Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Обитаемият остров - Част втора Гвардеец

5
Господин ротмистър Чачу завърши инструктажа и заповяда:

— Капрал Гаал, изчакайте. Останалите са свободни.

След като командирите на секции излязоха един след друг, ротмистърът известно време разглежда Гаал, като се поклащаше на стола и подсвиркваше старинната войнишка песен „Успокой се, мамо“. Чачу изобщо не приличаше на ротмистър Тоот. Беше набит, с тъмен тен, с голяма плешивина, доста по-възрастен от Тоот. Бе боеви офицер, танкист, участник в осем крайморски битки, кавалер на „Огнен кръст“ и три значки „За ярост в боя“. Носеха се легенди за фантастичната му битка с бяла подводница, когато танкът му бил улучен челно и се запалил, но той продължил да стреля, докато не загубил съзнание от жестоките изгаряния. Според слуховете по тялото му нямало здраво място — цялата му кожа била присадена, а на лявата му ръка липсвали три пръста. Той беше прям и груб, истински воин. За разлика от сдържания ротмистър Тоот, никога не смяташе за необходимо да крие настроението си нито пред подчинените, нито пред началството. Когато биваше весел, цялата бригада знаеше, че днес господин ротмистърът Чачу е радостен, но пък когато нямаше настроение и си подсвиркваше „Успокой се, мамо…“

Докато го гледаше в очите, както изискваше устава, Гай изпита отчаяние от мисълта, че по някакъв неизвестен засега начин е огорчил и разсърдил този забележителен човек. Трескаво си припомняше всички свои и на гвардейците[1] от секцията му нарушения, но не можа да си спомни нищо, което да не е било подминато с небрежно движение на безпръстата ръка и дрезгавото мърморене: „Хайде, затова сме гвардия. Чудо голямо…“

Офицерът престана да подсвирква и да се люлее.

— Не обичам бърборенето и писанията, капрале — произнесе той. — Ти или препоръчваш кандидата Сим, или не. И така?

— Тъй вярно, препоръчвам го, господин ротмистър — побърза да отговори Гай. — Но…

— Без „но“, капрале! Препоръчваш ли го или не?

— Тъй вярно, препоръчвам го.

— Тогава как да разбирам тези две хартийки? — Чачу с нетърпеливо движение измъкна от малкото си джобче сгънати листове и ги разтвори, придържайки ги с осакатената ръка. — Ето, чета: „Препоръчвам горепосочения Мак Сим като предан и способен…“, така, това ясно, „… за утвърждаването му във високото звание кандидат-редник от Бойната гвардия“. А ето втората ти драсканица: „Във връзка с горепосоченото считам за свой дълг да обърна внимание на командването върху необходимостта от щателна проверка на гореспоменатия кандидат-редник М. Сим.“ Массаракш! Какво в края на краищата искаш, капрале?

— Господин ротмистър! — развълнувано каза Гай. — Но аз действително съм в трудно положение! Познавам кандидата Сим като способен и предан на задачите на Гвардията гражданин. Сигурен съм, че ще е много полезен. Но аз действително не познавам миналото му. Той самият не го помни. И като знам, че в нея имат място само кристално чистите…

— Да, да! — нетърпеливо каза ротмистърът. — Кристално чист, безпределно предан до последната капка кръв и от цялата си душа. Накратко, капрале, една от тези хартийки ти веднага ще скъсаш. Трябва да решиш. Не мога да се явя пред бригадира с две хартийки. Или да, или не. Ние сме в Гвардията, а не във философския факултет! Две минути за размишление…

Офицерът извади от бюрото дебела папка и с отвращение я хвърли пред себе си. Гай умърлушено погледна часовника. Беше ужасно трудно да направи избора си. Да скрие от командването недостатъчното познаване на препоръчвания, дори ако става дума за Максим, беше нечестно и недостойно за един гвардеец. Но от друга страна, нечестно и недостойно за гвардееца бе да избегне отговорността за решението и да я прехвърли на началника, който е виждал Максим само два пъти, и то в ротния строй. Е, добре. Още веднъж. „За“ е, защото горещо и присърце прие задачите на Гвардията по ликвидирането на последствията от войната и унищожаването на агентурата на потенциалния агресор, безпрепятствено мина освидетелстването в Департамента на общественото здраве и издържа проверката в някакво секретно учреждение, където го пратиха господин ротмистърът Тоот и господин щабният лекар Зогу. Наистина, така твърдеше самият Максим, който беше изгубил документите, но как иначе щяха да го оставят без надзор? Най-сетне той е смел, роден боец — сам бе разпердушинил бандата на Плъхолова, симпатичен е, лесен за общуване, добродушен и абсолютно безкористен. Изобщо е човек с необикновени способности. Против е, защото му е абсолютно неизвестно кой всъщност е той и откъде е. За миналото си или нищо не помни, или не желае да съобщи… и няма никакви документи. Но толкова ли е подозрително всичко това? Правителството контролира само границите и централния район. На две трети от територията на страната и досега цари анархия, глад, епидемии, народът бяга и всички са без документи, а младите дори не знаят какво е това документ. И между тях колкото щеш болни, загубили паметта си, дори изроди… В края на краищата най-важното е, че Максим не е дегенерат.

— Е, капрале? — подкани го офицерът.

— Тъй вярно, господин ротмистър — с отчаян глас каза Гай. — Разрешете…

Той взе своя рапорт с молба Максим да бъде проверен и бавно го скъса.

— Пр-равилно решение! — кресна Чачу. — Браво, гвардеецо! Хартийки, мастило, проверки… Всичко се проверява в боя! Когато седнем в танковете и навлезем в зоната на атомните капани, тогава веднага ще се види кой е наш и кой не!

— Тъй вярно — колебливо отвърна Гай.

Той добре разбираше стария боец, но също така ясно виждаше, че ветеранът от войната и герой от крайморските инциденти малко се заблуждава. Боят, разбира се, си е бой, но чистотата е чистота.

— Массаракш! — произнесе господин ротмистърът. — Департаментът на здравето го одобри, а останалото е наша работа.

Когато произнесе тази загадъчна фраза, той сърдито погледна Гай и добави:

— Гвардеецът се доверява на другаря си изцяло, а ако не, значи не му е приятел и трябва да се изпъди позорно. Ти ме учуди, капрале. Е, добре, марш в секцията си. Малко време остана… Докато продължава операцията, аз лично ще наблюдавам този кандидат.

Гай тракна с токове и излезе. Зад вратата си позволи да се усмихне. Все пак старият боец не се удържа и пое отговорността. Хубавото винаги си е хубаво. Сега с чиста съвест може да смята Максим за свой приятел. Мак Сим. Истинската му фамилия е непроизносима. Или я е измислил, докато не е бил на себе си, или наистина е от ония, планинците. Как всъщност се е казвал техният древен цар? Заремчакбешмусарай. Гай излезе на плаца и потърси с поглед своята секция. Неуморният Панди гонеше момчетата да се провират през горния прозорец на макета на триетажно здание. Войниците бяха потни — лошо, до операцията оставаше само час.

— О-остави-и! — викна Гай още отдалече.

— О-остави! — кресна Панди. — Строй се!

Секцията бързо се строи. Панди изкомандува:

— Мирно! — Доближи се със строева крачка към Гай и доложи: — Господин капрал, секцията тренира щурмуване на градче.

— Върнете се в строя — заповяда Гай, стараейки се с интонацията си да покаже неодобрение, както превъзходно умееше да прави капрал Серембеш.

Той премина пред редицата с ръце зад гърба си, вглеждайки се в познатите лица.

Сивите и сини очи, изразяващи готовност за изпълнение на всяка заповед и поради това леко изцъклени, следяха всяко негово движение. Почувства колко близки и скъпи са му тези дванадесет здрави момчета — шестима действащи редници от Гвардията на десния фланг и шестима кандидат-редници на левия, всички в спретнати черни униформи с лъснати копчета, всички с блестящи къси ботуши, с дръзко килнати към дясната вежда барети. Не всички. По средата на строя, в десния фланг на кандидатите стърчи като кула кандидатът Мак Сим, много спретнато момче, негов любимец, колкото и да не е хубаво командирът да има фаворити, но… хм… Че не са му изцъклени странните кафяви очи, не е страшно, с времето ще се научи. Но пък… хм…

Гай се приближи до Максим и закопча най-горното му копче. После се надигна на пръсти и поправи баретата му. Така. Пак се е ухилил до уши. Е, нищо. Ще отвикне. Кандидат е все пак, най-младшият в секцията.

За да запази поне илюзия за справедливост, Гай оправи токата на съседа на Максим, въпреки че не беше нужно. После направи три крачки назад и изкомандва „свободно“. Всички леко отместиха десния крак и сложиха ръце зад гърба.

— Гвардейци — започна Гай, — днес ние, като част от ротата, ще участваме в редовна операция по обезвреждане на агентурата на потенциалния противник. Операцията се провежда по схема тридесет и три. Господа редниците несъмнено помнят задълженията си по тази схема, но на господа кандидатите, които забравят да си закопчават копчетата, смятам за необходимо да напомня. Секцията ще прочисти един вход. Разделя се на четири групи: три тройки и външна резерва. Тройките, в състав двама редници и един кандидат, без вдигане на шум, последователно обхождат апартаментите. При влизане вътре всяка тройка действа по следния начин: кандидатът охранява парадния вход, вторият редник заема черния вход, старшият извършва оглед на помещенията. Резервата от трима кандидати начело с командира на секцията — в случая с мен — остава долу във входа, със задачата да не пуска никого вътре и незабавно да окаже помощ на онази тройка, която се нуждае от това. Съставът на тройките и резервата ви е известен. Внимание — каза той, отстъпвайки още на една крачка. — На тройки и резерва — строй се!

Настъпи раздвижване. Секцията се раздели. Никой не обърка мястото си, не се преплетоха автомати, никой не се подхлъзна и не си загуби баретата, както се беше случвало на предишни занятия. На десния фланг на резервата стърчеше Максим и пак се хилеше до уши. На Гай изведнъж му се мярна идиотската мисъл, че любимецът му гледа на всичко това като на забавна игра. Това, разбира се, беше невъзможно, защото не беше така. Несъмнено за всичко е виновно това глупаво хилене…

— Не е лошо — промърмори Гай, подражавайки на капрал Серембеш и благосклонно погледна към Панди: браво, старо, дресирал си момчетата. — Внимание! — каза той. — Строй се!

Секцията се раздвижи и бързо се строи пред него в една редица. Добре! Направо прекрасно! Чак вътре нещо ти трепва. Гай отново сложи ръце зад гърба и мина пред строя.

— Гвардейци! Ние сме опората и единствената надежда на държавата в тези трудни времена. Само на нас могат да се доверят безрезервно във великото си дело Неизвестните Отци. (Това беше истина, най-истинска истина, очарователна и възвишена.) — Хаосът, роден от престъпната война, почти отмина, но тежките последствия от него се усещат и сега. Гвардейци, братя! Имаме една задача: да изтръгнем от корен всичко онова, което ни дърпа назад към хаоса. Врагът по нашите граници не спи, нееднократно и неуспешно той се опитва да ни въвлече в нова война по суша и море и само благодарение на мъжеството на нашите братя войници страната ни има възможност да се наслаждава на мир и спокойствие. Но никакви усилия на армията няма да постигнат целта, ако не бъде сломен вътрешният враг. Това е наша и само наша задача, гвардейци. В името на това дело ние даваме много жертви, нарушаваме покоя на нашите майки, братя и деца, лишаваме от заслужена почивка честния работник, честния чиновник, честния търговец и индустриалеца. Те знаят защо сме принудени да нахлуваме в техните домове и ни посрещат като истински приятели и защитници. Помнете това и не си играйте на благородство при изпълнението на задачата. Приятелят е приятел, а врагът е враг. Има ли въпроси?

— Не! — изреваха дванайсет гърла.

— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!

Гвардейците се пръснаха тичешком, после на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай бавно тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Максим го чакаше усмихнат отстрани.

— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.

Гай мислено застена. Трябва да му се скара, трябва! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, дребосък, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на командира си!

— Сега не е време — възможно най-сухо каза той.

— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Максим.

Гай спря и вдигна очи към небето. Какво да прави, какво може да се направи? Абсолютно невъзможно е да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всяко отношение, освен в строевата служба. Гай се огледа и каза умолително:

— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неудобно положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, заповядвам и ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…

— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Максим. — Зная какво е това дисциплина. Заповядай!

— Вече го направих. Подготви снаряжението си.

— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповядала подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Хайде да поиграем, измислих хубава дума.

— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо — само по устав, и второ — единствено по служба.

— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…

— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай.

Те стояха зад макета на ограда с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как този дългуч се е облегнал на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.

— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.

Максим се закопча и каза:

— На службата едно, а в къщи друго. Защо?

— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също. Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?

— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорлив… приказлив…

— Какво не съм?

— Човек, който умее да говори красиво.

— Оратор ли?

— Оратор… Да, не си оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Думите ти бяха правилни, хубави. Но вкъщи много интересно ми разказваше за задачите на Гвардията и за положението в страната. Защото говореше със свои думи. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път с клишета. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Обиди ли се?

Гай не се засегна. Тоест, някаква студена игличка все пак бодна самолюбието му: досега мислеше, че говори също така убедително и гладко като капрал Серембеш или дори като господин ротмистър Тоот. Но ако се замислиш, и Серембеш, и Тоот повтаряха едно и също в продължение на три години. И в това няма нищо чудно или още повече срамно, щом за този период не са станали никакви съществени промени във вътрешното и външното положение…

— А къде е писано в устава — с насмешка попита Гай, — че подчиненият може да прави забележки на командира си?

— Там е казано обратното — с въздишка призна Максим. — Според мен това е неправилно. Ти нали слушаш моите съвети, когато решаваш задачи по балистика и чуваш забележките ми, когато бъркаш в изчисленията.

— Това е вкъщи! — проницателно каза Гай. — Там всичко може.

— Ами ако по време на стрелба ти грешно ни дадеш прицела? Например не внесеш поправка за вятър. А?

— В никакъв случай — твърдо каза Гай.

— Значи да стреляме грешно? — изуми се Максим.

— Ще стреляте, както ви е заповядано — строго каза Гай. — За тези десет минути, Мак, ти наприказва глупости за петдесет денонощия арест. Разбра ли?

— Не, не разбирам… Ами по време на бой?

— Какво?

— Ако дадеш грешен прицел. А?

— Хм… — каза Гай, който досега нито веднъж не беше командвал по време на сражение.

Той изведнъж си спомни за едно разузнаване с бой, когато капрал Бахту не можа да разчете правилно картата, навря секцията си под кинжалния огън на съседната рота и сам загина заедно с половината от хората си. „Всъщност ние знаехме, че е сбъркал, но никой и не помисли да му посочи грешката. Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не ни дойде наум, че можем да го поправим. Заповедта на командира е закон, дори нещо повече, защото законите все пак понякога се обсъждат, а да коментираш заповед е лудост, не може, вредно е и просто е опасно… А ето че Максим не разбира това и просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: той отхвърля нещо съвсем очевидно и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш. Не, все пак той не е обикновен човек, той е рядък, изключителен екземпляр. Езика научи за месец. Граматиката за два дни. За още толкова изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а в нашия курс те са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“

В последно време старецът адресираше всичките си монолози на масата предимно към Максим. Нещо повече, неведнъж беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше други, още по-странни, и двамата спореха кои от тези същества са по-древни, кой от кого е произлязъл и защо е станало така. Позоваваха се на научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от тъпанаря Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше със смаяна усмивка: „Смело, массаракш, смело… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре Гай помнеше вечерта, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от допотопните твари са се придвижвали на задни крака — твърдение, което изглеждаше много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…

Максим има познания по математика, по механика, военната химия знае превъзходно, палеонтологията — Господи, кой в наше време разбира от нея! — Но той я познава. Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Победи бандитите, би се сам срещу осем души с голи ръце. Друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, по цели нощи не спеше, сърдеше се, когато го поздравяваха и му благодаряха. Веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да постъпи в Гвардията! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям по хора. Обяснявам му, че не по хора, а по дегенерати, които са по-големи гадове от ония бандити. Разбрахме се, слава Богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава. Смешно е, и е някак страшно. Ненапразно казва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата Страна Зартак“. Има, както пише там, на изток долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето кое е най-чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя къде е роден и как е живял преди, помни само, че е от друг свят. Чичо твърди, че няма такава долина, всичко това е измислица, има само планински хребет, наречен Зартак, където по време на онази война хвърлиха свръхбомби, така че планинците там за цял живот изгубили паметта си.

— Защо мълчиш? — попита Максим. — За мен ли мислиш?

Гай извърна поглед:

— Само за едно те моля — в интерес на дисциплината никога не показвай, че знаеш повече от мен. Виж как се държат другите и прави точно като тях.

— Старая се — тъжно каза Максим. Помисли малко и добави: — Трудно свиквам. У нас всичко е другояче.

— А как е раната ти? — попита Гай, за да смени темата.

— Раните ми зарастват бързо — разсеяно отвърна Максим. — Слушай, Гай, хайде след операцията да си отидем право в къщи. Защо ме гледаш така? На мен вече ми домъчня за Рада. А на теб? Ще откараме момчетата в казармата и с камиона направо ще се приберем. Ще освободим шофьора.

Гай пое дълбоко въздух, но в този момент сребристата кутия на високоговорителя от стълба над главите им загъргори и гласът на дежурния по бригада изкомандва:

— Шеста рота, строй се на плаца! Шеста рота, внимание…

И Гай кресна:

— Кандидат Сим! Прекрати разговорите, бегом в строя!

Максим понечи да хукне, но капралът го дръпна за цевта на автомата:

— Много те моля… — каза той. — Прави като всички! Дръж се като всички! Днес лично ротмистърът ще те наблюдава…

След три минути ротата се строи. Вече се стъмни, над плаца светнаха прожектори. Зад строя меко ръмжаха моторите на камионите. Както винаги преди операция господин бригадирът, съпроводен от ротмистър Чачу, мълчаливо мина пред строя, оглеждайки всеки гвардеец. Беше спокоен, с присвити очи, с приветливо повдигнати ъгълчета на устните. После, без да каже нищо, кимна на ротмистъра и се отдалечи. Последният се поклащаше, леко размахваше осакатената си ръка, после излезе пред строя и обърна към гвардейците тъмното си лице.

— Гвардейци! — изрева той с глас, от който Гай изтръпна. — Предстои ни работа. Да я свършим достойно! Внимание, рота! По-о колите! Капрал Гаал, при мен!

Когато Гай дотича и се изпъна пред него, офицерът каза:

— Вашата секция има специална задача. След пристигане не слизайте от колата. Ще командвам лично аз.
Бележки

[1] В изданието на „ИнфоДАР“ тук един-единствен път е употребено названието „легионерите“, характерно за цензурираното издание на „Обитаемият остров“. В руския текст на нецензурираното издание тук е употребено „гвардейцев“. Всичко това ме води до увереността, че преводачът е работил върху настоящия превод, използвайки за подложка стария превод.