неделя, 28 декември 2014 г.

Монахът и големците

Празненството на големците вече бе започнало , когато на входа на градината застана един дрипав човек . Домакинът на събирането се провикна :
- Много се радвам да ви видя , странстващи Монахо ! Ние вече започнахме …
- После ще решите дали се радвате искрено , че се срещате с мен, или не ! – сряза го Монахът .
Очите му се бяха съсредотичили в някаква точка зад гърба на домакина , който не можа се удържи и погледна назад . Дворът беше празен.
- Не, ваше благородие , вие не можете да ги видите . Още не ! Но не се безпокойте , “покойниците” винаги са с нас. Навсякъде !
Домакинът го изгледа продължително . Този странен човек го караше да се притеснява . Все пак събра смелост и леко усмихнат каза :
- О, да , покойниците са …сред нас
- И защо да не са сред нас ? – сопна се като ужилен Монаха . – Те са неотделима част от общия живот . Техният свят, също както и нашият , е с огромно значение или пък изобщо няма значение . И както има избирателно привличане между двама души , така и някои от “покойните” са свързани с определено място ….
- Надявам се , че сега ще ни спестите злокобните си истории , Монахо ! Последният път, когато се видяхме, направо ни изправихте косите с вашите разкази .
Монахът го изгледа и спокойно отговори :
- Случва ми се да се сдобия с двойно зрение . Когато казвам на хората какво виждам, то е хем за да се правя на много прозорлив, хем да не отдавам мисловната си, ценна енергия на негативните картини. Понякога никак не ми харесва това, което виждам. По ми е добре да наблюдавам животните сред природата .

сряда, 17 декември 2014 г.

Краят на един етап е началото на друг

Учителят и неговият завършил ученик се разхождаха за последно заедно из боровата гора . Топлите слънчеви лъчи галеха лицата им – истинска пролетна благодат след изминалата зима. Дълго време се разхождаха мълчаливо , вдишвайки свежия горски въздух . Накрая ученикът каза :
- Много се радвам, че преди да ви напусна правим тази разходка , Учителю ! Благодаря ви още веднъж за всичко , което ми дадохте …
- Не е нужно да ми благодариш специално. Ти винаги имаше стремеж да усвояваш и той те доведе до разширения кръгозор , който предстои да разширяваш още и още .
- Все пак хубаво ми беше с вас – чувствено произнесе ученика .
- Всяко нещо в Проявеното се развива на цикли . За някакъв миг пътищата на проявените частички се сливат , както се случи и с нас …
Ученикът кимна в знак на съгласие :
- Спомням си едно от първите неща, които ми споделихте : ако искаме да запазим хармонията в еволюцията е нужно да помним : никога да не измерваме познанието на някого с това, което знае, а с онова, което не е успял да узнае . Какво ли още ми предстои ? 
С усмивка учителят му отговори :
- Истинските неща никога не бива да се насилват – те винаги идват навреме . И като за последно ще ти споделя още нещо , което не си чувал от мен – за хода на еволюцията не е от значение какавидата , която се страхува да напусне пашкула си , а тази , която е готова да се превърне в пеперуда …