събота, 25 август 2012 г.

Артър Ленгли АРМАГЕДОН – 2 ( откъси )


Mостът

На 18 март, петъкът на една изнурителна седмица, лабораторията плуваше в тихо слънце. Напоследък тишината беше най-необичайното нещо сред коридорите на дългата сграда, но сега тя я изпълваше със звънливо, едва доловимо кънтене. Персоналът, запасен със сандвичи и двулитрови пластмасови бутилки лимонада, се бе изнесъл извън градчето. Негласно хората наричаха тези съботни отсъствия празник. Такива празници липсваха в календара, но персоналът на абсолютно засекретената лаборатория все по-често предпочиташе да е извън нея. След последните пробиви на онази странна, сгъстена и едновременно течна, жива и напълно непредсказуема същност, която нарекоха хиперпространство, хората изглеждаха изплашени. Постепенно лабораторията се превръщаше за тях в нещо, в което бе по-добре да не си.
По правило всички избягваха да обсъждат в свободното си време започналото да се случва тук от три месеца насам. Ако сам не беше свидетел на пробива и вихрите, които последваха, ако не разполагаше със записи и кадри на случващото се, и професор Албърт Кюлман би сметнал, че сънува. Без да работи в определена посока, някак случайно, като че безгрижен хлапак отметна непроницаемо покривало, екипът му достигна до онова, което винаги е било най-голямата тайна на планетата.
Когато пробивът се случи, професор Кюлман предпочете да сметне, че става дума за случайно явление или просто за заблуда. Заблудата бе нормата и начинът, по който хората на планетата общуваха помежду си. Но тя също бе формата и начинът, по който Мирозданието общуваше с тях. Като начин на поведение заблудата се разполагаше в няколко нива - от чистата лъжа, до премълчаването или преиначаването. Хората сякаш губеха ден след ден изначалната си дарба да изпитват доверие един към друг. Това бе просто рефлекс, ответна реакция. Неосъзнаване на факта, че всички са застанали от едната страна на все по-уголемяващата се пропаст. Голямата й уста бе ненаситно отворена. Ставаше все по-лакома. Едва сдържаше нетърпението да погълне онова, което бе започнало много преди тях и щеше да завърши много след като и последният човек изчезнеше.
Много отдавна полетът на човешката мисъл се сведе в последна сметка до обмислянето на удари върху други човешки същества. Професор Кюлман не си спомняше почти нищо от своя живот, никакъв спомен, който да не го водеше до тежка равносметка. Постигна всичко, което пожела, ала липсваше удовлетворението, което трябваше да увенчае усилията му. Той правеше отдавна разлика между живот и кариера. И ето че в края - и на двете, се случи онова, което го оставяше без дъх. През двете страни на пропастта някой бе построил мост. Стрелата му изплува от нищото внезапно. Чист, стремителен, напуснал територията на сънищата, мостът летеше като безгрижна дъга след летен дъжд.
Хронологията на събитията се подреди така. Една сутрин професор Кюлман откри върху бюрото си странен чертеж. Той обозначаваше уред, голям колкото магнетофон от среден клас, снабден с две слушалки. Съществуваше и скала. При монтирането на апарата, наречен от него биофон, се разбра, че се настройваше като обикновена радиостанция. Когато източникът на излъчване беше наблизо, връзката ставаше ясна, при отдалечаване се губеха отделни думи и накрая тя се разпадаше. Биофонът бе прелестно елементарен и фактът, че никой не бе се досетил за неговото създаване, предизвикваше само учудване.
Професорът си спомняше как се втурна да реализира онзи странен чертеж. Без да обмисля откъде бе дошъл и кому принадлежеше тази идея, той просто не спа три денонощия и мобилизира техниците от лабораторията, докато достигна до първите резултати.
На четвъртото денонощие, когато безсънието просто го повали и той заспа върху бюрото си, в пространството зад очите му се появи Леандра. Тя изникна от някакво белезникаво поле, където се кълбеше млечна пара. Беше в същата кафеникава широка дреха, такава, каквато я видя при последната им среща. Тогава при лабораторни условия Леандра материализира Госта. Висок, светлокос, около тридесет седем годишен мъж, в бял хитон и бос, той изплува буквално от въздуха. Помнеше, че Госта се отнесе с него като с дете, което задава много въпроси, но още не е готово да осъзнае отговорите. Боже мой, а той все питаше и питаше и даже не изпита тогава неудобството, че тези въпроси си бяха елементарни. Мозъкът ли генерира енергията, която доведе Госта тук? И да, и не, беше отговорът. Зависи как гледате на мозъка -като на орган или като на енергия, която временно се възползва от него.
Тогава Кюлман не разбра почти нищо. Експериментът по програмата "Платон" започна и завърши. И тогава, както и днес, той изпитваше особеното усещане, че може би е жертва на халюцинация... Ще имате в недалечно бъдеще пълната възможност да научите отговорите на повечето си въпроси - това беше краят на експеримента, сбогуването... Е, може би вече бе настъпил моментът, когато времето дойде...
В онази просъница преди три месеца Леандра го доближи и погали. Докосването на ръката й предизвика в него остра реакция и той заплака. Ако анализираше чувството отпреди три месеца, щеше да го раздели на усещане за катастрофична пареща самота -от нейното отсъствие, и на велика радост - от нейното появяване и ласка. В лошите мигове от живота му тази жена го бе спасявала. Сега се случи същото, защото тъкмо в следващото утро той вече знаеше предназначението на вече сглобения по дадените му чертежи апарат. Нарече го биофон, без изобщо да се замисли, и чак по-късно разбра, че не той бе кръстникът, а някой от строителите на моста, опънат между пропастта. Всичко е енергия и тази енергия следва мисълта. Като единствен управляващ и насочващ фактор мисълта можеше да трансформира всяка енергия в нещо, което физическите сетива можеха да чуят и видят.
Мъртвите винаги са били възприемани като мъртви, като някой, превърнал се в нещо, от което няма полза, без туптящо сърце, без мускули, без воля и страст. Всички култури бързаха да се освободят от телата, като ги полагаха бързо под пръстта или подпалваха огньовете. С това нещата приключваха.
В най-общи линии религиите отделяха внимание на напусналите физическото тяло. Християнството казваше няколко добри думи над ковчезите и пееше вдъхновяващи псалми, преди да ги отпрати в рая или в ада, където всеки получаваше според заслугите си. Египтяните се бяха заели сериозно за онова, което следваше, и бяха написали "Книга на мъртвите". Будизмът и мюсюлманството ознаменуваха нов живот, който започваше след преминаването на Прага. Никоя религия не си позволяваше да мисли, че душата загива заедно със своя носител - тялото. Много древни текстове тълкуваха послесмъртните състояния.
В най-нови времена неколцина лекари-реаниматори извършиха трескави наблюдения и записаха разказите на излезлите от клинична смърт. Според получената информация, в момента на смъртта човешкото същество се изправяше пред напълно неочаквани преживявания. Наместо да попадне в тотална и безвъзвратна тъмнина, то навлизаше в пространство, твърде различно от земното. На първо време се губеше усещането за тяло, което мнозина осъзнаваха като затвор, ризница, окови. Те плуваха над тялото си, озадачени от усилията на медиците или на близките да ги възвърнат към живота. После загубваха интерес към тези усилия или към плачовете и отчаянието, притег-лени от една мощна Светлина. За да я достигнат, някои се усещаха всмукани от коридор или тунел, чуваха угнетяващи звуци или камбанен звън. После навлизаха в Светлината или тя навлизаше в тях, даряваше ги с мир, разбирателство и любов, все понятия, за които те не откриваха земен еквивалент.
Завърналите се в тялото си правеха безуспешни опити да го напуснат отново. Не харесваха и не приветстваха усилията на лекарските екипи, които го възвръщаха към живот.
Въпреки много и очевидни свидетелства, науката отричаше всичко това. Тя обясняваше околосмъртните състояния със сетните конвулсии на мозъка, който се отбраняваше от разрухата чрез последни ясни халюцинации. Танатологията, науката, която изследваше смъртта, не се ползваше с голяма популярност.
Напротив, светът и неговото население привикваха да се държат към смъртта така, сякаш тя не съществуваше. Тя не бе коректив или нова възможност, не приключваше просто с едно износено тяло, за да даде на душата различна реалност, в която да преоцени миналото и да набележи бъдещето. Смъртта се възприемаше като абсолютен край.
Такъв финал по принцип отхвърляше стремежа и усилията приживе личността да се стреми към нравственост и морал, такъв финал позволяваше всякакво поведение, защото след всеки край не следва нищо повече. Такова възприемане на смъртта в последна сметка позволи нещата да достигнат до сегашната печална демотивация. До придържане към правилата, които ръководеха почти всички. Те гласяха: "След мен и потоп" и "Целта оправдава средствата".
Създаването на биофона, апарат, осъществяващ контакти между напусналите физическото тяло и тези, които прилагаха горните две правила, бе със сигурност Моста, който се откриваше, за да съедини двата края на пропастта.

неделя, 19 август 2012 г.

Егото като учител


Ще се учудите ли, ако ви кажа, че егото може да бъде страхотен учител?
Егото е един много подходящ наставник, стига да разбираме значението му и да умеем да разкодирваме сигналите му. Ако размишляваме каква е неговата същност и предназначение, без съмнение ще стигнем много далеч в йога. И в крайна сметка ще установим, че то е просто една оптическа илюзия, едно погрешно отъждествяване и нищо повече. Егото е условно прекарана гранична линия, която погледнато от една по-висша перспектива просто отсъства, няма реално съществуване. То не е рогато въплъщение на сатаната, както изглежда се мисли от мнозина.
Представете си своето тяло и ми кажете къде се намира точката, в която започва ръката ви. Колкото и да търсите, няма такава точка, тялото е една цялост и само за удобство и ориентация сме приели, че от това-място-което-наричаме-рамо до това-място-което-наричаме-пръсти се намира нещо, което именуваме “ръка”. Но ръка собствено няма, тя е илюзия. Един вид, за да играем по-успешно играта наречена живот сме се условили при издаването на определени съчетания от звуци да се сещаме за определенисегменти от реалността. И най-основното такова разделение е между сегментите Аз и Не-аз. Важността на това разделение се изразява в това, че то върви като пощенска марка с всички останали.
Кой е казал например, че ноктите ми са част от мен, а въздуха е част от не-мен? Ако приемем, че това, без което не мога да съществувам в настоящото състояние образува тялото ми, то въздуха, растенията и слънцето са много повече част от мен, отколкото ноктите, не е ли така? Това, че хилядолетната човешка еволюция е довела до едни очертания на това-което-смятаме-за-аз, съвсем не означава, че те са единствено възможни, а още по-малко че те са същностно и изначално принадлежащи на реалния свят. След още хиляда години например хората могат да решат, че и компютрите ни влизат в тези “азови” очертания. За едно дете, чието ум е сравнително необусловен (но при което този процес все пак е започнал) човекът отсреща е една цялост заедно с очилата и дрехите му. Всички тези очертания, като се започне от егото и се стигне до разделенията между елементарните частици хората са си прокарали в умовете от чисто практически съображения; за да им помогнат при оцеляването и ориентацията в света. Постепенно обаче се е получило така, че ние сме започнали да разглеждаме този свят на условни разделения и категоризации като истинския свят, като истинската реалност. Така са се навързали всички онези идентификации, от които йога се стреми да ни освободи.
Представете си че решите, ей така за забавление, да нарежете няколко листа на по-малки правоъгълни парченца, да сложите определени знаци (в които има въведена условна подредба) върху всяко от тях, да си ги разпределите по равен брой на двама или четирима човека и последователно да сравнявате вашите и на отсрещния човек (отбор) късове хартия като при това този, чието парченце носи “по-силен” знак взима хартийката и на другия. Това е просто начин да си прекарате интересно времето, да кажем, че такава е идеята. В края на всеки сеанс се оказва, че единия е събрал повече силни знаци, това се записва и като цяло се получава една редица от “наши” и “ваши” “победи”. Да предположим че се занимавате с тази работа от сутрин до вечер. Не след дълго вие ще започнете дотолкова сериозно да приемете всички тези условности, дотолкова ще вземете да се отъждестявате със сеансите, при които по-голямата купчина е при вас, че онази условна първоначална връзка между вашето аз и повечето събрани хартийки (знаци, точки) ще започне да се приема като по-реална от всичко останало. Това вече ще ангажира всички налични ви ресурси от емоции, мисли и нерви. Може би ще карате близките си да ви носят от време на време храна, като процеса на храненето и естеството на самата храна ще обслужват единствено целите на играта, а няма да имат значение сами по себе си. Вие ще започнете да се ядосвате, когато “губите” и да се радвате когато “печелите”. Този подход обаче съвсем ще измести първоначалната идея, която спомнете си, беше просто да се забавлявате. Но за да се забавлявате вие трябва да сте тук и сега. А ситуацията, в която сте се оставили да бъдете въвлечени е характерна с това, че мислите (живеете) изцяло за миналото (съжаление/удовлетворение от предходния резултат) или бъдещето (спечелването на предстоящата игра). Така, малките правоъгълни хартийки се превръщат в бутончета, свързани с вашите мисли, емоции и така нататък. А жиците, по които минава тока за тази свръзка сте си изработили самите вие. При това с всеки следващ път правите от тези жици все по-добри проводници. Ето как коментаторът на Йога-сутра Вяса обяснява този процес:Еднородните нагласи (самскарите) се създават именно от модификациите (вритите), а модификациите (вритите) - от нагласите (самскарите). Следователно колелото на модификациите и нагласите се върти непрекъснато.” (Вяса-бхашя 1.5)
Какъв е изходът от тази ситуация? Ами просто илюзорната идентификация трябва да се осъзнае като такава, да се трансцедентира, да се погледне отгоре. Ако тя е особено силна, това не може да стане изведнъж. Тя е проникнала и променила всички нива на вашето съществуване започвайки от тялото и стигайки до дишането, мислите и психиката. Затова и йога би ви препоръчала да започнете последователна работа върху всички тях, движейки се от грубото към по-финото. Всеки от тези аспекти обаче оказва цялостно влияние, нека си припомним, че дори и тук очертанията са условни. Тялото е просто най-грубата част на ума, а ума е най-фината част на тялото, това е. Впрочем, нека да видим какво е станало с тялото в нашия случай. Ръцете са започнали да се сгъват и разгъват почти автоматично от нивото на гърдите към нивото на масичката. Пръстите са започнали да държат предметите по определен начин. Заседяването също дава своите резултати. Илюзорната идентификация слага своя печат върху всички ваши аспекти, включително и върху тялото - това е начина, по който физическата ви същност е започнала да обслужва нейните цели. Ето защо, обикновено трябва да се започне от там. Бихме препоръчали например между отделните игри да се включат раздвижващи упражнения за китките и таза. Това ще е първата стъпка в правилната насока, но тя разбира се няма да е достатъчна. Нещо повече, може да се окаже вредна. Защото картоиграчът би могъл да реши да я разглежда като начин за подобряване на физическата му кондиция, така че да е в състояние да играе карти по-дълго време без прекъсване. Трябва да минем нататък. Към нарушения дихателен ритъм и мислите. Но и тук не може да спрем. Защото упражненията за концентрация и умствен покой могат да накарат нашия човек да си въобрази, че те имат предназначението да повишат умствените му способности и паметта, така че да играе още по-успешно и да прилага все по-проникновени тактики в играта. Ето за какви клопки става дума по пътя на йога и то на всеки един етап. Тук давам пример с една проста идентификация, която обикновено не е толкова проблемна за отстраняване. Йога и веданта обаче казват, че целият “живот” се е превърнал в огромна сложна йерархия от такива илюзорни обвързаности. Връзки между истинската ни същност и някакви си там копчета. Всичко, което спада към копчетата се нарича пракрити (в самкхя и раджа йога) или мая (във веданта) за разлика от истинската същност, която можем да наречем пуруша или Брахман. Разграничението между тях е висша цел на тези духовни учения. То носи истинската и неподправена радост от живота, то впрочем е самата тази радост и самия живот. Другото е просто една машина, механика. Да не пускаме нашата енергия да чезне между зъбчатите колела на тази машинария, това е посланието. Не да я отричаме и разрушаваме, но да я осъзнаваме като такава и да я използваме по предназначение, вместо да позволим тя да си мисли, че може да използва нас.
Източник: http://www.clubpatanjali.net/Texts/AsmitaAsTeacher.d

вторник, 14 август 2012 г.

Тревожната натрапчива мисъл - нейния смисъл и изкореняване ( Ани Безант )


Действително има нещо вярно в това, че хората остаряват повече от нервно напрежение, отколкото от физически труд. Натоварването, ако не е прекалено, не поврежда мисловния апарат, напротив - усилва го. Но процесът на непрекъснато преповтаряне на една и съща мисъл в ума, без да можем да се откъснем от този порочен кръг, със сигурност го поврежда и не след дълго води до нервно напрежение и раздразнителност, които правят невъзможна продължителната умствена работа.
Как действа тревожната натрапчива мисъл? Тя води до процес на безцелно преповтаряне на една и съща поредица от мисли много пъти с малки изменения, което не води до никакъв резултат. В това състояние ние възпроизвеждаме продължително време мисъл-форми, родени от умственото тяло и мозъка, не от съзнанието, но наложени от тях на съзнанието. Както преуморените мускулни влакна неспокойно треперят въпреки волята ни, така и умореното умствено тяло и мозъкът повтарят по инерция трептенията, които са ги уморили, като Мислителят напразно се опитва да ги спре, за да намери покой. Още веднъж се срещаме с инерцията - тенденцията към движение по направлението, по което вече веднъж сме поели. Мислителят е работил над някой труден въпрос, опитвайки се да достигне до някакво определено и полезно заключение. Той не е успял и е преустановил размислите си, но е останал неудовлетворен от липсата на решение и обхванат от страх пред бъдещи тревоги. Този страх го държи в състояние на безпокойство и напрежение, което води до неправилно използване на енергията и още повече възпрепятства намирането на някакъв отговор. Тогава умственото тяло и мозъкът под импулса на тази енергия и желанието да се намери решение, но без ръководството на Мислителя, продължават да работят и да пресъздават отново многократно вече създаваните и отхвърляни образи. Те биват, така да се каже, натрапвани на неговото внимание, като отново и отново са преповтаряни. С увеличаване на нервното напрежение се увеличава и раздразнителността, която влияе директно върху уморените форми и по този начин действие и въздействие продължават в затворен кръг. В такова състояние Мислителят е роб на своите слуги - телата, - страдайки под тяхната тирания.
Самата инерция да се възпроизвежда, тенденцията да се повтарят отново веднъж създадените трептения може да се използва, за да се коригира безполезното преповтаряне на мисли, които причиняват страдания. Когато енергията за създаване на една мисъл направи за себе си канал (създаде една мисъл-форма), енергията на нови мисли се стреми да тече в същия канал, тъй като това е линията на най-малко съпротивление за тях. Мисъл, която причинява мъка, се появява вследствие на някакъв страх, така както мисъл, която причинява удоволствие, веднага изниква под влиянието на любов. Предметът на страха, картината на това, което евентуално ще се случи, ако предчувствието се сбъдне, прокарва един умствен канал, образува мисъл-форма, оставя и следа в мозъка. Тенденцията на умственото тяло и на мозъка е, освободени от непосредствена работа, да повтарят формата и да оставят неупотребената енергия да тече във вече проправения канал.
Може би най-добрият начин да се освободим от този извор на напрежение е като създадем друг канал с противоположен характер. Такъв канал, както вече посочихме, може да бъде направен с целенасочена, упорита и системна мисловна дейност. Нека този, който страда от нервно напрежение, отдели три-четири минути сутрин след ставане на някоя благородна и окуражаваща мисъл като: "Азът е Мир; това Аз съм аз. Азът е Сила; това Аз съм аз." Нека размишлява как той, в своята дълбока същност, е едно с Отца; как в нея той е безсмъртен, вечен, смел, свободен, хладнокръвен, силен; как е облечен в преходни дрехи, които всъщност чувстват болката, безпокойството; как той по погрешка отнася тези усещания към себе си. Размишлявайки по този начин, Покоят ще го обгърне и той ще усети, че му принадлежи, че е неговата естествена атмосфера.
Правим ли това ден след ден, мисълта ще прокопае свой собствен канал в умственото тяло и мозъка и не след дълго, когато умът е свободен от работа, тази мисъл за Мир и Могъщество ще се появи сама и ще разтвори криле над ума ни в най-трудните моменти от живота. Умствената енергия ще тече естествено в този канал, а тревогата ще се изгуби в миналото.
Друг начин за борба срещу тревожната мисъл е да се обучава умът да се надява на Добрия закон, с което се изгражда една постоянна положителна нагласа към света. В този случай човек се уповава на презумпцията, че всички обстоятелства служат на Закона и нищо не е случайно. Само това, което Законът позволява за наше добро, само то може да ни засегне, без значение откъде и чрез кого ще дойде. Нищо не може да ни нарани, ако не сме го предизвикали, ако не сме създали предпоставката с нашата собствена минала воля и дейност; никой не може да ни причини зло, бедите са само инструмент на Закона, събирайки по този начин дълг, който имаме да плащаме[1]. Ако в ума ни се появи дори предусещане за мъка или тревога, добре е да го погледнем в очите спокойно, да го приемем, да се съгласим с него. Много от тревогите изгубват своя смисъл, когато се опрем на Закона. Животът ни ще стане по-лек, ако винаги помним, че целта на Закона е да ни освободи, като изисква разплащане на дълговете, които ни държат в плен, и макар да носи мъка, тя не е нищо друго освен път към щастието. Всяка мъка, какъвто и начин да е избрала да ни посети, има за цел да проправи пътя за нашето крайно щастие, да скъса веригите, които ни привързват към въртящото се колело от раждания и смърт.
Когато тези мисли станат обичайни, умът престава да се безпокои, защото ноктите на тревогата няма за какво да се закрепят върху гладката стена на спокойствието.


[1] Тук може да се доабви, че нещата, които възприемаме като страдание и беда в живота ни не всякога са изплащане на натрупани от преди кармични дългове. Би могло дори да се каже, че представата за беда и страдание е въпрос на наше лично съзнание, което се ориентира за принципите и законите в света чрез тях.

сряда, 1 август 2012 г.

Виждаш ли по-далече от носа си ? (Понеделник започва в събота , братя Стругацки)

 Утрото беше прохладно, направих набързо утринната си гимнастика и се облякох. Всичко, което ставаше, ми се струваше крайно интересно. Телефонограмата по странен начин се свързваше в съзнанието ми със събитията през нощта, макар че представа си нямах по какъв начин. Впрочем през главата ми вече минаваха някои мисли и въображението ми беше възбудено. Всичко, на което тук станах свидетел, не ми беше съвсем непознато. За подобни случаи бях чел някъде нещо и сега си спомних, че държанието на хора, намерили се в аналогични обстоятелства, винаги ми се е струвало необичайно и страшно глупаво. Вместо да използуват изцяло примамливите перспективи, които щастливият случай им откриваше, те се плашеха, мъчеха се да се върнат към делничното. Някакъв герой дори заклеваше читателите да стоят по-надалеч от завесата, която отделя нашия свят от невидимия, плашейки ги с духовни и физически осакатявания. Аз още не знаех как ще се развият събитията, но вече бях готов с ентусиазъм да се хвърля в тях.
  Лутайки се из стаята да търся черпак или канче, аз продължавах да размишлявам. Тези страхливи хора, мислех си аз, приличат на някои учени експериментатори, твърде упорити, твърде трудолюбиви, но без никакво въображение и затова твърде предпазливи. Когато получат резултат, който не е тривиален, те се уплашват от него, набързо го обясняват с това, че експериментът не е излязъл чист, и фактически се отказват от новото, защото прекалено са свикнали със старото, което удобно се побира в рамките на авторитетната теория...