води животворни (по Пс. 64:10),

ти, свети апостоле Андрей, напои вселената,

езическите народи — с разум, чрез твоето учение.



Всички страни дочуха, Господи,

светите гласове на твоите апостоли —

с твоята слава се изпълни цялата земя (по Пс. 71:19).



Славата ти на земята, апостоле преблажени,

пророците предрекоха чрез святото пришествие —

с похвала за тебе се изпълни цялата земя.



Към Богородица

Възкликна пророкът:

„Предреченото за тебе се сбъдна,

пресвята и преславна! Ето твоят Син чрез апостола

като със стрела зловерието простреля!“



Песен пета

Над цялата земя се разнесе твоят глас, апостоле,

като гръм, пробуждащ спящите в неверие;

блесна от изток като мълния,

просветлявайки всички страни на земята.



Светецо Андрей, пратенико, призван от Христос,

събирателю на апостолите! Ти възкликна към всички тях:

„Наистина, това е Божият ум и Богът на всички,

нашият Спасител — Христос, царят на мира!“



Дочуха всички земни краища, апостоле,

светата твоя проповед

и твърде много се уплашиха от гръмовния ти глас,

във вярата Христова всички сърца откърмящ.



Към Богородица

Пресвята Богородице Дево,

възпламенен от любовта на родения от тебе Син,

апостолът изпепели всяко безбожие

и с благоверие насея земята.



Песен шеста

Всичките народи, достигнали до ада,

гръмогласно възкресил, апостоле свети,

с проповедта си призова: „Покайте се!

Настъпи време за спасението на всички!“



Когато ходеше Иисус по морето житейско,

улавя те, свети апостоле мъдри,

да улови, желаейки, всички народи

чрез тебе — рибаря, чрез словото на твоите уста.



В морето на безбожието когато

потънаха всички страни, апостоле,

народите уловил като риби,

ги към Христос ги привлече, мъдри.

Като видя това, зарадва се Христос,

главата твоя увенча, свети и славни апостоле Андрей.



Към Богородица

Проклятието над Адам и Ева

в утробата си потопи, девице,

на праотеца син като роди, безмъжна — Бога Христос.

Моли го непрестанно за нас, които

винаги възпяваме те като Божа майка.



Песен седма

Ти обходи всички земни краища,

свързан от Христовата любов, свети,

а до патриаршеския град достигнал

велегласно възгласяше, Спасителя славейки:

„Благословен е Богът на нашите отци!“ (Дан. 3:26,52)



Безбожния цар Египт* зловерен,

където светите ти нозе ходиха,

ти, свети апостоле, изобличи:

„Защо, безумни, не зовеш със мене:

Благословен е Богът на нашите отци!“



Немъдрият цар, бидейки сам в тъмница и тъмен,

заповяда да те свържат, свети апостоле Андрей —

тебе, който всички извеждаш из тъмнината.

А ти възгласяше:

„Благословен е Богът на нашите отци!“



Към Богородица

Апостоле, подобно на Христос, от дева Богородица роден,

отиваше на съд ти свързан.

Извика ти: „Не ще се поклоня на сътвореното!“,

непрестанно възгласяйки към царя Христос

„Благословен е Богът на нашите отци!“



Песен осма

Високомерието на врага-мъчител,

пред съда изправен, ти изобличи

и Бога проповядваше, свети, зовейки:

„Господа възпявайте и прославяйте във вековете!“



„Защо напразно погубваш се, мъчителю, — ти рече, —

като не вярваш в Твореца-Бог

на всичко, към когото аз възгласям:

„Господа възпявайте и прославяйте във вековете!“



Свети апостоле мъдри,

като имаше голяма дързост чрез Христос,

зловерието Египтово ти победи

и да възпяват заповяда Господа,

единствения многомилосърден

и да го прославят във вековете.



Към Богородица

Избавихме се чрез тебе, Дево,

от обедняването на праотеца,

защото твоят Син зловерието простреля

чрез апостолите като със стрели,

а те — чрез благодатта на Бога Христос,

единствения милосърден, създателя на всичко.



Песен девета

Зловерният цар Египт, гърчейки се страшно,

задявай от зъл дух и със заплаха пристъпил,

на кръст заповяда тебе да привържат, свети.

Увиснал на кръста, ти верните повика

и напътстваше ги към Христос, към пътя на мира.



Към всичките ти, свети, извика:

„Не ще се уплаша от кръста, но ще му се поклоня!

Спаси и дай ме на Учителя, кръсте честни,

та с тебе врага да победя, защото

всичките верни чрез тебе намерихме спасение!“



В смъртта си на Учителя уподоби се, свети,

и вече се засели там — в небесните села,

превърнал се в ангел. С тях сега,

с ангелите, не преставай да се молиш

пред Бога на всички за нашите души.



Към Богородица

Майко пречиста, пресвята девице,

която си истинско избавление за всички,

за нас не преставай Бога да молиш, когото роди.

Всички ни спаси от злината,

та в памет на апостола усърдно да те възвеличим.

сряда, 12 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част пета. Земен жител

19

Около обяд зазвъня телефонът. Максим взе слушалката. Гласът на прокурора каза:

— Може ли да се обади господин Сим?

— Слушам ви — отзова се Максим. — Здравейте.

Веднага почувства, че се е случило нещо нередно.

— Той пристигна — каза прокурорът. — Започнете веднага. Възможно ли ви е?

— Да — отвърна през зъби Максим, — но вие ми бяхте обещали някои неща…

— Не успях да направя нищо — в гласа на прокурора се появиха панически нотки. — И вече няма кога. Започвайте незабавно, не губете нито минута! Слушате ли ме, Мак?

— Добре. Това ли е всичко?

— Той пътува към вас. Ще бъде там след трийсет-четирийсет минути.

— Разбрах. Това ли е?

— Да. Действайте, Мак, действайте. Бог да ви е на помощ!

Максим хвърли слушалката и няколко минути поседя, размишлявайки. „Массаракш, всичко се обръща с главата надолу… Впрочем, ще имам време за мислене…“ Той отново грабна слушалката:

— Дайте ми професор Алу Зеф.

— Да! — кресна Зеф.

— Обажда ти се Мак…

— Массаракш, нали те молих да не ми досаждаш днес…

— Млъкни и слушай. Веднага слез във вестибюла и ме чакай…

— Зает съм, массаракш!

Максим скръцна със зъби и погледна към лаборанта. Онзи прилежно смяташе на аритмометъра.

— Зеф, незабавно слез във вестибюла. Разбра ли? Незабавно!

Той прекъсна и набра номера на Глигана. Провървя му: онзи си беше вкъщи.

— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.

— Добре — каза Глигана. — Отивам.

Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето, извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово.

„Колата е в гаража, бомбата е в багажника, резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва. Документите са в джоба ми, Глигана ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за него… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:

— Викат ме. Ако ме търсят, кажи, че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.

Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла. Когато видя Максим се спря, сложи ръце зад гърба си и си придаде важен вид:

— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалече.

Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.

— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде, защо?…

Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на поляната, далече от тях, на пресекулки тракаше тревокосачка.

— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.

— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай! Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?

— Е? — нетърпеливо попита Зеф.

— Примерно след половин час ще се появи Странника…

— Че той пристигна ли?

— Не ме прекъсвай. След около половин час може би ще пристигне Странника. Ако не дойде, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако се появи, го застреляйте.

— Ти какво бе, да не си полудял? — възкликна Зеф и спря.

Максим продължи нататък, Зеф с проклятия го догони:

— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…

— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странника трябва да бъде застрелян…

Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.

— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо Странника? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…

— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника, опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един-единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай предвид: ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време. Действай, Зеф.

Той включи двигателя и на заден ход бавно изкара колата от гаража. Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.

Машината спря. Гвардеецът с каменно лице, без бързане, записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:

— Какво изнасяте?

— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.

— „Рефрактометър РЛ-7, инвентарен номер…“ — промърмори гвардеецът. — Сега ще си запиша… Той бавно бръкна в джоба си за бележник.

— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.

— Кой е подписал разрешението?

— Не знам. Навярно Главоча…

— Не знаете… Ако подписваха по-ясно, всичко щеше да е наред…

Най-после той отвори вратите. Максим излезе на шосето и започна да изстисква от таратайката си всичко възможно. „Ако нищо не стане — помисли си той — и ако остана жив, ще трябва да бягам. Тоя проклет Странник, тоя дявол нещо е надушил и се върна… А какво ще правя, ако работата стане? Нищо не е готово, нямам схема на двореца — не успя Умника, не ми намери и снимките на Отците… Момчетата не са готови, никакъв план за действие… тоя проклет Странник! Сигурно трябва така: двореца, Отците, телеграфа и телефона, гарите, бърза телеграма в каторгата — нека Генерала събере всички наши и право там. Массаракш, нямам представа как се взема властта. А още и Гвардията, армията… и щабът. Ето с какво трябва да започна. Е, това е работа за Глигана, той ще се радва да се заеме с това, той се ориентира там. И някъде още действат белите подводници… Массаракш, ами че войната още продължава!“

Той включи радиото. Под звуците на бодрия марш нарочно хрипкавият глас на диктора крещеше: „… Неизвестните Отци още веднъж демонстрираха пред целия свят безкрайната си военна мъдрост! Сякаш отново оживя стратегическият гений на Габелу и Железния Водач! Сякаш отново се надигнаха славните сенки на нашите войнстващи непобедими предци и се хвърлиха в боя начело на танковите колони! Хонтийските провокатори и подпалвачи на конфликти претърпяха такова поражение, че никога повече няма да посмеят да подадат нос извън границите си, никога повече не ще пожелаят нашата свещена земя! Хонтийските пишман воини хвърлиха срещу нашите градове многохилядни армади от бомбардировачи, ракети, управляеми снаряди, но и тук победи не стратегията на тъпата сила, а мъдрата стратегия на най-точните преценки и ежесекундната готовност да отразим атаките. Не, ненапразно търпяхме лишения и давахме последните си стотинки за укрепването на отбраната, за създаването на непробиваемата броня на противобалистичната защита! «Нашата система за ПБЗ няма аналог в света» — заяви само преди половин година фелдмаршалът от резерва, кавалерът на две Златни знамена Иза Петроцу. Старият войн беше прав. Нито една бомба, нито една ракета, нито един снаряд не падна на свещената земя на Отците! «Непреодолимата мрежа от стоманени кули е не само нашият несъкрушим щит, символ на гения и нечовешката проницателност на онези, на които сме задължени за всичко — на нашите Неизвестни Отци» — пише в днешния брой на…“

Максим изключи радиото. Да, войната като че ли свърши. Кой знае какво готвят още… Максим свърна от централната улица в тясна пресечка между два гигантски небостъргача от розов камък и по паважа подкара към овехтяла, почерняла къщичка. Глигана вече го чакаше, пушеше цигара, облегнат на уличния фенер. Когато колата спря, той хвърли фаса, промуши се през малката вратичка и седна до Максим. Беше спокоен и студен — както винаги.

— Здравейте, Мак. Какво се е случило?

Максим обърна колата и отново излезе на главната улица.

— Знаете ли какво е това термична бомба? — попита той.

— Чувал съм.

— А работили ли сте някога със синхронни детонатори?

— Вчера, например.

— Отлично.

Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше голямо и Максим се абстрахира от всичко, съсредоточен върху това да си пробие път, да се промъкне между огромните камиони и старите олющени автобуси, без да блъсне никого, без да позволи някой да го блъсне, и да случи зелена светлина, и пак да случи зелена светлина, без да губи поне тая жалка скорост, която имаше. Най-сетне колата излезе на Горското шосе, на познатата автострада, обградена с огромни дървета.

„Забавно — изведнъж си помисли Максим. — По същия този път навлизах в тоя свят, по-точно, возеше ме горкият Фанк, а аз не съобразявах нищо и мислех, че той е специалист по пришълци. А сега по същия този път аз може би напускам тоя свят и света въобще, че и при това отнасям със себе си хубав човек…“ Той погледна към Глигана. Лицето му беше съвършено спокойно: той седеше, подал лакътя на протезата си през прозорчето, и чакаше да му обяснят всичко. Може би се учудваше, може би се вълнуваше, но това не можеше да се забележи. Максим почувства гордост от това, че такъв човек му се доверява и разчита на него без никакви съмнения.

— Аз съм ви много благодарен, Глигане.

— Така ли? — попита сакатият и обърна към него сухото си жълтеникаво лице.

— Помните ли, веднъж на едно заседание в Щаба вие ме повикахте настрани и ми дадохте няколко разумни съвета?

— Помня.

— За тях съм ви благодарен. Послушах ви тогава.

— Да, забелязах. Донякъде дори ме разочаровахте с това.

— Бяхте прав. Приех съветите ви и в резултат нещата се обърнаха така, че получих възможността да проникна в Центъра.

Глигана подскочи:

— Сега ли?

— Да. Трябва да бързам, а не можах да приготвя нищо. Могат да ме убият, тогава всичко ще бъде безсмислено. Затова ви взех със себе си.

— Говорете.

— Аз ще вляза в зданието, вие оставате в колата. След известно време ще се вдигне тревога, може да започне стрелба. Това не бива да ви тревожи. Вие оставате в колата и чакате. Чакате… — Максим се замисли и пресметна: — Чакате двадесет минути. Ако през това време получите лъчев удар, значи всичко е наред. Припадайте с щастлива усмивка на физиономията… Ако нищо не стане, излезте от колата. В багажника има бомба със синхронен детонатор, поставен на десет минути. Оставете я на улицата, включете детонатора и тръгвайте. Ще има паника, много голяма паника. Постарайте се да използвате всички възможности, които тя ще ви даде.

Известно време Глигана размишляваше.

— Ще ми разрешите ли да позвъня?

— Не.

— Вижте — каза Глигана, — ако не ви убият, значи, както разбирам, ще ви трябват хора, готови за бой. Ако ви убият, ще ми потрябват хора. Нали именно за това ме взехте — в случай, че ви убият… Сам ще мога само да започна, времето ще е малко и хората трябва да бъдат предупредени предварително. Искам именно за това да ги информирам.

— Щаба ли? — с неприязън попита Максим.

— В никакъв случай. Имам своя група.

Максим мълчеше. В далечината вече се издигаше сивото пететажно здание с каменна стена покрай фронтона. Същото онова здание. Някъде там, из коридорите, бродеше Риба, крещеше и плюеше разгневеният Хипопотам. И там беше Центъра. Кръгът се затвори.

— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка. Когато вляза вътре, но не преди това, можете да излезете от колата и да се обадите.

— Добре — каза едноръкият.

Вече се приближаваха към завоя, извеждащ встрани от автострадата. Максим си спомни за Рада и си представи какво ще стане с нея, ако той не се върне. Ще бъде много зле. А може би нищо няма да й се случи… Може би, напротив, ще я пуснат… „Все едно — сама… Гай го няма, мен също няма да ме има… Горкото момиче…“

— Имате ли семейство? — попита той Глигана.

— Да. Жена.

Максим прехапа устни.

— Извинявайте, че така се получи…

— Нищо — спокойно каза Глигана. — Аз се простих с нея. Винаги се прощавам, когато излизам от къщи… Значи това е бил Центъра? Кой би могъл да си представи. Всички знаят, че това е телецентър и радиоцентър, а се оказва, че е просто Центъра…

Максим спря на паркинга, пъхна се между овехтялата малка кола и разкошна правителствена лимузина.

— Е, това е — каза той. — Пожелайте ми успех.

— От все сърце… — каза Глигана. Гласът му пресекна, той се задави и промърмори: — Все пак доживях този ден.

Максим отпусна лице върху кормилото.

— Дано преживея този ден. Дано видя вечерта…

Глигана го погледна с тревога.

— Не ми се ходи — обясни Максим. — Ох, как не ми се ходи… Между другото, имайте предвид нещо, обяснете го и на своите другари. Вие живеете не на вътрешната, а на външната повърхност на Сферата. И такива сфери има още много на света, на някои от тях живеят много по-зле от вас, на други — много по-добре. Но никъде не живеят по-глупаво. Не вярвате ли? Е, вървете по дяволите. Аз тръгвам.

Той отвори вратата и излезе. Пресече асфалтирания паркинг и започна да се качва по каменната стълба. Напипа в джоба си входния пропуск, който му беше направил прокурорът, вътрешния пропуск, който прокурорът беше откраднал отнякъде, и обикновеното розово картонче, изобразяващо специалния пропуск, който прокурорът не бе успял нито да направи, нито да открадне. Беше горещо, небето блестеше като алуминиево — непроницаемото небе на Обитаемия остров. Каменните стъпала пареха дори през подметките, а може би само така му се струваше. Всичко беше глупаво. Това беше една бездарна авантюра. „За какъв дявол правя всичко това, след като не съм се подготвил, както трябва… Ами ако там има не един офицер, а двама? Или дори може би трима офицери седят в тази стаичка и ме чакат със заредени автомати… Ротмистър Чачу ме простреля с пистолет, калибърът е същият, но куршумите ще бъдат повече, и този път няма да ми позволят да изпълзя, пък и аз вече не съм същият като преди, доста ме е очукал моят Обитаем остров… Глупак съм. Бях и си останах глупак. Затова ме купи господин прокурорът, хвана ме на въдицата… Но как можа да ми повярва? Направо не мога да си представя… Сега да можех да избягам в планините, да подишам чист въздух. Така и не видях тукашните планини, а толкова ги обичам… Толкова умен, недоверчив човек и изведнъж ми довери такава скъпоценност! Най-голямото съкровище на света! Това гнусно, отвратително, подло съкровище… Проклето да е, массаракш, и още веднъж массаракш, и още трийсет и три пъти массаракш!“

Той отвори стъклената врата и подаде на гвардееца входния пропуск. После прекоси вестибюла покрай жената с очила, която все слагаше печати, покрай администратора с каскетчето, който все се караше с някого по телефона и пред входа в коридора показа на другия гвардеец вътрешния пропуск. Войникът му кимна — можеше да се каже, че са познати, последните три дни Максим беше идвал тук ежедневно.

Продължи.

Мина дългия коридор без врати и сви наляво Тук беше само за втори път. Първият — завчера, по погрешка. („Прощавайте, господине, къде отивате?“ „Шестнадесета стая, капрале.“ „Сгрешил сте, господине. Тя е в другия коридор.“ „Прощавайте, капрале. Наистина…“)

Той подаде на капрала вътрешния пропуск и бързо погледна двамата яки гвардейци с автомати, неподвижно стоящи от двете страни на вратата отсреща. После погледна вратата, през която трябваше да влезе. „Отдел за специални превози“. Капралът внимателно разгледа пропуска, после, без да откъсва очи от него, натисна някакво копче на стената и зад вратата зазвъня звънец. „Сега офицерът, който седи до зелената завеса, се е приготвил. Или двамата офицери. Или дори тримата… Чакат кога ще вляза. И ако се изплаша и изскоча обратно, ще ме пресрещнат капралът и двамата гвардейци, охраняващи вратата без табелка, зад която навярно е пълно с войници…“

Капралът му върна пропуска и каза:

— Заповядайте. Пригответе документите си.

Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата. Влезе в стаята.

Массаракш.

Така си е.

Стаята не е една. Три преходни са. И чак накрая е тази със зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.

В първата стая са двама в армейско сиво. Вече са насочили автоматите.

Двама в гвардейско черно — във втората стая. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.

Двама цивилни от двете страни на зелената завеса — в третата стая.

Единият обръща глава…

Давай. Мак!

Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“

Плътният въздух блъсна лицето му.

Зелената завеса. Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.

Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора. Тъмно е. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?

Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори. Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.

Кончето!

Напряко на завесата, диагонално, отгоре надолу, бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.

Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…

Натисна го, кабината тръгна надолу. Асансьорът бе скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, болеше. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение… Массаракш, ами че аз вече пробих!“

Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, браво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат… Не съобразиха, объркаха се…“

Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е наред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са в режим на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този.

Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът. „Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете. Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми. Остана дреболия, една втора от една тридесет и четвърта… Сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли ще имат. Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Отците биха могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят. Нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странника, ако тайно е изобретил защитата си, но него ще го задържат шестимата с автоматите… И няма кой друг… И докато те се карат, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“

В тунела, зад ъгъла, в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е. Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство, внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашната електроника…“ Той бръкна в схемата.

„Ами ако не бях съобразил? Ако Странника беше пристигнал вчера? Да, господа мои… Массаракш, как бие ток!… Да, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с… дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли… Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, Бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“

Той седна право на пода пред разпределителя и избърса потта от челото си. Работата беше свършена. Удар от депресионно поле с огромна сила се стовари върху цялата страна — от Заречието до хонтийската граница, от океана до Алабастровия хребет.

Автоматите зад ъгъла престанаха да стрелят. Господа офицерите са в депресия. Сега ще видим как изглежда това: господа офицерите — в депресия.

Господин прокурорът за пръв път в живота си се е зарадвал на лъчевия удар. Не искам повече да виждам тоя тип. Неизвестните Отци, без изобщо да успеят да се ориентират и съобразят, се гърчат от болка, опънали копита, както обичаше да казва ротмистър Чачу. Той между другото също е в дълбока депресия и мисълта за това дълбоко ме възхищава.

Зеф и момчетата лежат по същия начин. Прощавайте, момчета, но така трябва.

Странника! Това е чудесно: страшният Странник също лежи, разстлал по пода огромните си уши — най-огромните уши в цялата страна. Впрочем него може би вече са го застреляли. Това би било най-добре.

Рада, моята мъничка бедна Рада, лежи в депресия… Нищо, момичето ми, това сигурно не е болезнено и изобщо скоро ще свърши…

Глигана…

Той скочи. Колко време беше минало? Хукна назад през тунела. Глигана също навярно лежи с опънати копита, но ако е чул стрелбата, нервите му може да не са издържали… Това, разбира се, е съмнително — нерви у Глигана. Но кой знае!…

Дотича до асансьора, като само за секунда спря, за да погледне господа офицерите, изпаднали в депресия. Беше тежка гледка: и тримата плачеха, хвърлили автоматите си, нямаха сили дори да избършат сълзите си. „Добре, добре, поплачете за моя Гай, поплачете за Птица… за Гел… за Лесничея… Навярно не сте плакали от детството си насам, във всеки случай никога не сте плакали за онези, които сте убивали. Поне преди смъртта си поплачете…“

Асансьорът стремглаво го изнесе на повърхността. Стаите бяха пълни с народ: офицери, войници, капрали, армейци, гвардейци, цивилни, всичките въоръжени, всичките лежаха или седяха прегърбени, някои плачеха гласно, един бърбореше нещо, тресеше глава и се удряше с юмрук по гърдите… А един се беше застрелял… Массаракш, страшна работа беше Черното Излъчване, ненапразно Отците го пазеха за черни дни…

Той изтича във вестибюла, като прескачаше безсилно лежащите хора, едва не се изтърколи по каменните стъпала и спря пред колата си, облекчено поемайки дъх — нервите на Глигана бяха издържали — лежеше със затворени очи на предната седалка.

Максим извади от багажника бомбата, разви омаслената хартия, грижливо я взе под мишница и спокойно се върна до асансьора. Внимателно огледа детонатора, пусна часовниковия механизъм, сложи бомбата в кабината и натисна копчето. Кабината потъна, отнасяйки към преизподнята огненото езеро, което щеше да се излее на свобода след десет минути. Или по-точно, след девет минути и някакви секунди…

Когато се върна в колата, внимателно сложи едноръкия така, че да бъде горе-долу изправен, седна зад кормилото и изкара колата от паркинга. Сивото здание надвисваше над него — тежко, нелепо, зловещо, препълнено с обречени хора, неспособни нито да се движат, нито да разбират случващото се.

Това беше страшно змийско гнездо, натъпкано с най-отбрана пасмина — специално, грижливо подбрана, за да превръща в сган всички, до които достига отвратителната магия на излъчването. „Всички там са врагове, всеки от тях нито за секунда не би се поколебал да те направи на решето, да предаде, да разпъне мен, Глигана, Зеф, Рада, всичките ми приятели и любими… И все пак, добре че едва сега си спомних за това. Преди тази мисъл щеше да ми попречи. Щях да си спомня веднага за Риба — единствения човек в обреченото змийско гнездо. Впрочем… какво знам за нея, в края на краищата? Че ме учеше да говоря и ми оправяше леглото? Остави я на мира, Максим, прекрасно разбираш, че работата не е в Риба. Работата е в това, че днес ти излизаш да се биеш не на живот, а на смърт, както се бият тук, и ще се биеш с глупаци — със злобни глупаци, опиянени от излъчването, с хитрите невежи, алчни глупаци, които насочваха това излъчване, с благоустремените глупаци, които искрено желаят да превърнат с помощта на същото излъчване бесните кукли в мили и псевдодобри кукли… И всички те ще се мъчат да убият и теб, и твоите приятели, и твоето дело… Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта. Правилно. Горчива, страшна истина… Това, което направи днес тук, се нарича подвиг. Глигана доживя този ден. В този ден вярваха, както се вярва в хубава приказка, Лесничея, Птица, Зеления, и Гел Кетшеф, и моят Гай, и още десетки, стотици, хиляди хора, които никога не съм виждал… И въпреки това ми е зле. И ако искам по-нататък да ми се доверяват и да вървят след мен, аз никога и на никого не трябва да разказвам, че извърших главния си подвиг не тогава, когато тичах и скачах под куршумите, а сега, когато още имам време да отида и да обезвредя бомбата, а вместо това бягам все по-далеч и по-далеч от прокълнатото място…“

Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странника… „Сега вече открих защо… Нима Странника още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването, че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска? Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол, най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко — каза прокурорът и боязливо се озърна… — Не, не всичко. Ти изпревари Странника, Мак. Победи дявола.» И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата; Мехура, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странника трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странника и да задържа позициите няколко часа, докато армията и Гвардията не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странника навярно не знае, няма откъде. В цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“

Шосето беше пълно с коли. Всички бяха спрели там, където са попаднали — напряко или косо на пътя, повалени в канавките. Смазаните от депресия шофьори и пътници седяха сгърбени на стъпалата, безсилно висяха от седалките, лежаха до канавките. Всичко това пречеше. През цялото време трябваше да намалява, да заобикаля отстрани, затова не забеляза веднага, че насреща, откъм града, също с криволичене и заобикаляне, но почти без намаляване на скоростта, се движи плоска и яркожълта правителствена кола.

Срещнаха се на сравнително свободен отрязък от шосето, разминаха се, като едва не се сблъскаха, и Максим успя да забележи голия череп, кръглите зелени очи, огромните стърчащи уши и целият се напрегна, защото всичко се обръщаше с главата надолу… „Странника! Массаракш! Цялата страна е повалена от депресия, всички дегенерати са в безсъзнание, а тоя гад, тоя дявол пак се е измъкнал някак! Значи все пак е измислил защитата си… И оръжие нямам…“ — Максим погледна в огледалото. Колата завиваше обратно. — „Какво пък, ще трябва да се оправим без оръжие. Поне няма да ме мъчи съвестта… Максим натисна газта. Скорост, скорост… Хайде, миличка, още малко…“ — Жълтата плоска кола наближаваше, растеше, над кормилото вече се виждаха втренчените зелени очи…

Давай, Мак!

Той разпери лакти, опря се, обхвана с една ръка Глигана и с всички сили натисна спирачката.

В раздиращото пищене на спирачките жълтата кола със скърцане и пращене се вряза в багажника му, предният й капак се смачка на хармоника и се повдигна. Сипеха се стъклени парчета. Максим изби с крак вратата и се изтърколи навън. Ужасно го боляха петата, разбитото коляно, одраната ръка, но за болката забрави само след миг, защото Странника вече стоеше пред него.

Не беше възможно, но… беше! Дявол, истински дявол, дълъг, сух, страшен, с вдигната за удар ръка…

Максим се хвърли върху него, вложи в тоя скок всичките останали му сили. Не улучи! Страшен удар в тила!… Светът се наклони, едва не падна, но все пак се задържа, а Странника отново беше пред него, отново голият череп, втренчените зелени очи и вдигнатата за удар ръка… „Стой, спри, той няма да улучи… Аха!… Накъде гледа?… Е, не на мен такива номера…“ Странника със застинало лице се беше втренчил някъде над главата на Максим, който се хвърли напред и този път улучи. Дългият черен човек се преви на две и падна върху асфалта. Тогава Максим пое дъх и се обърна.

Оттук прекрасно се виждаше сивият куб на Центъра, който вече не беше куб. Виждаше се как се сплесква, потича и пропада навътре в себе си. Над него се издигаше треперещ зноен въздух, пара, дим и нещо ослепително бяло, дъхащо на жар дори тук, страшно и весело бликащо през дългите вертикални пукнатини и дупките на прозорците… Добре, значи там всичко е наред… Максим тържествуващо се обърна към Странника. Дяволът лежеше на една страна, притиснал към корема дългите си ръце, очите му бяха затворени. Максим предпазливо се доближи. От разбитата кола се подаде Глигана. Въртеше се, мъчейки се да излезе. Максим спря до Странника и се наведе, пресмяташе как да удари, за да го довърши веднага. Массаракш, проклетата ръка не се вдигаше срещу паднал… И тогава Странника отвори очи и пресипнало каза:

— Dumkopf! Rotnase!

Максим не разбра веднага, а когато разбра, краката му се подкосиха.

Глупак…

Сополанко…

Глупак…

Сополанко…

От сивата кънтяща пустота отчетливо прозвуча гласът на Глигана:

— Дръпнете се, Мак, аз имам пистолет.

Без да гледа, Максим хвана за ръката Странника.

Той с усилие седна, държейки се за корема.

— Х-хлапак… — изсъска той мъчително. — Не стойте като пън… търсете кола, живо, живо!… Ама хайде, размърдайте се!

Максим тъпо се огледа. Шосето оживяваше. Центъра вече го нямаше, беше се превърнал в локва разтопен метал, в пара, в смрад и куклите престанаха да бъдат кукли. Шокираните хора идваха на себе си, напрегнато се озъртаха, мъчеха се да съобразят какво е станало с тях, как са попаднали тук и какво да правят.

— Кой сте вие? — попита Глигана.

— Не е ваша работа — отговори на немски Странника. Още го болеше, той пъшкаше и се задъхваше.

— Не разбирам — каза Глигана и повдигна дулото на пистолета.

— Камерер… — повика Странника. — Затворете устата на вашия терорист… и търсете кола…

— Каква кола?… — тъпо и безпомощно попита Максим.

— Массаракш — изпъшка Странника.

Криво-ляво се изправи сам, все още превит, притиснал ръка към корема си, отиде с несигурни крачки до колата на Максим и се пъхна вътре.

— Качвайте се… бързо! — каза, вече седнал зад кормилото.

После се озърна и през рамо погледна димния стълб, оцветен от пламъци.

— Какво хвърлихте там? — попита той отчаяно.

— Термична бомба.

— В мазето или във вестибюла?

— В мазето — отвърна Максим.

Странника простена, поседя малко с отметната глава, после включи мотора. Машината се затресе и задрънча.

— Хайде, качвайте се най-после! — закрещя той.

— Какъв е тоя? — попита Глигана. — Хонтиец ли е?

Максим поклати глава, рязко издърпа задната заклинена врата и му каза:

— Влезте.

После заобиколи колата и седна до Странника. Автомобилът подскочи, нещо в него засвири, пропука, но той вече се носеше по шосето с нелепо поклащане, с дрънчене на незатварящите се врати и с гръмки изстрели от ауспуха.

— И какво мислите да правите сега? — попита Странника.

— Почакайте… Кажете поне кой сте вие!

— Аз съм сътрудник на Галактическата сигурност — горчиво каза Странника. — Тук съм вече пет години. Ние готвехме спасение за тази нещастна планета. Готвехме го щателно, внимателно, с прогнозиране на всички възможни последствия. На всички, разбирате ли? Аз трябва да ви питам кой сте вие! Кой сте вие, че се врете в чужди работи, обърквате всичките ни планове, взривявате, стреляте… кой сте вие?!

— Аз не знаех… Откъде можех да знам?

— Разбира се, че не сте знаели. Но знаете, че самодейните намеси са забранени, та вие сте служител от ГСТ… Трябваше да знаете… На Земята майка му едва не полудява… някакви момичета непрестанно се обаждат да питат… баща му напусна работа… Какво смятахте да нравите по-нататък?

— Да ви застрелям.

— Какво-о?

Колата се залюля.

— Да — покорно каза Максим. — Какво ми оставаше? Казаха ми, че вие сте главният негодник тук — той се запъна.

Странника косо го изгледа с кръглото си зелено око:

— И в това не беше трудно да се повярва, нали?

— Да.

— А после?

— После трябваше да започне революция.

— От къде на къде?

— Но нали Центърът е разрушен… вече няма излъчване…

— Е, и?

— Веднага ще осъзнаят, че са угнетени, че животът им е отчайващ, ще се вдигнат…

— Къде ще се вдигнат? — тъжно попита Странника. — Кой ще се вдигне? Неизвестните Отци са живи и здрави, Гвардията е цяла и невредима, армията е мобилизирана, в страната има военно положение… На какво се надявахте?

Максим прехапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочее, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…

— Те ще разчитат на себе си — той посочи през рамо към Глигана. — Ето, този човек, например, нека сам да се справя. Моята работа беше да им дам възможността… Вашата работа… — промърмори Странника. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви хвана…

— Да, навярно — каза Максим. — Другия път ще го имам предвид.

— Още днес отлитате за Земята — твърдо нареди Странника.

— Нямам намерение — възрази Максим.

— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странника. — На тази планета и без вас имам достатъчно работа. Вземайте своята Рада и заминавайте…

— Рада при вас ли е? — бързо попита Максим.

— Жива и здрава е, не се безпокойте. Да, отдавна е при мен.

— Много ви благодаря… За Рада ви благодаря.

Колата навлезе в града. На главната улица бучеше, димеше и опушваше чудовищно задръстване. Странника зави в една пресечка и пое покрай съборетините. Тук всичко бе мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха военни полицаи, сложили ръце на гърба си и нахлупили каски. Бързо бяха реагирали на събитията. Обща тревога — и всички заемат местата си, след като са се събудили от депресията. Може би не трябваше веднага да взривява, може би трябваше да действа по плана на прокурора? Не, не, массаракш! Нека върви, както е тръгнало. Нека не ме упреква напразно. Нека те сами да разберат кое как е, а обезателно ще разберат веднага, щом им се прояснят главите. Странника отново излезе на главната магистрала. Глигана деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:

— Моля ви да ме свалите тук, където хората стоят.

До една огромна будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на сивите си шлифери, стояха петима и освен тях по тротоарите нямаше жив човек. Очевидно депресионният удар силно бе уплашил хората и те се бяха изпокрили.

— Какво мислите да правите? — попита Странника, забавяйки ход.

— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време… — отвърна Глигана.

— Това е наш човек — каза му Максим (Странника страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.

Колата спря. Хората с шлиферите предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.

— Наш ли? — повтори Глигана и вдигна вежда. — Как така наш?

Максим притеснено погледна към Странника. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.

— Впрочем добре — каза Глигана. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с Щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са яхнали движението…

— Правилна мисъл… — каза Странника. — Между другото, струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску, по прякор Глигана, нали?

— Абсолютно вярно — вежливо каза Глигана и се обърна към Максим. — А вие се заемете с Отците. Това е трудна работа, но е точно за вас. Къде да ви търся занапред?

— Почакайте, Глигане — каза Максим. — Без малко да забравя. След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…

— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Глигана.

— Всички освен дегенератите. Това време, тези няколко денонощия трябва да се използват.

Едноръкият се замисли и вдигна вежди.

— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде да ви търся?

— На предишния телефон — каза Странника — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той. — Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите да ви вземат, Максим!

— Най-важното — каза Глигана, като сложи ръка на рамото на Максим — е, че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…

Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като си помагаше с протезата.

— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това…

— Затворете вратата — каза Странника. — По-силно, по-силно…

Колата тръгна с голяма скорост. Максим се озърна. Глигана стоеше в средата на групичката хора в сиви шлифери и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно. Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.

Улицата беше пуста. Срещу тях идваха бронетранспортьори с гвардейци! Някъде в далечината, където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя, притичваха фигури, облечени в черно. Изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.

— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…

— Ти за много неща си забравил — каза Странника. — Забрави за самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката… Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо знаеш ли какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад, че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двайсет процента от случаите води до полудяване? Той изтри с длан мощното си олисяло чело. Сега ни трябват лекари… дванайсет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да обеззаразим като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаракш! На Островите и в адмиралтейството на оня мръсник ни е нужен поне един земен жител… Никой от нашите не можа да се задържи там, не можа дори да се върне и да разкаже какво става там…

Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя. Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с висок глас поиска документите. Странника злобно и нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от Гвардията Чачу! Очите му се разшириха.

— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство? — попита той.

— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя!

— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…

— Незабавно освободете пътя! — кресна Странника.

Бригадир Чачу отново мрачно козирува, обърна се и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странника подкара с пълна скорост през образувалия се проход.

— Ето, виждаш ли? Те са готови, винаги са готови. А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странника, да избесим Отците, да разпъдим страхливците и фашистите в Щаба, и край на всичко — революцията е готова.

— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувстваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.

Странника косо го погледна, усмихна се тъжно:

— Добре, добре — каза той. — Просто съм ядосан. Не на тебе, а на себе си. Отговарям за всичко, което става тук, и вината за онова, което се случва, е моя. Просто не можах да те настигна — той отново се усмихна. — Много сте бързи вие, момчетата от ГСП…

— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето, аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?

— Наричайте ме Рудолф.

— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.

— По-добре си върви вкъщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странника.

— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?

— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…

— Аз питам за излъчвателите. Странника въздъхна:

— Те работят с акумулатори, които могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя. Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици. А този път готвят армада… Разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.

Той помълча.

— Значи ти си вкъщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?

Наближаваха Департамента. Тежките врати бяха плътно затворени, в каменната ограда зееха амбразури, които преди ги нямаше. Департаментът бе заприличал на крепост, готова за бой. А около павилиончето стояха трима и рижата брада на Зеф пламтеше сред зеленината като екзотично цвете.

— Не знам — каза Максим. — Ще правя това, което ми наредят знаещи хора. Ако трябва, ще се заема с инфлацията. Ако трябва, ще потопявам подводници. Но твърдо знам най-главната си задача: докато съм жив, никой тук няма да може да построи дори един Център. Било то с най-добри намерения…

Странника мълчеше. Вратите вече бяха съвсем близо. Зеф се промъкна през живия плет и излезе на пътя. През рамото му висеше автомат, отдалече се виждаше, че е ядосан, нищо не разбира и сега със страшни проклятия ще поиска да му бъде обяснено защо, массаракш, са го откъснали от работата, наприказвали са му врели-некипели за Странника и са го принудили като хлапе да стърчи сред цветенцата вече втори час!

Край

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част пета. Земен жител

18

Държавният прокурор спеше леко и мъркането на телефона го събуди веднага. Без да отваря очи, той взе слушалката.

Мяукащият глас на нощния референт произнесе с извинителен тон:

— Седем часът и трийсет минути е, ваше превъзходителство.

— Да — каза прокурорът, без още да отваря очи. — Да. Благодаря ви.

Той запали лампата, отметна одеялото и седна. Известно време седя, забил поглед в мършавите си бледи крака, и с тъжно учудване размишляваше за това, че вече мина петдесетте години, но не помни един ден, в който да се е наспал. Непрекъснато някой му пречеше. Когато беше поручик, след пиянство го будеше онзи негодяй, вестовоят. Когато беше председател на извънредния трибунал, го будеше онзи глупак, секретарят, с неподписаните заповеди. Когато беше ученик, го будеше майка му и това беше най-неприятното. И всеки бе казвал: трябва! Трябва, ваше благородие… Трябва, господин председателю… Трябва, синчето ми… А сега той сам си вика „трябва“… Стана, наметна си халата, плисна в лицето си шепа одеколон, сложи си изкуствените зъби, огледа се в огледалото, докато си масажираше бузите, направи гримаса и отиде в кабинета.

На масата вече имаше чаша топло мляко, а под колосаната салфетка чинийка със солени бисквити. Това трябваше да се изпие и изяде като лекарство, но първо отиде до сейфа, отвори вратичката, извади зелената папка и я сложи на масата до закуската. Докато хрупаше бисквити и сърбаше мляко, внимателно разгледа папката, за да се убеди, че от вчера никой не я е отварял. „Колко много неща се промениха — помисли си прокурорът. Някакви си три месеца, а всичко е различно!“ Машинално погледна жълтия телефон, няколко секунди не можа да отмести поглед от него. Апаратът мълчеше — ярък, изящен като весела играчка, страшен като тиктакаща адска машина, която не можеш да обезвредиш…

Магистратът трескаво се вкопчи с две ръце в зелената папка, стисна очи. Почувства, че страхът нараства, побърза да се овладее. Не, така работите няма да тръгнат. Сега трябва да запази абсолютно спокойствие, да разсъждава съвсем безпристрастно… „Все едно нямам избор… Значи избираме риска… Добре де — рискът си е риск. Винаги го е имало и ще го има, трябва само да го сведа до минимум. Да, массаракш, до минимум! Вие като че ли не сте сигурен в това, Умнико? Ах, вие се съмнявате? Вие винаги се съмнявате, Умнико. Имате такова едно качество, браво на вас… Е, ще се постарая да разсея съмненията ви. Казвали ли са ви за човек на име Максим Камерер? Наистина ли? Така ви се струва. Никога преди не сте чували за този човек. Сега ще ви е за пръв път. Много ви моля, изслушайте ме и си съставете за него най-обективно, най-непредубедено мнение. За мен е много важно да знам какво наистина мислите, Умнико, защото от това, знаете ли, зависи целостта на кожата ми. На моята бледа и толкова скъпа кожа със сини жилчици…“

Той сдъвка последната бисквита и на един дъх допи млякото.

После каза гласно: „Да започвам.“

И отвори папката. „Миналото на този човек е неясно. И това, разбира се, е лошо начало за едно запознанство. Но ние с вас знаем не само как от миналото се извежда настоящето, но и как от настоящето се извежда миналото. И ако чак толкова ни потрябва миналото на нашия Мак, ние ще го изведем от настоящето. Това се нарича екстраполация… Нашият Мак започва сегашната си битност с това, че бяга от каторгата. Изведнъж. Неочаквано. Точно в момента, когато ние със Странника посягаме към него. Ето изпълнения с паника рапорт на генерал-коменданта, вопъл на класически идиот, който е извършил пакост и бърза да отърве наказанието: той в нищо не е виновен, направил всичко според инструкцията, той не знаел, че обектът доброволно е постъпил в отряда на сапьорите смъртници, а обектът постъпил там и загинал на минното поле. Не знаел… На нас със Странника също не ни беше известно. А трябваше да знаем! Обектът ни е непредсказуем човек, вие трябваше да очаквате от него нещо подобно, господин Умнико… Да, тогава това ме порази, но сега разбираме каква е работата: някой е разказал на нашия Мак за кулите. Той решил, че в Страната на Отците няма какво да прави повече и избягал на Юг, симулирайки смърт…“ Прокурорът подпря главата си с ръка, вяло разтри челото си. „Да, тогава започна всичко… Това беше първата от цяла серия мои грешки: повярвах, че той е загинал. А как можех да се усъмня? Кой нормален човек ще бяга на Юг, при мутантите, към смъртта?… Всеки би повярвал. А виж, Странника не повярва.“

Прокурорът взе поредния рапорт. „Ох, тоя Странник! Умният, гениалният Странник… И аз трябваше да действам като него! Бях сигурен, че Мак е загинал: Югът си е Юг. А той наводни цялото Заречие със свои агенти. Ах, не се добрах до дебелия Фанк навремето, не го прикотках и този тлъст оплешивял шопар отслабна, докато се мотаеше из цялата страна. Все душеше, и търсеше, а неговата Кокошка пукна от малария на Шесто трасе, а Тапа Петел беше пленен от планинците, а после Петдесет и пети, за който и досега не знаем кой е бил — беше заловен от пиратите на самото крайбрежие, но успя да съобщи, че Мак се е появявал там. Предал се е на патрулите и е изпратен обратно в каторгата… Ето как постъпват хората, които имат глава на раменете: в нищо не вярват и никого не жалят. Ето така трябваше да постъпя тогава. Да изоставя всичко, да се заема само с Мак, защото още тогава разбирах каква страшна сила е той. Ала вместо това се захванах с Дърдавеца и загубих, после се свързах с тая идиотска война и също загубих… Сега отново щях да загубя, но ми провървя: Мак се появи в столицата, в бърлогата на Странника. Научих това преди самия Странник. Да, Страннико, да, Клепоушко, сега загуби ти. Точно сега ли трябваше да заминеш, а? И знаеш ли, Страннико, дори не ме огорчава обстоятелството, че отново не ми е известно къде и защо си заминал. Отпътувал си — хубаво. Ти, разбира се, във всичко се осланяш на твоя Фанк, а той ти докара Мак. Но се случи нещо неприятно: разболя се твоят Фанк след военните си приключения и сега лежи в безсъзнание в дворцовата болница. Той е важна фигура, а такива се лекуват само там! Сега ще бъда точен — той ще лежи там толкова, колкото аз намеря за добре. Теб те няма, Фанк го няма, а Мак е тук, и това е голям късмет…“

Прокурорът почувства радост, забеляза я и веднага я угаси.

„Пак емоции, массаракш… По-спокойно, Умнико. Ти се запознаваш с човек на име Мак и трябва да бъдеш много обективен. Още повече, че този нов Мак съвсем не прилича на предишния, вече е съвсем зрял и знае какво е това финанси и детска престъпност. Поумня нашият Мак, по-суров стана… Ето, утвърди се в Щаба на съпротивата (поръчители са му Мемо Грамену и Алу Зеф). Като гръм от ясно небе им падна на главите предложението му да разкрият пред цялата съпротива истинското предназначение на кулите. Щабът изрева, но Мак успя да ги убеди! Заплаши ги, обърка ги, приеха идеята и му възложиха разработката й… Той се ориентира бързо и вярно в обстановката. И те разбраха с кого си имат работа. Или просто почувстваха… Ето последният донос: фракцията на просветителите го е привлякла към обсъждането на програмата за превъзпитание и той се е съгласил с радост.

Веднага предложил цял куп идеи. Не са кой знае какви, работата не е там, в края на краищата, защото самото превъзпитание изобщо е идиотизъм. Важното е, че той вече не е терорист, нищо не иска да взривява, никого не иска да убива. Заел се е с политическа дейност, активно утвърждава авторитета си в щаба, произнася речи, критикува, стреми се нагоре; важното е, че има идеи, жадува да ги осъществи, а на вас именно това ви е нужно, господин Умнико…“

Прокурорът се облегна назад.

„И още нещо е нужно. Донесенията за начина му на живот. Много работи и в лабораторията, и вкъщи, но продължава да тъгува за онова момиче, Рада Гаал, спортува, почти с никого не дружи, не пуши, почти не пие, много е умерен в храненето. От друга страна, проявява открита склонност към разкош в бита, знае си цената: полагащата му се по щат кола приел като нещо естествено, изразил е недоволство от малката й мощност и външна уродливост. Също така е недоволен и от двустайния си апартамент, смята го за тесен и лишен от елементарни удобства, украсил го е с оригинални картини и антикварни произведения на изкуството, за които е изхарчил почти целия си аванс… И така нататък. Добър материал, много добър… Между другото, колко пари има сега той, с каква сума разполага? Така-а, той е ръководител на тема в лабораторията по химически синтез… Получава заплатата си в син плик… има персонална кола… двустайно жилище на територията на Департамента за специални изследвания… Добре са го уредили. И сигурно още повече са му обещали. Бих искал да знам как са му обяснили за какво е притрябвал на Странника. Това го знае Фанк, тая тлъста свиня, но той по-скоро ще пукне, отколкото ще каже… Ах, да можех да изтръгна от него всичко, което знае! С каква наслада бих го пречукал после… Как ми трови живота това говедо… И Рада ми задигна, а каква хубава работа щеше да ми свърши сега момичето… Какво оръжие е тя, когато имаш работа с чистия, честен, мъжествен Мак!… Впрочем, това сега може би дори не е и толкова лошо… Не аз държа в неволя твоята любима, Мак, а Странника, това са негови интриги, той е гнусен изнудвач…“

Жълтият телефон тихо звънна и прокурорът изтръпна. Само дрънна и нищо повече. Тихичко, дори мелодично. Оживя за част от секундата и отново замря, сякаш, за да напомни за себе си… Без да откъсва поглед от него, магистратът прекара по челото си треперещи пръсти. Не, грешка е… Разбира се, че е грешка. Всичко става, телефонът е сложен апарат, някъде е прескочила искрица… Той избърса пръсти в халата. И в същия момент телефонът гръмна. Като изстрел от упор… Като нож по гърлото… Като падане от покрива върху асфалта… Мъжът вдигна слушалката. Не искаше да я взема, дори не знаеше, че я взема, той дори си въобрази, че не я взема, а бързо, на пръсти тича в спалнята си, облича се, изкарва колата от гаража и с пълна скорост се понася… Накъде?

— Държавният прокурор слуша — дрезгаво каза той и се изкашля.

— Умнико? Обажда ти се Папа.

Ето… Ето го… Сега ще каже: „Чакаме те някъде след час…“

— Познах те — безсилно каза той. — Здравей, Папа.

— Чете ли комюникето?

— Не.

„Ах, не си го чел? Ами ела, ще ти го прочетем…“

— Край — каза Папа. — Загубихме войната. Прокурорът преглътна. Трябваше спешно да каже нещо, най-добре да се пошегува. Една тънка шега… „Боже, прати ми една тънка шега!“

— Мълчиш… А помниш ли какво ти говорех? Не се навирай в тая каша, дръж се при цивилните, не при военните. Ех, ти, Умнико…

— Ти си Папа — изстиска от себе си прокурорът. — Всички сме твои деца. А децата вечно не слушат родителите си…

Папа се захили:

— Деца, а? А къде беше казано: „Ако чадото твое не те послуша…“ Как беше по-нататък, спомняш ли си, Умнико?

„Боже мой, Боже мой!… Изтрий го от лицето на земята.“ Той така и каза тогава: „Изтрий го от лицето на земята“ и Странника взе от масата тежкия черен пистолет, бавно го вдигна и стреля два пъти. Чадото се хвана с две ръце за пробитата плешива глава и рухна върху килима…

— Забравил ли си? — попита Папа. — Ех, ти, Умнико… Какво смяташ да правиш?

— Аз сгреших… — изхърка прокурорът. — Това бе грешка… Заради Дърдавеца…

— Сбъркал бил… Е, хубаво, Умнико, помисли си, пак ще ти се обадя.

И толкоз. Затвори. И прокурорът не знае къде да се обади, да плаче, да моли… „Глупаво, глупаво. Това никому не е помогнало… Хубаво… Почакай… Почакай, подлецо!“ Той със замах удари с разтворена длан ръба на масата. Искаше да види кръв, да го заболи, за да престане да трепери… Това малко помогна, но все пак се наведе, отвори с другата ръка долното чекмедже, извади шишето, измъкна със зъби тапата и отпи няколко глътки. Заля го горещина. „Ето така… Спокойно… Тепърва ще видим… Това е състезание: кой по-бързо. Умника не можете да преметнете толкова лесно, ще има да взимате. Ако можеше, вече щяхте да сте ме повикали… Нищо, че той се обади. Той винаги така прави… Има време. Два дни, три, четири… Има време! Успокой се…“ — каза си той. Стана и започна бързо да обикаля кабинета.

„Ще намеря аз за вас оправия. Притежавам Мак, той е човек, който не се бои от излъчването. За него не съществуват прегради. Той желае да промени състоянието на нещата. Той ни мрази. Чист е, следователно е открит за всички съблазни. Ще ми повярва, ще поиска да се срещне с мен… Моите агенти вече много пъти са му говорили, че държавният прокурор е добър, справедлив, голям познавач на законите, истински бранител на законността, че Отците не го обичат и го държат само защото не се доверяват един на друг… Моите агенти вече са ме показали на него — скришом, при благоприятни обстоятелства, и моето лице му харесало… Най-важното е, че под най-строг секрет са му намекнали, че знам къде се намира Центъра. Той прекрасно владее лицето си, но ми казаха, че в този момент се е издал… Тъй че имам човек, който много иска да завладее Центъра и единствен от всички може да го направи… Тоест, аз все още нямам този човек, но мрежите са хвърлени, стръвта е захапана и днес аз ще дръпна въдицата. Или съм загубен. Загубен… Загубен…“

Не можеше повече да сдържа въображението си. Представи си оная тясна стаичка, тапицирана с лилаво кадифе, задушна, воняща на вкиснало, без прозорци, с гола олющена маса и пет позлатени кресла… „А ние, останалите, стояхме прави: аз, Странника, с очи, жадуващи убийство, и тоя плешив палач… нехранимайко, дърдорко, който знаеше къде е Центъра, но толкова хора погуби, за да научи това, и — дрънкало, пияница, самохвалко! — как може да се казва такова нещо на когото и да било? Още повече на роднини… особено на такива роднини. Пък и началникът на Департамента на общественото здраве, който е и уши, и очи на Неизвестните Отци, щита и меча на нацията… Папа замижа и каза: «Изтрий го от лицето на земята», Странника стреля два пъти от упор, а Свекъра недоволно промърмори: «Пак оплескахте тапетите…» И започнаха да спорят защо в стаята вони, а аз стоях с омекнали крака и мислех: «Знаят ли или не знаят?…», и Странника, озъбен като гладен хищник ме гледаше, като че ли се досещаше… Но нищо не знае. Сега вече разбирам защо той винаги се грижеше никой да не узнае тайната на Центъра. Винаги е знаел къде е Центъра и само е търсел случай да го завземе… Закъсня, Страннико, закъсня… И ти също, Папа. И ти, Свекъре. А за теб, Дърдавецо, няма какво да говорим…“

Той дръпна завесата, опря чело до студеното стъкло. Почти беше задушил страха си и за да го загаси окончателно, до последната искра, започна да си представя как Мак с бой внезапно нахълтва в апаратната на Центъра…

Но това можеше да направи и Мехура с личната си охрана, с тая банда от братя и братовчеди, племенници, побратими, храненици, с тия жестоки мръсници, които никога нищо не бяха чували за закон, които винаги знаеха едно-единствено правило: стреляй пръв… Трябва да си Странник, за да вдигнеш ръка срещу Мехура. Оная вечер го нападнаха пред вратата на вилата му, надупчиха колата, убиха шофьора, секретарката… и най-загадъчно загинаха до един всичките двадесет и четири души с две картечници… Да, Мехура тогава можеше да нахлуе в апаратната, но и там щеше да заседне, нямаше да мине по-нататък, защото има бариера от депресионно излъчване, а сега може би вече са две. Впрочем стига и една, все едно никой не може да я премине: дегенератът ще припадне от болка, а простият лоялен гражданин ще се отпусне на колене и тихичко ще вие от безкрайна тъга… Само Мак ще може да мине оттам. Ще бръкне със златните си ръце в генераторите и преди всичко ще превключи Центъра, цялата система от кули на депресионен режим. После, вече съвсем безпрепятствено, ще се качи в радиостудиото и ще пусне лентата с предварително подготвена реч за многоциклово предаване. Цялата страна от хонтийската граница до Заречието ще бъде в депресия, милионите глупаци ще се въргалят, облени в сълзи, неспособни да си мръднат пръста, а високоговорителите ще реват с цяло гърло, че Неизвестните Отци са престъпници, истинските им имена са еди-какви си, намират се еди-къде си, убийте ги, спасете страната, това ви казвам аз, Мак Сим, живият бог на Земята (или там… законният наследник на императорския престол, или великият диктатор — каквото му хареса повече). На оръжие, моя Гвардийо! На оръжие, моя армийо!

На оръжие, поданици мои!… И после слиза в апаратната, превключва генераторите в режим на повишено внимание, и ето, вече цялата страна слуша с наострени уши, старае се да не пропусне нито дума, заучава речта наизуст, повтаря си я отново и отново. Високоговорителите реват, кулите работят — и така един час, а после ще превключи излъчвателите на възторг, само половин час възторг. Следва край на предаването… И когато дойда на себе си — массаракш, час и половина адска болка, но трябва, массаракш, да издържа! Папа вече го няма, няма нито един от тях, а има Мак, великият бог Мак и неговият верен съветник, бившият държавен прокурор днешен глава на правителството на великия Мак… По дяволите правителството, аз просто ще бъда жив и нищо няма да ме заплашва, а после ще видим… Мак не е от онези, които изоставят полезните си приятели, той не изоставя дори безполезните, а аз ще му бъда много полезен. О, какъв полезен приятел ще бъда!…

Сам се прекъсна, върна се до масата, хвърли поглед на жълтия телефон, подсмихна се, взе слушалката на зеления и позвъни на заместник-началника на Департамента за специални изследвания.

— Главоч, ти ли си? Добро утро, обажда ти се Умника. Как си днес? Стомахът ти как е?… Е, чудесно… Странника няма ли го още?… Аха… Е, добре… Обадиха ми се отгоре и ми наредиха малко да ви инспектирам… Не-не, мисля, че това е чиста формалност, все едно от вашите работи аз нищо не разбирам, ти приготви там някакъв рапорт… проект на заключението на инспекцията и тям подобни. И се погрижи всички да са си на местата, а не като миналия път… М-хм… Към единайсет часа сигурно… Ти направи така, че към дванайсет да мога да си тръгна с всички документи… Е, доскоро. Да вървим да страдаме… И ти страдаш, нали? Или може би вече сте изобретили защитата и я криете от началството? Добре, добре, шегувам се… Хайде.

Той затвори телефона и погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Простена гласно и се повлече към банята. Пак този кошмар… половин час ужас, от който няма защита… Нито спасение… Не ти се живее… Колко е обидно все пак, но ще трябва да пощади Странника.

Ваната вече беше пълна с гореща вода. Прокурорът смъкна хавлията и пижамата си и лапна болкоуспокояващото хапче. И така цял живот. Една двадесет и четвърта част от живота ти е истински ад. Повече от четири процента… И то без да броим повикванията горе. Е, те скоро ще свършат, но тия четири процента ще останат до края… „Впрочем, ще видим. Когато всичко се подреди, аз сам ще се заема със Странника…“ Той се потопи във ваната, настани се по-удобно и започна да обмисля как ще постъпи със Странника. Но нищо не успя да измисли. Познатата болка го удари в темето, запълзя по гръбнака, заби нокти във всяка клетка, във всички нерви и започна да ги дере люто, методично, в такт с бесните удари на сърцето…

Когато всичко свърши, той полежа още малко в сладостна немощ. Адските мъки също си имат някакво положително качество: половината час кошмар му подаряваше няколко минути райско блаженство. После излезе, разтри се пред огледалото, открехна вратата, взе от камериера си чисто бельо, облече се, върна се в кабинета, изпи още една чаша топло мляко, смесено този път с лечебна вода, изяде гъстата каша с мед, поседя още малко, за да дойде на себе си. След това позвъни на дневния референт и заповяда да докарат колата.



Към Департамента за специални изследвания водеше правителствено шосе, празно по това време на деня, обградено от двете страни с къдрави дървета, които приличаха на изкуствени. Шофьорът караше, без да спира на светофарите, от време на време включваше басово виещата сирена. До високите железни врати на Департамента стигнаха в единадесет часа без три минути. Гвардеецът в параден мундир се приближи, наведе се, позна го и отдаде чест. Вратите веднага се разтвориха, минаха през градината, покрай белите и жълти жилищни корпуси, зад които се извисяваше гигантският стъклен паралелепипед на института. Бавно минаха по автомобилната алея със заплашителни предупредителни знаци за ограничаване на скоростта, отминаха детската площадка, ниското здание на басейна, пъстрата весела постройка на клуб-ресторанта. Всичко беше потънало в зеленина, цели облаци зеленина, въздухът беше прекрасен, чист, пълен — массаракш! — с някаква чудна миризма, каквато не можеш да усетиш никъде, в никакво поле, в никаква гора… „Ох, този Странник, това са все негови измислици, що пари хвръкнаха за всичко това, но затова пък колко го обичат тук! Ето как трябва да се живее, да се уреждат нещата. Страшно много пари хвръкнаха. Деверът беше недоволен, той и сега е недоволен… Риск ли? Да, рисковано беше наистина, голям риск пое Странника, но затова сега този Департамент е наистина НЕГОВ, никой тук няма да го предаде или да му подлее вода… Петстотин души са тук, предимно младежи, вестници не четат, радио не слушат — нямало време, важни научни изследвания… Така че излъчването тук удря встрани от целта, или по-точно — в съвсем друга цел. Да, Страннико, на твое място аз щях дълго да протакам работата над защитните шлемове. А може би ти точно това правиш? Сигурно… Но, дявол да го вземе, как да те подхване човек? Ех, ако можеше да се намери втори Странник… Да, втори такъв ум в цял свят няма да се намери. Той знае това. И много внимателно следи за появата на всеки повече или по-малко талантлив човек. Поема го от най-млади години, обсипва го с ласки, отделя го от родителите, а те подскачат от радост! И още едно войниче застава в строя му… Ох, колко е хубаво, че сега Странника го няма, какъв късмет!“

Колата спря, референтът отвори вратата. Прокурорът излезе, качи се по стълбата към остъкления вестибюл. Главоча със своите референти вече го чакаше. С подобаващо скучно лице магистратът вяло стисна ръката на домакина, погледна референтите и разреши да бъде съпроводен до асансьора. В кабината влязоха според регламента: първо господин държавният прокурор, след него господин заместник-началникът на Департамента, след тях референтът на държавния прокурор и старшият референт на господин заместник-началника. Другите останаха във вестибюла. В кабинета на Главоча влязоха по същия йерархичен ред. Прокурорът веднага се отпусна уморено в креслото, а домакинът се засуети, забучи пръсти в копчетата на ръба на масата и когато в кабинета дотича цяла тълпа секретарки, заповяда да поднесат чай.

Първите няколко минути прокурорът се развличаше, разглеждайки Главоча. Той имаше извънредно виновен вид. Избягваше да го гледа в очите, често-често приглаждаше косата си, трескаво потриваше ръце, кашляше неестествено и извършваше множество суетливи, безсмислени движения. Винаги изглеждаше така. Външността и поведението му бяха неговият основен капитал. Предизвикваше непрестанни подозрения за нечиста съвест и навличаше върху себе си непрестанни щателни проверки. Департаментът на общественото здраве изучаваше живота му по часове. И той беше безукорен. Всяка следваща проверка само потвърждаваше този неочакван факт. Изкачваше се по служебната стълба изключително бързо.

Прокурорът прекрасно знаеше всичко това: три пъти лично го беше инспектирал най-подробно и въпреки всичко сега, докато го разглеждаше и се забавляваше с него, изведнъж си помисли, че, слава Богу, тоя мошеник знае къде всъщност се намира Странника и ужасно се страхува да не се издаде. И прокурорът не издържа.

— Много поздрави от Странника — небрежно каза той, докато почукваше с пръсти по подлакътника на креслото.

Главоча бързо го погледна и веднага отмести очи.

— М-м… да… — каза той, като хапеше устната си. — Кхе… Сега такова… хм… ще донесат чая, де…

— Той помоли да му се обадиш — още по-небрежно рече гостът.

— Клво?… Ааа… Хубаво… Чаят днеска ще бъде чудесен. Новата секретарка е направо специалист… Тоест… кхе… А къде да му се обадя?

— Моля?

— Не, аз такова, че… хм… ако му се обаждам, то трябва да знам… кхе… телефона… щото той никога не оставя никакви телефони…

Главоча изведнъж се засуети, ужасно се изчерви, затупа с длан по масата, докато намери молив.

— Та на кой телефон трябва да му се обадя?

Прокурорът отстъпи:

— Аз само се пошегувах.

— А?… Кво?… — върху лицето на домакина мигом се смениха множество най-подозрителни изражения. — А! Ама ти си се шегувал? — той се закиска с фалшив смях. — Ти си много хитър, бе… Ама че майтап! Пък аз си мислех… Хе-хе-хе!… А ето и чайчето!

Прокурорът пое чашата със силен горещ чай от красивите ръце на красивата секретарка и каза:

— Добре, стига сме се шегували. Малко време имам. Къде ти е протоколът?

Главоча извърши маса ненужни движения, извади от чекмеджето и подаде на прокурора проектния инспекционен акт. Ако се съди по това как се гърчеше и покланяше, документът изобилстваше от фалшива информация, имаше за цел да заблуди инспектора и изобщо беше съставен със саботьорски намерения.

— Тъй-тъй… — произнесе прокурорът, докато гризеше парченце захар. — Какво си писал тук? „Акт за контролно изследване…“ Тъй… Лаборатория по интерференция… Лаборатория за спектрални изследвания… Лаборатория по интегрално излъчване… Нищо не разбирам, тук и дяволът ще се оплете! Абе как се оправяш във всички тия работи?

— Ами аз… хм… Аз, видиш ли, също не се оправям, нали по специалност… съм… хм… администратор… и в тези неща не се меся.

Главоча избягваше да го гледа в очите, хапеше устните си, поривисто рошеше коси и беше съвършено ясно, че той не е никакъв администратор, а хонтийски шпионин със специално висше образование. Голям терк беше!

Прокурорът отново се задълбочи в акта. Направи дълбокомислена забележка за преразхода на средства, допуснат от работната група по усилване на мощността, попита кой е този Зой Баруту, дали не е роднина на известния писател-пропагандист Мор Баруту. Упрекна го за безлещовия рефрактометър, който струва безумно скъпо, а и досега не е пуснат в действие и резюмира резултатите от работата на сектора по изследване и усъвършенстване на излъчването, като добави, че не забелязва никакви съществени постижения („И слава Богу!“ — добави мислено) и че това негово мнение непременно трябва да бъде внесено в акта.

Онази част от акта, която се отнасяше до работата на сектора по защита от излъчването, той прегледа още по-небрежно.

— Тъпчете на едно място. Относно физическата защита не сте постигнали нищо, относно физиологическата — също… Изобщо физиологическата защита не е това, което ни трябва: от къде на къде ще ви позволявам да ме режете, току-виж сте ме направили идиот… О, браво на химиците — още една минута са спечелили! Миналата година — една, по-миналата — минута и половина… Какво излиза тогава? Значи сега аз мога да взема едно хапче и вместо тридесет минути ще се измъчвам двадесет и две… Не е лошо, никак не е лошо. Почти тридесет процента… Я запиши и това мнение: да се усилят темповете на работа по физическата защита, да се поощрят сътрудниците на отдела по химическа защита. Толкоз.

Той прехвърли листовете на Главоча.

— Нареди да напечатат всичко това на чисто… и моето мнение също. И хайде проформа да ме съпроводиш… например… м-м-м… При физиците бях миналия път. Заведи ме при химиците, искам да видя как е при тях…

Домакинът скочи и отново заудря по копчетата, а прокурорът се изправи с крайно изморен вид.

Съпроводен от Главоча и дневния референт, той, без да бърза, тръгна из лабораториите на отдела по химическа защита, като вежливо се усмихваше на хората с една нашивка на халата, понякога потупваше по рамото онези без нашивки или спираше до носителите на две нашивки, за да им стисне ръка, разбиращо да поклати глава и да се осведоми имат ли някакви претенции.

Претенции нямаше. Всички като че ли работеха или се правеха, че работят — човек не можеше да ги разбере. Мигаха някакви лампички на някакви прибори, някакви течности кипяха в някакви колби, миришеше на някаква гадост, тук и там измъчваха животни. Всичко тук беше чисто, светло, просторно, хората изглеждаха сити и спокойни, не проявяваха особен ентусиазъм, с инспектора се държаха напълно коректно, но без никаква топлота и във всеки случай без подобаващата за случая сервилност.

И в много от стаите — независимо дали бяха кабинети, или лаборатории — висеше портрет на Странника. Имаше го по работни маси, до таблици и графики, на стената между два прозореца, над вратата, понякога беше сложен под стъклото на масата. Имаше снимки, портрети, нарисувани с молив и креда, дори един портрет беше нарисуван с маслени бои. Странника беше изобразен играещ на топка, четящ лекция, захапал ябълка, беше изобразен суров, замислен, уморен, разярен, и дори смеещ се с цяло гърло. Тези кучи синове дори му рисуваха шаржове и ги окачваха на най-видните места… Прокурорът си представи как влиза в кабинета на младшия юридически съветник Филтик и вижда там собствената си карикатура. Массаракш, това беше невъобразимо, невъзможно!

Той се усмихваше, потупваше рамене, стискаше ръце и през цялото време мислеше, че от миналата година насам е тук за втори път и като че ли всичко е както преди, но тогава той някак не обръщаше внимание… А ето че сега обърна. Защо едва сега?… Да, ето защо! Какво беше за мен Странника преди година-две? Формално — един от нас, фактически — кабинетна фигура, която нямаше нито влияние, нито свое място, нито свои цели в политиката… Оттогава обаче той успя в много неща. Общодържавната по мащаб операция за ликвидиране на чуждестранни шпиони беше негова инициатива. Прокурорът сам води тези процеси и бе потресен, когато разбра, че има работа не с обикновени бездарни шпиони-дегенерати, а с истински професионални разузнавачи, изпратени от Островната Империя за събиране на научна и икономическа информация. Странника ги разкри всички до един и оттогава стана несменяем шеф на специалното контраразузнаване.

След това именно той разкри заговора на плешивия Мехур, тая страшна и силна фигура, която силно и опасно подкопаваше шефството на Странника над контраразузнаването. И Странника сам го ликвидира, не се довери на никого. Той винаги действаше открито, никога не се маскираше и не сключваше никакви коалиции, никакви унии, никакви временни съюзи. Така свали един след друг трима началници на Военния департамент — те дори не успяваха да се усетят, когато ги повикваха горе — докато постави Дърдавеца, който панически се боеше от война… И пак той преди година провали проекта „Злато“, представен от Патриотичния съюз на промишлеността и финансите… Тогава изглеждаше, че Странника виси на косъм, защото самият Папа беше изразил възторга си от този проект, но Странника някак успя да му докаже, че всички изгоди ще бъдат временни, а после ще започне масова епидемия от лудост и пълна разруха… Обикновено им доказваше, че никой не можеше да го направи освен той. И общо взето беше ясно защо никога от нищо не се страхуваше. Да, той дълго седя в кабинета си, но в края на краищата разбра истинската си цена. Разбра, че ни е нужен на всички нас, които и да сме, колкото и да се гризем помежду си, защото само той може да създаде защита, само той може да ни избави от мъченията…

А тия сополанковци с бели престилки му рисуват карикатури…

Референтът разтвори пред прокурора поредната врата и прокурорът видя своя Мак. Облечен в бяла престилка с нашивка на ръкава, седеше на перваза на прозореца и гледаше навън. Ако някой юридически съветник си позволеше през работно време да стърчи на перваза и да брои гаргите, с чиста съвест щяха да го изхвърлят като явен безделник, и дори саботьор. В дадения случай, массаракш, нищо не може да се каже. Ти го хващаш за яката, а той те срязва: „Позволете! Та аз извършвам мислен експеримент! Дръпнете се и не ми пречете!“

Великият Мак броеше гаргите. Бегло погледна влезлите, върна се към заниманието си, но веднага се озърна отново и се вгледа по-внимателно. „Помни ме — помисли си прокурорът. — Позна ме, умникът…“ Той се усмихна на Мак, потупа по рамото младия лаборант, който въртеше ръчката на аритмометъра и се огледа.

— Тъй — произнесе той безадресно. — А тук с какво се занимавате?

— Господин Сим — каза Главоча, като се изчерви, намигаше и потриваше ръце, — обяснете на господин инспектора с какво… кхе… хм…

— Но аз ви познавам — каза великият Мак и неочаквано изникна на две крачки от прокурора. — Прощавайте, но ако не греша, вие сте държавният прокурор.

Не, не беше лесно да имаш работа с Мак — целият внимателно обмислен план отиде по дяволите. Мак изобщо не мислеше да прикрива нищо, не се боеше от нищо, беше му интересно, гледаше прокурора от висотата на ръста си, както се гледа някое странно екзотично животно…

Трябваше спешно да се импровизира.

— Да — със студено учудване произнесе прокурорът и престана да се усмихва. — Доколкото знам, наистина съм държавен прокурор, въпреки че не разбирам…

Той сви вежди и се вгледа в лицето на Мак, който широко се усмихваше.

— Яяя! — възкликна прокурорът. — Ами да, разбира се… Мак Сим, или също Максим Камерер! Но чакайте, доколкото знам, вие загинахте. Массаракш, как сте попаднали тук?

— Дълга история — махна с ръка Мак. — Между другото, аз също съм учуден, че ви виждам тук. Никога не съм предполагал, че нашата работа ще интересува Департамента по правосъдие…

— Вашата работа интересува много хора — каза прокурорът. Хвана Мак под ръка, отведе го до поотдалечения прозорец и се осведоми с поверителен шепот: — Кога ще ни подарите хапчета? Истински хапчета, за всичките трийсет минути?…

— Нима и вие също?… — попита Мак. — Впрочем да, естествено…

Прокурорът поклати горестно глава и с тежка въздишка завъртя очи.

— Нашето благословение е и нашето проклятие — произнесе той. — Щастието на държавата ни е мъчение за нейните управители… Массаракш, страшно се радвам, че сте жив, Мак! Трябва да ви кажа, че делото срещу вас беше едно от редките в моята кариера, които ми оставиха чувство за някаква досадна неудовлетвореност… Не-не, не се мъчете да отричате, по буквата на закона вие бяхте виновен, тук всичко е в реда на нещата… Нападнахте кула, убихте, доколкото знам, гвардеец; за това, знаете, че не можеха да ви погалят. Но по същество… Да си призная, ръката ми трепна, когато подписвах присъдата. Все едно че осъждах дете, не се обиждайте. В края на краищата това беше по-скоро наша, отколкото ваша акция, така че цялата отговорност ни принадлежи.

— Аз не се обиждам — каза Максим. — И не сте далече от истината — постъпката ни с тая кула беше наистина детинска… Хубаво, че не ни разстреляха.

— Това беше всичко, което можах да направя. Спомням си, че бях много огорчен от съобщението за смъртта ви… — Той се засмя и дружески стисна лакътя на Мак: — Невероятно се радвам, че всичко е свършило толкова благополучно. Невероятно се радвам, че се запознахме… — прокурорът погледна часовника си. — Слушайте, Мак, защо всъщност сте тук? Не, аз нямам намерение да ви арестувам, това вече не е моя работа, нека сега с вас се занимава военната комендатура. Но какво правите в този институт? Нима сте химик? При това… — Той посочи нашивката.

— Аз съм от всичко по малко — каза Мак. — Малко химик, малко физик…

— Малко нелегален… — каза прокурорът с благодушна усмивка.

— Съвсем малко — решително отсече Мак.

— Малко фокусник… — рече прокурорът.

Мак внимателно го погледна.

— Малко фантазьор… — продължаваше прокурорът. — Малко авантюрист…

— Това вече не е свързано със специалността — възрази Мак. — Това са, ако предпочитате, просто качества на всеки добросъвестен учен.

— И добросъвестен политик — произнесе прокурорът.

— Рядко съчетание — забеляза Мак.

Прокурорът въпросително го погледна, после съобрази и се засмя отново.

— Да — каза той. — Политическата дейност си има своя специфика. Никога не слизайте до политиката, Мак, дръжте на своята химия… — той си погледна часовника и каза с досада: — Ах, проклятие, нямам абсолютно никакво време, а толкова ми се искаше да си побъбря с вас… Преглеждах досието ви, интересна личност сте… Но навярно също сте много зает…

— Да — отговори умникът Мак, — макар, разбира се, не толкова много, колкото държавния прокурор.

— Тъй — произнесе с комичен упрек събеседникът му. — А вашето началство ни уверява, че тук се работи денонощно… Аз например не мога да кажа същото за себе си. На държавния прокурор понякога му се случват свободни вечери… Може би ще ви учуди, че имам огромно количество въпроси към вас, Мак. Да си призная, искаше ми се да побеседвам с вас още тогава, след процеса. Но нали разбирате, безкрайно много работа…

— На вашите услуги съм, още повече, че аз също имам въпроси към вас.

„Ей, по-внимателно! — мислено му се скара прокурорът. — Недей толкова откровено, не сме сами.“ — А гласно каза спокойно:

— Прекрасно! Всичко, което е по силите ми… А сега, прощавайте, трябва да бягам…

Той стисна огромната длан на своя Мак, вече клъвналия, окончателно хванатия на въдицата Мак. „Той прекрасно ми пригласяше, несъмнено иска да се срещнем и аз сега ще дръпна въдицата…“ Прокурорът спря до вратата, щракна с пръсти, обърна се и каза:

— Слушайте, Мак, какво ще правите довечера? Всъщност сега се сетих, че вечерта ми е свободна…

— Днес? Добре… Наистина днес трябва…

— Елате и двамата! — възкликна прокурорът. — О, по-добре — ще ви запозная с жена си, ще стане чудна вечер. Удобно ли ви е в осем? Ще пратя кола да ви вземе. Съгласен ли сте?

— Да.

„Съгласен е!“ — ликуваше прокурорът, докато обикаляше последните лаборатории на отдела, усмихваше се, тупаше рамене и стискаше ръце. „Разбрахме се!“ — мислеше той, докато подписваше акта в кабинета на Главоча. „Съгласен е, массаракш, съгласен е!“ — крещеше мислено той по пътя към къщи…

Даде разпореждания на шофьора. Заповяда на референта да съобщи в Департамента, че господин прокурорът е зает… Никого да не приема, да изключи телефоните и въобще да изчезва по дяволите, но все пак така, че винаги да е под ръка. Повика жена си, целуна я по шията, мимоходом й напомни, че не са се виждали вече десетина дни и я помоли да приготви една хубава, лека и вкусна вечеря за четирима, да бъде добра и послушна и да се готви да посрещне един изключително интересен човек. И повече вино, най-добро и разнообразно.

После се заключи в кабинета, отново извади на масата зелената папка и започна да премисля всичко от самото начало. Обезпокоиха го само един път: куриерът на Военния департамент донесе последното комюнике от фронта, който вече се бе разпаднал. Някой подсказал на хонтийците да обърнат внимание на жълтите танкове и миналата нощ бяха унищожили с атомни снаряди около деветдесет и пет процента от танковете излъчватели. За съдбата на нахлулата армия нямаше други сведения… Това беше краят.

Краят на войната. Край за генерал Шекагу и генерал Оду. Край за Очилатия, Чайника, Облака и другите дребни фигури. Много вероятно беше това да е краят на Свекъра и Шурея. И разбира се, това щеше да бъде краят на Умника, ако Умника не беше умник…

Той разтвори комюникето в чаша вода и започна да обикаля из кабинета си. Чувстваше огромно облекчение. Най-малкото, сега със сигурност знаеше кога ще го извикат. Първо ще ликвидират Свекъра и не по-малко от денонощие ще избират между Дърдавеца и Зъба. После ще трябва да се поблъскат с Очилатия и Шурея. Това е още едно денонощие. Е, на Чайника ще му видят сметката между другото, но само генерал Шекагу ще им отнеме не по-малко от две денонощия. И чак после… После за тях вече няма да има никакво „после“.

Чак до идването на госта той не излезе от кабинета си.



Гостът направи изключително приятно впечатление. Беше великолепен. Толкова великолепен, че прокуроршата, студена и светска в най-страшния смисъл на думата жена, която в очите на прокурора отдавна бе само стар боен другар, след първия хвърлен към Мак поглед се подмлади с двадесетина години, държеше се невероятно естествено, сякаш знаеше каква роля трябва да изиграе Мак в нейната съдба.

— Но защо сте сам? — учуди се тя. — Мъжът ми ми поръча вечеря за четирима…

— Да, наистина — потвърди прокурорът, — аз разбрах, че вие искате да дойдете със своята дама. Помня това момиче, заради вас то едва не изпадна в беда…

— Тя изпадна в беда — спокойно каза Мак. — Но за това ще поговорим после, ако позволите…

Вечеряха дълго, весело, много се смяха, малко пиха. Прокурорът разказа последните сплетни. Съпругата му много мило вмяташе нескромни анекдоти, а Мак с хумористичен тон описа своя полет със самолета. Докато се смееше на разказа му, прокурорът с ужас мислеше какво щеше да го чака сега, ако само една ракета бе улучила целта си…

Когато всичко беше изядено и изпито, домакинята се извини и предложи на мъжете да докажат, че са способни да изкарат без женско присъствие поне час. Прокурорът войнствено прие това предизвикателство, хвана Мак под ръка и го поведе към кабинета, обещавайки да го почерпи с вино, което имат възможност да дегустират не повече от тридесет души в цялата страна.

Настаниха се в меките кресла от двете страни на ниска масичка в най-уютния ъгъл на кабинета, отпиха от скъпоценното вино и се погледнаха. Мак беше много сериозен. Умникът Мак явно знаеше за какво ще стане дума и прокурорът изведнъж се отказа от първоначалния си план за хитроумна изтощителна беседа, построена върху полунамеци и разчетена за постепенно взаимно признание. Съдбата на Рада, интригите на Странника и на Отците — всичко това губеше значение. С учудваща и отчайваща яснота той разбра, че цялото му майсторство в беседи от подобен род е напълно излишно пред този човек. Мак или ще се съгласи, или ще откаже. Това беше пределно ясно — както и това, че прокурорът или ще живее, или ще бъде смачкан след няколко дни. Пръстите му трепнаха, той побърза да сложи чашата върху масата и без всякакви уводи започна:

— Мак, аз знам, че сте нелегален, член на Щаба на съпротивата и активен враг на съществуващия ред. Освен това вие сте избягал каторжник и убиец на екипажа на танк със специално предназначение… Сега ще ви кажа нещо за себе си. Аз съм държавен прокурор, доверено лице на правителството, допуснато до висшите държавни тайни и също съм враг на съществуващия ред. Предлагам ви да свалите Неизвестните Отци. Запомнете, че това се отнася до вас, само до вас, и няма нищо общо с организацията ви. Моля ви да разберете, че намесата на Съпротивата може само да провали работата. Предлагам ви заговор, който се базира върху знанието на най-главната държавна тайна. Аз ще ви я съобщя. Само ние двамата трябва да я знаем. Ако за нея научи трети, всички ние ще бъдем унищожени в най-близко време. Имайте предвид, че Съпротивата и Щабът бъкат от провокатори. Затова не смейте да се доверявате на когото и да било, и особено на близки приятели…

Той на един дъх изпразни чашата си, без да почувства вкуса на виното, наведе се към Мак и продължи:

— Аз знам къде се намира Центъра. Вие сте единственият човек, който е способен да го превземе. Предлагам ви разработен план за превземане на Центъра и по-нататъшните действия. Вие изпълнявате този план и поемате държавната власт. Аз оставам като ваш политически и икономически съветник, тъй като вие нищо не разбирате от такива неща. Политическата ви програма в общи линии ми е известна. Не възразявам срещу нея. Съгласен съм с нея дори и затова, защото нищо не може да бъде по-лошо от съществуващото положение. Това е. Аз свърших. Сега е ваш ред.

Мак мълчеше. Въртеше с пръсти скъпата чаша със скъпото вино и мълчеше. Прокурорът чакаше. Не чувстваше тялото си. Струваше му се, че го няма тук, че виси някъде в небесната пустота, гледа надолу и вижда меко осветеното уютно ъгълче, мълчащия Мак и в креслото до него нещо мъртво, вкочанясало, безмълвно и бездиханно…

После Мак запита:

— Какви са шансовете ми да остана жив при завземането на Центъра?

— Петдесет на петдесет — отговори събеседникът му. Или по-скоро му се стори, че е отговорил, защото Мак сви вежди и отново, този път по-високо, повтори въпроса си.

— Петдесет на петдесет — дрезгаво каза прокурорът. — Може би и повече. Не знам.

Мак отново дълго мълча.

— Добре — каза той накрая. — Къде се намира Центъра?

вторник, 11 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част четвърта. Възпитаник

17

На двеста километра от хонтийската граница, когато ешелонът задълго заседна на маневрените линии на някаква невзрачна мръсна гаричка, новоизпеченият редник втори разряд Зеф, след като се договори с часовоя, изтича до колонката за вряла вода и се върна с един транзистор. Съобщи, че на гарата цари чудовищна бъркотия, товарят се едновременно две бригади, генералите били заети да се карат и той се смесил с тълпата на ординарците, адютантите и вестовоите и свил от един от тях този транзистор.

Обитателите на вагона посрещнаха това съобщение с доволен патриотичен рев. Четирийсет човека веднага се скупчиха около Зеф.

Дълго време не можеха да се настанят, някой някого тресна по зъбите, за да не се пъха където не трябва. Всички се псуваха и се оплакваха един от друг, докато накрая Максим изрева: „Тихо, боклуци!“ и всички се успокоиха. Зеф пусна транзистора и започна да лови станциите поред.

Веднага се изясниха любопитни неща. Първо, оказа се, че войната още не е започнала и радиостанцията „Гласът на Отците“, съобщаваща за кръвопролитни сражения през последната седмица на наша територия, лъже най-безогледно. Не бяха ставали никакви кръвопролитни сражения. Хонтийската патриотична лига ужасено крещеше на целия свят, че ония бандити, ония узурпатори, така наречените Неизвестни Отци, са се възползвали от гнусната провокация на своите шпиони в лицето на прословутата Хонтийска уния на справедливостта и сега съсредоточават бронираните си орди по границите на многострадалната Хонти. На свой ред Хонтийската уния на справедливостта проклинаше Хонтийските патриоти, тия платени агенти на Неизвестните Отци, с най-грозни думи и обстоятелствено разказваше как някой си с превъзхождаща сила изтикал нечии изтощени от предишните боеве поделения зад граница и не им дава възможност да се върнат обратно, което обстоятелство послужило за повод на Неизвестните Отци за варварското нахлуване, което следва да се очаква всяка минута. И Лигата, и Унията с почти еднакви изрази считаха за свой дълг да предупредят наглия агресор, че ответният удар ще бъде съкрушителен, и мъгляво намекваха за някакви атомни капани.

Пандейското радио рисуваше ситуацията с много спокоен тон и без никакво притеснение обяви, че Пандея я устройва всякакво развитие на този конфликт. Частните радиостанции на Хонти и Пандея развличаха слушателите си с весела музика и цинични викторини, а двете правителствени радиостанции на Неизвестните Отци непрекъснато излъчваха репортажи от митингите на Ненавистта, смесвайки ги с маршове. Зеф хвана някакви предавания на езици, които само той знаеше, и съобщи, че княжество Ондол все още съществува. И нещо повече — продължава да извършва разбойнически нападения над остров Хазалг. (Нито един човек във вагона, освен Зеф, никога преди не беше чувал за такова княжество и за такъв остров.) Но основното, което запълваше ефира, бяха невъобразимите караници между командирите на части и съединения, които се напъваха да се промъкнат до Главния плацдарм по двете износени железопътни линии.

— Пак не сме готови за война, массаракш — отбеляза Зеф, изключвайки радиото, и така откри събеседването.

Не се съгласиха с него. Болшинството бяха на мнение, че разполагат с огромни сили и скоро с хонтийците ще бъде свършено. Криминалните смятаха, че най-важно е да преминат границата, а там всеки ще бъде господар на себе си и всеки превзет град ще им бъде даван за три дни. Политическите затворници, тоест дегенератите, гледаха на нещата по-мрачно, не очакваха от бъдещето нищо добро и направо заявяваха, че ги пращат като пушечно месо, за да взривяват атомни мини, че никой от тях няма да остане жив, така че ще е добре, ако се доберат до фронта и там някъде да залегнат, за да не ги открият. Гледните точки на спорещите бяха до такава степен противоположни, че истински разговор не можа да се получи. Патриотичният диспут скоро се изроди в еднообразни псувни по адрес на смрадливите тиловаци, които второ денонощие не им пращат нищо за плюскане — нищо чудно, ако са откраднали вече цялата водка. По тази тема наказаните бяха готови да говорят по цели нощи, затова Максим и Зеф се измъкнаха от тълпата и се изкатериха на наровете си, криво сковани от нерендосани дъски.

Зеф беше гладен и зъл, нагласи се да подремне, но Максим не му позволи.

„После ще спиш — строго каза той. — Утре може би вече ще сме на фронта, а досега за нищо конкретно не сме се разбрали.“ Зеф изръмжа, че няма за какво да се разбират, утрото е по-мъдро от вечерта, че Максим не е сляп и трябва да вижда в какво блато са се оказали, че с тия хорица, с тия крадци и счетоводители брашно няма да смелиш. Максим възрази, че още не става дума за брашно. Досега не му е ясно за какво е тази война, на кого е нужна, затова нека Зеф бъде така добър да не спи, когато разговарят с него, а да сподели съображенията си. Брадатият обаче нямаше намерение да бъде любезен и не криеше това. Откъде накъде, массаракш, да бъде такъв, когато умира от глад и когато насреща му е младеж с жълто около устата, неспособен на елементарни умозаключения, и на всичкото отгоре иска да вдига революция… Той мърмореше, прозяваше се, пренавиваше си партенките, псуваше, но подканван, ободряван и побутван от Максим, в края на краищата се разприказва и изложи представите си за причините на тая война.

Според него имаше най-малко три възможни причини. Може би те действаха всички заедно, а може би преобладаваше само една. А може би съществуваше четвърта, за която още не се е сетил. Преди всичко е икономиката. Данните за икономическото състояние на страната Отците пазят в най-строга тайна, но на всеки е ясно, че положението е отчайващо, а когато икономиката се скапе, най-добре е да разпалиш война, за да запушиш всички усти наведнъж. Глигана, добре подкован по въпроса за влиянието на икономиката върху политиката, беше предсказал тази война още преди няколко години. Кулите са си кули, но нищетата си е нищета. Не можеш дълго да внушаваш на гладния, че е сит; психиката му няма да издържи, а да управляваш луд народ, не е особено удоволствие, особено като се има предвид, че лудите не се влияят от излъчването… Друга възможна причина е идеологията. Държавната идеология в страната на Отците е построена върху заплахата отвън. Отначало това беше просто лъжа, измислена, за да озапти следвоенната слободия, после онези, които я измислиха, напуснаха сцената, а техните наследници вярват и искрено смятат, че Хонти си точи зъбите за нашите богатства. Ако се пресметне, че Хонти е бивша провинция на старата империя, провъзгласила независимостта си в тежки времена, към това трябва да се добавят и колониалните идеи. И накрая, една възможна причина е от вътрешнополитически характер. Трябва да се има предвид, че вече много години продължава враждата между Департамента за обществено здраве и военните. Тук вече — кой когото изяде. Департаментът за обществено здраве е страшна, ненаситна организация, но ако военните действия тръгнат повече или по-малко успешно, господа генералите ще хванат тая организация в ноктите си. Наистина, ако пък от войната не излезе нищо, самите господа генерали ще попаднат в нейните нокти, затова не може да се изключи и възможността, че цялата тая авантюра не е нищо друго освен хитроумна провокация на Департамента за обществено здраве. Между другото, точно така изглежда всичко, като се съди по безпорядъка, който цари навсякъде, а също така по факта, че вече цяла седмица крещим по целия свят, а военните действия, оказва се, още не са започнали. Може би, массаракш, няма и да започнат…

Когато Зеф стигна до това място, буферите загърмяха и задрънчаха, вагонът се разтресе, отвън се чуха викове, свирки, тропане. Ешелонът на наказателната танкова бригада тръгна. Криминалните зареваха песента си: „И пак не ни дават ни плюскане, ни водка…“

„Добре — каза Максим. — Всичко, което разправяш, изглежда съвсем правдоподобно. А как си представяш хода на войната, ако тя все пак започне? Какво ще стане тогава?“ — Зеф агресивно изръмжа, че не е генерал, и без всякакъв преход започна да разказва как си представя всичко. Оказа се, че за времето на кратката почивка между края на световната и началото на гражданската война хонтийците са успели да преградят пътя на своя бивш сюзерен с мощна линия от минирани с атомни бомби полета. Освен това хонтийците несъмнено имат атомна артилерия, а техните политици са имали в главите си достатъчно ум да не употребят всички тия богатства по време на гражданската война, а да ги запазят за противника. Така че картината на нахлуването изглежда по следния начин: „На острието на Стоманения плацдарм ще бъдат строени три или четири наказателни танкови бригади, ще ги подпрат отзад с армейски корпуси, а зад армейците ще пуснат заградителни отряди от гвардейци с тежки танкове, оборудвани с излъчватели. Дегенератите като мен ще се понесат напред, за да се спасят от лъчевия удар, армейците и криминалните ще хукнат напред в пристъп на лъчев ентусиазъм, а отклоненията от тази норма (които неизбежно ще възникнат) ще бъдат унищожавани от гвардейските мерзавци. Ако хонтийците не са глупаци, веднага ще открият огън с далекобойната артилерия по гвардейците, но да се надяваме, че са глупаци и в суматохата ще се заемат със самоизтребление — Лигата ще връхлети върху Унията, а Унията ще захапе задника на Лигата. През това време нашите доблестни войски ще проникнат дълбоко в територията на врага и ще започне най-интересното, което ние, за съжаление, вече няма да видим. Нашият славен брониран поток ще загуби компактността си и ще плъзне из страната, като неумолимо ще започне да излиза от зоната на излъчвателите. Ако Максим не е лъгал за Гай, откъсналите се веднага ще получат лъчево опиянение, което ще бъде толкова по-силно, колкото по-мощна енергия гвардейците хвърлят по време на пробива…“

— Массаракш! — закрещя Зеф. — Още сега виждам как тия кретени излизат от танковете, лягат на земята и молят да ги застрелят. И добрите хонтийски войници, озверели от това безобразие, разбира се, няма да им откажат…

Влакът набираше скорост, вагонът силно се люлееше. В отсрещния ъгъл криминалните играеха на зарове, лампата под тавана се клатеше, на долните нарове някой бърбореше монотонно — навярно се молеше. Вонеше на пот, на мръсотия и на екскременти. Цигареният дим лютеше в очите.

— Мисля, че в Генералния щаб си дават сметка за всичко това — продължи Зеф, — и затова няма да има никакви стремителни нахлувания, а само вяла позиционна война. Хонтийците, колкото и да са глупави, някога ще съобразят каква е работата и ще започнат да унищожават излъчвателите… Въобще не знам какво ще става — заключи той. — Не знам дори ще ни дадат ли плюскане утре сутринта. Боя се, че няма — от къде на къде, ще кажат…

Те помълчаха. После Максим попита:

— Сигурен ли си, че сме постъпили правилно? Че нашето място е тук?

— Заповед на Щаба — изръмжа Зеф.

— Заповедта си е заповед, но и ние имаме глави на раменете си. Може би по-правилно беше да избягаме с Глигана. Може би в столицата щяхме да сме по-полезни.

— Може би да. А може би не. Ти чу, че Глигана разчита на атомните бомбардировки… Тогава много кули ще бъдат разрушени, ще се образуват свободни райони… Ами ако няма бомбардировки? Никой нищо не знае, Мак. Аз много добре си представям каква бъркотия цари сега в щаба… Десните се перчат, от правителството скоро ще полетят глави и всичката тая паплач ще хукне към освободилите се места… — Той се замисли, като чешеше брадата си. — Глигана дрънкаше за бомбардировки, но според мен не затова избяга в столицата. Добре го познавам аз, той отдавна мечтае да се добере до ония „вождове“… Така че много е възможно и в нашия Щаб да хвръкнат нечии глави…

— Значи и в Щаба е бъркотия… — бавно каза Максим. — Също не са готови.

— Как могат да бъдат готови? — възрази Зеф. — Едни мечтаят да унищожат кулите, други — да ги запазят… Съпротивата не е политическа партия, а гювеч, салата от скариди…

— Да, зная, че е салата… — каза Максим.

Съпротивата не беше политическа партия. Специфичните обстоятелства бяха разединили Щаба на две непримирими групи: отявлени привърженици на кулите и техни върли противници. Всички бяха в една или друга степен опозиционери на съществуващия режим, но по много различаващи се подбуди!

Имаше биологисти, на които им бе абсолютно все едно дали на власт е Папа — най-едрият потомствен финансист, глава на цял клан от банкери и индустриалци, или Демократичният съюз на представителите на трудещите се слоеве на обществото. Те искаха само проклетите кули да бъдат сринати и да могат да живеят по човешки, както се изразяваха те, тоест постарому, както преди войната. Имаше аристократи, оцелели остатъци от привилегированите класи на старата империя, все още въобразяващи си, че всичко това е едно продължително недоразумение, че народът е верен на законния наследник на императорския престол (огромен унил човек, алкохолизиран и страдащ от кръвоизливи от носа) и че тези нелепи кули са престъпна рожба на Е. И. В. — изменил на клетвата на професорите от Академията на науките, че пречат на нашия добър и простодушен народ да манифестира своята искрена, добра, простодушна преданост към своя законен владетел. За окончателното унищожаване на кулите бяха революционерите — местните комунисти и социалисти, такива като Глигана, теоретически подготвени и закалени още в предвоенните класови битки. За тях унищожението на кулите беше само необходимо условие за връщане към естествения ход на историята, сигнал за началото на редица революции, които да доведат в крайна сметка към справедливо обществено устройство. Към тях принадлежаха и бунтарски настроените интелектуалци като Зеф или покойния Гел Кетшеф — просто честни хора, смятащи идеята на кулите за отвратителна и опасна и водеща човечеството в задънена улица.

За запазването на кулите бяха вождистите, либералите и просветителите. Вождистите — най-дясното крило на съпротивата — бяха според израза на Зеф „просто банда от властолюбци, драпащи за правителствени кресла“, и то не без успех: някой си Клау Мошеника, промъкнал се в Департамента на пропагандата, е бил навремето виден лидер на фашистката групировка. Тези политически бандити бяха готови бясно, без да подбират средства, да се бият против всяко правителство, ако то е съставено без тяхно участие.

Либералите бяха по принцип против кулите и Неизвестните Отци. Обаче най-много се страхуваха от гражданска война. Те бяха национални патриоти, извънредно загрижени за славата и могъществото на държавата, които се страхуваха, че унищожаването на кулите ще доведе до хаос, до всеобщо обругаване на светините и към безвъзвратен разпад на нацията. Бяха в съпротивата, защото всички до един бяха привърженици на парламентарната форма на управление. Що се отнася до просветителите, те несъмнено бяха честни, искрени и умни хора. Ненавиждаха тиранията на Отците, бяха категорично против използването на кулите за манипулиране на масите, но ги смятаха за могъщо средство за възпитанието на народа. Съвременният човек по природа е дивак и звяр, казваха те. Нужни са много векове за възпитанието му по класическите методи. Да изгориш в човека звяра, да задушиш в него животинските инстинкти, да го научиш на доброта, любов към ближния, да ненавижда невежеството, лъжата, снобизма — ето това е благородна задача и с помощта на кулите тя може да бъде изпълнена за едно поколение.

Комунистите бяха изключително малобройни, почти всички бяха избити по време на войната и преврата. Никой не приемаше сериозно аристократите, либералите бяха прекалено пасивни и често сами не знаеха какво искат. По тези причини най-влиятелните и най-масовите групировки в съпротивата бяха биологистите, вождистите и просветителите. Те нямаха почти нищо общо помежду си и съпротивата нямаше нито единна програма, нито единна стратегия, нито единна тактика.

— Да, салата — повтори Максим. — Жалко. Надявах се, че съпротивата все пак има намерение някак да използва войната… трудностите, възможната революционна ситуация…

— Съпротивата нищо не знае — мрачно каза Зеф. — Откъде да знаем какво е това война с излъчватели зад гърба?

— Пукнат грош не струвате — не се сдържа Максим.

Зеф мигновено побесня:

— Слушай, ей! Я по-кротко! Кой си ти, че да ни определяш цената, бе? Откъде се взе, массаракш, че да искаш от нас това или онова? Бойна задача ли искаш? Моля! Да видиш всичко, да останеш жив, да се върнеш и да доложиш. Какво, вижда ти се много лесно, така ли? Прекрасно! Толкова по-добре за нас… Стига. Остави ме на мира, массаракш. Искам да спя.

Той демонстративно се обърна с гръб към Максим и изведнъж кресна на играчите:

— Ей, вие, гробокопачите! Я всички по наровете си!

Максим легна по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в ниския таван на вагона. По него пълзеше нещо. Тихо и злобно се псуваха гробокопачите, които се настаняваха за спане. Съседът отляво стенеше и викаше насън — беше обречен и спеше може би за последен път в живота си. И всички хъркащи, сумтящи, въртящи се наоколо спяха навярно за последен път. Светът беше мътножълт, задушен, безнадежден. Колелата тракаха, локомотивът виеше, от малкото прозорче с решетка дъхаше на дим и сажди, а зад него се носеше мрачната, безнадеждна страна, страна на безпросветни роби, страна на обречените, страна на ходещите кукли…

„Всичко е изгнило тук — мислеше Максим. — Нито един жив човек. Нито една ясна глава. И аз отново съм в задънена улица, защото се надявах на някого или на нещо… Но се оказа, че на никого не мога да разчитам. Само на себе си. А колко струвам сам? Поне дотолкова познавам историята. Сам човек не може нищо… Може би Магьосника е прав. Да се оттегля ли? Спокойно и студено от висотата на моето знание, на неминуемото бъдеще да съзерцавам как кипи и се топи суровината, как се надигат и падат наивните неловки борци, да следя как времето изковава от тях меча и го потапя за закаляване в потоците кървава кал… Не, не мога. Дори да мисля в такива категории е неприятно… Страшна работа е обаче установеното равновесие на силите. Но нали Магьосника каза, че и аз съм сила? А щом има конкретен враг, значи има опорна точка за тази сила… Тук ще ме пречукат — помисли си той изведнъж. — Непременно. Но не утре. — строго си каза той. — Това ще се случи, когато се проявя като сила, не по-рано. Че и тогава ще видим… Центъра, Центъра. Ето какво трябва да се търси, ето накъде трябва да се насочи организацията. И аз ще им покажа пътя. Те ще се заемат с истинска работа… Ти ще се заемеш с истинска работа, приятелю. Виж го как хърка. Хъркай, хъркай, утре аз ще те измъкна… Добре, хайде да спим. Кога ли ще имам възможност да поспя човешки? В голяма просторна стая, на чисти чаршафи… Какъв е тоя обичай тук да спят много пъти на едни и същи чаршафи?… Да, на чисти чаршафи, а преди лягане да прочета хубава книга, после да премахна стената към градината, да угася светлината и да заспя… А сутринта по време на закуска да разкажа на татко за този вагон… На мама не бива да разказвам, разбира се… Мамо, имай предвид, че съм жив, всичко с мен е наред и утре нищо няма да ми се случи… И влакът все върви, отдавна не сме спирали, изглежда някъде са съобразили, че без нас войната не може да започне… Как се чувства Гай в капралския вагон? Сигурно дивашки — сега имат ентусиазъм. Отдавна не съм мислил за Рада… Не. Сега не е време… Е, добре, Максим, жалко пушечно месо, заспивай.“ Той си заповяда и веднага заспа.

В съня си видя слънцето, луната, звездите. Всички наведнъж, такъв чуден сън беше.

Не ги оставиха да спят дълго. Влакът спря, тежката врата със скърцане се плъзна встрани и мощен глас изрева: „Четвърта рота! Ставай!“ Беше пет часа сутринта, развиделяваше се, имаше мъгла, ръмеше ситен дъждец. Хората от наказателната рота, които конвулсивно се прозяваха и трепереха от студ, вяло започнаха да се измъкват от вагона. Капралите, разбира се, вече бяха тук, злобно и нетърпеливо дърпаха хората за краката, смъкваха ги на земята, удряха шамари на особено флегматичните и крещяха: „Строй се по екипажи! Мирно!… Къде се вреш, говедо?… От кой взвод си? Ей, мутро, колко пъти да ти повтарям?… Къде се бутате? Хайде, живо, живо! Строявай се! Банда въшльовци!“

Как да е, строиха се по екипажи, застанаха пред вагоните. Някакъв нещастник, заблудил се в мъглата, тичаше, търсеше взвода си. Крещяха му от всички страни. Мрачният недоспал Зеф с вирната брада мрачно и отчаяно хриптеше: „Айде, айде, строявайте ни, ще ви покажем днес едно воюване…“

Някакъв капрал, минаващ наблизо, пътьом го фрасна по ухото. Максим веднага протегна крак — капралът се просна в калта. Екипажите доволно зацвилиха. „Бригада, мир-р-р-но!“ — кресна някакъв невидим.

Батальонните командири крещяха до пресилване, ротните подхванаха, взводните се разтичаха. Никой не застана мирно, хората свиваха рамене, пъхаха ръце в ръкавите си, подскачаха на място, щастливите богаташи пушеха, без да се крият; в строя разговаряха за това, че пак няма да дадат плюскане, така че ония да вървят по дяволите с тая война. „Бригада, свободно-о-о!“ — закрещя с мощния си глас Зеф. Екипажите с готовност тръгнаха кой накъдето види, но капралите отново се засуетиха. Изведнъж покрай вагоните затичаха в рядка редица гвардейци с блестящи черни плащове, с готови за стрелба автомати. И след тях, покрай вагоните, нахлуваше изплашена тишина, екипажите трескаво се строяваха и подравняваха, някои от затворниците по стар навик заставаха разкрачени, с ръце зад тила.

От тъмнината се разнесе тих, но отчетлив метален глас: „Ако някой мерзавец проговори, ще заповядам да стрелят.“ Всички замряха. Мъчително се заточиха изпълнените с очакване минути. Мъглата постепенно се разсейваше, появи се неугледната гарова постройка, мокрите релси, телеграфни стълбове. Отдясно пред бригадата изникна тъмна купчинка хора. Оттам се чуваха тихи гласове, някой раздразнено кресна: „Изпълнявайте заповедта!“ Максим хвърли поглед назад — там неподвижно стояха гвардейци, които гледаха с подозрение и ненавист изпод качулките.

От групичката се отдели заоблена фигура в маскировъчен комбинезон. Беше командирът на наказателната бригада експолковникът от танковите войски Анипсу, разжалван и осъден за кражба на държавно гориво.

Той размаха бастунчето си, тръсна глава и започна:

— Войници!… Аз не сгреших, като ви нарекох войници, макар че всички ние — в това число и аз — сега сме обикновена измет. Бъдете благодарни, че днес ви разрешават да влезете в бой. След няколко часа почти всички ще изпукате, а това е хубаво. Но ония от вас, които оцелеят, ще заживеят славно. Войнишка дажба, водка и тям подобни… Сега ще заемем позицията и вие ще се качите в танковете си. Задачата е лесна — да изминете сто и петдесет километра… Вие сте пишман танкисти, сами го знаете, но затова пък всичко, което докопате, е ваше. Това ви казвам аз, вашият боен другар Анипсу. Път назад няма, но има път напред. Ако някой отстъпи, ще го изгоря на място. Това особено се отнася за водачите… Въпроси няма. Бригада! Надясно! Напред!… Строй се! Кютуци! Заповядах ви да се строите! Капрали, массаракш! Къде зяпате?… Стадо! Строй се по четирима… Капрали, стройте тия свини по четирима! Массаракш…

С помощта на гвардейците капралите успяха да строят бригадата в колона по четирима, след което отново беше дадена заповед „Мирно“. Максим се оказа съвсем близо до командира на бригадата. Експолковникът се оказа мъртво пиян. Беше се подпрял на бастуна си и въпреки това се олюляваше. От време на време тресеше главата си и разтриваше с длан свирепата си посивяла физиономия. Батальонните командири, също пияни, стояха зад него; единият се хилеше безсмислено, вторият с тъпо упорство се мъчеше да запали цигара, а третият се държеше за кобура и с кръвясали очи шареше по редиците. „Айде, айде… — бърбореше Зеф… — Ще ви покажем едно воюване…“

Максим раздразнено го блъсна с лакът:

— Млъкни. Омръзна ми.

През това време до полковника се бяха доближили двама — един ротмистър с лула в уста и някакъв пълен цивилен мъж с дълго палто с вдигната яка и шапка. На Максим му се стори странно познат. Цивилният полугласно каза нещо на полковника, който неразбиращо обърна към него мътен поглед и едва успя да промърмори „Ъъъ“. Цивилният заговори отново, като посочи с глава през рамо колоната дисципаджии. Ротмистърът равнодушно пъхтеше с лулата си.

„Това пък защо?“ — кресна полковникът. Цивилният извади някакъв документ, но полковникът го избута встрани. „Не давам — каза той. — Всички до един трябва да пукнат…“ Цивилният настояваше. „Изобщо не ми пука — отговори полковникът. — И на Департамента ви плюя… Всички ще изпукат. Вярно ли казвам?“ — попита той ротмистъра, който не възрази. Цивилният хвана полковника за ръкава и така го дръпна, че онзи едва не падна въпреки бастуна си. Батальонният, който все се хилеше, избухна в идиотски смях. Лицето на полковника почерня от яд, той посегна към кобура и извади огромен армейски пистолет: „Броя до десет. Едно… две…“ Цивилният се изплю и тръгна край колоната, като се вглеждаше в лицата на дисципаджиите, а полковникът продължаваше да брои и когато стигна до десет, започна да стреля. Ротмистърът най-после се разтревожи и го убеди да прибере оръжието. „Всички трябва да пукнат — обяви полковникът. Заедно с мен… Бр-р-и-гада! Слушай командата! Х-х-одом марш!“

И бригадата тръгна. По разбития от танкови вериги път дисципаджиите се спуснаха в заблатен овраг, завиха и започнаха да се отдалечават от железопътната линия. Тук взводните командири догониха колоната. Гай тръгна редом с Максим. Беше блед и отначало дълго мълча, въпреки че Зеф веднага го попита какво се чува. Оврагът постепенно се разширяваше, появиха се храсти, в далечината забелязаха очертанията на горичка. Край пътя стърчеше огромен тромав танк, някакъв невероятно стар, заровил веригите си в мократа канавка, съвсем неприличащ на танковете от бреговата охрана — беше с малък квадратен купол и малокалибрено оръдийце. Около танка се суетяха мрачни хора с омазнени куртки. Дисципаджиите вървяха не в крак с пъхнати в джобовете ръце, с вдигнати твърди яки. Мнозина предпазливо се оглеждаха наоколо — дали не могат да офейкат? Храстчетата бяха много съблазнителни, но по склоновете на оврага през всеки двеста-триста метра стърчаха черни фигури с автомати. Срещу тях пълзяха, попадайки в дупките по пътя, три цистерни. Шофьорите бяха мрачни и не поглеждаха към войниците. Дъждът се усилваше, настроението падаше. Вървяха мълчаливо, покорни като овце, и все по-рядко се оглеждаха.

— Слушай, взводен — промърмори Зеф, — изобщо ли няма да ни дадат кльопане?

Гай извади от джоба си един крайшник и го пъхна в ръката му.

— Толкоз — каза той. — До смъртта — толкоз.

Зеф пъхна крайшника в брадата си и започна отчетливо да работи с челюсти. „Това е лудост — помисли Максим. — Всички знаят, че отиват на сигурна смърт, и все пак отиват. Значи всеки си има някакъв план? Но те нищо не знаят за излъчването… Всеки си мисли някъде там, по пътя, да завие, да изскочи от танка, да залегне, пък глупаците нека настъпват… За излъчването трябва да се пишат позиви, да се крещи в обществени места, да се организират нелегални станции, въпреки че приемниците работят само на две честоти… Все пак, могат да се намесват в паузите. Не за кулите трябва да жертват хора, а за контрапропаганда… Впрочем, да оставим това за после, хайде да не се отвличам. Сега трябва да забелязвам всичко. Да търся най-дребните възможности… На гарата нямаше танкове и оръдия, навсякъде само гвардейци. Това трябва да се има предвид. Оврагът е хубав, дълбок, а охраната навярно ще я снемат веднага, щом минем… Впрочем, какво за охраната — всички ще хукнат напред, когато включат излъчвателите…“ Той с невероятна яснота си представи как ще стане всичко. Включват излъчвателите. Танковете на дисципаджиите с рев се понасят напред. След тях като лавина тръгва армията. Цялата прифронтова полоса опустява…„Трудно ми е да си представя дълбочината на тази полоса, радиусът на действие на излъчвателите е неизвестен, но сигурно има два-три километра. В тази полоса няма да остане нито един човек с трезва глава. Освен мен.

… Не, няма да са само два-три километра. Повече, всички стационарни установки, всички кули, всички ще са включени, и сигурно на пълна мощност. Целият пограничен район ще полудее… Массаракш, какво ще правя със Зеф, той няма да издържи…“ Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост. „Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна, макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък не трябва да изпускам от очи и Гай… Да, доста работа ще имам. Добре. В този мътен водовъртеж ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“

Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспуси, раздразнени викове. Пред тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора и се стелеше сивкав дим. „Ето ги и нашите ковчези!“ — високо и весело произнесе някой отпред.

— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини, имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Това е сигурна гибел…

— Колко има до границата? — попита Максим, изобщо какво има там, зад гребена?

— Равнина — отговори Гай. — Плоска като маса. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…

— Река няма ли?

— Няма.

— Оврази?

— Н-не… не помня. Защо?

Максим хвана ръката му и силно я стисна.

— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.

Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.

— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието, вместо снаряди в танковете има гюлета. Картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…

— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. — Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш зъбите на възпитаниците…

Колоната навлезе между танковете и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифен магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред… Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, коварният враг… Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него закрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.

— Войници! — крещеше полковникът. — Стига приказки! Всички в танковете! Първо водачите, защото за останалите не ми пука. Но ако някой остане… — Той извади пистолета си и го показа на всички. — Разбрахте ли, свине въшливи? Господа ротни командири, разведете екипажите по танковете им…

Започна блъсканица. Полковникът, олюлявайки се, продължаваше да крещи, но нищо не се чуваше, защото високоговорителите отново забърбориха, че врагът е пред тях. Всички се втурнаха към третия ред танкове, започна бой, във въздуха полетяха подковани обувки. Огромна сива тълпа щъкаше около танковете на задния ред. Някои машини потеглиха, от тях се посипаха хора. Полковникът съвсем посиня от напъване и накрая започна да стреля над главите. От гората изскочи черна верига от гвардейци.

— Хайде! — каза Максим, твърдо хвана за раменете Гай и Зеф и бегом ги поведе към крайната машина в първия ред — мрачна, петниста, с безсилно отпуснато оръдейно дуло.

— Почакай — объркано бърбореше Гай, докато се оглеждаше. — Ами че ние сме четвърта рота, ние трябва да сме ей там, във втори ред…

— Върви, върви — сърдито каза Максим, — на теб сигурно и взвод ти се командва?

— Войнишка закалка — каза Зеф. — Престани, мамичко…

Някой хвана Максим отзад за колана. Без да се обръща, той се опита да се освободи, но не можа. Огледа се. Зад него, здраво вкопчен с едната си ръка за колана му, а с другата държащ разкървавения си нос, се влачеше четвъртият член на екипажа — водачът, криминалният престъпник по прякор Кука.

— Аха — каза Максим. — Съвсем те бях забравил. Върви, върви, не изоставай…

Той недоволно отбеляза, че в суматохата е забравил за този човек, за който по плана беше предназначена немаловажна роля. В този момент затракаха гвардейските автомати, от бронята с мяукащ вой отскачаха куршуми, наложи се да се снижат и да тичат презглава. Максим зави зад крайния танк и спря.

— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали. Зеф, в купола! Гай, провери долните люкове! Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!

Той обиколи танка, за да огледа веригите. Наоколо стреляха, крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза: „високоговорителите — Гай — да не забравя. Веригите бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. Нищо, стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя мръсният, с изподрани ръце Гай.

— Люковете са ръждясали! — извика той. — Аз не ги затворих, нека стоят отворени, нали е по-добре?

„Там, зад гребена на оврага, е коварният враг! — продължаваше магнетофонният глас. — Само напред. Само напред. Лостовете към себе си…“

Максим хвана Гай за яката и го дръпна към себе си.

— Ти ме обичаш, нали? — произнесе той и се втренчи в разширените му зеници: — Вярваш ми, нали?

— Да! — изпъшка Гай.

— Ще слушаш само мен. Никого другиго. Всичко друго е лъжа. Само аз съм твой приятел, само аз, никой друг. Аз съм ти началник. Запомни. Заповядвам ти: запомни!

Смаяният Гай бързо-бързо кимаше и беззвучно повтаряше:

— Да, да. Само ти… Никой друг…

— Мак! — изкрещя някой в ухото му.

Максим се обърна. Пред него стоеше същият онзи, странно познат цивилен с дългото палто, но вече без шапка. Массаракш… Имаше квадратно лице с лющеща се кожа и червени отекли очи… Та това е Фанк! С кървава драскотина на бузата, разбита устна…

— Массаракш — крещеше Фанк, мъчейки се да надвика шума. — Да не сте оглушали? Познахте ли ме?

— Фанк, как попаднахте тук? Фанк изтри кръвта от устната си.

— Да тръгваме! — извика той. — По-бързо!

— Къде?

— По дяволите! Да тръгваме!

Той хвана Максим за комбинезона и го повлече. Младежът отблъсна ръката му.

— Ще ни убият! — изкрещя той. — Гвардейците! Фанк завъртя глава.

— Да вървим! Имам пропуск за вас! — но, като видя, че Максим не мърда, кресна: — Търся ви из цялата страна! Едва ви намерих! Тръгвайте незабавно!

— Не съм сам! — изкрещя Максим.

— Не разбирам!

— Не съм сам! Трима сме! Сам няма да тръгна!

— Не говорете глупости! Що за глупаво благородство! Животът ли ви е омръзнал? — Фанк се задави, хвана се за гърлото и се закашля.

Максим се озърна. Бледият Гай с треперещи устни го гледаше, държеше го за ръкава — беше чул всичко, разбира се.

В съседния танк двама гвардейци пребиваха с приклади един окървавен войник.

— Един пропуск! — пресипнало изкрещя Фанк. — Един! — той показа един пръст.

Максим извъртя глава:

— Трима сме! — и показа три пръста. — Без тях никъде не отивам!

От страничния люк се подаде рижата брада на Зеф. Фанк облиза устните си. Явно не знаеше какво да прави.

— Кой сте вие? — извика Максим. — За какво съм ви нужен?

Фанк бегло го погледна и се втренчи в Гай.

— Този с вас ли е? — изкрещя той.

— Даа! И онзи също!

В очите на Фанк се появи диво изражение. Той пъхна ръка под палтото си, извади пистолет и го насочи към Гай. Максим с всички сили го удари по ръката отдолу, оръжието излетя високо във въздуха. Без още да е разбрал добре какво става, Максим го съпроводи със съсредоточен поглед. Фанк се преви, пъхна повредената си ръка под мишница. Гай късо и точно, като на занятие, го удари по шията и Фанк падна по очи. До тях изведнъж се появиха гвардейци — озъбени, потни, изтощени от бяс.

— В танка! — кресна Максим на Гай, наведе се и хвана Фанк под мишниците. Мъжът беше пълен и едва успяха да го пъхнат през люка. Максим се гмурна след него, като получи прощален удар с приклад по задника. В танка беше тъмно и студено като в гробница, силно вонеше на нафта. Зеф издърпа Фанк от люка и го положи на пода.

— Кой е тоя?

Максим не успя да отговори. Куката, който досега дълго и безуспешно беше измъчвал стартера, най-сетне запали двигателя. Машината се разтресе и загърмя. Максим махна с ръка, промъкна се в купола и се подаде навън. Между танковете вече нямаше никой освен гвардейците. Всички мотори работеха, разнасяше се адски рев, гъст, задушен облак от изгорели газове покриваше склона. Някои танкове се движеха, на места от куполите стърчаха глави; войникът от съседния танк правеше някакви знаци на Максим, кривеше подпухналата си физиономия. Изведнъж той изчезна. Моторите изреваха с удвоена сила и всички танкове с дрънчене и тракане едновременно се понесоха напред и нагоре по склона.

Максим почувства, че някой го е хванал през кръста и го дърпа надолу. Наведе се и видя изцъклените видиотени очи на Гай. Както тогава в бомбардировача. Гай го хващаше с ръце, непрестанно бърбореше нещо, лицето му беше станало отвратително, в него нямаше вече нито момчешко веселие, нито наивна мъжественост — само безсмислие и готовност да бъде убиец. „Започна се — помисли Максим, докато се мъчеше с отвращение да отстрани нещастния младеж. — Започна се, започна се… пуснаха излъчвателите…“

Танкът, тресейки се, се катереше към гребена, буци пръст изхвърчаха изпод веригите. Отзад, през сивкавия дим, вече нищо не се виждаше, а пред тях изведнъж се откри сива глинеста равнина, в далечината се появиха плоските хонтийски хълмове. Без да забавя ход, бронираната лавина се понесе натам. Стройните редици изчезнаха, машините се надпреварваха, блъскаха се, въртяха се куполи… На един танк му изхвърча веригата, той се завъртя като пумпал и се преобърна, втората верига се скъса и като тежка блестяща змия излетя към небето. Водещите колела продължаваха бясно да се въртят. От дънните люкове се показаха две човечета в сиви униформи. Скочиха на земята и, размахвайки ръце, се втурнаха напред, напред, само напред, срещу коварния враг… Блесна огън, през дрънченето и рева, звънко отекна оръдеен изстрел. В отговор всички танкове започнаха да стрелят. От оръдията заизскачаха дълги червени езици, машините присядаха, подскачаха, обвиваха се в гъстия дим. След минута всичко се покри с черно-жълт облак. Максим все гледаше… и гледаше, безсилен да се откъсне от това грандиозно в своята престъпна нелепост зрелище, търпеливо отблъскваше ръцете на Гай, който го дърпаше, зовеше, умоляваше, жадуваше да го прикрие с гърдите си от всички опасности… Хора, кукли, зверове… Хора.

После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението. Смъкна се долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви метални скоби, огледа тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня, различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнатите нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите, отблъсна притискащия се към него Гай и се промъкна при водача.

Куката бе дръпнал лостовете към себе си и натискаше докрай педала на газта. Той пееше, крещеше с ужасен глас и Максим дори различи думите на „Благодарствената песен“. Сега трябваше някак си да го укроти, да заеме неговото място и да намери в този хаос удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му.

Още щом почна внимателно да разтваря юмруците на Куката, вцепенени върху лостовете, преданият Гай, видял, че онзи не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и силно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ в слепоочието. Куката омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили Гай, но вече бе късно, нямаше време за страх или състрадание. Дръпна настрани трупа, седна и пое управлението.

През люка не се виждаше почти нищо: малък участък глинеста почва, по която растяха редки тревички, а нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да види нищо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно, докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди. „Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти — това ще мине… Всичко ще мине, всичко… Потърпи още малко…“ Гай виждаше, че му говори, ронеше сълзи от огорчение, че пак, както тогава в самолета, не чува нито дума.

Танкът се вряза в гъста струя черен дим: отляво гореше машина. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец, смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат граничен стълб, зад него се мяркаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред постепенно се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше — кой знае защо — косо към общото движение, и още един горящ танк. Зави наляво, насочвайки се към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма. Беше вече близо, когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълна газ, храстите и облакът белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен, малко оставаше да се преобърне. Заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.

Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи кафяви склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим угаси двигателя. Гай веднага закрещя с дрезгав фалцет някакви глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най-любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.

— Млъкни! — заповяда му Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това внимателно, това са мои приятели, наши любими приятели…

— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.

— Аз съм тук, наблизо.

— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…

— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че са наши приятели…

Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха, дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж сам се похвали за сполучливия избор на мястото.

Долу, съвсем наблизо, имаше широк проход между хълмовете и по него, откъм покритата с дим равнина, се движеше плътен поток от танкове — ниски, мощни, с огромни плоски куполи и дълги оръдия. Това вече не бяха дисципаджиите — минаваше редовната армия. Няколко минути оглушалият и поразен Максим наблюдаваше това страшно и невероятно зрелище, наподобяващо сцена от исторически филм. Въздухът се люлееше и трептеше от неистовия грохот и рев, хълмът потръпваше под краката му като изплашено животно и въпреки това на Максим му се струваше, че танковете вървят в мрачно, застрашително мълчание. Прекрасно знаеше, че там, под броните пресипнало реват опиянените от ентусиазъм войници, но всички люкове бяха плътно затворени, сякаш всеки танк беше плътен слитък от неодухотворен метал… Когато последните танкове отминаха, Максим се обърна назад, погледна надолу и неговият танк, стоящ наклонен между дърветата, му се стори жалка ламаринена играчка, престаряла пародия на боен механизъм. Да, долу беше минала една Сила, за да се срещне с друга, още по-страшна, и когато си спомни за тази друга Сила, Максим побърза да се спусне в горичката.

Заобиколи танка и спря.

Те лежаха един до друг — пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с мъртви кукленски очи. Заповедта беше изпълнена с изключителна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по-далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши. „Массаракш…“ — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот, а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…

В този момент оная, другата Сила, нанесе ответния удар.

Нещо резна очите на Максим. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че приятелят му е мъртъв, но все още стараейки се да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувства освен болката в очите; мозъкът му се изключи, още докато падаше.

Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието му отново заработи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило, светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони, светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаха изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя. И беше болезнено, звънящо тихо. Навсякъде се търкаляха живите и мъртвите. На десетина крачки от него Гай лежеше по очи, засипан с листа.

Наблизо седеше Зеф, с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си. Фанк се бе търколил надолу и сега се гърчеше в някаква яма, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по-надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…

Максим скочи, разхвърля струпаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което да ги съживи… После като че ли плака, удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да вие от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувства нищо, освен омраза и жажда да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…

Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, спечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от черно-кафяв дим, а над нея се носеха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето към пропуканата от удара небесна твърд се възнасяха хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен ветрец. Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Беше празен, изровената от веригите и обгорената от атомния взрив глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея, тлееха листа и догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна, вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисципаджиите, и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.

Те приличаха на танкове, но вместо артилерийски куполи имаха високи решетести конуси с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете, не бяха и сиво-зелени като армейските ударни машини, а бяха жълти, ярко, весело жълти като гвардейските патрулни коли… Десният фланг на редицата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да преброи само осем излъчватели. Те се движеха с наглостта на господари на положението, влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродливата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем те едва ли мислеха за това, просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя как левофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него надолу по склона.

Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните преследвачи от тяхната желязна черупка, и го искаше. Никога през живота си не беше копнял за нищо повече от това да почувства под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтата машина се носеше насреща му, сляпо втренчена в него със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше в такт с клатушкането на корпуса и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, гъсто осеяно с дълги блестящи игли…

Танкът изобщо нямаше намерение да спира и Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.