сряда, 25 април 2012 г.

ДОКАТО ПРЕМИНЕ АРМАГЕДОН ( Aрмагедон 2 , Артър Ленгли )


Кюлман и Илейн изоставиха колата в пясъците. Те свършваха внезапно, като че някой им бе заповядал да не правят и крачка от мястото си. Малко по-нататък започваше прекрасно очертан път. Над него преплитаха клони високи дървета със сърцевидни листа. Да се върви под плътната им сянка бе приятно.
Пътят ги изведе до овален площад, настлан с бели плочи. Заобикаляха го четири, покрити с листа колиби. По средата на площада бликаше фонтан. Илейн отиде при него и Наплиска лицето си. Не изглеждаше изумена като че да срещнеш фонтан в пустинята бе най-обикновено нещо.
- Изглежда толкова синя, колкото си я представях - чу я безгрижно да казва Кюлман.
Вратата на първата колиба се отвори и пропусна стар мъж с вид на шаман. Чертите на лицето му обаче бяха европейски. Приветства ги с тих жест и когато го доближиха им подаде ръка. Коренното население не признаваше ръкостискането.
- Не съм съвсем типичен шаман - каза усмихнато той на прекрасен английски, - имам предвид лицето си. Иначе мога да правя всичко, което и те, ще се убедите.
Кюлман и Илейн се представиха. Слънчевата светлина много бързо намаля и в небето се кълбяха облаци.
- След малко ще завали - осведоми ги мъжът, - както вали всеки ден по половин час. В противен случай ще ни е трудно да напояваме градините и да пълним фонтана. Територията има собствени закони. На планетата има само още едно такова място.
- Мога ли да ви пипна? - попита Илейн. – Съвсем истински ли сте?
- Нали се ръкувахме и ме докоснахте.
- Боя се да не сте халюцинация - кротко призна тя, като дете.
- Само в известен смисъл, както и вие.
- Имах... получих указания да дойдем тук – каза Кюлман с пресъхнали устни.
- Знам коефициента на интелигентност и на двама ви, затова ще бъда съвсем откровен. Милата Шафика Вайзер ви е дала тези указания, нали, драги Албърт?
Той кимна.
- Тук вярваме, че границата между световете е много ефирна. Ако поискаш, винаги можеш да получиш ключовете. Когато преминеш бариерата да правиш разлика между онова, което виждаш с очите си и наричаш достоверно, и невидимото, отхвърляно като халюцинация, ти се вижда най-смешното нещо на света.
Заваля. Едрите топли капки бързо се превръщаха в струи.
- Моля, последвайте ме - мъжът бързо тръгна пред тях.
В колибата беше просторно, имаше малко мебели и индийски килими по стените. Малки статуетки от тъмно дърво в ъглите. Беше прохладно, макар в средата, направо върху пода да гореше тих пламък с прозрачни езици.
- Не топли и няма да се опарите, ако поставите пръсти в него. Никога не оставаме без него. Помага, за да извършим надпространствен скок. Седнете, където поискате.
Наля им бистра течност в стъклени чаши. Имаше кисел и едновременно горчив вкус, но веднага тонизираше. Мъжът се настани срещу тях в стола-люлка, обсипан с алени възглавници със звънчета и втъкани златни заклинания.
- И тъй, вие сте мои гости, които чакам отдавна. Моля, чувствайте се свободни. Задавайте всякакви въпроси. Но първо да ви се представя. Казвам се Алън Кихоу, тук приех друго име - Калион. В зоната сме, както вече ви споменах, тук са допускани малцина, останалите просто виждат вместо нея само пясъци, пустиня.
- Чух, когато ме повикаха - каза Кюлман. – Оставих всичко. Конструирах биофон по чертежи, които открих върху бюрото си и с него разговарям с Шафика... Тя ми спомена, че ни предстои, на мен и Илейн да преживеем нещо особено.
- Ценя способността ви да не назовавате нещата с точните им имена, когато не сте сигурен, че не звучат параноично. Зная какво ви е съобщила Шафика, тя имаше задачата да ви повика. Мога да ви обясня какво ще се случи оттук нататък.
Дъждът се сипеше, чуваше се как поточетата пеят отвън.
- Ако приемете, вероятният ви път оттук е към Долината. Долината е другата зона на планетата. Има освен златен храм и много дълбоки пещери. Направихме някои проучвания и знаем, че предстои катаклизъм. Нямаме достатъчно сили, за да го
98
предотвратим.
- Вие не сте съвсем Алън Кихоу, нито пък Калион? - прекъсна го Кюлман.
- Дори не съм от вашия вид, макар да изглеждам като човек. Това не ви плаши, нали? Вселената е пълна с живот. Понякога по-възрастните искат да му помогнат. Посяват го на някоя планета и се грижат за него. Но всеки плюс винаги има един противоположен минус, за да се поддържа равновесието. Вашето съзнание отбелязва този факт с понятията-двойки: нощ-ден, добро-зло, черно-бяло, вървене-невървене, късмет-малшанс. Пазихме живота тук, както можехме, но вече се случи веднъж да не успеем. Ще го загубим и този път.
- Водите война с някого, доколкото разбирам? - неспокойно попита Кюлман.
- Приемете, че намеренията ни да създадем и поддържаме тук живот, тих, спокоен, духовен, срещнаха съпротива. Отсрещната страна е безогледна. Моралът ни не позволява обаче да отвърнем на удара с удар.
- Това обикновено означава, че ще ви победят.
- В някакъв смисъл, но не напълно. Постъпихме така първия път и се оттеглихме за известно време. Полюсите се преобърнаха и животът изчезна за дни. Не воювахме, но и не вдигнахме ръце. Просто съхранихме живота. Между другото, това е описано в Библията. Ще бъдат спасени 144 000 с печат на челото. Сега ще се повтори същото.
- Печатът на челото някаква символика ли е? - прекъсна го Илейн.
- Знак за разпознаване. Различният от масовия ум излъчва различни честоти. Няма как да бъде сбъркан. Е, тези 144 000 са вечно преследвани, отхвърляни, неразбирани. Човешката маса инстинктивно долавя различието. Както и тези, които програмират идещия Армагедон.
- Ако са толкова силни, колкото казвате, за тях ще е детска игра да премахнат различните и да не успеете да ги съхраните. Вярвате ли, че могат да им попречат тотално?
- Премахват различните. Правят го постоянно. Чрез други хора, чрез промени в биополето им, създават им неприятности, изтощават ги, докато не изберат сами да умрат.
- Различните също са хора. Как биха се противопоставили на силен враг?
- Като разгадават плановете му. Със самото си съществуване. Сензитивите са отлично доказателство, че мозъкът може да се използва по различни начини, че съществуват други светове, Вселените са обитаеми, мисълта е основен строителен материал и какво ли не. Отсрещната страна, или тъмната половина, ако предпочитате, очаква населението да загине. Различни и обикновени. Това ги устройва. Възнамеряват, когато започнат експериментите си, да създадат еднотипно човечество, само роби, изпълнители. Мислителите ще бъдат изтръгвани от корен. Тъмната половина се чувства добре, когато се храни с негативна енергия. Затова провокира и ще провокира войни, ужас и агресия. Постоянни войни и смърт. Енергията на ужаса и смъртта е отлична храна за нея. Сега, след Армагедон тя ще погълне колосални количества, достатъчни, за да й стигнат, докато се появи следващото човечество.
- С професора сме само хора, които почти разбират за какво говорите - каза Илейн. -Просто изследователи, повярвали, че нещата не са каквито изглеждат.
- Но с печат на челото - разсмя се Калион. - Мисля, че разбрахте ситуацията. Възнамеряваме да спасим и съхраним един генофонд. Сто четиридесет и четирите хиляди ще слязат в пещерите, там не може да проникне никой, дори тъмната половина. Всички ще изглеждате като заспали, докато премине Армагедон и планетата се възстанови.
Един ден ще се събудите в нов свят. Ще навлезете в него, за да го прекосите и го опознаете. Умовете и различността ви ще бъдат съхранени. Ще знаете, че можете да го направите нов и прекрасен. Ще знаете, че цивилизацията ви не бива да тръгва по досегашния път. Ще знаете, че тъмната половина бди и вече е гладна за ужас и смърт. Ще поемете пълната отговорност за своя свят... В известен смисъл ще се събудите като богове.
- Що за състояние ни описвате? - попита Илейн. - Замразяване, каталепсия, мумифициране?
- Сън. Обещавам ви много дълъг сън, в който ще се учите и телата ви няма да се променят.
99
- Ще се видим ли, когато се събудим? – Кюлман беше развълнуван.
- Кой знае. Това ще стане така напред във времето, когато надявам се от двойките понятия добро-зло, тъмно-светло, късмет-малшанс да е отпаднало противоположното.
Разговорът свърши и те излязоха навън. Пак грееше слънце и небето беше високо и прозирно.
- Ти подозираше ли такава развръзка, Албърт? - Илейн запали цигара. Албърт Кюлман не отговори. Изглеждаше, както впрочем и Илейн, поразително
млад, изправен и лек. Той отиде до фонтана и напълни шепите си. После внимателно пи, глътка след глътка от синята скъпоценна вода.
- Бих искала обаче - помоли Илейн, - когато се събудя, да сте оставили до възглавницата ми пакет цигари. Мразя да се разсънвам без няколко една след друга. Понасят ми отлично, а и няма как да пипна рак на белите дробове.
Калион се разсмя.
- Сериозно - каза ведро Илейн, това е едничкото ми желание, защото тепърва тогава ще трябва да изобретяваме тютюна и хартията, за да свиваме папироси.
Върху съседното дърво кацнаха няколко бъбриви разноцветни папагала.
- А сега - каза Кюлман, - какво ни предстои сега?
- Трябва да тръгваме - отзова се Калион. - Големите земетресения вече започват, полярната шапка се топи и водите ще залеят крайбрежията. Вулканите вече се събуждат...
- Дори Тонга и Шула ще изчезнат?
- И целият свят, какъвто го познавате. Тръгваме.
- И все пак - спря го Илейн, - подскажете ни с две думи, от къде дойдохте?
- Щях да пропусна това...
- Позволете ми да отгатна - каза Кюлман. – Добрият стар Сириус, догоните са оставили предания за вас.
- Пазим всичко, всяка тяхна дума. Когато се събудите, ще разполагате с тяхната история, и с вашата история. И ще можете да сравнявате.
- Тогава на път - въздъхна Илейн Маклауд. - Да вървим и да става каквото ще. Стори им се, че синият фонтан замлъкна за малко, но когато поеха, отново чуха
звънкия му, чист глас.

неделя, 22 април 2012 г.

Равновесие , съвест , разум ( Обитаемият остров , братя Стругацки )


— Равновесието… — произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. — Вече ви говорих за това, Мак. Вие не поискахте да ме разберете…
Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени глави. Само птицата на рамото на Магьосника пристъпваше, отваряйки и затваряйки жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати тънки сухи устни.
— Но сега, надявам се, вие разбрахте — продължи гласът. — Вие искате да нарушите това равновесие. Добре, може би това е по силите ви. Но пита се — защо? Някой молил ли ви е за това? Както виждате, не. Какво ви мотивира тогава?
Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът продължаваше да звучи. Тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без да трепне с нито един мускул на лицето си.
Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се, дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с някакво дръзко предизвикателство.
— Нетърпението на разтревожената съвест! — провъзгласи Магьосника. — Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Съвестта ви е възмутена от съществуващото положение на нещата и разумът ви послушно и трескаво търси начин да промени това положение. Но равновесието си има свои закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се променят единствено заедно с промяната на тези стремежи. И така, от една страна, имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга — вашата съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към промяна на положението, на нещата, тоест към нарушение на законите на равновесието, определени от стремежите на масите, с други думи, към промяна на стремежите на милионите хора по образ и подобие на вашите стремежи. Това е смешно и антиисторическо. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа чист. Ако не искате или не можете, толкова по-зле за вас. И не само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошли, хората не могат да живеят с нечиста съвест. Ами тогава престанете да живеете. Това също не е лош изход — и за вас, и за другите.
Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но капризен човек, който действа повече според прищевките си, отколкото според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички и не от някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали са опиянени, това е несправедливо…
— Не мога да се съглася с вас — студено каза Максим. — Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и тези на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но все някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.
— Вярно — неочаквано леко се съгласи Магьосника. — Съвестта действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото се намират в поразително несъответствие с действителността. И когато хладният, спокоен разум започне да работи, той търси средства за постигането на идеалите и се оказва, че тези средства не се вместват в рамките на тези идеали и рамките трябва да се разширят, съвестта леко да се разтегне, приспособи и поправи. Аз всъщност само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и груба коричка… Впрочем, вие и сам разбирате това. Просто още не сте се научили да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на Неизвестните Отци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу нея варварите… Нека горските жители бъдат стъпкани, нека коритото на Синята змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може би ще доведе до сваляне на тираните — всичко е в името на благородния идеал. „Е, какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да загрубея заради великото дело…“
— Массаракш… — изсъска Максим. Така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята змия милиони хора са превърнати в ходещи пънове.
— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че всъщност вашият план е негоден: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснели, Мак!… Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушаване на равновесието на силите в нашия мъничък свят. Действайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.
Магьосника се изправи с неочаквана пъргавина, птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. Почти веднага подир него един по един събралите се започнаха да се разотиват с пъшкане, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл. Съжали ни, защити ни и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност от десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Мой нещастен живот — през първата ти половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да преживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“
— Разочарован ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.
— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да поскитам, да погледам. Да потренирам съвестта си…

петък, 20 април 2012 г.

Всеки за себе си , Бог за всички (Трудно е да бъдеш бог, братя Стругацки)


— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже благородният дон какво става в града? Аз съм ковачът Кикус по прякор Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.
— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой си мирно.
 След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и отчаяние.
— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте, благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или пък?
— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май ги изпотрепаха. Тези са монаси.
— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате? Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?
— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще се приспособите.
 Ковачът се оживи.
— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е — никого не пипай, за да не те пипат.
 Румата поклати глава.
— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.
— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер. Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам да му давам.
— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са около десет хиляди.
— Е? — каза ковачът.
— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.
 Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят, когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв.
Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.

вторник, 17 април 2012 г.

Maйсторството на Ерих Кестнер - полицейската държава в Езопов стил (Трима мъже в снега)


.....

Един от сънищата му се разиграваше в берлинската адресна служба.
По вратите, подредени по азбучен ред, бяха написани всевъзможни презимена. Пред табелката „От Шнабел до Шютце“ Хагедорн спря, почука и влезе.
Зад гишето седеше снежният човек Казимир. Носеше на главата си полицейска каска и запита:
— Какво обичате?
При това той приглади мустаците си и изобщо изглеждаше много строг.
— Имате ли във вашите регистри хора на име Шулце? — запита Фриц.
Казимир каза:
— Всички Шулци.
— Как измислихте такова множествено число? — запита Фриц.
— По министерско разпореждане — отсече грубо Казимир.
— Простете — каза Фриц. — Търся една госпожица на име Хилдегард Шулце. Когато се смее, на бузата й се появява трапчинка. Не две, както на другите момичета, а една. А пък в зениците си има златки точици.
Казимир се залови да рови обстойно в различните картотеки. След това кимна.
— Има такава. По-рано е живяла на радиопредавателната кула. Сетне е съобщила, че отива в Алпите.
— Но тя трябва да се е върнала пак в Берлин — настояваше Фриц.
— В радиопредавателната кула това не е известно — каза снежният човек. — Изглежда, че тя изобщо не живее никъде. Може би е предадена на гардероб. Следвайте ме незабелязано!
Слязоха в мазето. Тук имаше множество шкафове, подредени в дълги редици. Казимир започна да ги разтваря един след друг. Във всеки шкаф имаше по четири отделения. И във всяко отделение — по един човек. Това бяха лица, незарегистрирани в полицията, и такива, забравили напълно къде живеят. И най-сетне деца, които не знаеха вече как се казват.
— Ама че работа! — рече уплашено Хагедорн.
Възрастните стояха в своите отделения — ядосани или пък потънали в дълбока размисъл. Децата плачеха. Гледката беше крайно покъртителна. В едно от отделенията стоеше някакъв стар учен, при това историк, страдаше от манията, че е забравен чадър и настойчиво поиска от Казимир най-сетне да го затворят. Беше разперил ръце и разкрачил крака. И непрекъснато повтаряше: „Но нали вече не вали?“
Фриц затръшка вратата.
Бяха надникнали в почти всички шкафове. Но все още не бяха намерили Хилдегард.
Ненадейно Фриц сложи ръка зад ухото си.
— В последния шкаф плаче някаква госпожица!
Снежният човек отключи вратата. В най-отдалечения ъгъл, с гръб към тях, стоеше някакво младо момиче и плачеше колкото му глас държи.
Хагедорн нададе радостен вик. Сетне развълнувано каза:
— Господин снежен полицай, това е тя.
— Обърната е гърбом — изръмжа Казимир. — Не виждам никаква трапчинка.
— Хилде! — извика Фриц. — Моля ти се, погледни ни! Инак ще си останеш тук.
Хилде се извърна. Дребничкото й, миловидно лице бе разкривено от плач.
— Не виждам никаква трапчинка — каза снежният човек. — Ще заключа пак.
— Но Хилдхен! — извика Фриц. — Засмей се! Тоя чичо не иска да повярва, че имаш трапчинка. Изтанцувай му „Умиращият лебед“! Станете, скъпа графиньо! Утре ще заложим пръстена ти и ще се возим за две хиляди марки на влакчето от въртележката. Но засмей се! Засмей се!
Всичко беше напразно. Хилде не го позна. Не се усмихна и не се засмя. Стоеше си в ъгъла и плачеше.
Казимир пъхна ключа в ключалката. Фриц се опита да му попречи. Тогава снежният човек го хвана за перчема и го разтърси.

петък, 13 април 2012 г.

Кашлица - (трио Спешен Случай)

http://vbox7.com/play:50300637

Селянинът и мечката ( българска притча )


Един млад, нахакан селянин много искал да се прочуе като герой. Мислил, мислил как да постигне това и измислил - ще отиде в гората, ще хване жива мечка, ще я върже и ще я доведе в селото, и тогава всички ще ахнат като го видят какъв голям герой е той. 
Един ден той и баща му отишли на нивата, която била близо до гората. Нахаканият селянин решил да изненада дори баща си. Без да му казва какво е намислил, отишъл в гората. И след малко се провикнал оттам :
- Тате, хванах мечка !
- Браво ! - отговорил бащата. - Доведи я !
- Не мога, тате ! - провикнал се пак синът.
- Ами, тогава пусни я и си ела !
- Не мога, тате ! - пак се провикнал синът. - Аз я пускам , ама тя не ме пуска !

Oткъс от народната приказка "Неграмотният поп"


  В далечно село бил назначен нов поп . Човекът бил неграмотен , но броил достатъчно пари на владиката , за да го назначи .
  Още първия ден миряните препълнили черквата - да видят новия си пастир. А той понеже нищо не разбирал от църковните служби , само мятал кандилницата като прашка , мърморейки неразбиремо . Накрая се изправил пред всички и казал :
 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?
 - Не , не го знаем ! - бил отговорът 
 - Щом и досега сте живели без да го знаете - можете да продължите така  - отсякъл попа и разпуснал службата .
 На следващия ден миряните се уговорили ако бъдат попитани да кажат "Знаем го" .
 И след като привършил службата , попът наистина отново попитал :
 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?
 - Знаем го, знаем го ! - отговорили
 - Тогава няма смисъл аз да ви го казвам - казал попа и приключил 
 На следващия ден хората се разбрали - половината да кажат "Знаем го" , а другата половина - "Не го знаем" .
 Отново след края на службата попът попитал :
 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?
 - Знаем го - се провикнали половината ; 
 - Не го знаем - другата половина от миряните .
 - Тогава нека тези, които го знаят го кажат на онези , които не го знаят - казал попа и отново се измъкнал сух ....

сряда, 4 април 2012 г.

В един есенен ден по шосето ( Павел Вежинов )


Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.
— Няма смисъл — каза той уморено. — няма никакъв смисъл в цялата тая история…
Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:
— Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…
— И все пак трябва да се живее — отвърнах аз безсмислено.
— Защо?
— Защото така е естествено…
— Сигурно си прав! — отвърна той колебливо. — Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо… Друго е, разбира се, ако пристигаше до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл…
Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:
— Идва буря, трябва да си вървиш…
— Нищо — отвърнах аз. — С кола съм, няма значение…
— Не, не — върви… Пътят ще стане хлъзгав, опасно е…
Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.
— Върви, върви!…
Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак, галактика.
— Има ли напредък? — попита той, без да повдига глава.
— Мисля, че има — отвърнах аз несигурно.
— В края на краищата трябва някак си да го убедите — каза той. — Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!…
— Да знам — казах аз.
Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин…
— Сега разчитам само на вас… За негова собствена воля не бива да се говори…
Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих, и закапаха първите капки — едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено — така отпаднал и угнетен се чувствувах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплах по стръмнината.
Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта течеше като река черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.
Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствувах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това — да се примириш със смъртта, — нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствувах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепераха и аз побързах да затворя стъклото.
Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше — слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.
Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече — вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.
— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…
Той погледна със съжаление калните си обуща.
— Ще ви изцапам…
— Нищо, качете се…
Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.
— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.
Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.
— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.
Човекът не ми отговори веднага.
— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…
Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.
— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…
— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…
— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.
— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…
Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…
Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.
— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…
— За съжаление, тъй е — казах аз.
— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…
Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.
— Вие наблизо ли живеете? — запитах аз.
— Не, не съвсем — отвърна непознатият.
— Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…
— А, не. Защо?
— Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.
— Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории — отвърна той шеговито.
Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.
— Внимавайте! — извика той.
В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо — ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.
Именно литна — това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.
Един миг стоях като вцепенен. И първата ми мисъл беше, разбира се, че сънувам. Но не — по нищо не приличаше на сън. Аз помнех всичко, виждах ясно замърсения асфалт, покапалите листа, водата, която се стичаше по изровения бряг. Видях и птиците, накацали по телефонната жица, съвсем ясно чух далечното свиркане на влак, който минаваше по дефилето. Но по-ясно от всичко друго виждах бездната, вдясно от себе си, и мътните води на реката, разкаляни от бурята. Сън — не, но може би халюцинация? Не, никога не бях чувал за халюцинации в нормално и бодро състояние.
В тоя миг съвсем бях забравил за човека зад гърба си. И изведнъж чух гласа му, все така спокоен и тих:
— Не, няма защо да се стряскате… Всичко, което стана, е нормално и истинско…
Трепнах и се обърнах. Той все така спокойно седеше на мястото си, сякаш нищо не се бе случило.
— Как така истинско?
— Напълно истинско! — отвърна той сериозно. — Вие сте културен човек, нима не знаете как се нарича това явление?
— Там е работата, че не съществува такова явление — отвърнах аз, все още не на себе си. — Или поне никой жив човек досега не го е виждал…
— Не бъдете толкова сигурен… Чували ли сте нещо за левитацията?
— Е, да, разбира се, но това е някаква факирска шмекерия… И освен това надали го правят с леки коли…
Непознатият се усмихна:
— Да, с колата е по-трудно… Но принципът е същият…
— Искате да кажете, че познавате антигравитационните сили?
— Да, нещо подобно…
— Но за това навярно са нужни огромни енергии — измърморих аз недоверчиво.
— Енергиите съвсем не се изчерпват с това, което хората знаят за тях…
Което хората знаят! Какво искаше да каже с тия думи? Нима той не беше човек? Но какво значение имаха всякакви думи, когато фактът си оставаше факт. Пред очите ми все още бяха калните следи на колата, които завършваха до ръба на пропастта. И вместо да бъда там някъде долу, разбит на късчета, аз мирничко си стоях на пътя, само на няколко метра от мястото на невероятния инцидент. Не съм човек с предразсъдъци, бих признал, че съществува и дяволът, стига да го видя с очите си. Но човекът зад гърба ми приличаше на всичко, но не и на дявол.
— Заради мен ли го направихте? — попитах аз отново.
— Не съвсем точно… Но вие се подхлъзнахте заради мен. Ако не бях се качил в колата ви, може би това нямаше да се случи…
Той се обърна назад и добави:
— Хайде да вървим!…
Аз мълчаливо запалих колата и едва сега си припомних, че изобщо не бях я угасвал. След това включих на скорост и бавно потеглих. Ръцете ми все още леко трепереха. Като изминахме тъй стотина метра, аз отново се обадих:
— Всъщност всеки земен човек, какъвто и да е той, тайно в себе си вярва в чудеса… И едва сега разбрах ясно къде се крие причината. То е, защото не може да се примири със смъртта…
— Това не е кой знае какво чудо — отвърна той. — Нито пък е някакво особено благо. Безсмъртието на съзнанието не е проблем на съществуващата и възможна природа. Проблемът е съвсем другаде…
— А къде именно?
— Много искате да знаете — отвърна той шеговито. — Изобщо проблемът е в самото съществуване…
— А вие земен човек ли сте? — попитах аз внезапно.
Той замълча за миг.
— Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.
— Вижда ми се съвсем невероятно — отвърнах аз. — Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години…
— Оптимизмът е хубаво нещо — отвърна той. — И все пак не вярвам да е толкова скоро.
— Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?
— Логично е да мислите така! — отвърна той.
— И не е ли вярно?
— Защо пък, доверявайте се на своята логика…
— А защо не ми отговорите директно?
— Много просто! — каза той. — Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.
— Да, ясно! — кимнах аз.
Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:
— Всъщност къде отивате?
— Нали ви казах — просто тъй, обикалям…
— Бихте ли ми дошли на гости?
— Защо не? — отвърна той. — Хора като мен няма къде да бързат…
Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.
— Пристигнахме! — измърморих аз с облекчение.
Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично — смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.
В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
— Какво ще пиете? — попитах аз.
— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.
Наистина имах доматен сок в хладилника.
— С малко водка?
— Не, чист…
— Знаете ли какво друго имам в хладилника?
— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?
— Не, не, мерси, не съм гладен…
— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…
— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…
— Как да го разбирам?
— Ето така!
Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…
— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.
— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…
Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.
— А какво стана с вашия доматен сок? — попита той.
Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.
— Ами да се чукнем!… Макар и с доматен сок…
— Да се чукнем! — съгласи се той.
Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.
— Сега ще ви задам един неудобен въпрос — казах аз. — Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?… За да ни контролирате?…
— Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо — да се месим във вашите работи… Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация…
Кой знае защо тая декларация не ме учуди.
— Тъй си и мислех — измърморих аз.
Той ме погледна любопитно:
— А защо именно?
— По най-простата логика — отвърнах аз. — Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.
Той едва забележимо се усмихна.
— Не е ли така? — запитах аз учудено.
— Нищо, говорете…
— Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.
— А защо не? — попитах аз лекомислено.
— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
— Но те нямат съзнание!
— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
— Да, наистина, прав сте — отвърнах аз смутено. — Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.
— Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.
— Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите — казах аз.
Той отново поклати глава:
— За съжаление, точно за това не можем да говорим.
— Но защо? — попитах аз нервно.
— Това бих могъл да ви кажа… Вие сами трябва да постигнете своите знания… И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?
Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.
— Навярно сте прав — отвърнах аз. — Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?
Той ме погледна някак особено:
— Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.
— Мъчно ми е да си го представя — казах аз. — Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?
— Не, разбира се! — каза той твърдо. — Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.
Аз поклатих печално глава:
— Да, логично е!… И все пак не мога да го приема. Защо поне не ни помогнете в страданията, за които не сме виновни?… Спасете ни поне от рака… Или туберкулозата…
— Вече ви казах — отвърна той леко намръщен. — По-умни хора от мен са разбрали какво ви е нужно… И аз нямам право да го променям…
Внезапно една спасителна мисъл мина през ума ми:
— Тогава помогнете поне на моя приятел!… Съгласете се, че един-единствен случай на намеса съвсем не може да промени историческия път на човешкото развитие.
Той се облегна мълчаливо назад. И ми се стори, че в тоя момент се колебаеше.
— Не, нямам право да сторя това! — каза той леко намръщен.
— А на мен защо помогнахте?… Защо ме избавихте от смърт?
— Защото си въобразих в момента, че за това ще бъда виновен аз… А естествено аз нямам правото да бъда виновен.
Изведнъж ме обзе чувство на безнадеждност, аз замълчах. Мълчахме и двамата. Навън се беше вече стъмнило, но в стаята беше все тъй светло, с естествена и ясна дневна светлина. Колкото и странно да беше това, тогава то не ми направи някакво особено впечатление.
— И все пак вие се намесвате в земните работи — казах аз. — Аз ще напиша всичко това, което днес ми се случи.
— Това не е никакъв проблем — усмихна се той. — Само за един миг бих могъл да излича от ума ви всичко, което не искам да си припомните.
— Наистина ли ще го направите? — трепнах аз.
— Не, разбира се… Пишете каквото искате… И без това никой няма да ви повярва…
— Може би няма да повярват на случката… Но ще повярват на истините, които тя съдържа.
— Тия истини са отдавна известни на хората — отвърна той. — Аз не съм ви открил някаква нова Америка…
Това бяха последните му думи, които си спомням. Събудих се на разсъмване. Бях спал с дрехите си на креслото, на което снощи седях. Или по-скоро на това място съм бил приспан. Непознатият ме бе завил с едно леко одеяло и, разбира се, беше изчезнал. Но аз всичко помнех, той не бе посегнал на паметта ми. Станах и отворих прозореца. Слънцето още не се беше показало над наслещните върхове, но целият двор пред мен беше потопен в нежна светлина. На дъното на двора като малки бели планети светеха хризантемите. Беше тихо, нито един лист на дърветата не се поклащаше. Само росата едва забележимо блестеше със своя все още мътен бисерен блясък. Не зная в какъв свят живееше той, но нашият беше наистина неизмеримо красив. И може би това беше единствената награда тук за самотата му.
Няколко дни живях като насън. Работех, разбира се, но всичко, което излизаше на белия лист, ми се струваше постно и безвкусно като трева. После оставих работата и започнах да чета. Но и това не помагаше. Най-сетне в неделя запалих колата и бавно я спуснах надолу по тесния коловоз. Излязох на шосето и завих наляво — в посоката на санаториума, макар да не исках да мисля за това. Колкото повече напредвах, толкова повече растеше в мен треската, усещах как коленете ми неуловимо потрепват. И въпреки това все по-силно натисках газта, колата летеше на старите си изтрити гуми. Скоро минах край мястото, дето се беше случила катастрофата, но не спрях. В тия мигове вътрешното нетърпение просто ме изгаряше.
Дори не помня как съм пристигнал до санаториума. Почуках на бялата врата на доктор Веселинов и влязох, без да дочакам отговор. Както винаги, лекарят седеше на своето обикновено място с рентгеновите снимки в ръка. Той гледаше право към мен, лицето му бе смаяно.
— Стана нещо невероятно! — каза той с глас, който едва разпознах.
Почувствувах как огромно облекчение се разля като чужда кръв в жилите ми.
— Тъй ли? А какво именно?
— Вашият приятел оздравя.
— Как тъй — оздравя? — учудих се аз лицемерно.
— Ами чисто и просто оздравя. Ето ви снимките — сякаш никога не е боледувал от нищо… Имам чувството, че дробовете му са напълно възобновени…
Не погледнах неговите снимки, беше съвсем излишно.
— Това не може да бъде! — казах аз. — Навярно сте объркали снимките…
— Как не може да бъде, като е факт! — отвърна той раздразнено. — Това са втори снимки, всичко беше извършено под мой личен контрол.
Намерих за благоразумно да замълча. Той ме гледаше все тъй смаяно, мигаше глупаво с опърлените си клепки.
— Още утре ще направя научно съобщение! — каза той разпалено. — Моите колеги ще се шашнат.
— Няма да правите никакво съобщение — усмихнах се аз.
— Защо? — трепна той.
— Защото не може да бъде научно — отвърнах аз. — Вие чисто и просто ще съобщите един факт, който не можете да обясните…
Той се понамръщи, но замълча.
— И второ — което е по-важно, — дори да съобщите тоя факт, бъдете сигурен, че никой няма да ви повярва.
— Как няма да ми повярва! — каза той троснато. — Та това са снимки…
— Глупости, снимки… Вие сте виждали поне двайсет снимки на „летящи чинии“, но нима им вярвате?
Той отново започна да мига глупаво:
— Е, да, но… насреща аз пък имам оздравял човек…
— Бъдете сигурен, че и това няма да ви помогне…
— Вие не вярвате ли? — попита той рязко.
— Разбира се, че ви вярвам… Но другите няма да ви повярват. Та вие сте научен работник, нима не разбирате, че това не може да стане. Всички ваши колеги ще си помислят, че или сте луд, или пък мошеник… При това второто е по-вероятно и заедно с това и по-неприятно.
Едва сега той престана да мига, изглеждаше напълно изтрезнял. Скрито го наблюдавах как мълчи и размисля, как здравият му, суров ум просто пращи под якия череп.
— Знаете ли, че вие сте напълно прав! — каза той с облекчение. — Ами, разбира се, един факт не е никакъв факт…
— Къде е сега той?
— Кой? — запита той разсеяно.
— Моят приятел…
— Ами стана, разбира се… Преди малко се разхождаше из парка.
Само няколко крачки ме деляха от отворения прозорец. Веднага го забелязах — стоеше прав край един от декоративните храсти и държеше в ръка нещо беличко, съвсем прилично на птиче яйце. Той го разглеждаше съсредоточено, от време на време нещо човъркаше с нокът.
— Какво правиш там? — извиках му аз от прозореца.
Той трепна и се обърна. Лицето му съвсем не приличаше на онова, което бях оставил преди няколко дни.
— Нищо — отвърна той смутено.
— Какво държиш в ръцете си?
— Охлюв…
— Веднага да го оставиш на мястото му — казах аз раздразнено. — Чуваш ли?
— Защо?
— Защото аз ти казвам!… Хайде, по-бързо!…
Без да спори повече, той се обърна и започна внимателно да закрепва охлюва върху едно от клончетата на декоративния храст. Но когато вдигна ръка, охлювът се изтърколи и падна на земята. Той се наведе.