неделя, 9 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част трета. Терорист

12

Държавният прокурор се отпусна на облегалката на креслото, лапна няколко сушени ягоди и отпи глътка лечебна вода. Стисна клепачи, притисна с пръсти уморените си очи и се вслуша. Зданието на Двореца на Правосъдието беше празно, в прозореца монотонно барабанеше нощният дъжд, не се чуваха сирени и скърцане на спирачки, не тропаха и не бръмчаха асансьорите. Нямаше никой, с изключение на тихия като мишка нощен референт, който зад високата врата в приемната скучаеше в очакване на нареждания. Прокурорът бавно отвори очи и през плуващите цветни петна се вгледа в креслото за посетители, изработено по специална поръчка. „Ще трябва да взема креслото. И масата също, вече свикнах с нея… Всъщност ще бъде жалко да си тръгна оттук — за десет години свикнах с това топло местенце… И за какво ми е да си отивам? Колко странно е устроен човекът: когато пред него има стълба, той непременно иска да се изкатери чак до върха. А там е студено, духат много вредни за здравето течения, да паднеш оттам е смъртоносно, стъпалата са хлъзгави и е опасно, ти прекрасно го знаеш и въпреки това се катериш, пълзиш с изплезен език… Лазиш напук на обстоятелствата, пълзиш напук на всички съвети, напук на съпротивата на враговете ти, напук на собствените ти инстинкти, на здравия разум, на предчувствията — пълзиш, пълзиш, пълзиш… Който не пълзи нагоре, пада надолу, това е вярно. Но и този, който пълзи, също пада…“

Звънът на вътрешния телефон прекъсна мислите му. Той взе слушалката, намръщи се с досада и попита:

— Какво има? Зает съм.

— Ваше превъзходителство — прошепна референтът. — Един човек, който се представи като Странник, звъни по защитената линия и настоятелно моли да ви свържа…

— Странника ли? — прокурорът се оживи. — Свържете ме!

В слушалката изпука и познатият глас произнесе с твърд пандейски акцент:

— Здравей, Умнико. Много ли си зает?

— За теб не.

— Трябва да поговорим.

— Кога?

— Сега, ако може.

— Аз съм на твое разположение — каза прокурорът. — Заповядай.

— Ще бъда при теб след десет-петнайсет минути.

Прокурорът остави слушалката и известно време седя неподвижно, като пощипваше долната си устна. „Появи се, значи — помисли си той. — И пак като гръм от ясно небе. Массаракш, колко пари пропилях заради този човек, може би повече, отколкото за всички останали, взети заедно, а знам за него по-малко, отколкото за всички останали, взети поотделно. Опасна и непредсказуема личност е. Развали ми настроението…“ Той сърдито погледна документите, разхвърляни по бюрото, небрежно ги събра на купчина и ги пъхна в чекмеджето. „Колко време го нямаше?… Да, два месеца. Както винаги. Изчезна неизвестно къде, два месеца от него ни вест, ни кост и изведнъж цъфна… Не, с този дявол трябва да се направи нещо, не може иначе… Добре, но за какво съм му притрябвал? Какво всъщност стана през тия два месеца? Видяха сметката на Хитреца… Едва ли това го интересува. Той го презираше… Впрочем, той гледа отвисоко на всички… По неговата линия нямаше нищо, пък и едва ли щеше да дойде при мен за такава глупост — щеше да отиде при Папа или при Свекъра… Може би е напипал нещо любопитно и иска да се съюзим? Дай Боже, дай Боже… Въпреки че на негово място аз не бих сключвал съюз с никого… Да не би заради процеса?… Едва ли, процесът няма нищо общо. Впрочем, стига съм гадал, да взема по-добре нужните мерки.“

Извади секретното чекмедже и включи всички записващи устройства и скрити камери. „Тази сцена ще бъде запазена за потомството. Е, Страннико, къде си?“ От възбуда се изпоти, побиха го тръпки и за да се успокои, пъхна в устата си няколко ягоди, затвори очи и започна да брои. Когато стигна до седемстотин, вратата се отвори и, като отмести референта встрани, в кабинета влезе този дангалак, този студен шегаджия, надеждата на Отците, ненавиждан и обожаван, всяка секунда увисващ на косъм и никога не падащ, кльощав, прегърбен, с кръгли зелени очи и големи стърчащи уши, облечен с вечната си идиотска куртка до коленете, плешив като яйце, този магьосник, създател, гълтач на милиарди… Прокурорът се изправи. Пред този човек не беше нужно да се преструва и да говори измъчени слова.

— Здравей, Страннико. Да се похвалиш ли дойде?

— С какво? — попита гостът, седна в известното кресло и нелепо вирна колене. — Массаракш! Всеки път забравям за това дяволско устройство. Кога ще престанеш да издевателстваш над посетителите си?

— На посетителя трябва да му е неудобно — каза поучително домакинът. — Посетителят трябва да бъде смешен, иначе какво ще ми е удоволствието от него? Ето, сега те гледам и се забавлявам.

— Знам, ти си весел човек — каза Странника. — Само че хуморът ти е нещо много посредствен… Между другото, ти също можеш да седнеш.

Прокурорът откри, че още стои прав. Както винаги, Странника бързо изравни резултата. Магистратът седна, настани се по-удобно и отпи от лечебната гадост.

— И тъй? — попита той.

Гостът пристъпи направо към въпроса.

— В твоите нокти — делово каза той — е попаднал човек, който ми трябва. Някой си Мак Сим. Ти си го осъдил на превъзпитание, помниш ли?

— Не — искрено каза домакинът. Чувстваше известно разочарование. — А кога съм го осъдил? По кое дело?

— Скоро, по онова за взривяването на кулата.

— А, спомням си… е, и какво?

— Това е — каза Странника. — Той ми трябва.

— Чакай малко — с досада каза прокурорът. — Не аз водех процеса и не мога да помня всеки осъден.

— Пък аз мислех, че там всички са били твои хора.

— Не, само един беше мой, останалите бяха истински терористи… Как каза, че му е името?

— Мак Сим.

— Мак Сим… — повтори прокурорът. — А, да! Този, планинският шпионин… Помня. Там с него се беше случила някаква странна история — бяха го застреляли, но неуспешно.

— Да, струва ми се.

— Някакъв много як… Да, нещо ми докладваха за него… А за какво ти е притрябвал?

— Това е мутант — каза Странника. — Ментограмите му са интересни, нужен ми е за работата.

— Аутопсия ли ще му правиш?

— Възможно е. Моите хора го забелязаха отдавна, още когато с него работеха в Специалното студио, но после избяга…

Прокурорът, силно разочарован, натъпка устата си с ягоди.

— Добре — каза той. — Е, а твоите работи как са?

— Както винаги прекрасно — отговори Странника. — Твоите също, както разбрах. Успя все пак да подлееш вода на Дърдавеца. Поздравявам те… Та кога ще получа моя Мак?

— Още утре ще пратя телеграма, след пет-шест дни ще го доставят.

— Нима го отстъпваш даром?

— Просто услуга — каза прокурорът. — А ти какво можеш да ми предложиш в замяна?

— Първия защитен шлем.

Прокурорът се усмихна:

— И Световното светило с него. Впрочем имай предвид: първият защитен шлем не ми е нужен. Нужен ми е единственият… Между другото, вярно ли е, че на твоето ведомство са възложили разработката на насочен излъчвател?

— Може би — каза Странника.

— Слушай, а за какъв дявол ни е притрябвал? Малко ли неприятности си имаме? Да беше задържал тая работа, а?

Гостът се озъби:

— Боиш ли се, Умнико?

— Да — каза прокурорът. — А ти не се ли страхуваш? Или си въобразяваш, че твоята любов с Тъста е за вечни времена? Та той с твоя собствен излъчвател ще те…

Странника отново се озъби:

— Убеди ме. Разбрахме се — той стана. — Аз сега отивам при Папа. Нещо да му предам?

— Той ми е сърдит. Това ми е ужасно неприятно.

— Добре. Ще му предам.

— Шегите са си шеги — каза прокурорът, — а ти би могъл да кажеш думичка в моя защита…

— Ти си нашият умник — каза Странника с гласа на Папа. — Ще опитам.

— Той поне доволен ли е от процеса?

— Отде да знам! Аз току-що пристигнах.

— Ето, това разбери… А за твоя… как беше? Чакай да си запиша…

— Мак Сим.

— Така. Та за него аз още утре…

— Бъди здрав — каза Странника и излезе.

Прокурорът мрачно го изпрати с поглед. „Да, мога само да му завиждам. Това се казва положение! Единственият, от когото зависи защитата ми. Късно е да съжалявам, но може би следваше да се сближа с него. Но как да се сприятелиш с такъв? Нищо не му трябва, той и бездруго е най-важният, всички от него зависим, всички за него се молим… Ах, колко хубаво би било да го хвана за гърлото! Защо не поиска нещо истинско! А то, възпитаник му притрябвал, голямата ценност… Ментограмите му, виждате ли, му били интересни… Този затворник е планинец, а Папа в последно време нещо много често говори за планините. Може би си струва да се заема… Кой знае какво ще излезе, ако стане война, а Папа си е Папа… Массаракш, и без това днес повече няма да мога да работя…“ Той каза в микрофона:

— Кох, какво имате за осъдения Сим? — и изведнъж си спомни. — Вие, струва ми се, бяхте написали за него някаква справка…

— Тъй вярно, ваше превъзходителство — прошепна референтът. — Имах честта да обърна внимание на ваше…

— Дайте я тук. И донесете още вода.

Той остави слушалката и веднага на вратата се появи безплътният като сянка референт. Пред прокурора върху масата легна дебела папка, тихо издрънча стъкло, избълбука вода и до нея изникна пълна чаша. Прокурорът отпи, докато оглеждаше папката.

„Извлечение от делото на Мак Сим (Максим Камерер). Подготвил референт Кох“. „Ама че е дебела, ега ти извлечението…“ Той отвори папката и взе първата пачка подшити листове.

Показания на ротмистър Тоот… Показания на подсъдимия Гаал… Ескизи на някакъв граничен район на Юг… „Никакви други дрехи нямаше върху него. Речта му приличаше на членоразделна, но бе абсолютно неразбираема. Опитът да се заговори с него на хонтийски не даде резултат…“ Ох, тези гранични ротмистри! Хонтийски шпионин на южната граница… „Рисунките, направени от задържания, ми се сториха майсторски и удивителни…“ Е, на Юг има много удивителни неща. За съжаление. И обстоятелствата около появяването на този Сим не блестят особено на фона на всички други южни чудеса… Въпреки че, разбира се… Но ще видим…

Прокурорът остави документите, избра две по-едри ягоди, пъхна ги в устата си и взе следващия лист. „Заключение на експертната комисия от Института по тъкани и облекло… Ние, долуподписаните…“ Хм… така… така… „… изследвахме с всички достъпни нам лабораторни методи тъканта на облеклото, изпратено ни от Департамента на Правосъдието… («Ама че глупости») и стигнахме до следното заключение: 1. Посоченият предмет се явява къс панталон, четвърти номер, втори ръст, който може да бъде носен както от мъже, така и от жени. 2. Кройката на панталона не може да бъде отнесена към никакъв известен стандарт и всъщност не може да бъде назована кройка, защото панталонът не е ушит, а е изработен по неизвестен нам начин. 3. Шортите са направени от мека еластична тъкан със сребрист цвят, която всъщност не може да бъде наречена тъкан, защото дори изследването с микроскоп не откри никаква структура. Материалът е негорим, непромокаем и притежава извънредна здравина. Химическият анализ…“ Странен панталон. Негов ли е? Прокурорът взе тънко подострения молив и написа на полето: „За референта! Защо не давате съпровождащо обяснение? Чий е панталонът? Откъде е?“ Така. А изводите? Формули… пак формули… массаракш, пак формули… Аха! „… Технологията не е известна както у нас, така и в другите цивилизовани държави (по довоенни данни).“

Магистратът остави заключението. Е, панталонът… Добре. Панталонът си е панталон. Какво има по-нататък? „Акт за медицинско освидетелстване“. Любопитно. Какво, той ли има такова кръвно налягане?… Охо, това се казват бели дробове!… Моля? Следи от четири смъртоносни ранявания!… Това вече е мистика. Аха… „Виж показанията на свидетеля Чачу и обвиняемия Гаал“. Седем куршума, виж ти! Хм… Има известно разминаване в показанията: Чачу твърди, че е стрелял при самоотбрана, а този Гаал твърди, че Сим само е искал да отнеме пистолета на Чачу. Е, това не е моя работа. Два куршума в черния дроб — прекалено много е за нормален човек… Така-а, навива монети на тръбичка… тича с човек на раменете… А, да, това вече го четох. Спомням си, че на това място си помислих, че момчето е много яко, а такива обикновено са глупави. А това какво е? Ааа, стар приятел. Извлечение от сведението на агент №711. „… вижда съвсем ясно през дъждовна нощ, може дори да чете в пълна тъмнина (различава предмети, вижда израза на лицето на разстояние до десет метра), притежава много чувствителен нюх и вкус — различава членовете на групата по миризмите им от петдесет метра, различава напитки в запушени съдове, ориентира се по посоките на света без компас, с голяма точност определя времето без часовник. Присъствах на следната случка: купихме и сварихме риба, но той ни забрани да я ядем, твърдейки, че е радиоактивна. След проверка с дозиметър рибата действително се оказа радиоактивна. Обръщам внимание на факта, че лично той изяде тази риба, като каза, че за него не е опасна и наистина остана здрав, въпреки че излъчването надхвърляше три пъти санитарната норма — почти 77 единици.“

Прокурорът се облегна назад. Не, това вече е прекалено. Да не би да е безсмъртен, а? Очевидно за Странника всичко това е интересно. Да видим какво има по-нататък. Ето един сериозен документ. „Заключение на Специалната комисия към Департамента за обществено здраве. Обект: Мак Сим. Липсва реакция към бяло излъчване. Противопоказания за служене в специалните войски няма.“ Аха. Това е, когато е постъпвал в Гвардията. Бяло излъчване, массаракш… палачи, да ги вземат дяволите! Значи това е тяхната експертиза за целите на следствието. „Беше подложен на бяло излъчване с различна интензивност, включително максимална, но не показа никаква реакция. Реакцията на «А» излъчване е нулева в двата смисъла. Реакцията на «Б» излъчване също е нулева. Забележка: считаме за свой дълг да отбележим, че този обект (Мак Сим е на около 20 години) представлява опасност предвид възможни генетични изменения. Препоръчваме пълна стерилизация или унищожаване…“ Охо! Тия не се шегуват.

Кой им е шеф сега? А, Любителя. Да, не се шегува, не се шегува, каквото и да говорят. Спомням си, че Жребчето-Веселяк разказваше чудесен виц по този повод… Массаракш, забравил съм го… Хубаво е, когато няма никой около теб. Ето сега ще си хапна ягодка, ще си пийна водица… Ама че гадост, но казват, че помага… Добре. Какво има по-нататък?

Охо, той и там е успял да мине! Я да видим, я да видим… Сигурно пак реакцията е нулева. „След подлагане на форсирани методи подследственият Сим не даде показания. Съгласно параграф 12, забраняващ причиняването на видими физически повреди върху подсъдими, на които предстои явяване на открит съдебен процес, бяха приложени само: А. Дълбока иглохирургия с проникване до нервните възли (реакцията му е парадоксална, той заспива). Б. Химическа обработка на нервните възли с алкалоиди и основи (реакцията е аналогична). В. Светлинна камера (реакция няма, изпитваният е учуден). Г. Паротермична камера (загуба на тегло без неприятни усещания). С това се наложи да бъдат прекратени форсираните методи.“ Бр-р-р! Ама че документ! Да, Странника е прав: този е някакъв мутант. Нормалните хора не могат да издържат всичко това… Да, чувал съм, че се срещат сполучливи мутации, рядко наистина… Това обяснява всичко, освен панталона впрочем. Панталоните, доколкото зная, не мутират…

Той взе следващия лист. Оказа се безинтересен: показание на директора на Специалното студио при Управлението по телевизия и радио. Глупаво заведение. Записват бълнуванията на всякакви психопати за забавление на почтената публика. Помня, това студио го измисли Калу Мошеника, който сам беше малко шантав… Виж ти, запазили са студиото!

Мошеника отдавна го няма, а откачената му идея процъфтява… От показанията на директора следва, че Сим е бил образцов обект, и е крайно желателно да бъде доставен обратно. Стоп, стоп, стоп! „Предаден на разположение на Департамента за специални изследвания по нареждане номер еди-кой си, от еди-коя си дата…“ Ето го нареждането, подписано от Фанк… Прокурорът почувства някакво слабо озарение. Ти, нещо тука, Страннико… Не, няма да бързам с изводите. Той преброи до трийсет, за да се успокои, и взе следващия документ, по-точно доста дебела купчина листа: „Извлечение от акта на Специалната етнолингвистична комисия по проверка на предположението за планинския произход на М. Сим.“

Започна да чете разсеяно, все още мислейки за Фанк и за Странника, но неочаквано се заинтригува. Това беше любопитно изследване, в което се сливаха в едно и се обсъждаха всички доноси, показания и свидетелства на очевидци, така или иначе засягащи въпроса за произхода на Мак Сим — антропологически, етнографски, лингвистични данни и техният анализ, резултати от изучаването на фонограмите, ментограмите и собственоръчните рисунки на подследствения. Всичко това се четеше като роман, макар че изводите бяха много оскъдни и предпазливи. Комисията не можеше да причисли М. Сим към нито една от известните етнически групи, обитаващи континента. (Подчертаваше се особеното мнение на известния палеоантрополог Шапшу, който беше открил в черепа на подследствения сходство, но не идентично с черепа на така наречения Древен Човек, обитавал Архипелага преди повече от сто и петдесет хиляди години). Комисията потвърждаваше пълната психическа нормалност на подследствения в настоящия момент, но допускаше, че в близкото минало той може да е страдал от някаква форма на амнезия, плюс интензивно заместване на истинската памет с лъжлива. Беше извършен лингвистичен анализ на записите, останали в архива на Специалното студио, и се стигна до извода, че езикът, на който тогава е говорил подследственият, не може да бъде причислен към нито една група от известните съвременни и мъртви езици. По този повод комисията допускаше, че този език навярно е плод на въображението на подследствения (т.нар. „рибешки език“), още повече че понастоящем същият, по собственото му твърдение, не го помни. Комисията се въздържаше от определени изводи, но допускаше, че в лицето на М. Сим имат работа с някакъв мутант от неизвестен досега тип… „Добрите идеи идват в умните глави едновременно“ — със завист помисли прокурорът и бързо прегледа „Особеното мнение на члена на комисията професор Порумоваруи.“ Ученият, сам планинец по произход, напомняше за съществуването някъде в планината на полулегендарната страна Зартак, населена от племето на Птицеловците, които досега са останали извън полезрението на етнографията, и на които цивилизованите планинци приписват владеенето на магически науки и способността да летят във въздуха без всякакви приспособления. Според слуховете Птицеловците са извънредно високи, притежават огромна физическа сила и издръжливост, а кожата им е с кафяво-златист оттенък. Всичко това невероятно съвпада с физическите особености на подследствения — прокурорът повъртя молива над мнението на професор Пору… и така нататък… остави го настрани и каза високо:

— Това мнение май ще обясни панталона, негоримия панталон.

Той изяде една ягода и прегледа следващия лист. „Извлечение от стенограмата на съдебния процес“. Това защо е притрябвало?

ОБВИНИТЕЛЯТ: Надявам се, няма да отричате, че сте образован човек?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Аз имам образование, но в историята, социологията и икономиката се ориентирам зле.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Недейте да скромничите. Позната ли ви е тази книга?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Да.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Чел ли сте я?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Естествено.

ОБВИНИТЕЛЯТ: С каква цел вие, намирайки се под следствие в затвора, решихте да прочетете монографията „Сензорното изчисление и съвременната физика“?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Не разбирам… За удоволствие, за развлечение, ако предпочитате…

ОБВИНИТЕЛЯТ: Струва ми се, на съда е ясно, че само много образован човек ще чете толкова специално изследване за развлечение и удоволствие…

„Що за глупост? Защо ми пробутват това? Какво има по-нататък? Массаракш, пак от процеса…“

ЗАЩИТНИКЪТ: Знаете ли какви средства отделят Неизвестните Отци за преодоляване на детската престъпност? ОБВИНЯЕМИЯТ: Не ви разбирам добре. Какво означава „детска престъпност“? Престъпления срещу деца? ЗАЩИТНИКЪТ: Не. Престъпления, извършвани от деца.

ОБВИНЯЕМИЯТ: Не разбирам. Деца не могат да извършват престъпления… „Хм, забавно!… Какво има в края?“ ЗАЩИТНИКЪТ: Надявам се, че успях да демонстрирам пред съда наивността на моя подзащитен, достигаща до житейски идиотизъм. На него са му неизвестни понятията „детска престъпност“, „благотворителност“, „социална осигуровка“…

Прокурорът се усмихна и остави листа. Ясно. Наистина странно съчетание: математика и физика за удоволствие, а елементарни неща не знае. Направо професор чудак от някой глупав роман…

Прокурорът прегледа още няколко листа. „Не разбирам, Мак, какво толкова държиш на това момиче… как му беше името… Рада Гаал. Любовна връзка между вас няма, с нищо не си й задължен, пък и нямате с нея нищо общо: тоя глупак, обвинителят, напразно се мъчи да я причисли към съпротивата… А се създава впечатление, че когато човек я държи под прицел, може да те накара да правиш всичко, каквото поиска. Много полезно качество за нас, а за теб много неудобно… Така-а, общо взето всички тези показания водят до това, че ти, брат, си роб на думата си и въобще не си гъвкав човек. Политически деец от теб няма да излезе. Не е и нужно… Хм, снимките… Виж какъв си бил. Приятно лице, много приятно…

Очите ти са малко странни… Къде са те снимали? На подсъдимата скамейка… Я го виж ти, свеж, бодър, с ясни очи, непринудена поза. Къде са те научили да седиш толкова изящно и въобще така да се държиш — подсъдимата скамейка е като креслото ми, на нея трудно ще седиш непринудено. Интересно човече… Впрочем, глупости, не това е най-важното.“

Прокурорът се измъкна иззад бюрото и започна да се разхожда напред-назад в кабинета. Нещо сладко гъделичкаше мозъка му, възбуждаше го и го подтикваше… Какво намерих в тази папка?… Струва ми се важно… Невероятно важно… Фанк? Да, това е показателно, защото Странника използва своя Фанк само за много важни, за свръхважни работи. Но това е само потвърждението, а кое е главното? Панталона?

Глупости… А! Да-да-да. Това май не беше в папката. Той вдигна слушалката.

— Кох, какво имате относно нападението над конвоя?

— Преди четиринайсет денонощия — веднага зашушна референтът, сякаш четеше предварително подготвен текст — в осемнадесет часа и тридесет и три минути беше извършено нападение над полицейските коли, превозващи подсъдимите по дело номер 6981–84 от зданието на съда до градския затвор. Атаката беше отбита, в престрелката един от нападателите беше ранен и умря, без да дойде в съзнание. Трупът не е разпознат, делото за нападението е прекратено.

— Чия работа е?

— Това не можа да се изясни. Официалната съпротива няма нищо общо.

— Предположения?

— Може би са действали терористи, които са се опитали да освободят подсъдимия Дек Поту по прякор Генерала, известен с тесните си връзки с лявото крило…

Прокурорът хвърли слушалката. Е, всичко е възможно. И всичко може да не е така… Я да прелистим пак. Южната граница, ротмистърът е глупак… Панталона… Тича с човек на раменете… Радиоактивната риба, 77 единици… Реакция към „А“ излъчване… Хемообработка на нервните възли… Стоп! Реакция към „А“ излъчване. „Реакцията към «А» излъчване е нулева в двата смисъла.“

Нулева. И в двата смисъла. Прокурорът притисна длан към разтуптяното си сърце. Идиот! НУЛЕВА И В ДВАТА СМИСЪЛА!

Той отново сграбчи слушалката.

— Кох! Веднага подгответе специален куриер с охрана. Отделен вагон за юг… Не! Вземете моята електромотриса… Массаракш! — той пъхна ръка в чекмеджето и изключи всички регистриращи апарати. — Действайте!

Все още притиснал лявата ръка към сърцето си, извади от калъфа лична бланка и започна бързо да пише:

„Държавна важност. Съвършено секретно. До генерал-коменданта на Специалния Южен окръг. Под пълна лична отговорност за срочно безпрекословно изпълнение. Незабавно да се предаде под опеката на приносителя на настоящото възпитаникът Мак Сим, дело № 6983. След момента на предаването осъденият Мак Сим да се счита за изчезнал безследно, за което да се подготвят съответните документи. Държавен прокурор…“

Той грабна втора бланка: „Заповед. С настоящото заповядвам на всички чинове на военната, гражданската и железопътната администрация да оказват на преносителя на документа, който е специален куриер на държавната прокуратура с придружаваща охрана, съдействие по категория ЕКСТРА. Държавен прокурор…“

Допи чашата, напълни я отново и вече бавно, обмисляйки всяка дума, започна третата бланка: „Скъпи Страннико! Получи се глупава история. Както току-що се изясни, интересуващият те материал е изчезнал безследно, както доста често се случва в южните джунгли…“

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.