събота, 25 август 2012 г.

Артър Ленгли АРМАГЕДОН – 2 ( откъси )


Mостът

На 18 март, петъкът на една изнурителна седмица, лабораторията плуваше в тихо слънце. Напоследък тишината беше най-необичайното нещо сред коридорите на дългата сграда, но сега тя я изпълваше със звънливо, едва доловимо кънтене. Персоналът, запасен със сандвичи и двулитрови пластмасови бутилки лимонада, се бе изнесъл извън градчето. Негласно хората наричаха тези съботни отсъствия празник. Такива празници липсваха в календара, но персоналът на абсолютно засекретената лаборатория все по-често предпочиташе да е извън нея. След последните пробиви на онази странна, сгъстена и едновременно течна, жива и напълно непредсказуема същност, която нарекоха хиперпространство, хората изглеждаха изплашени. Постепенно лабораторията се превръщаше за тях в нещо, в което бе по-добре да не си.
По правило всички избягваха да обсъждат в свободното си време започналото да се случва тук от три месеца насам. Ако сам не беше свидетел на пробива и вихрите, които последваха, ако не разполагаше със записи и кадри на случващото се, и професор Албърт Кюлман би сметнал, че сънува. Без да работи в определена посока, някак случайно, като че безгрижен хлапак отметна непроницаемо покривало, екипът му достигна до онова, което винаги е било най-голямата тайна на планетата.
Когато пробивът се случи, професор Кюлман предпочете да сметне, че става дума за случайно явление или просто за заблуда. Заблудата бе нормата и начинът, по който хората на планетата общуваха помежду си. Но тя също бе формата и начинът, по който Мирозданието общуваше с тях. Като начин на поведение заблудата се разполагаше в няколко нива - от чистата лъжа, до премълчаването или преиначаването. Хората сякаш губеха ден след ден изначалната си дарба да изпитват доверие един към друг. Това бе просто рефлекс, ответна реакция. Неосъзнаване на факта, че всички са застанали от едната страна на все по-уголемяващата се пропаст. Голямата й уста бе ненаситно отворена. Ставаше все по-лакома. Едва сдържаше нетърпението да погълне онова, което бе започнало много преди тях и щеше да завърши много след като и последният човек изчезнеше.
Много отдавна полетът на човешката мисъл се сведе в последна сметка до обмислянето на удари върху други човешки същества. Професор Кюлман не си спомняше почти нищо от своя живот, никакъв спомен, който да не го водеше до тежка равносметка. Постигна всичко, което пожела, ала липсваше удовлетворението, което трябваше да увенчае усилията му. Той правеше отдавна разлика между живот и кариера. И ето че в края - и на двете, се случи онова, което го оставяше без дъх. През двете страни на пропастта някой бе построил мост. Стрелата му изплува от нищото внезапно. Чист, стремителен, напуснал територията на сънищата, мостът летеше като безгрижна дъга след летен дъжд.
Хронологията на събитията се подреди така. Една сутрин професор Кюлман откри върху бюрото си странен чертеж. Той обозначаваше уред, голям колкото магнетофон от среден клас, снабден с две слушалки. Съществуваше и скала. При монтирането на апарата, наречен от него биофон, се разбра, че се настройваше като обикновена радиостанция. Когато източникът на излъчване беше наблизо, връзката ставаше ясна, при отдалечаване се губеха отделни думи и накрая тя се разпадаше. Биофонът бе прелестно елементарен и фактът, че никой не бе се досетил за неговото създаване, предизвикваше само учудване.
Професорът си спомняше как се втурна да реализира онзи странен чертеж. Без да обмисля откъде бе дошъл и кому принадлежеше тази идея, той просто не спа три денонощия и мобилизира техниците от лабораторията, докато достигна до първите резултати.
На четвъртото денонощие, когато безсънието просто го повали и той заспа върху бюрото си, в пространството зад очите му се появи Леандра. Тя изникна от някакво белезникаво поле, където се кълбеше млечна пара. Беше в същата кафеникава широка дреха, такава, каквато я видя при последната им среща. Тогава при лабораторни условия Леандра материализира Госта. Висок, светлокос, около тридесет седем годишен мъж, в бял хитон и бос, той изплува буквално от въздуха. Помнеше, че Госта се отнесе с него като с дете, което задава много въпроси, но още не е готово да осъзнае отговорите. Боже мой, а той все питаше и питаше и даже не изпита тогава неудобството, че тези въпроси си бяха елементарни. Мозъкът ли генерира енергията, която доведе Госта тук? И да, и не, беше отговорът. Зависи как гледате на мозъка -като на орган или като на енергия, която временно се възползва от него.
Тогава Кюлман не разбра почти нищо. Експериментът по програмата "Платон" започна и завърши. И тогава, както и днес, той изпитваше особеното усещане, че може би е жертва на халюцинация... Ще имате в недалечно бъдеще пълната възможност да научите отговорите на повечето си въпроси - това беше краят на експеримента, сбогуването... Е, може би вече бе настъпил моментът, когато времето дойде...
В онази просъница преди три месеца Леандра го доближи и погали. Докосването на ръката й предизвика в него остра реакция и той заплака. Ако анализираше чувството отпреди три месеца, щеше да го раздели на усещане за катастрофична пареща самота -от нейното отсъствие, и на велика радост - от нейното появяване и ласка. В лошите мигове от живота му тази жена го бе спасявала. Сега се случи същото, защото тъкмо в следващото утро той вече знаеше предназначението на вече сглобения по дадените му чертежи апарат. Нарече го биофон, без изобщо да се замисли, и чак по-късно разбра, че не той бе кръстникът, а някой от строителите на моста, опънат между пропастта. Всичко е енергия и тази енергия следва мисълта. Като единствен управляващ и насочващ фактор мисълта можеше да трансформира всяка енергия в нещо, което физическите сетива можеха да чуят и видят.
Мъртвите винаги са били възприемани като мъртви, като някой, превърнал се в нещо, от което няма полза, без туптящо сърце, без мускули, без воля и страст. Всички култури бързаха да се освободят от телата, като ги полагаха бързо под пръстта или подпалваха огньовете. С това нещата приключваха.
В най-общи линии религиите отделяха внимание на напусналите физическото тяло. Християнството казваше няколко добри думи над ковчезите и пееше вдъхновяващи псалми, преди да ги отпрати в рая или в ада, където всеки получаваше според заслугите си. Египтяните се бяха заели сериозно за онова, което следваше, и бяха написали "Книга на мъртвите". Будизмът и мюсюлманството ознаменуваха нов живот, който започваше след преминаването на Прага. Никоя религия не си позволяваше да мисли, че душата загива заедно със своя носител - тялото. Много древни текстове тълкуваха послесмъртните състояния.
В най-нови времена неколцина лекари-реаниматори извършиха трескави наблюдения и записаха разказите на излезлите от клинична смърт. Според получената информация, в момента на смъртта човешкото същество се изправяше пред напълно неочаквани преживявания. Наместо да попадне в тотална и безвъзвратна тъмнина, то навлизаше в пространство, твърде различно от земното. На първо време се губеше усещането за тяло, което мнозина осъзнаваха като затвор, ризница, окови. Те плуваха над тялото си, озадачени от усилията на медиците или на близките да ги възвърнат към живота. После загубваха интерес към тези усилия или към плачовете и отчаянието, притег-лени от една мощна Светлина. За да я достигнат, някои се усещаха всмукани от коридор или тунел, чуваха угнетяващи звуци или камбанен звън. После навлизаха в Светлината или тя навлизаше в тях, даряваше ги с мир, разбирателство и любов, все понятия, за които те не откриваха земен еквивалент.
Завърналите се в тялото си правеха безуспешни опити да го напуснат отново. Не харесваха и не приветстваха усилията на лекарските екипи, които го възвръщаха към живот.
Въпреки много и очевидни свидетелства, науката отричаше всичко това. Тя обясняваше околосмъртните състояния със сетните конвулсии на мозъка, който се отбраняваше от разрухата чрез последни ясни халюцинации. Танатологията, науката, която изследваше смъртта, не се ползваше с голяма популярност.
Напротив, светът и неговото население привикваха да се държат към смъртта така, сякаш тя не съществуваше. Тя не бе коректив или нова възможност, не приключваше просто с едно износено тяло, за да даде на душата различна реалност, в която да преоцени миналото и да набележи бъдещето. Смъртта се възприемаше като абсолютен край.
Такъв финал по принцип отхвърляше стремежа и усилията приживе личността да се стреми към нравственост и морал, такъв финал позволяваше всякакво поведение, защото след всеки край не следва нищо повече. Такова възприемане на смъртта в последна сметка позволи нещата да достигнат до сегашната печална демотивация. До придържане към правилата, които ръководеха почти всички. Те гласяха: "След мен и потоп" и "Целта оправдава средствата".
Създаването на биофона, апарат, осъществяващ контакти между напусналите физическото тяло и тези, които прилагаха горните две правила, бе със сигурност Моста, който се откриваше, за да съедини двата края на пропастта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.