сряда, 12 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част пета. Земен жител

18

Държавният прокурор спеше леко и мъркането на телефона го събуди веднага. Без да отваря очи, той взе слушалката.

Мяукащият глас на нощния референт произнесе с извинителен тон:

— Седем часът и трийсет минути е, ваше превъзходителство.

— Да — каза прокурорът, без още да отваря очи. — Да. Благодаря ви.

Той запали лампата, отметна одеялото и седна. Известно време седя, забил поглед в мършавите си бледи крака, и с тъжно учудване размишляваше за това, че вече мина петдесетте години, но не помни един ден, в който да се е наспал. Непрекъснато някой му пречеше. Когато беше поручик, след пиянство го будеше онзи негодяй, вестовоят. Когато беше председател на извънредния трибунал, го будеше онзи глупак, секретарят, с неподписаните заповеди. Когато беше ученик, го будеше майка му и това беше най-неприятното. И всеки бе казвал: трябва! Трябва, ваше благородие… Трябва, господин председателю… Трябва, синчето ми… А сега той сам си вика „трябва“… Стана, наметна си халата, плисна в лицето си шепа одеколон, сложи си изкуствените зъби, огледа се в огледалото, докато си масажираше бузите, направи гримаса и отиде в кабинета.

На масата вече имаше чаша топло мляко, а под колосаната салфетка чинийка със солени бисквити. Това трябваше да се изпие и изяде като лекарство, но първо отиде до сейфа, отвори вратичката, извади зелената папка и я сложи на масата до закуската. Докато хрупаше бисквити и сърбаше мляко, внимателно разгледа папката, за да се убеди, че от вчера никой не я е отварял. „Колко много неща се промениха — помисли си прокурорът. Някакви си три месеца, а всичко е различно!“ Машинално погледна жълтия телефон, няколко секунди не можа да отмести поглед от него. Апаратът мълчеше — ярък, изящен като весела играчка, страшен като тиктакаща адска машина, която не можеш да обезвредиш…

Магистратът трескаво се вкопчи с две ръце в зелената папка, стисна очи. Почувства, че страхът нараства, побърза да се овладее. Не, така работите няма да тръгнат. Сега трябва да запази абсолютно спокойствие, да разсъждава съвсем безпристрастно… „Все едно нямам избор… Значи избираме риска… Добре де — рискът си е риск. Винаги го е имало и ще го има, трябва само да го сведа до минимум. Да, массаракш, до минимум! Вие като че ли не сте сигурен в това, Умнико? Ах, вие се съмнявате? Вие винаги се съмнявате, Умнико. Имате такова едно качество, браво на вас… Е, ще се постарая да разсея съмненията ви. Казвали ли са ви за човек на име Максим Камерер? Наистина ли? Така ви се струва. Никога преди не сте чували за този човек. Сега ще ви е за пръв път. Много ви моля, изслушайте ме и си съставете за него най-обективно, най-непредубедено мнение. За мен е много важно да знам какво наистина мислите, Умнико, защото от това, знаете ли, зависи целостта на кожата ми. На моята бледа и толкова скъпа кожа със сини жилчици…“

Той сдъвка последната бисквита и на един дъх допи млякото.

После каза гласно: „Да започвам.“

И отвори папката. „Миналото на този човек е неясно. И това, разбира се, е лошо начало за едно запознанство. Но ние с вас знаем не само как от миналото се извежда настоящето, но и как от настоящето се извежда миналото. И ако чак толкова ни потрябва миналото на нашия Мак, ние ще го изведем от настоящето. Това се нарича екстраполация… Нашият Мак започва сегашната си битност с това, че бяга от каторгата. Изведнъж. Неочаквано. Точно в момента, когато ние със Странника посягаме към него. Ето изпълнения с паника рапорт на генерал-коменданта, вопъл на класически идиот, който е извършил пакост и бърза да отърве наказанието: той в нищо не е виновен, направил всичко според инструкцията, той не знаел, че обектът доброволно е постъпил в отряда на сапьорите смъртници, а обектът постъпил там и загинал на минното поле. Не знаел… На нас със Странника също не ни беше известно. А трябваше да знаем! Обектът ни е непредсказуем човек, вие трябваше да очаквате от него нещо подобно, господин Умнико… Да, тогава това ме порази, но сега разбираме каква е работата: някой е разказал на нашия Мак за кулите. Той решил, че в Страната на Отците няма какво да прави повече и избягал на Юг, симулирайки смърт…“ Прокурорът подпря главата си с ръка, вяло разтри челото си. „Да, тогава започна всичко… Това беше първата от цяла серия мои грешки: повярвах, че той е загинал. А как можех да се усъмня? Кой нормален човек ще бяга на Юг, при мутантите, към смъртта?… Всеки би повярвал. А виж, Странника не повярва.“

Прокурорът взе поредния рапорт. „Ох, тоя Странник! Умният, гениалният Странник… И аз трябваше да действам като него! Бях сигурен, че Мак е загинал: Югът си е Юг. А той наводни цялото Заречие със свои агенти. Ах, не се добрах до дебелия Фанк навремето, не го прикотках и този тлъст оплешивял шопар отслабна, докато се мотаеше из цялата страна. Все душеше, и търсеше, а неговата Кокошка пукна от малария на Шесто трасе, а Тапа Петел беше пленен от планинците, а после Петдесет и пети, за който и досега не знаем кой е бил — беше заловен от пиратите на самото крайбрежие, но успя да съобщи, че Мак се е появявал там. Предал се е на патрулите и е изпратен обратно в каторгата… Ето как постъпват хората, които имат глава на раменете: в нищо не вярват и никого не жалят. Ето така трябваше да постъпя тогава. Да изоставя всичко, да се заема само с Мак, защото още тогава разбирах каква страшна сила е той. Ала вместо това се захванах с Дърдавеца и загубих, после се свързах с тая идиотска война и също загубих… Сега отново щях да загубя, но ми провървя: Мак се появи в столицата, в бърлогата на Странника. Научих това преди самия Странник. Да, Страннико, да, Клепоушко, сега загуби ти. Точно сега ли трябваше да заминеш, а? И знаеш ли, Страннико, дори не ме огорчава обстоятелството, че отново не ми е известно къде и защо си заминал. Отпътувал си — хубаво. Ти, разбира се, във всичко се осланяш на твоя Фанк, а той ти докара Мак. Но се случи нещо неприятно: разболя се твоят Фанк след военните си приключения и сега лежи в безсъзнание в дворцовата болница. Той е важна фигура, а такива се лекуват само там! Сега ще бъда точен — той ще лежи там толкова, колкото аз намеря за добре. Теб те няма, Фанк го няма, а Мак е тук, и това е голям късмет…“

Прокурорът почувства радост, забеляза я и веднага я угаси.

„Пак емоции, массаракш… По-спокойно, Умнико. Ти се запознаваш с човек на име Мак и трябва да бъдеш много обективен. Още повече, че този нов Мак съвсем не прилича на предишния, вече е съвсем зрял и знае какво е това финанси и детска престъпност. Поумня нашият Мак, по-суров стана… Ето, утвърди се в Щаба на съпротивата (поръчители са му Мемо Грамену и Алу Зеф). Като гръм от ясно небе им падна на главите предложението му да разкрият пред цялата съпротива истинското предназначение на кулите. Щабът изрева, но Мак успя да ги убеди! Заплаши ги, обърка ги, приеха идеята и му възложиха разработката й… Той се ориентира бързо и вярно в обстановката. И те разбраха с кого си имат работа. Или просто почувстваха… Ето последният донос: фракцията на просветителите го е привлякла към обсъждането на програмата за превъзпитание и той се е съгласил с радост.

Веднага предложил цял куп идеи. Не са кой знае какви, работата не е там, в края на краищата, защото самото превъзпитание изобщо е идиотизъм. Важното е, че той вече не е терорист, нищо не иска да взривява, никого не иска да убива. Заел се е с политическа дейност, активно утвърждава авторитета си в щаба, произнася речи, критикува, стреми се нагоре; важното е, че има идеи, жадува да ги осъществи, а на вас именно това ви е нужно, господин Умнико…“

Прокурорът се облегна назад.

„И още нещо е нужно. Донесенията за начина му на живот. Много работи и в лабораторията, и вкъщи, но продължава да тъгува за онова момиче, Рада Гаал, спортува, почти с никого не дружи, не пуши, почти не пие, много е умерен в храненето. От друга страна, проявява открита склонност към разкош в бита, знае си цената: полагащата му се по щат кола приел като нещо естествено, изразил е недоволство от малката й мощност и външна уродливост. Също така е недоволен и от двустайния си апартамент, смята го за тесен и лишен от елементарни удобства, украсил го е с оригинални картини и антикварни произведения на изкуството, за които е изхарчил почти целия си аванс… И така нататък. Добър материал, много добър… Между другото, колко пари има сега той, с каква сума разполага? Така-а, той е ръководител на тема в лабораторията по химически синтез… Получава заплатата си в син плик… има персонална кола… двустайно жилище на територията на Департамента за специални изследвания… Добре са го уредили. И сигурно още повече са му обещали. Бих искал да знам как са му обяснили за какво е притрябвал на Странника. Това го знае Фанк, тая тлъста свиня, но той по-скоро ще пукне, отколкото ще каже… Ах, да можех да изтръгна от него всичко, което знае! С каква наслада бих го пречукал после… Как ми трови живота това говедо… И Рада ми задигна, а каква хубава работа щеше да ми свърши сега момичето… Какво оръжие е тя, когато имаш работа с чистия, честен, мъжествен Мак!… Впрочем, това сега може би дори не е и толкова лошо… Не аз държа в неволя твоята любима, Мак, а Странника, това са негови интриги, той е гнусен изнудвач…“

Жълтият телефон тихо звънна и прокурорът изтръпна. Само дрънна и нищо повече. Тихичко, дори мелодично. Оживя за част от секундата и отново замря, сякаш, за да напомни за себе си… Без да откъсва поглед от него, магистратът прекара по челото си треперещи пръсти. Не, грешка е… Разбира се, че е грешка. Всичко става, телефонът е сложен апарат, някъде е прескочила искрица… Той избърса пръсти в халата. И в същия момент телефонът гръмна. Като изстрел от упор… Като нож по гърлото… Като падане от покрива върху асфалта… Мъжът вдигна слушалката. Не искаше да я взема, дори не знаеше, че я взема, той дори си въобрази, че не я взема, а бързо, на пръсти тича в спалнята си, облича се, изкарва колата от гаража и с пълна скорост се понася… Накъде?

— Държавният прокурор слуша — дрезгаво каза той и се изкашля.

— Умнико? Обажда ти се Папа.

Ето… Ето го… Сега ще каже: „Чакаме те някъде след час…“

— Познах те — безсилно каза той. — Здравей, Папа.

— Чете ли комюникето?

— Не.

„Ах, не си го чел? Ами ела, ще ти го прочетем…“

— Край — каза Папа. — Загубихме войната. Прокурорът преглътна. Трябваше спешно да каже нещо, най-добре да се пошегува. Една тънка шега… „Боже, прати ми една тънка шега!“

— Мълчиш… А помниш ли какво ти говорех? Не се навирай в тая каша, дръж се при цивилните, не при военните. Ех, ти, Умнико…

— Ти си Папа — изстиска от себе си прокурорът. — Всички сме твои деца. А децата вечно не слушат родителите си…

Папа се захили:

— Деца, а? А къде беше казано: „Ако чадото твое не те послуша…“ Как беше по-нататък, спомняш ли си, Умнико?

„Боже мой, Боже мой!… Изтрий го от лицето на земята.“ Той така и каза тогава: „Изтрий го от лицето на земята“ и Странника взе от масата тежкия черен пистолет, бавно го вдигна и стреля два пъти. Чадото се хвана с две ръце за пробитата плешива глава и рухна върху килима…

— Забравил ли си? — попита Папа. — Ех, ти, Умнико… Какво смяташ да правиш?

— Аз сгреших… — изхърка прокурорът. — Това бе грешка… Заради Дърдавеца…

— Сбъркал бил… Е, хубаво, Умнико, помисли си, пак ще ти се обадя.

И толкоз. Затвори. И прокурорът не знае къде да се обади, да плаче, да моли… „Глупаво, глупаво. Това никому не е помогнало… Хубаво… Почакай… Почакай, подлецо!“ Той със замах удари с разтворена длан ръба на масата. Искаше да види кръв, да го заболи, за да престане да трепери… Това малко помогна, но все пак се наведе, отвори с другата ръка долното чекмедже, извади шишето, измъкна със зъби тапата и отпи няколко глътки. Заля го горещина. „Ето така… Спокойно… Тепърва ще видим… Това е състезание: кой по-бързо. Умника не можете да преметнете толкова лесно, ще има да взимате. Ако можеше, вече щяхте да сте ме повикали… Нищо, че той се обади. Той винаги така прави… Има време. Два дни, три, четири… Има време! Успокой се…“ — каза си той. Стана и започна бързо да обикаля кабинета.

„Ще намеря аз за вас оправия. Притежавам Мак, той е човек, който не се бои от излъчването. За него не съществуват прегради. Той желае да промени състоянието на нещата. Той ни мрази. Чист е, следователно е открит за всички съблазни. Ще ми повярва, ще поиска да се срещне с мен… Моите агенти вече много пъти са му говорили, че държавният прокурор е добър, справедлив, голям познавач на законите, истински бранител на законността, че Отците не го обичат и го държат само защото не се доверяват един на друг… Моите агенти вече са ме показали на него — скришом, при благоприятни обстоятелства, и моето лице му харесало… Най-важното е, че под най-строг секрет са му намекнали, че знам къде се намира Центъра. Той прекрасно владее лицето си, но ми казаха, че в този момент се е издал… Тъй че имам човек, който много иска да завладее Центъра и единствен от всички може да го направи… Тоест, аз все още нямам този човек, но мрежите са хвърлени, стръвта е захапана и днес аз ще дръпна въдицата. Или съм загубен. Загубен… Загубен…“

Не можеше повече да сдържа въображението си. Представи си оная тясна стаичка, тапицирана с лилаво кадифе, задушна, воняща на вкиснало, без прозорци, с гола олющена маса и пет позлатени кресла… „А ние, останалите, стояхме прави: аз, Странника, с очи, жадуващи убийство, и тоя плешив палач… нехранимайко, дърдорко, който знаеше къде е Центъра, но толкова хора погуби, за да научи това, и — дрънкало, пияница, самохвалко! — как може да се казва такова нещо на когото и да било? Още повече на роднини… особено на такива роднини. Пък и началникът на Департамента на общественото здраве, който е и уши, и очи на Неизвестните Отци, щита и меча на нацията… Папа замижа и каза: «Изтрий го от лицето на земята», Странника стреля два пъти от упор, а Свекъра недоволно промърмори: «Пак оплескахте тапетите…» И започнаха да спорят защо в стаята вони, а аз стоях с омекнали крака и мислех: «Знаят ли или не знаят?…», и Странника, озъбен като гладен хищник ме гледаше, като че ли се досещаше… Но нищо не знае. Сега вече разбирам защо той винаги се грижеше никой да не узнае тайната на Центъра. Винаги е знаел къде е Центъра и само е търсел случай да го завземе… Закъсня, Страннико, закъсня… И ти също, Папа. И ти, Свекъре. А за теб, Дърдавецо, няма какво да говорим…“

Той дръпна завесата, опря чело до студеното стъкло. Почти беше задушил страха си и за да го загаси окончателно, до последната искра, започна да си представя как Мак с бой внезапно нахълтва в апаратната на Центъра…

Но това можеше да направи и Мехура с личната си охрана, с тая банда от братя и братовчеди, племенници, побратими, храненици, с тия жестоки мръсници, които никога нищо не бяха чували за закон, които винаги знаеха едно-единствено правило: стреляй пръв… Трябва да си Странник, за да вдигнеш ръка срещу Мехура. Оная вечер го нападнаха пред вратата на вилата му, надупчиха колата, убиха шофьора, секретарката… и най-загадъчно загинаха до един всичките двадесет и четири души с две картечници… Да, Мехура тогава можеше да нахлуе в апаратната, но и там щеше да заседне, нямаше да мине по-нататък, защото има бариера от депресионно излъчване, а сега може би вече са две. Впрочем стига и една, все едно никой не може да я премине: дегенератът ще припадне от болка, а простият лоялен гражданин ще се отпусне на колене и тихичко ще вие от безкрайна тъга… Само Мак ще може да мине оттам. Ще бръкне със златните си ръце в генераторите и преди всичко ще превключи Центъра, цялата система от кули на депресионен режим. После, вече съвсем безпрепятствено, ще се качи в радиостудиото и ще пусне лентата с предварително подготвена реч за многоциклово предаване. Цялата страна от хонтийската граница до Заречието ще бъде в депресия, милионите глупаци ще се въргалят, облени в сълзи, неспособни да си мръднат пръста, а високоговорителите ще реват с цяло гърло, че Неизвестните Отци са престъпници, истинските им имена са еди-какви си, намират се еди-къде си, убийте ги, спасете страната, това ви казвам аз, Мак Сим, живият бог на Земята (или там… законният наследник на императорския престол, или великият диктатор — каквото му хареса повече). На оръжие, моя Гвардийо! На оръжие, моя армийо!

На оръжие, поданици мои!… И после слиза в апаратната, превключва генераторите в режим на повишено внимание, и ето, вече цялата страна слуша с наострени уши, старае се да не пропусне нито дума, заучава речта наизуст, повтаря си я отново и отново. Високоговорителите реват, кулите работят — и така един час, а после ще превключи излъчвателите на възторг, само половин час възторг. Следва край на предаването… И когато дойда на себе си — массаракш, час и половина адска болка, но трябва, массаракш, да издържа! Папа вече го няма, няма нито един от тях, а има Мак, великият бог Мак и неговият верен съветник, бившият държавен прокурор днешен глава на правителството на великия Мак… По дяволите правителството, аз просто ще бъда жив и нищо няма да ме заплашва, а после ще видим… Мак не е от онези, които изоставят полезните си приятели, той не изоставя дори безполезните, а аз ще му бъда много полезен. О, какъв полезен приятел ще бъда!…

Сам се прекъсна, върна се до масата, хвърли поглед на жълтия телефон, подсмихна се, взе слушалката на зеления и позвъни на заместник-началника на Департамента за специални изследвания.

— Главоч, ти ли си? Добро утро, обажда ти се Умника. Как си днес? Стомахът ти как е?… Е, чудесно… Странника няма ли го още?… Аха… Е, добре… Обадиха ми се отгоре и ми наредиха малко да ви инспектирам… Не-не, мисля, че това е чиста формалност, все едно от вашите работи аз нищо не разбирам, ти приготви там някакъв рапорт… проект на заключението на инспекцията и тям подобни. И се погрижи всички да са си на местата, а не като миналия път… М-хм… Към единайсет часа сигурно… Ти направи така, че към дванайсет да мога да си тръгна с всички документи… Е, доскоро. Да вървим да страдаме… И ти страдаш, нали? Или може би вече сте изобретили защитата и я криете от началството? Добре, добре, шегувам се… Хайде.

Той затвори телефона и погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Простена гласно и се повлече към банята. Пак този кошмар… половин час ужас, от който няма защита… Нито спасение… Не ти се живее… Колко е обидно все пак, но ще трябва да пощади Странника.

Ваната вече беше пълна с гореща вода. Прокурорът смъкна хавлията и пижамата си и лапна болкоуспокояващото хапче. И така цял живот. Една двадесет и четвърта част от живота ти е истински ад. Повече от четири процента… И то без да броим повикванията горе. Е, те скоро ще свършат, но тия четири процента ще останат до края… „Впрочем, ще видим. Когато всичко се подреди, аз сам ще се заема със Странника…“ Той се потопи във ваната, настани се по-удобно и започна да обмисля как ще постъпи със Странника. Но нищо не успя да измисли. Познатата болка го удари в темето, запълзя по гръбнака, заби нокти във всяка клетка, във всички нерви и започна да ги дере люто, методично, в такт с бесните удари на сърцето…

Когато всичко свърши, той полежа още малко в сладостна немощ. Адските мъки също си имат някакво положително качество: половината час кошмар му подаряваше няколко минути райско блаженство. После излезе, разтри се пред огледалото, открехна вратата, взе от камериера си чисто бельо, облече се, върна се в кабинета, изпи още една чаша топло мляко, смесено този път с лечебна вода, изяде гъстата каша с мед, поседя още малко, за да дойде на себе си. След това позвъни на дневния референт и заповяда да докарат колата.



Към Департамента за специални изследвания водеше правителствено шосе, празно по това време на деня, обградено от двете страни с къдрави дървета, които приличаха на изкуствени. Шофьорът караше, без да спира на светофарите, от време на време включваше басово виещата сирена. До високите железни врати на Департамента стигнаха в единадесет часа без три минути. Гвардеецът в параден мундир се приближи, наведе се, позна го и отдаде чест. Вратите веднага се разтвориха, минаха през градината, покрай белите и жълти жилищни корпуси, зад които се извисяваше гигантският стъклен паралелепипед на института. Бавно минаха по автомобилната алея със заплашителни предупредителни знаци за ограничаване на скоростта, отминаха детската площадка, ниското здание на басейна, пъстрата весела постройка на клуб-ресторанта. Всичко беше потънало в зеленина, цели облаци зеленина, въздухът беше прекрасен, чист, пълен — массаракш! — с някаква чудна миризма, каквато не можеш да усетиш никъде, в никакво поле, в никаква гора… „Ох, този Странник, това са все негови измислици, що пари хвръкнаха за всичко това, но затова пък колко го обичат тук! Ето как трябва да се живее, да се уреждат нещата. Страшно много пари хвръкнаха. Деверът беше недоволен, той и сега е недоволен… Риск ли? Да, рисковано беше наистина, голям риск пое Странника, но затова сега този Департамент е наистина НЕГОВ, никой тук няма да го предаде или да му подлее вода… Петстотин души са тук, предимно младежи, вестници не четат, радио не слушат — нямало време, важни научни изследвания… Така че излъчването тук удря встрани от целта, или по-точно — в съвсем друга цел. Да, Страннико, на твое място аз щях дълго да протакам работата над защитните шлемове. А може би ти точно това правиш? Сигурно… Но, дявол да го вземе, как да те подхване човек? Ех, ако можеше да се намери втори Странник… Да, втори такъв ум в цял свят няма да се намери. Той знае това. И много внимателно следи за появата на всеки повече или по-малко талантлив човек. Поема го от най-млади години, обсипва го с ласки, отделя го от родителите, а те подскачат от радост! И още едно войниче застава в строя му… Ох, колко е хубаво, че сега Странника го няма, какъв късмет!“

Колата спря, референтът отвори вратата. Прокурорът излезе, качи се по стълбата към остъкления вестибюл. Главоча със своите референти вече го чакаше. С подобаващо скучно лице магистратът вяло стисна ръката на домакина, погледна референтите и разреши да бъде съпроводен до асансьора. В кабината влязоха според регламента: първо господин държавният прокурор, след него господин заместник-началникът на Департамента, след тях референтът на държавния прокурор и старшият референт на господин заместник-началника. Другите останаха във вестибюла. В кабинета на Главоча влязоха по същия йерархичен ред. Прокурорът веднага се отпусна уморено в креслото, а домакинът се засуети, забучи пръсти в копчетата на ръба на масата и когато в кабинета дотича цяла тълпа секретарки, заповяда да поднесат чай.

Първите няколко минути прокурорът се развличаше, разглеждайки Главоча. Той имаше извънредно виновен вид. Избягваше да го гледа в очите, често-често приглаждаше косата си, трескаво потриваше ръце, кашляше неестествено и извършваше множество суетливи, безсмислени движения. Винаги изглеждаше така. Външността и поведението му бяха неговият основен капитал. Предизвикваше непрестанни подозрения за нечиста съвест и навличаше върху себе си непрестанни щателни проверки. Департаментът на общественото здраве изучаваше живота му по часове. И той беше безукорен. Всяка следваща проверка само потвърждаваше този неочакван факт. Изкачваше се по служебната стълба изключително бързо.

Прокурорът прекрасно знаеше всичко това: три пъти лично го беше инспектирал най-подробно и въпреки всичко сега, докато го разглеждаше и се забавляваше с него, изведнъж си помисли, че, слава Богу, тоя мошеник знае къде всъщност се намира Странника и ужасно се страхува да не се издаде. И прокурорът не издържа.

— Много поздрави от Странника — небрежно каза той, докато почукваше с пръсти по подлакътника на креслото.

Главоча бързо го погледна и веднага отмести очи.

— М-м… да… — каза той, като хапеше устната си. — Кхе… Сега такова… хм… ще донесат чая, де…

— Той помоли да му се обадиш — още по-небрежно рече гостът.

— Клво?… Ааа… Хубаво… Чаят днеска ще бъде чудесен. Новата секретарка е направо специалист… Тоест… кхе… А къде да му се обадя?

— Моля?

— Не, аз такова, че… хм… ако му се обаждам, то трябва да знам… кхе… телефона… щото той никога не оставя никакви телефони…

Главоча изведнъж се засуети, ужасно се изчерви, затупа с длан по масата, докато намери молив.

— Та на кой телефон трябва да му се обадя?

Прокурорът отстъпи:

— Аз само се пошегувах.

— А?… Кво?… — върху лицето на домакина мигом се смениха множество най-подозрителни изражения. — А! Ама ти си се шегувал? — той се закиска с фалшив смях. — Ти си много хитър, бе… Ама че майтап! Пък аз си мислех… Хе-хе-хе!… А ето и чайчето!

Прокурорът пое чашата със силен горещ чай от красивите ръце на красивата секретарка и каза:

— Добре, стига сме се шегували. Малко време имам. Къде ти е протоколът?

Главоча извърши маса ненужни движения, извади от чекмеджето и подаде на прокурора проектния инспекционен акт. Ако се съди по това как се гърчеше и покланяше, документът изобилстваше от фалшива информация, имаше за цел да заблуди инспектора и изобщо беше съставен със саботьорски намерения.

— Тъй-тъй… — произнесе прокурорът, докато гризеше парченце захар. — Какво си писал тук? „Акт за контролно изследване…“ Тъй… Лаборатория по интерференция… Лаборатория за спектрални изследвания… Лаборатория по интегрално излъчване… Нищо не разбирам, тук и дяволът ще се оплете! Абе как се оправяш във всички тия работи?

— Ами аз… хм… Аз, видиш ли, също не се оправям, нали по специалност… съм… хм… администратор… и в тези неща не се меся.

Главоча избягваше да го гледа в очите, хапеше устните си, поривисто рошеше коси и беше съвършено ясно, че той не е никакъв администратор, а хонтийски шпионин със специално висше образование. Голям терк беше!

Прокурорът отново се задълбочи в акта. Направи дълбокомислена забележка за преразхода на средства, допуснат от работната група по усилване на мощността, попита кой е този Зой Баруту, дали не е роднина на известния писател-пропагандист Мор Баруту. Упрекна го за безлещовия рефрактометър, който струва безумно скъпо, а и досега не е пуснат в действие и резюмира резултатите от работата на сектора по изследване и усъвършенстване на излъчването, като добави, че не забелязва никакви съществени постижения („И слава Богу!“ — добави мислено) и че това негово мнение непременно трябва да бъде внесено в акта.

Онази част от акта, която се отнасяше до работата на сектора по защита от излъчването, той прегледа още по-небрежно.

— Тъпчете на едно място. Относно физическата защита не сте постигнали нищо, относно физиологическата — също… Изобщо физиологическата защита не е това, което ни трябва: от къде на къде ще ви позволявам да ме режете, току-виж сте ме направили идиот… О, браво на химиците — още една минута са спечелили! Миналата година — една, по-миналата — минута и половина… Какво излиза тогава? Значи сега аз мога да взема едно хапче и вместо тридесет минути ще се измъчвам двадесет и две… Не е лошо, никак не е лошо. Почти тридесет процента… Я запиши и това мнение: да се усилят темповете на работа по физическата защита, да се поощрят сътрудниците на отдела по химическа защита. Толкоз.

Той прехвърли листовете на Главоча.

— Нареди да напечатат всичко това на чисто… и моето мнение също. И хайде проформа да ме съпроводиш… например… м-м-м… При физиците бях миналия път. Заведи ме при химиците, искам да видя как е при тях…

Домакинът скочи и отново заудря по копчетата, а прокурорът се изправи с крайно изморен вид.

Съпроводен от Главоча и дневния референт, той, без да бърза, тръгна из лабораториите на отдела по химическа защита, като вежливо се усмихваше на хората с една нашивка на халата, понякога потупваше по рамото онези без нашивки или спираше до носителите на две нашивки, за да им стисне ръка, разбиращо да поклати глава и да се осведоми имат ли някакви претенции.

Претенции нямаше. Всички като че ли работеха или се правеха, че работят — човек не можеше да ги разбере. Мигаха някакви лампички на някакви прибори, някакви течности кипяха в някакви колби, миришеше на някаква гадост, тук и там измъчваха животни. Всичко тук беше чисто, светло, просторно, хората изглеждаха сити и спокойни, не проявяваха особен ентусиазъм, с инспектора се държаха напълно коректно, но без никаква топлота и във всеки случай без подобаващата за случая сервилност.

И в много от стаите — независимо дали бяха кабинети, или лаборатории — висеше портрет на Странника. Имаше го по работни маси, до таблици и графики, на стената между два прозореца, над вратата, понякога беше сложен под стъклото на масата. Имаше снимки, портрети, нарисувани с молив и креда, дори един портрет беше нарисуван с маслени бои. Странника беше изобразен играещ на топка, четящ лекция, захапал ябълка, беше изобразен суров, замислен, уморен, разярен, и дори смеещ се с цяло гърло. Тези кучи синове дори му рисуваха шаржове и ги окачваха на най-видните места… Прокурорът си представи как влиза в кабинета на младшия юридически съветник Филтик и вижда там собствената си карикатура. Массаракш, това беше невъобразимо, невъзможно!

Той се усмихваше, потупваше рамене, стискаше ръце и през цялото време мислеше, че от миналата година насам е тук за втори път и като че ли всичко е както преди, но тогава той някак не обръщаше внимание… А ето че сега обърна. Защо едва сега?… Да, ето защо! Какво беше за мен Странника преди година-две? Формално — един от нас, фактически — кабинетна фигура, която нямаше нито влияние, нито свое място, нито свои цели в политиката… Оттогава обаче той успя в много неща. Общодържавната по мащаб операция за ликвидиране на чуждестранни шпиони беше негова инициатива. Прокурорът сам води тези процеси и бе потресен, когато разбра, че има работа не с обикновени бездарни шпиони-дегенерати, а с истински професионални разузнавачи, изпратени от Островната Империя за събиране на научна и икономическа информация. Странника ги разкри всички до един и оттогава стана несменяем шеф на специалното контраразузнаване.

След това именно той разкри заговора на плешивия Мехур, тая страшна и силна фигура, която силно и опасно подкопаваше шефството на Странника над контраразузнаването. И Странника сам го ликвидира, не се довери на никого. Той винаги действаше открито, никога не се маскираше и не сключваше никакви коалиции, никакви унии, никакви временни съюзи. Така свали един след друг трима началници на Военния департамент — те дори не успяваха да се усетят, когато ги повикваха горе — докато постави Дърдавеца, който панически се боеше от война… И пак той преди година провали проекта „Злато“, представен от Патриотичния съюз на промишлеността и финансите… Тогава изглеждаше, че Странника виси на косъм, защото самият Папа беше изразил възторга си от този проект, но Странника някак успя да му докаже, че всички изгоди ще бъдат временни, а после ще започне масова епидемия от лудост и пълна разруха… Обикновено им доказваше, че никой не можеше да го направи освен той. И общо взето беше ясно защо никога от нищо не се страхуваше. Да, той дълго седя в кабинета си, но в края на краищата разбра истинската си цена. Разбра, че ни е нужен на всички нас, които и да сме, колкото и да се гризем помежду си, защото само той може да създаде защита, само той може да ни избави от мъченията…

А тия сополанковци с бели престилки му рисуват карикатури…

Референтът разтвори пред прокурора поредната врата и прокурорът видя своя Мак. Облечен в бяла престилка с нашивка на ръкава, седеше на перваза на прозореца и гледаше навън. Ако някой юридически съветник си позволеше през работно време да стърчи на перваза и да брои гаргите, с чиста съвест щяха да го изхвърлят като явен безделник, и дори саботьор. В дадения случай, массаракш, нищо не може да се каже. Ти го хващаш за яката, а той те срязва: „Позволете! Та аз извършвам мислен експеримент! Дръпнете се и не ми пречете!“

Великият Мак броеше гаргите. Бегло погледна влезлите, върна се към заниманието си, но веднага се озърна отново и се вгледа по-внимателно. „Помни ме — помисли си прокурорът. — Позна ме, умникът…“ Той се усмихна на Мак, потупа по рамото младия лаборант, който въртеше ръчката на аритмометъра и се огледа.

— Тъй — произнесе той безадресно. — А тук с какво се занимавате?

— Господин Сим — каза Главоча, като се изчерви, намигаше и потриваше ръце, — обяснете на господин инспектора с какво… кхе… хм…

— Но аз ви познавам — каза великият Мак и неочаквано изникна на две крачки от прокурора. — Прощавайте, но ако не греша, вие сте държавният прокурор.

Не, не беше лесно да имаш работа с Мак — целият внимателно обмислен план отиде по дяволите. Мак изобщо не мислеше да прикрива нищо, не се боеше от нищо, беше му интересно, гледаше прокурора от висотата на ръста си, както се гледа някое странно екзотично животно…

Трябваше спешно да се импровизира.

— Да — със студено учудване произнесе прокурорът и престана да се усмихва. — Доколкото знам, наистина съм държавен прокурор, въпреки че не разбирам…

Той сви вежди и се вгледа в лицето на Мак, който широко се усмихваше.

— Яяя! — възкликна прокурорът. — Ами да, разбира се… Мак Сим, или също Максим Камерер! Но чакайте, доколкото знам, вие загинахте. Массаракш, как сте попаднали тук?

— Дълга история — махна с ръка Мак. — Между другото, аз също съм учуден, че ви виждам тук. Никога не съм предполагал, че нашата работа ще интересува Департамента по правосъдие…

— Вашата работа интересува много хора — каза прокурорът. Хвана Мак под ръка, отведе го до поотдалечения прозорец и се осведоми с поверителен шепот: — Кога ще ни подарите хапчета? Истински хапчета, за всичките трийсет минути?…

— Нима и вие също?… — попита Мак. — Впрочем да, естествено…

Прокурорът поклати горестно глава и с тежка въздишка завъртя очи.

— Нашето благословение е и нашето проклятие — произнесе той. — Щастието на държавата ни е мъчение за нейните управители… Массаракш, страшно се радвам, че сте жив, Мак! Трябва да ви кажа, че делото срещу вас беше едно от редките в моята кариера, които ми оставиха чувство за някаква досадна неудовлетвореност… Не-не, не се мъчете да отричате, по буквата на закона вие бяхте виновен, тук всичко е в реда на нещата… Нападнахте кула, убихте, доколкото знам, гвардеец; за това, знаете, че не можеха да ви погалят. Но по същество… Да си призная, ръката ми трепна, когато подписвах присъдата. Все едно че осъждах дете, не се обиждайте. В края на краищата това беше по-скоро наша, отколкото ваша акция, така че цялата отговорност ни принадлежи.

— Аз не се обиждам — каза Максим. — И не сте далече от истината — постъпката ни с тая кула беше наистина детинска… Хубаво, че не ни разстреляха.

— Това беше всичко, което можах да направя. Спомням си, че бях много огорчен от съобщението за смъртта ви… — Той се засмя и дружески стисна лакътя на Мак: — Невероятно се радвам, че всичко е свършило толкова благополучно. Невероятно се радвам, че се запознахме… — прокурорът погледна часовника си. — Слушайте, Мак, защо всъщност сте тук? Не, аз нямам намерение да ви арестувам, това вече не е моя работа, нека сега с вас се занимава военната комендатура. Но какво правите в този институт? Нима сте химик? При това… — Той посочи нашивката.

— Аз съм от всичко по малко — каза Мак. — Малко химик, малко физик…

— Малко нелегален… — каза прокурорът с благодушна усмивка.

— Съвсем малко — решително отсече Мак.

— Малко фокусник… — рече прокурорът.

Мак внимателно го погледна.

— Малко фантазьор… — продължаваше прокурорът. — Малко авантюрист…

— Това вече не е свързано със специалността — възрази Мак. — Това са, ако предпочитате, просто качества на всеки добросъвестен учен.

— И добросъвестен политик — произнесе прокурорът.

— Рядко съчетание — забеляза Мак.

Прокурорът въпросително го погледна, после съобрази и се засмя отново.

— Да — каза той. — Политическата дейност си има своя специфика. Никога не слизайте до политиката, Мак, дръжте на своята химия… — той си погледна часовника и каза с досада: — Ах, проклятие, нямам абсолютно никакво време, а толкова ми се искаше да си побъбря с вас… Преглеждах досието ви, интересна личност сте… Но навярно също сте много зает…

— Да — отговори умникът Мак, — макар, разбира се, не толкова много, колкото държавния прокурор.

— Тъй — произнесе с комичен упрек събеседникът му. — А вашето началство ни уверява, че тук се работи денонощно… Аз например не мога да кажа същото за себе си. На държавния прокурор понякога му се случват свободни вечери… Може би ще ви учуди, че имам огромно количество въпроси към вас, Мак. Да си призная, искаше ми се да побеседвам с вас още тогава, след процеса. Но нали разбирате, безкрайно много работа…

— На вашите услуги съм, още повече, че аз също имам въпроси към вас.

„Ей, по-внимателно! — мислено му се скара прокурорът. — Недей толкова откровено, не сме сами.“ — А гласно каза спокойно:

— Прекрасно! Всичко, което е по силите ми… А сега, прощавайте, трябва да бягам…

Той стисна огромната длан на своя Мак, вече клъвналия, окончателно хванатия на въдицата Мак. „Той прекрасно ми пригласяше, несъмнено иска да се срещнем и аз сега ще дръпна въдицата…“ Прокурорът спря до вратата, щракна с пръсти, обърна се и каза:

— Слушайте, Мак, какво ще правите довечера? Всъщност сега се сетих, че вечерта ми е свободна…

— Днес? Добре… Наистина днес трябва…

— Елате и двамата! — възкликна прокурорът. — О, по-добре — ще ви запозная с жена си, ще стане чудна вечер. Удобно ли ви е в осем? Ще пратя кола да ви вземе. Съгласен ли сте?

— Да.

„Съгласен е!“ — ликуваше прокурорът, докато обикаляше последните лаборатории на отдела, усмихваше се, тупаше рамене и стискаше ръце. „Разбрахме се!“ — мислеше той, докато подписваше акта в кабинета на Главоча. „Съгласен е, массаракш, съгласен е!“ — крещеше мислено той по пътя към къщи…

Даде разпореждания на шофьора. Заповяда на референта да съобщи в Департамента, че господин прокурорът е зает… Никого да не приема, да изключи телефоните и въобще да изчезва по дяволите, но все пак така, че винаги да е под ръка. Повика жена си, целуна я по шията, мимоходом й напомни, че не са се виждали вече десетина дни и я помоли да приготви една хубава, лека и вкусна вечеря за четирима, да бъде добра и послушна и да се готви да посрещне един изключително интересен човек. И повече вино, най-добро и разнообразно.

После се заключи в кабинета, отново извади на масата зелената папка и започна да премисля всичко от самото начало. Обезпокоиха го само един път: куриерът на Военния департамент донесе последното комюнике от фронта, който вече се бе разпаднал. Някой подсказал на хонтийците да обърнат внимание на жълтите танкове и миналата нощ бяха унищожили с атомни снаряди около деветдесет и пет процента от танковете излъчватели. За съдбата на нахлулата армия нямаше други сведения… Това беше краят.

Краят на войната. Край за генерал Шекагу и генерал Оду. Край за Очилатия, Чайника, Облака и другите дребни фигури. Много вероятно беше това да е краят на Свекъра и Шурея. И разбира се, това щеше да бъде краят на Умника, ако Умника не беше умник…

Той разтвори комюникето в чаша вода и започна да обикаля из кабинета си. Чувстваше огромно облекчение. Най-малкото, сега със сигурност знаеше кога ще го извикат. Първо ще ликвидират Свекъра и не по-малко от денонощие ще избират между Дърдавеца и Зъба. После ще трябва да се поблъскат с Очилатия и Шурея. Това е още едно денонощие. Е, на Чайника ще му видят сметката между другото, но само генерал Шекагу ще им отнеме не по-малко от две денонощия. И чак после… После за тях вече няма да има никакво „после“.

Чак до идването на госта той не излезе от кабинета си.



Гостът направи изключително приятно впечатление. Беше великолепен. Толкова великолепен, че прокуроршата, студена и светска в най-страшния смисъл на думата жена, която в очите на прокурора отдавна бе само стар боен другар, след първия хвърлен към Мак поглед се подмлади с двадесетина години, държеше се невероятно естествено, сякаш знаеше каква роля трябва да изиграе Мак в нейната съдба.

— Но защо сте сам? — учуди се тя. — Мъжът ми ми поръча вечеря за четирима…

— Да, наистина — потвърди прокурорът, — аз разбрах, че вие искате да дойдете със своята дама. Помня това момиче, заради вас то едва не изпадна в беда…

— Тя изпадна в беда — спокойно каза Мак. — Но за това ще поговорим после, ако позволите…

Вечеряха дълго, весело, много се смяха, малко пиха. Прокурорът разказа последните сплетни. Съпругата му много мило вмяташе нескромни анекдоти, а Мак с хумористичен тон описа своя полет със самолета. Докато се смееше на разказа му, прокурорът с ужас мислеше какво щеше да го чака сега, ако само една ракета бе улучила целта си…

Когато всичко беше изядено и изпито, домакинята се извини и предложи на мъжете да докажат, че са способни да изкарат без женско присъствие поне час. Прокурорът войнствено прие това предизвикателство, хвана Мак под ръка и го поведе към кабинета, обещавайки да го почерпи с вино, което имат възможност да дегустират не повече от тридесет души в цялата страна.

Настаниха се в меките кресла от двете страни на ниска масичка в най-уютния ъгъл на кабинета, отпиха от скъпоценното вино и се погледнаха. Мак беше много сериозен. Умникът Мак явно знаеше за какво ще стане дума и прокурорът изведнъж се отказа от първоначалния си план за хитроумна изтощителна беседа, построена върху полунамеци и разчетена за постепенно взаимно признание. Съдбата на Рада, интригите на Странника и на Отците — всичко това губеше значение. С учудваща и отчайваща яснота той разбра, че цялото му майсторство в беседи от подобен род е напълно излишно пред този човек. Мак или ще се съгласи, или ще откаже. Това беше пределно ясно — както и това, че прокурорът или ще живее, или ще бъде смачкан след няколко дни. Пръстите му трепнаха, той побърза да сложи чашата върху масата и без всякакви уводи започна:

— Мак, аз знам, че сте нелегален, член на Щаба на съпротивата и активен враг на съществуващия ред. Освен това вие сте избягал каторжник и убиец на екипажа на танк със специално предназначение… Сега ще ви кажа нещо за себе си. Аз съм държавен прокурор, доверено лице на правителството, допуснато до висшите държавни тайни и също съм враг на съществуващия ред. Предлагам ви да свалите Неизвестните Отци. Запомнете, че това се отнася до вас, само до вас, и няма нищо общо с организацията ви. Моля ви да разберете, че намесата на Съпротивата може само да провали работата. Предлагам ви заговор, който се базира върху знанието на най-главната държавна тайна. Аз ще ви я съобщя. Само ние двамата трябва да я знаем. Ако за нея научи трети, всички ние ще бъдем унищожени в най-близко време. Имайте предвид, че Съпротивата и Щабът бъкат от провокатори. Затова не смейте да се доверявате на когото и да било, и особено на близки приятели…

Той на един дъх изпразни чашата си, без да почувства вкуса на виното, наведе се към Мак и продължи:

— Аз знам къде се намира Центъра. Вие сте единственият човек, който е способен да го превземе. Предлагам ви разработен план за превземане на Центъра и по-нататъшните действия. Вие изпълнявате този план и поемате държавната власт. Аз оставам като ваш политически и икономически съветник, тъй като вие нищо не разбирате от такива неща. Политическата ви програма в общи линии ми е известна. Не възразявам срещу нея. Съгласен съм с нея дори и затова, защото нищо не може да бъде по-лошо от съществуващото положение. Това е. Аз свърших. Сега е ваш ред.

Мак мълчеше. Въртеше с пръсти скъпата чаша със скъпото вино и мълчеше. Прокурорът чакаше. Не чувстваше тялото си. Струваше му се, че го няма тук, че виси някъде в небесната пустота, гледа надолу и вижда меко осветеното уютно ъгълче, мълчащия Мак и в креслото до него нещо мъртво, вкочанясало, безмълвно и бездиханно…

После Мак запита:

— Какви са шансовете ми да остана жив при завземането на Центъра?

— Петдесет на петдесет — отговори събеседникът му. Или по-скоро му се стори, че е отговорил, защото Мак сви вежди и отново, този път по-високо, повтори въпроса си.

— Петдесет на петдесет — дрезгаво каза прокурорът. — Може би и повече. Не знам.

Мак отново дълго мълча.

— Добре — каза той накрая. — Къде се намира Центъра?

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.