събота, 8 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част трета Терорист

10

За последното съвещание преди операцията Генерала събра всички в замъка на Двуглавия кон. Това бяха обрасли с пълзящи растения и трева развалини на извънградски музей, разрушен в годините на войната, диво и уединено място, което гражданите не посещаваха поради близостта на маларийното блато, а сред местните жители то се ползваше с лошата слава на свърталище на крадци и бандити. Максим и Орди дойдоха пеш. Зеления пристигна с мотоциклет и докара Лесничея. Генерала и Мемо Копитото вече чакаха в старата канализационна тръба, излизаща право пред блатото. Генерала пушеше, а мрачният Мемо яростно пъдеше комарите с ароматна пръчица.

— Носиш ли? — попита той Лесничея.

— Винаги — отговори Лесничея и извади от джоба си тубичка с репелент.

Всички се намазаха и Генерала откри съвещанието.

Мемо разстла схемата и отново повтори хода на операцията. Всички вече го знаеха наизуст. В един часа през нощта групата се промъква до теленото заграждение и поставя удължени заряди. Лесничея и Мемо действат поединично — съответно откъм север и откъм запад. Двойката на Генерала и Орди — от изток. Максим и Зеления — откъм юг. Взривовете се извършват едновременно точно в един часа. В същия момент Генерала, Зеления, Мемо и Лесничея нахлуват в пробивите със задачата да дотичат до бункера и да хвърлят вътре гранати. Веднага щом огънят от бункера се прекрати или отслабне, Максим и Орди с магнитни мини тичешком отиват до кулата и подготвят взрива, като предварително хвърлят в бункера още по две гранати за по-голяма сигурност. После включват детонаторите, взимат ранените — само ранените! — и бягат на изток през гората, към селището, където близо до синурния знак ще чака Малкия с мотоциклет. Тежко ранените се натоварват на мотоциклета, леко ранените и здравите бягат пеш. Явка — къщичката на Лесничея. На явката се чака не повече от два часа, след което всички напускат в обичайния ред. Въпроси има ли? Няма? Това е всичко.

Генерала хвърли фаса, бръкна в пазвата си и извади флаконче с жълти таблетки.

— Внимание — каза той. — По решение на щаба операцията частично се променя. Началото на операцията се пренася в 22.00 ч.

— Массаракш! — каза Мемо. — Що за новости?

— Не ме прекъсвайте — каза Генерала. — Точно в десет часа започва вечерният сеанс. Няколко секунди преди него всеки от нас ще вземе по две такива таблетки. После всичко продължава по стария план с едно изключение: Птица ще настъпва с гранатомета заедно с мен. Всички мини ще бъдат у Мак, той ще взриви кулата сам.

— Е как така? — замислено попита Лесничея, разглеждайки схемата. — Тая работа аз не я разбирам. Двадесет и два часа — тогава е вечерният сеанс… Аз, прощавайте, като легна, няма и да стана, като чувал ще се въргалям… Мен, прощавайте, и с кол не можете ме вдигна…

— Един момент — каза Генерала. — Повтарям пак: точно в десет часа без десет секунди всички ще вземат това болкоуспокояващо. Разбрахте ли, Лесничей? Ще вземете болкоуспокояващо. Така че към десет часа…

— Аз тия хапчета ги знам — рече Лесничея. — Две минути облекчение, а после съвсем откачаш… знаем, пробвали сме.

— Тези таблетки са нови — търпеливо обясни Генерала. — Те действат пет минути. Ще успеем да дотичаме до бункера и да хвърлим гранатите. Останалото ще свърши Мак.

Настъпи мълчание. Размишляваха. Бавно съобразяващият Лесничей се чешеше по главата, прехапал долната си устна. Виждаше се как идеята бавно стига до съзнанието му, той често-често замига, остави на мира косата си, огледа всички с просветнал поглед и се плесна по коленете. Чудесен чичко беше, добряк, наранен от живота, без да научи нещо за него. Не му беше нужно нищо друго, освен да го оставят на мира, да му позволят да се върне при семейството си и да сади цвекло. Хубави пари изкарваше, добър стопанин беше, макар и млад. Цялата война бе прекарал в окопите и повече се бе страхувал от своя капрал, отколкото от атомните бомби. Онзи бе също селянин като него, но хитър и голям подлец. Силно обикна Максим, за цял живот му беше благодарен, задето му излекува старата фистула на коляното и оттогава повярва, че докато Максим е с тях, нищо лошо не може да им се случи. Целия този месец Максим живя в мазето му и всеки път, когато си лягаха, Лесничея му разказваше една и съща приказка, но всеки път с различен край: „Живяла едно време в блатото жаба, толкова глупава, че никой не можел да си представи колко, и почнала тя, глупавата…“ Максим съвсем не можеше да си го представи в кървав бой, макар да му бяха казали, че Лесничея е опитен и безпощаден боец.

— Новият план дава следните преимущества — говореше Генерала. — Първо, по това време не ни очакват и ще използваме предимството на внезапното нападение. Второ, предишният план е разработен отдавна и доста голяма е опасността да е известен на противника. Сега ние го изпреварваме. Вероятността за успех се увеличава.

Зеления през цялото време кимаше одобрително. Хищното му лице светеше със злорадо удоволствие, ловките дълги пръсти се свиваха и разпускаха. Той много обичаше всякакви неочаквани събития — беше човек на риска. Миналото му беше тъмно. Крадец и убиец, отгледан от крадци, възпитан от крадци, сирак, криминален престъпник, лежал в затвора, откъдето избягал. Нагло и неочаквано. Както и всичко, което правеше. Опитвал да се върне към кражбите, но времената се променили, старите приятелчета не искали да търпят дегенерат между тях, щели да го предадат. Той отново избягал, крил се по селата, докато го намерил покойният сега Гел Кетшеф. Зеления беше умен и фантазьор, смяташе, че земята е плоска, а небето твърдо, и именно поради своето невежество, подклаждано от буйната фантазия, беше може би единственият човек на Обитаемия остров, който като че ли подозираше, че Максим не е планинец. („Виждал съм ги аз тези планинци, всякакви съм ги виждал. Ние по природа всички сме еднакви, и в затвора, и на свобода.“) Предполагаше, че Максим е пришълец от невероятни места, иззад небесната твърдина, например. Той никога не казваше това открито, но правеше намеци и се отнасяше към него с почитание, преминаващо в подмазване. „Ти ще ни станеш главатар — говореше той — и тогава аз под твое командване ще се разгърна…“ Как и накъде възнамеряваше да се разгръща, беше съвършено неясно, само едно беше ясно: че Зеления много обича всякакви рисковани авантюри и Максим не харесваше дивата му първобитна жестокост.

Приличаше на петниста маймуна, опитомена и насъскана срещу панцерните вълци.

— Това не ми харесва — мрачно каза Мемо. — Чиста авантюра е. Без подготовка, без проверка… Да, това не ми се нрави.

На Мемо Грамену, по прякор Копито на смъртта, никога нищо не му харесваше. Никога нищо не го удовлетворяваше и винаги от нещо се страхуваше. Криеха миналото му, защото в съпротивата отначало заемал твърде висок пост. После попаднал в лапите на контраразузнаването и по чудо останал жив — осакатен от мъченията, бил спасен от съседите си по килия, които организирали бягството му. След това по законите на съпротивата бил изключен от щаба, въпреки че не предизвиквал никакви подозрения. Бил назначен за помощник на Гел Кетшеф, два пъти участвал в нападения срещу кули, лично унищожил няколко патрулни коли, проследил и собственоръчно застрелял командира на една от бригадите на Гвардията, беше известен като човек с фантастична смелост и отличен картечар. Вече се готвели да го направят ръководител на група в някакво градче на югозапад, но точно тогава групата на Гел била заловена. Както и преди, Копитото не беше под подозрение, дори го назначиха за ръководител на нова група, но изглежда през цялото време чувстваше, че го гледат накриво и това беше напълно възможно: в съпротивата не обичаха хора, на които прекалено много им върви. Беше мълчалив, придирчив, добре познаваше законите на конспирацията и изискваше безусловно изпълнение дори на най-незначителните. На общи теми никога с никого не разговаряше, занимаваше се само с работите на групата и успя да я снабди с всичко: с оръжие, с продукти, с пари, с добра мрежа от явки, и дори с мотоциклет. Не питаеше особена любов към Максим, който не знаеше причините, но не искаше да пита: Мемо не беше от онези, с които е приятно да споделяш. Може би се дължеше на това, че Максим единствен чувстваше вечния му страх — на останалите не можеше да им дойде наум, че мрачният Копито на смъртта, разговарящ на равна нога с представителите на Щаба, един от създателите на съпротивата, терорист до мозъка на костите си, може да се бои от нещо.

— Не разбирам подбудите на щаба — продължаваше Мемо, размазвайки с отвращение по шията си нова порция репелент. — Знам този план едва ли не от сто години. Сто пъти искаха да го пробват и сто пъти се отказваха, защото той ни обрича на почти сигурна смърт. Докато няма излъчване, ние все още имаме шанс в случай на неуспех поне да се измъкнем и да се опитаме да ударим на друго място. А така, при първата грешка всички ще загинем.

— Не си съвсем прав, Копито — възрази Орди. — Сега имаме Мак. Ако се провали нещо, той ще съумее да ни измъкне и може би дори ще успее да взриви кулата.

Тя лениво пушеше, загледана в далечното блато: бе спокойна, на нищо не се учудваше и беше готова на всичко. У хората предизвикваше плахост, защото виждаше в тях само повече или по-малко ефективни машини за изтребление. Цялата беше като на длан — нито в миналото, нито в настоящето, нито в бъдещето й имаше тъмни и неясни петна. Произлизаше от интелигентно семейство, баща й беше загинал през войната, майка й и досега работеше като учителка в село Патици, самата Орди също била преподавателка, докато не я изгонили от училището като дегенератка. Тя се укривала, опитала се да избяга в Хонти, срещнала на границата Гел, който нелегално превозвал оръжие. Именно той я направил терористка. Отначало работела от чисто идейни съображения — борила се за справедливо общество, където всеки има свободата да мисли и върши това, което иска и може, но преди седем години контраразузнаването открило следите й, отвлякло детето й като заложник, за да я застави да предаде себе си и мъжа си. Щабът не й разрешил да се яви: тя знаеше прекалено много. За детето си нищо повече не беше чувала и го смяташе за мъртво, въпреки че тайно не вярваше в това и вече седем години я движеше преди всичко омразата. Смъртта на мъжа си понесе удивително спокойно, макар че много го обичаше. Явно още дълго преди ареста тя просто бе свикнала с мисълта, че към нищо в този свят не следва да се привързваш прекалено силно. И сега беше като Гел пред съда — жив мъртвец, но много опасен мъртвец.

— Мак е новак — мрачно каза Мемо. — Кой може да гарантира, че няма да се обърка, оставайки сам? Грешка е да се разчита на това момче. Смешно е да се отхвърля стария, добре обмислен план само защото имаме новака Мак. Аз казах и повтарям: това е авантюра.

— Абе остави тая работа, началство — каза Зеления. — Такава ни е работата. — Ако питаш мен дали ще е стария, или новия план — все е авантюра. Че как иначе? Без риск не може, а с тия хапчета рискуваме по-малко. Ония, дето пазят кулата, ще се шашнат, когато в десет часа ги нападнем. По това време сигурно къркат водка и пеят песни. Като им се нахвърлим, може и автоматите да не са им заредени и самите те да се въргалят пияни… Не, харесва ми. Нали, Мак?

— Аз, такова, също… — каза Лесничея. — Разсъждавам така: щом такъв план дори за мене е изненадващ, то за гвардейците ще е съвсем… Вярно казва Зеления, че ще се шашнат… Пък и пет минути по-малко ще се мъчим, а там току-виж Мак срутил кулата и край… Ама това ще е хубава работа! — възкликна той, сякаш озарен от нова идея. — Никой преди нас не е взривявал кули, всички само се перчат и ние ще сме първи… И докато ремонтират тая кула, колко време ще мине? Поне месец ще поживеем човешки… без тия гадни пристъпи…

— Боя се, че не ме разбрахте, Копито — каза Генерала. — В плана нищо не се променя, ние само нападаме неочаквано, усилваме атаката за сметка на Птица и донякъде променяме реда на отстъплението.

— А ако ти се страхуваш, че Мак няма да може да ни измъкне всичките — все така лениво произнесе Орди, загледана в блатото, — то не забравяй, че ще му се наложи да мъкне един, най-много двама, а той е силно момче.

— Да — каза Генерала, докато я гледаше, — това е вярно…

Този мъж беше влюбен в Орди. Освен Максим никой не виждаше това, но той знаеше, че тази любов е стара, безнадеждна, започнала още преди смъртта на Гел, а сега беше станала още по-отчайваща, ако това изобщо бе възможно. Генерала не беше генерал. Преди войната бе работил в завод на конвейер, после попаднал в школата за младши офицери, воювал като капрал и излязъл от войната с чин ротмистър. Добре познаваше ротмистър Чачу, имаше с него неясни сметки за оправяне (заради безредици в някакъв полк веднага след войната) и отдавна, но безуспешно го преследваше. Беше в щаба на Съпротивата, но често взимаше участие в операции като добър боец и знаещ командир. Да работи в Съпротивата му харесваше, но не си представяше какво ще прави след победата. Впрочем той и не вярваше в нея. Войник по рождение, той лесно се приспособяваше към всякакви условия и никога не прогнозираше за повече от десет-двайсет дни напред. Собствени идеи нямаше, нещичко беше възприел от едноръкия, нещичко беше заимствал от Кетшеф, нещичко му бяха внушили в Щаба, но централно място в съзнанието му заемаше онова, което му бяха набили в школата за младши командири. Затова в теориите си той изказваше странна смесица от възгледи: властта на богатите трябва да се свали (това от Глигана, който очевидно беше нещо като социалист или комунист), начело на държавата да се поставят инженери и техници (това от Кетшеф), градовете да се разрушат и да се живее в единство с природата (от някакъв щабен мислител-буколист) и всичко това може да се постигне само чрез безпрекословно подчинение на заповедите на висшестоящите командири и с по-малко приказване на отвлечени теми! Два пъти Максим бе имал сблъсъци с него. Беше му съвършено неясно защо трябва да се разрушават кулите, да се губят смели другари, време, средства, оръжие, когато след десет-двайсет дни съоръжението отново ще бъде възстановено и всичко ще е както преди, с тази разлика, че населението на околните села с очите си ще се убеди какви гнусни дяволи са дегенератите. Генерала така и не успя да му обясни както трябва смисъла на диверсионната дейност. Дали криеше нещо, или сам не разбираше защо е нужна тя, но всеки път повтаряше едно и също: заповедите не се обсъждат, всяко нападение срещу кулите е удар по врага, хората не бива да се възпират от активни действия, иначе омразата им ще отслабне и вече няма да има за какво да живеят… „Трябва да търсим Центъра! — настояваше Максим. — Трябва да съсредоточим всички сили и да го ударим! Що за умници са вашите в Щаба, щом не разбират толкова просто нещо?“ „Щабът знае какво прави — тежко отвръщаше Генерала, като вирваше брадичка и високо вдигаше вежди. — В нашето положение дисциплината е преди всичко, и дай да работим без селско своеволие, Мак, всяко нещо с времето си. Ще получиш и своя Център, ако доживееш…“ Впрочем към Максим той се отнасяше с уважение и охотно прибягваше до услугите му, когато лъчевите удари го поразяваха в мазето на Лесничея…

Все едно, аз съм против — упорито каза Мемо. — А ако ни посрещнат с огън? Ако не успеем за пет минути, а ни потрябват шест? Планът е безумен. И винаги е бил такъв.

— Ние използваме за пръв път удължени заряди — каза Генерала, с усилие откъсвайки погледа си от Орди. — Но дори и ако използваме предишните способи за преминаване през бодливата тел, съдбата на операцията се решава за три-четири минути. Ако успеем да ги изненадаме, ще ни остане една или дори две минути в запас.

— Две минути са много време — каза Лесничея. — За две минути с голи ръце ще ги издуша. Само да стигнем…

— Да стигнем… да-а… — с някаква зловеща мечтателност провлачи Зеления. — Нали, Мак?

— Нищо ли не искаш да кажеш, Мак? — попита Генерала.

— Вече ви казах. Новият план е по-добър от стария, но въпреки това е лош. Позволете да свърша всичко сам. Рискувайте.

— Стига за това — раздразнено каза Генерала. — Край. Някакви съществени забележки имаш ли?

— Не — рече Максим.

Съжаляваше, че отново е започнал този разговор.

— Откъде се появиха новите таблетки? — изведнъж попита Мемо.

— Предишните са — каза Генерала, — но Мак успя малко да ги подобри.

— Ах, Мак значи…

Копито произнесе тези думи с такъв тон, че на всички им стана неловко. Думите му можеха да бъдат разбрани така: новак, при това не съвсем наш, дошъл от страната на ония — не мирише ли тук на засада, такива неща са ставали…

— Не — отсече Генерала. — Идеята е на Щаба. Благоволи да се подчиниш, Копито!

— Аз се подчинявам — каза Мемо, повдигайки рамене. — Против съм, но се подчинявам. Къде ще се дяна…

Максим тъжно ги гледаше. Бяха напълно различни хора. В обикновени условия навярно не би им дошло наум, че нещо може да ги събере заедно: бивш фермер, бивш престъпник, бивша учителка… Те имаха само едно общо нещо — бяха обявени за врагове на обществото, по някаква идиотска причина бяха омразни на всички и целият огромен репресивен апарат на държавата бе насочен срещу тях. Това, което възнамеряваха да направят, беше безсмислено; само след няколко часа повечето от тях ще бъдат мъртви, а в света нищо няма да се промени; само тези, които ще останат живи, в най-добрия случай ще получат кратка почивка от адските болки, но те ще бъдат изранени, измъчени от бягството, ще ги преследват с кучета, ще бъдат принудени да се крият в задушни дупки, а после всичко ще започне отначало. Беше глупаво да им съдейства, но да ги напусне беше подло. И той беше принуден да избере първото. А може би тук, в техния свят, въобще не е възможно иначе и ако искаш да направиш нещо, ще трябва да минаваш през глупост, през безсмислено пролята кръв, а може би и през подлостта. Жалък човек… глупав човек… подъл човек… А какво друго можеш да очакваш от човека в такъв жалък, глупав и подъл свят? Трябва само да помни, че глупостта е следствие от безсилието, а то произтича от невежеството, от незнанието за правия път… Но не е възможно сред хилядите пътища да не се намери поне един верен! „По един път вече минах — мислеше Максим, — но той не беше верният. Сега трябва да мина и по този, макар отсега да е ясно, че и той не е правилният. И може би още много пъти ще ми се налага да вървя по грешни пътища и да попадам в задънени улици. Но пред кого се оправдавам всъщност? И защо? Те ми харесват, аз мога да им помогна — ето всичко, което ми трябва да знам днес…“

— Сега ще се разотидем — каза Генерала. — Копито ще върви с Лесничея, Мак — със Зеления, аз — с Птица. Среща в девет нула-нула при синурния знак, ще вървите само през гората, избягвайте пътеките. Двойките да не се разделят, всеки отговаря за всеки. Вървете. Първи да тръгнат Мемо и Зеления.

Той събра фасовете върху парче хартия, зави ги и ги пъхна в джоба си.

Лесничея разтри коленете си.

— Кокалите ме болят — съобщи той. — На дъжд е. Хубава нощ ще бъде, тъмна…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.