събота, 1 септември 2012 г.

Mиг на върховно изпитание ( Алън Куотърмейн , Хенри Райдър Хагард )


Бях седял на кърмата вече около три часа, когато започнах да забелязвам значителна промяна в температурата: ставаше по-топло. Отначало не обърнах внимание, но когато след изтичането на още половин час започна да става все по-горещо и по-горещо, извиках сър Хенри и го попитах дали е забелязал това, или само си въобразявах.
— Забелязах! — отговори той — И още как! Намирам се нещо като в турска баня. — Тогава и другите се събудиха задъхани и започнаха да свалят дрехите си. Тук Умслопогаас имаше предимство, защото не можеше да се каже, че е облечен — бе само по муча.
Ставаше все по-горещо и по-горещо, докато накрая едва дишахме и потта обилно се лееше от нас. След още половин час, въпреки че бяхме съвсем голи; едва издържахме. Мястото съвсем приличаше на преддверие към ада. Потопих ръката си във водата и я издърпах почти с вик; водата явно завираше. Погледнахме малкия термометър, който носехме — живакът показваше 123° по Фаренхайт. От повърхността на водата се вдигаше гъст облак пара. Алфонс простена, че вече сме се намирали в чистилището, което беше вярно, макар и не в смисъла, който той имаше предвид. Сър Хенри изказа мнението, че вероятно минаваме край подземен поток от лава, и съм склонен да вярвам, че беше прав, особено като се има предвид какво се случи по-късно. Известно време след това страданията ни наистина надхвърлят способностите ми да ги опиша. Спряхме да се потим, тъй като цялата ни пот вече беше излязла. Просто лежахме на дъното на лодката, която сега физически не бяхме в състояние да управляваме; чувствувахме се като горещи въглени. Представях си, че изпитвам същите мъки, каквито изпитват рибите, извадени на сухо — а именно, бавно задушаване. Кожата ни започна да се напуква и кръвта да пулсира в главите ни като ударите на парен чук.
Това състояние продължи известно време, когато внезапно реката направи завой и чух как сър Хенри извика откъм носа с прегракнал и тревожен глас. Погледнах и видях най-странната, най-ужасяваща гледка. На около половин миля пред нас и малко вляво от средата на потока (сега се виждаше, че е около деветдесет фута широк) от повърхността на водата като огромен стълб се издигаше фонтан от почти бели пламъци и достигаше петдесет фута височина. Там се удряше в свода, разстилаше се в кръг с диаметър около четиридесет фута и падаше на извити огнени потоци, наподобяващи листата на разцъфтяла роза. Този ужасен газов фонтан приличаше най-много не на друго, а на огромно пламтящо цвете, издигащо се от черната вода. Долу беше правото и дебело около фут стебло, а горе, — страхотният цвят. Такава боязън внушаваше неговата свирепа и величава красота, че едва ли някой би могъл да я опише. Лично аз не мога. Макар че все още бяхме отдалечени на около петстотин ярда, въпреки парата, от светлината на фонтана в цялата пещера бе светло като ден. Сега виждахме свода над нас, висок около четиридесет фута и съвършено изгладен от водата. Скалата беше черна и тук-таме различих дълги блестящи жилки руда, които я пресичаха като огромни вени, но от какъв метал бяха, не зная.
Продължавахме да се носим към огнения стълб; той светеше по-свирепо от която и да било пещ, запалена от човек.
— Насочи лодката надясно, Куотърмейн, надясно! — извика сър Хенри и миг след това видях как се строполи безчувствен напред. Алфонс вече беше припаднал. Гуд ги последва. Те лежаха там като мъртви; само Умслопогаас и аз бяхме в съзнание. На петдесет ярда от фонтана видях, че зулусът оборва глава на гърдите си. Той също припадна и аз останах сам. Не можех да дишам, свирепата горещина ме изсушаваше. На много ярда разстояние около огромната роза скалният свод бе нажежен до червено. Дървото на лодката почти гореше. Видях как перата на единия убит лебед започнаха да се свиват и сбръчкват, но не исках да се предам. Знаех, че ако го направя, щяхме да минем само на три-четири ярда от газообразния фонтан и да загинем. Започнах да греба така, че да държа кануто колкото се може по-далеч от него, и работех ожесточено.
Очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите и през затворените си клепачи виждах ослепителната светлина. Почти се бяхме изравнили с фонтана; той бучеше като всички огньове на ада, взети заедно, а водата наоколо яростно вреше. Още пет секунди и отминахме. Чух грохота зад себе си.
Тогава и аз паднах в несвяст. Следващото нещо, което си спомням, е, че усетих полъха на въздух върху лицето си. Отворих очите си с голяма мъка. Погледнах нагоре. Далеч, далеч над мен светеше, макар около мен да цареше пълен мрак. Опомних се и се огледах. Кануто ни все още плаваше по течението на реката, а на дъното му лежаха голите тела на моите другари „Дали са живи? — питах се аз. — Дали не съм останал сам на това страшно място?“ Не знаех. Почувствувах изгаряща жажда. През борда на лодката пуснах ръката си във водата и с вик я изтеглих. Нищо чудно: почти цялата кожа отгоре й беше изгорена. Водата обаче беше студена или почти студена. Изпих голямо количество и се облях целия. Тялото ми поглъщаше течността, както тухлената стена попива дъжда след суша; но там, където кожата ми беше изгорена, допирът с водата ми причиняваше непоносима болка. Тогава се сетих за другите; довлякох се с мъка до тях и ги напръсках с вода. За моя радост те започнаха да се съвземат — първо Умслопогаас, после останалите. Веднага пиха вода и я поглъщаха като сюнгери. Почувствувахме хлад — странен контраст с досегашните ни усещания — и започнахме да навличаме дрехите си. Обличайки се, Гуд посочи към другата страна на лодката. Цялата беше олющена от горещината и на места почерняла като въглен. „Ако беше направена като лодките от цивилизования свят — каза Гуд, — дъските сигурно щяха да се изкривят и да пропуснат достатъчно вода, за да потънем“. За щастие тя беше издълбана от мекия и гъвкав дънер на едно-единствено дърво и стените й бяха дебели почти три инча, а дъното — четири. Какъв беше този ужасен огън, през който минахме, така и не разбрахме, но предполагащ, че точно на това място имаше пукнатина или дупка в коритото на реката, през която огромно количество газ от вулканичния си дом в недрата на земята намираше излаз към горния свят. Как първоначални се е възпламенил, разбира се, е невъзможно да се каже, но мисля, че вероятно е станало при някоя спонтанна експлозия на отровни газове.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.