неделя, 2 януари 2011 г.

Аркадий и Борис Стругацки. Обитаемият остров ; Част първа Робинзон

2

Гай седеше на ръба на пейката до прозореца, полираше кокардата на баретата си и гледаше как капрал Варибобу му пише пътните документи. Главата на капрала беше наведена настрани, той се пулеше, лявата му ръка лежеше на масата, придържайки бланката с червена рамка, а с дясната бавно изписваше калиграфски букви. „Добре го прави — помисли си Гай с известна завист. Тоя дърт мастилен пръч е двайсет години в гвардията, и през цялото време е писар. Я как се е опулил. Той е гордостта на бригадата… сега сигурно и езика си ще изплези… ето, направи го. И езикът му е в мастило. Бъди здрав, Варибобу, стара мастилнице, повече няма да се видим с теб. Жалко, че ще заминавам, защото момчетата и господа офицерите тук са свестни, и службата е полезна, значима…“ Гай подсмръкна и погледна през прозореца.

Вятърът носеше бял прах по широката гладка улица без тротоари, настлана със стари шестоъгълни плочи. От двете й страни се белееха стените на дългите еднакви постройки на администрацията и инженерния персонал. Госпожа Идоя вървеше, придържайки полата си. Бе едра и представителна дама, мъжествена жена, която не се уплаши заедно с децата си да последва господин бригадира в тези опасни места. Часовият пред комендантството, новобранец с изгладена униформа и нахлузена до ушите барета, взе с оръжието „за почест“. После минаха два камиона с възпитаници, сигурно ги караха на ваксиниране… А така, прасни му един, да не се подава навън, тук да не му е булевард…

— Та как все пак се пише името ти? — попита Варибобу — Гаал ли? Или може само Гал?

— Съвсем не — каза Гай. — Гаал ми е фамилията.

— Жалко — каза Варибобу, замислено смучейки перото. — Ако беше Гал, точно щеше да се побере в реда…

„Пиши, пиши, мастилнице — помисли Гай. Няма защо да икономисваш редовете. И това ми било капрал… Копчетата ти са зеленясали, капрале. Два медала имаш, но всички знаят, че не се научи да стреляш като хората…“

Вратата се отвори и в канцеларията стремително влезе ротмистър Тоот със златната превръзка на дежурен на ръкава. Гай скочи и тракна с токове. Капралът се надигна, без да престава да пише. Дъртият му пръч! И това ми било капрал…

— Аха… — произнесе господин ротмистърът и смъкна с отвращение противопрашната маска. — Редник Гаал. Знам, знам, напускате ни. Съжалявам. Но се радвам. Надявам се, че в столицата ще служите също толкова усърдно.

— Тъй вярно, господин ротмистър! — развълнуван каза Гай.

От вълнение чак го засърбя носът. Много обичаше господин ротмистъра Тоот, културен офицер, бивш преподавател в гимназия. Оказа се, че и господин ротмистърът беше обърнал внимание на Гай.

— Можете да седнете — каза господин офицерът и се приближи към бюрото си. Без да сяда, бегло погледна документите и взе телефона. Гай тактично се обърна към прозореца.

На улицата нищо не се беше променило. Капралският състав изтопурка към столовата — бе време за обяд. Гай тъжно ги изпроводи с поглед. Ще влязат в стола, капрал Серембеш ще изкомандва да свалят баретите за „Благодарственото слово“, трийсет гърла ще изпеят „Словото“. Над тенджерите се вдига пара, блестят чиниите, й старият кокал Дога вече е готов да разкаже изтъркания си виц за войника и готвачката… Ей богу, жал му беше да заминава. Службата е опасна, климатът е нездравословен, и дажбата е много еднообразна — само консерви, но въпреки това… Тук поне точно знаеш, че си нужен, че без теб не може, тук направо с гърди посрещаш зловещия натиск от Юг и го чувстваш: колко приятели погреба, зад лагера има цяла гора от колове с ръждиви каски… Но затова пък отива в столицата! Там няма да пратят случаен човек, а мястото не е курорт… Казват, че там от Двореца на Отците се виждат всички гвардейски плацове, така че някой от Отците наблюдава всеки строй, тоест не непрекъснато, но от време на време поглежда. Гай се изпоти: ни в клин, ни в ръкав си представи, че го извикват пред строя, а той на втората крачка се спъва и пльосва пред краката на командира, автоматът издрънчава върху паважа, баретата отхвърча кой знае къде… Да не дава Господ… Той въздъхна и крадешком се огледа. Да, столица е това! Всичко им е пред очите. Е, нищо де — другите нали служат. А там е Рада — сестричката, и смешният стар чичо с древните си кости и с допотопните костенурки… Ох, колко ми домъчня за вас, мили мои!

Той отново погледна навън и от учудване отвори уста. По улицата към комендантството вървяха двама. Познаваше единия — рижия скандалджия Зеф, осъден на смърт и особено опасен, старшина на сто тридесет и четвърти сапьорски отряд, който разчистваше трасето. А другият беше… направо плашило! Отначало Гай го взе за изрод, но веднага съобрази, че Зеф едва ли ще поведе дегенерат в комендатурата. Бе як, гол младеж, с кафяв тен, силен като бик, облечен само с къси панталони от някакъв блестящ плат. Зеф беше въоръжен, но не личеше да конвоира чужденеца: вървяха редом, и онзи, нелепо размахвайки ръце, му обясняваше нещо. Рижавият само пухтеше и изглеждаше абсолютно смаян. „Тоя е някакъв дивак — помисли Гай. — Само че как е попаднал на трасето? Дали не е отгледан от мечки? Имало е такива случаи… На това прилича, я какви изпъкнали мускули има.“

Той видя как двойката се приближи до постовия. Зеф избърса потта си, нещо взе да му обяснява, но момчето бе новобранец, не го познаваше и го ръгна с автомата в корема, за да се дръпне на нужното разстояние. Голият младеж, виждайки това, започна да говори, като размахваше енергично ръце. Лицето му беше доста странно и не можа да се разбере какво изразява, беше като живак, а очите му бяха бързи и тъмни. Постовият загуби ума и дума. Сега ще вдигне тревога. Гай се обърна:

— Господин ротмистър, разрешете да доложа. Старшината на сто тридесет и четвърти сапьорски доведе някого. — Не бихте ли погледнали?

Офицерът се доближи до прозореца, видя и веждите му подскочиха. Блъсна рамката, наведе се и кресна, задавяйки се от нахлулия прах:

— Часови! Пуснете ги!

Гай затваряше прозореца, когато в коридора се чуха стъпки. Зеф и спътникът му влязоха в канцеларията. Подир тях, изблъсквайки ги, нахълтаха началникът на караула и още двама от дежурната смяна. Зеф изпъна ръце по шевовете, изкашля се, опули към господин ротмистъра безсрамните си сини очи и изхриптя:

— Докладва старшината на сто тридесет и четвърти отряд възпитаник Зеф. Задържах на трасето този човек. По всичко личи, че е смахнат, господин ротмистър: яде отровни гъби, нито дума не разбира, говори неразбрано и ходи, благоволете да забележите, гол.

Докато Зеф докладваше, задържаният хвърляше бързи погледи из помещението, страшно и странно се усмихваше на всички присъствуващи — зъбите му бяха равни и бели като сняг. Ротмистърът, с ръце зад гърба, се приближи и го огледа от главата до петите.

— Кой сте вие? — попита той.

Задържаният се ухили още по-широко, тупна се с длан в гърдите и неясно произнесе нещо като „Мах-сим“. Началникът на караула се изкиска, караулните се захилиха, ротмистърът също се усмихна. Гай не можа веднага да разбере каква е работата, после се досети, че на апашкия жаргон „мах-сим“ означава „изял ножче“.

— Изглежда е някой от вашего брата — каза на Зеф ротмистърът.

Зеф завъртя глава, от брадата му излетя облак прах.

— Съвсем не — каза той. — Той нарича себе си „Мах-сим“ и не разбира апашкия жаргон. Така че не е наш.

— Сигурно е изрод — предположи началникът на караула.

Офицерът го изгледа студено.

— Гол е — додаде развълнувано, отстъпвайки към вратата. — Разрешете да напусна!

— Вървете — разреши началникът. — Изпратете да повикат щабния лекар господин Зогу… Къде го хванахте? — обърна се той към Зеф.

Червенокосият доложи, че тази нощ със своя отряд е прочиствал квадрат 23/07, унищожил четири самоходни установки и една машина с неизвестно предназначение, при взривяването на която загубил двама души. Към седем часа сутринта към неговия огън по горското шосе се приближил този непознат. Те го забелязали отдалече, следили го, скрити в храстите, после избрали удобен момент и го пленили. Отначало Зеф го взел за беглец, после решил, че е изрод и се канел да го гръмне, но размислил, защото този човек… Зеф, затруднен, размърда брадата си и приключи:

— Защото разбрах, че не е изрод.

— И откъде ви стана ясно това? — попита ротмистърът.

Задържаният стоеше неподвижно, скръстил ръце върху могъщите си гърди и поглеждаше ту към него, ту към старшината.

Зеф каза, че ще му е доста трудно да обясни.

— Първо, той от нищо не се страхуваше и продължава да не се страхува изобщо. Второ, свали чорбата от огъня и изяде от нея точно една трета, съвсем по другарски, а преди това ни викаше, явно чувствайки, че сме наблизо. Трето, искаше да ни нагости с гъби. Те бяха отровни, ние не ги ядохме и на него не позволихме, но той все напираше да ни почерпи. Очевидно, за да ни се отблагодари. Четвърто, както е добре известно, нито един изрод по физически способности не превъзхожда нормално развит човек. А този по пътя ме измъчи съвсем; през ветровала вървеше като по равно място, прескачаше рововете и после ме чакаше от другата страна, а на всичко отгоре, кой знае защо, сигурно за да покаже какъв юнак е, ме вдигаше на ръце и тичаше с мен двеста-триста крачки.

Ротмистърът слушаше с най-дълбоко внимание и когато Зеф замълча, рязко се обърна към задържания и от упор ревна на хонтийски:

— Име? Чин? Задача?

Гай се възхити от ловкия трик, обаче задържаният явно не разбираше хонтийски. Той отново показа съвършените си зъби, потупа се по гърдите и каза: „Мах-сим“, бутна с пръст възпитаника и каза: „Зеф“. После заговори бавно, отчетливо, като посочваше ту тавана, ту пода, ту описваше кръгове около себе си. На Гай му се стори, че долавя в тази реч отделни познати думи. „Кроуват“ — рече чужденецът, а после „Хури-бури, хури-бури… Черфяк…“ Когато млъкна, капрал Варибобу се обади:

— Според мен това е един ловък шпионин — заяви старата мастилница. — Трябва да доложим на господин бригадира.

Ротмистърът не му обърна внимание.

— Свободен сте, Зеф — каза той. — Проявихте усърдие, това ще ви се зачете.

— Премного благодаря, господин ротмистър! — изрева рижият и вече се обръщаше, за да излезе, когато задържаният внезапно възкликна тихо, наведе се през бариерата и хвана пачката чисти бланки, лежащи на масата пред капрала.

Дъртият пръч се изплаши до смърт (и това ми било гвардеец), отскочи и запрати писалката си по дивака. Онзи ловко я хвана във въздуха, приседна и започна да драска върху бланката, без да обръща внимание на Гай и Зеф.

— Оставете го! — изкомандва ротмистърът и Гай с удоволствие се подчини: да удържиш тази кафява мечка беше все едно да се опиташ да спреш танк, като го хванеш за веригата.

Офицерът и Зеф застанаха от двете страни на задържания и гледаха какво чертае.

— Според мен това е схема на Света — неуверено каза старшината.

— Хм… — отвърна ротмистърът.

— Да, разбира се! Ето, в центъра е Световното светило, това тук е Светът… А тук, според него, се намираме ние.

— Но защо всичко е плоско? — недоверчиво попита офицерът.

Зеф сви рамене:

— Възможно е да е детско възприятие… Инфантилизъм… Ето, вижте! Показва как е попаднал тук.

— Да, възможно е… Чувал съм за такова безумие…

Гай най-сетне успя да се промъкне между гладкото твърдо рамо на задържания и бодливата брада на Зеф. Рисунката, която видя, му се стори смешна. Така първолаците изобразяват Света: в средата малко кръгче, изобразяващо Световното светило, около него голяма окръжност, обозначаваща Сферата на Света, а на окръжността — тлъста точка, към която само да нарисуваш ръчички и крачета и ще се получи: „Това е Светът, а това съм аз.“ Този нещастен луд не може да изобрази дори Сферата на Света като правилна окръжност, получи се някакъв овал. Работата е ясна — този е ненормален… И на всичко отгоре нарисува с пунктир линията, водеща изпод земята към точката: „Ето, значи, как попаднах тук.“

Задържаният взе втора бланка, бързо начерта две малки Сфери на Света в противоположните ъгли, съедини ги с пунктирна линия и дорисува някакви криволици. Зеф безнадеждно подсвирна и каза на господин ротмистъра:

— Разрешете да напусна.

Но офицерът не го пусна.

— Ъъъ… Зеф — каза той. — Спомням си, че вие се подвизавахте в областта на… е… — той се почука със сгънат пръст по слепоочието.

— Тъй вярно — отговори старшината след кратко мълчание.

Господин ротмистърът се разходи из канцеларията.

— Не бихте ли могли, ъъъ… как да се изразя… да формулирате мнението си за този субект? Професионално, ако мога така да се изразя…

— Съвсем не зная — каза Зеф. — Лишен съм от правото да практикувам професията си.

— Разбирам — каза господин Тоот, — всичко това е вярно. Н-но…

Зеф, опулил сините си очички, стоеше мирно. Господин ротмистърът очевидно беше объркан. Гай го разбираше добре. Случаят беше важен, сериозен. (Ами ако този дивак все пак е шпионин?) А господин щабният лекар Зогу, разбира се, е прекрасен гвардеец, блестящ гвардеец, но все пак е само щабен доктор. Докато рижата мутра Зеф, преди да прояви престъпни наклонности, много добре е разбирал от работата си, дори е бил знаменитост. Но и него човек можеше да го разбере. Всеки, дори престъпникът, иска да живее. А законът е безпощаден към осъдените на смърт: и най-малкото провинение води до изпълнение на присъдата. Веднага. Няма друг начин — живеем във време, когато милосърдието се превръща в жестокост и само жестокостта съдържа истинско милосърдие. Законът е безпощаден, но мъдър.

— Добре де — каза господин ротмистърът. — Добре… Но по човешки… — той спря пред Зеф. — Разбирате ли? Просто по човешки: смятате ли наистина, че той е луд?

Брадатият се забави с отговора.

— По човешки ли? — повтори той. — Е, разбира се, мога и да бъркам… И така, аз съм склонен да предполагам, че това е ярко изразен случай на раздвоение на личността, с изместване и заместване на истинското „аз“ с лъжливо. Изхождайки от професионалния си опит, бих препоръчал електрошок и флеосъдържащи препарати.

Капрал Варибобу крадешком записа всичко това, но не можа да измами ротмистъра. Той взе листчето му със записките и го пъхна в джоба си. Мах-сим отново заговори, обръщайки се ту към офицера, ту към Зеф — нещо искаше, горкият, от нещо не беше доволен, но в този момент вратата се отвори и влезе щабният лекар, комуто очевидно бяха прекъснали обяда.

— Здрасти, Тоот — свадливо каза той. — Какво има? Както виждам, жив и здрав сте, това ме радва. А този тип кой е?

— Възпитаниците го хванаха в гората — обясни ротмистърът, — подозирам, че е луд.

— Симулира — промърмори щабният лекар и си наля вода от гарафата. — Пратете го обратно в гората, нека работи.

— Той не е от нашите — възрази ротмистърът. И не знаем откъде се е взел. Подозирам, че някога са го пленили изродите, при тях се е побъркал и после е избягал при нас.

— Правилно — промърмори докторът. — Трябва да си побъркан, за да избягаш при нас. Той се приближи до задържания и веднага посегна към клепачите му. Младежът грозно се озъби и леко го отблъсна.

— Хайде-хайде! — каза лекарят и ловко го хвана за ухото. — Стой спокойно!

Задържаният се подчини. Обърна му клепачите, опипа, подсвирквайки си, шията и гърлото, сгъна и разгъна ръката му, после с пъшкане се наведе и го удари под коленете, върна се при гарафата и изпи още една чаша вода.

— Киселини — обясни той.

Гай погледна към Зеф. Червенобрадият, опрял гранатомета до краката си, стоеше встрани и с подчертано равнодушие гледаше стената. Лекарят пи вода и отново се зае с лудия. Опипваше го, почукваше го, гледаше зъбите му, два пъти го удари с юмрук в корема, после извади от джоба си плоска кутия, размота от нея кабел, включи го към мрежата и започна да допира кутията до разни места от тялото на дивака.

— Така — каза той, навивайки кабела. — И ням ли е на всичко отгоре?

— Не — отвърна господин ротмистърът. — Говори, но на някакъв непознат език. Не ни разбира. А това са рисунките му.

Господин щабният лекар погледна скиците.

— Така — каза той. — Интересно.

Измъкна писалката от ръцете на капрала и бързо нарисува върху една бланка котка така, както я рисуват децата, от чертички и кръгчета.

— Какво ще кажеш за това, приятел? — попита той, подавайки рисунката на лудия.

Без нито секунда да се замисля, младежът започна да чертае и до котката се появи странно, гъсто обрасло с косми животно с тежък неприятен поглед. Гай никога не беше виждал такъв звяр, но разбра, че това не е детска рисунка. Чудесно беше нарисуван, направо изключително. Да те е страх да го гледаш. Щабният лекар протегна ръка към писалката, но лудият се отдръпна и нарисува още едно животно — с огромни уши, сбръчкана кожа и дебела опашка вместо нос.

— Прекрасно! — извика господин лекарят и се плесна по бедрата.

Лудият не спираше. Сега рисуваше не жива твар, а явно някакъв апарат, приличащ на голяма прозрачна мина. Вътре в нея майсторски изобрази седнал човек, посочи го с пръст, после се тупна по гърдите и произнесе:

„Мах-сим“.

— Такова нещо той може да е видял при реката — обясни безшумно приближилият се Зеф. — Подобен апарат ние взривихме снощи. Но виж, чудовищата… — Той поклати глава.

Щабният лекар сякаш едва сега го забеляза:

— А, професоре! — извика той с преувеличена радост. — Абе усещам аз, че нещо вони в канцеларията. Ще бъдете ли така любезен, колега, да изказвате мъдрите си мнения от ей онзи ъгъл? Много ще съм ви задължен…

Варибобу се захили, а господин ротмистърът строго заповяда:

— Застанете до вратата, Зеф, и не се забравяйте.

— Е, добре — каза лекарят. — И какво мислите да го правите?

— Зависи от вашата диагноза, Зогу — отвърна ротмистърът. — Ако е симулант, ще го предам на прокуратурата, там да се оправят. А ако е луд…

— Той изобщо не е симулант, Тоот! — въодушевено произнесе господин докторът. — И няма какво да прави в прокуратурата. Но знам едно място, където много ще се заинтересуват от него. Къде е бригадирът?

— На трасето.

— Впрочем, това не е важно. Нали вие сте дежурен, Тоот? Пратете този интересен юначага на следния адрес…

Щабният доктор се настани на бариерата, закри се от всички с рамене и лакти и написа нещо на обратната страна на последната рисунка.

— И какво е това? — попита Тоот.

— Това ли? Едно учреждение, което ще ви бъде много благодарно за вашия луд. Гарантирам ви.

Господин ротмистърът неуверено повъртя в ръце бланката, после отиде в ъгъла и повика лекаря. Известно време разговаряха полугласно, така че се чуваха само отделни реплики: „Департаментът на пропагандата… ще го пратите под конвой… Не е толкова секретно! Ще му заповядате да забрави… Дявол да го вземе, сополанкото, все едно, нищо няма да разбере!“

— Добре — съгласи се най-сетне господин ротмистърът.

— Пишете съпроводителен документ. Капрал Варибобу!

Капралът се приповдигна.

— Пътните документи на редника от гвардията Гаал готови ли са?

— Тъй вярно!

— Впишете в тях и арестанта Мах-сим. Да се конвоира без белезници и в общ вагон. Редник Гаал!

Гай чукна токове и се изпъна мирно:

— Слушам, господин ротмистър!

— Преди да се явите на нова служба в столицата, отведете задържания на адреса, написан тук. След изпълнението на задачата, предайте листчето на дежурния офицер на новото място. Адреса забравете. Това е последната ви задача, Гаал, и сигурен съм, вие ще я изпълните така, както подобава на истински гвардеец.

— Ще бъде изпълнено! — извика Гаал, обхванат от неописуем възторг.

Заля го вълна от радост, гордост, щастие, от упоение и преданост, подхвана го и го понесе към небето. О, сладки мигове на възторг, незабравими минути, разтърсващи те целия, когато ти порастват криле, минути на презрение към всичко грубо, материално, телесно… Минути, в които жадуваш заповедта да те слее с огъня, да те хвърли в боя, срещу хилядите врагове, срещу милиони куршуми. И това не е всичко, защото възторгът ще те ослепи, ще те изгори и ще бъде още по-сладко! О, слава! О, пламък! Заповед! И ето, ето, той става, този висок, силен красавец, гордостта на бригадата — капрал Варибобу, като огнен факел, като статуя на славата и верността, той ни дава тон и всички ние подхващаме като един:

С тежки стъпки с огън в очите

Бойната гвардия превзема крепости,

блестят бойните й ордени,

светят като капки кръв върху меча…

Всички пееха. Пееше блестящият господин ротмистър Тоот, образец на гвардейски офицер, образец на образците, за когото искаш още сега, под звуците на марша, да дадеш живота си, душата си, всичко! И господин щабният лекар Зогу, този милосърден брат, груб като истински войник и нежен като майчина ръка… И нашият, наш до мозъка на костите си капрал Варибобу, стар кокал, ветеран, побелял в битките… О, как блестят бойните медали на неговия протрит мундир, за него не съществува нищо друго, освен службата, нищо! Знаете ли за нас, Неизвестни Отци? Вдигнете уморените си лица и ни погледнете. Нима не виждате, че сме тук, в далечните и жестоки покрайнини на нашата страна, и че с възторг ще умрем в мъки за щастието на Родината!

Железният ни юмрук срутва всяка преграда,

доволни са Неизвестните Отци!

Ридае врагът, но няма за него пощада!

Напред, напред, гвардейци храбреци!

Гвардията е мечът на закона!

О, верни гвардейци храбреци!

Когато в боя влизат гвардейските колони,

спокойни са Неизвестните Отци!

… Но какво е това? Той не пее, а стои облегнат, обръща глупавата си мургава глава, върти очи и непрекъснато се хили и зъби… На кого се зъбиш, мръснико? О, как искам да се доближа до теб с тежка крачка и с всички сили, с гвардейски юмрук да те фрасна и да излича гнусната ти бяла усмивка… Но не бива, не бива, това е недостойно за гвардееца: този е просто луд, жалък инвалид, истинското щастие не му е достъпно, той е сляп и нищожен, нещастна човешка развалина. А рижавата свиня се е свила в ъгъла от непоносима болка. Така е, вас винаги ви боли глава, когато ние се задъхваме от възторг, когато пеем своя боен марш и сме готови да си пръснем белите дробове, но да го допеем докрай. Възпитанико, престъпна мутро, иде ми да те сграбча за шибаната ти брада! Стани, мръснико! Стой мирно, когато гвардейците пеят марша си! И бой по главата, по главата, по наглите рачешки очички. На̀ ти! На̀ ти!

Гай отблъсна възпитаника, тракна с токове и се обърна към господин ротмистъра. Както винаги след пристъп на възторжена възбуда ушите му звъняха, светът сладко плуваше и се поклащаше пред погледа му.

Капрал Варибобу, посинял от напъване, слабо кашляше и се държеше за гърдите. Господин щабният лекар, изпотен и почервенял, пиеше жадно направо от гарафата и вадеше от джоба си носна кърпа. Ротмистърът се мръщеше с отнесено изражение, като че искаше да си спомни нещо. На прага като мръсна купчина карирани парцали едвам мърдаше рижият Зеф. Лицето му беше смазано, той плюеше кръв и леко стенеше през зъби. А Мах-сим вече не се усмихваше. Лицето му застина, стана съвсем като обикновено човешко лице и с неподвижни кръгли очи гледаше Гай.

— Редник Гаал… — дрезгаво каза господин ротмистърът. — Та, какво исках да кажа… или вече казах? Чакайте, Зогу, оставете ми поне една глътка…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.