вторник, 17 април 2012 г.

Maйсторството на Ерих Кестнер - полицейската държава в Езопов стил (Трима мъже в снега)


.....

Един от сънищата му се разиграваше в берлинската адресна служба.
По вратите, подредени по азбучен ред, бяха написани всевъзможни презимена. Пред табелката „От Шнабел до Шютце“ Хагедорн спря, почука и влезе.
Зад гишето седеше снежният човек Казимир. Носеше на главата си полицейска каска и запита:
— Какво обичате?
При това той приглади мустаците си и изобщо изглеждаше много строг.
— Имате ли във вашите регистри хора на име Шулце? — запита Фриц.
Казимир каза:
— Всички Шулци.
— Как измислихте такова множествено число? — запита Фриц.
— По министерско разпореждане — отсече грубо Казимир.
— Простете — каза Фриц. — Търся една госпожица на име Хилдегард Шулце. Когато се смее, на бузата й се появява трапчинка. Не две, както на другите момичета, а една. А пък в зениците си има златки точици.
Казимир се залови да рови обстойно в различните картотеки. След това кимна.
— Има такава. По-рано е живяла на радиопредавателната кула. Сетне е съобщила, че отива в Алпите.
— Но тя трябва да се е върнала пак в Берлин — настояваше Фриц.
— В радиопредавателната кула това не е известно — каза снежният човек. — Изглежда, че тя изобщо не живее никъде. Може би е предадена на гардероб. Следвайте ме незабелязано!
Слязоха в мазето. Тук имаше множество шкафове, подредени в дълги редици. Казимир започна да ги разтваря един след друг. Във всеки шкаф имаше по четири отделения. И във всяко отделение — по един човек. Това бяха лица, незарегистрирани в полицията, и такива, забравили напълно къде живеят. И най-сетне деца, които не знаеха вече как се казват.
— Ама че работа! — рече уплашено Хагедорн.
Възрастните стояха в своите отделения — ядосани или пък потънали в дълбока размисъл. Децата плачеха. Гледката беше крайно покъртителна. В едно от отделенията стоеше някакъв стар учен, при това историк, страдаше от манията, че е забравен чадър и настойчиво поиска от Казимир най-сетне да го затворят. Беше разперил ръце и разкрачил крака. И непрекъснато повтаряше: „Но нали вече не вали?“
Фриц затръшка вратата.
Бяха надникнали в почти всички шкафове. Но все още не бяха намерили Хилдегард.
Ненадейно Фриц сложи ръка зад ухото си.
— В последния шкаф плаче някаква госпожица!
Снежният човек отключи вратата. В най-отдалечения ъгъл, с гръб към тях, стоеше някакво младо момиче и плачеше колкото му глас държи.
Хагедорн нададе радостен вик. Сетне развълнувано каза:
— Господин снежен полицай, това е тя.
— Обърната е гърбом — изръмжа Казимир. — Не виждам никаква трапчинка.
— Хилде! — извика Фриц. — Моля ти се, погледни ни! Инак ще си останеш тук.
Хилде се извърна. Дребничкото й, миловидно лице бе разкривено от плач.
— Не виждам никаква трапчинка — каза снежният човек. — Ще заключа пак.
— Но Хилдхен! — извика Фриц. — Засмей се! Тоя чичо не иска да повярва, че имаш трапчинка. Изтанцувай му „Умиращият лебед“! Станете, скъпа графиньо! Утре ще заложим пръстена ти и ще се возим за две хиляди марки на влакчето от въртележката. Но засмей се! Засмей се!
Всичко беше напразно. Хилде не го позна. Не се усмихна и не се засмя. Стоеше си в ъгъла и плачеше.
Казимир пъхна ключа в ключалката. Фриц се опита да му попречи. Тогава снежният човек го хвана за перчема и го разтърси.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.