събота, 8 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Обитаемият остров - Част трета Терорист

9

Съпровождащият каза тихо: „Чакайте тук“ и изчезна, скри се между храстите — зад дърветата. Максим седна на едно пънче в средата на полянката, пъхна ръце дълбоко в джобовете на брезентовия панталон и зачака. Гората беше стара, неподдържана, младите дръвчета я задушаваха, древните сбръчкани дънери лъхаха на гнило. Беше влажно. Максим потръпваше, повдигаше му се, искаше да поседи на слънце, да си погрее рамото.

От храстите наблизо някой го гледаше, но той не му обръщаше внимание — следяха го още от селото и той нямаше нищо против. Щеше да е странно, ако му бяха повярвали веднага.

На полянката излезе малко момиченце, облечено в огромна кърпена блуза, с кошница в ръка. Втренчи се в Максим и без да откъсва от него любопитни очи, мина, като се препъваше в тревата. Някакво зверче, подобно на катеричка, се мярна между храстите, светкавично се покатери на дървото, погледна надолу, изплаши се и изчезна. Беше тихо, само далече неравномерно тракаше машина и режеше тръстика в езерото.

Човекът в храстите не си отиваше, пронизваше гърба му с недоброжелателен поглед. Това беше неприятно, но трябваше да свиква. Отсега нататък винаги щеше да е така. Обитаемият остров се опълчи срещу него, стреляше по него, следеше го и не му вярваше. Максим задряма. В последно време често се унасяше в неподходящи моменти. Заспиваше, събуждаше се, пак заспиваше. Не се опитваше да се бори с това: така искаше организмът му, а той си знае най-добре. Това ще мине, само не бива да се съпротивлява.

Прошумоляха стъпки и съпровождащият каза: „Вървете след мен.“

Максим стана, без да вади ръце от джобовете си, и тръгна след него, гледайки краката му, обути в меки мокри ботуши. Навлязоха в гората и започнаха да обикалят, описвайки кръгове и сложни криви, постепенно приближавайки до нечие жилище, до което, ако се вървеше направо от полянката, беше съвсем близо. После съпровождащият реши, че достатъчно е объркал Максим, и тръгна направо през ветровала. Като човек от града вдигаше толкова шум и трясък, че младежът дори престана да чува стъпките на онзи, който се прокрадваше след тях.

Когато ветровалът свърши, Максим видя полянка и полегнала дървена къща със заковани прозорци. Ливадката беше обрасла с висока трева, но личеше, че са минавали хора, и то съвсем скоро. Бяха стъпвали внимателно, стараейки се всеки път да стигнат до къщата по различен маршрут. Придружителят отвори скърцащата врата и двамата влязоха в тъмния задушен пруст. Човекът, който беше вървял след тях, остана отвън. Съпровождащият с мъка отвори капака на мазето и каза: „Елате, по-внимателно…“

В тъмното Максим не виждаше добре. Слезе по дървената стълба.

В мазето беше тъмно, сухо, имаше хора, които седяха около дървена маса и смешно се пулеха, опитвайки се да видят Максим. Миришеше на току-що загасена свещ. Изглежда не искаха той да види лицата им. Позна само двама: Орди, дъщерята на старата Или Тадер, и дебелия Мемо Грамену, който седеше досами стълбата с картечница на коленете. Горе тежко изгърмя капакът на мазето и някой каза:

— Кой сте вие? Разкажете ни за себе си.

— Мога ли да седна?

— Да, разбира се. Елате насам, към моя глас. Ще стигнете до пейка.

Максим седна до масата и огледа съседите си. Освен него около нея имаше още четирима. Отдясно седеше Орди, а говореше набитият широкоплещест човек отсреща. Той неприятно приличаше на ротмистър Чачу.

— Разказвайте! — подкани го той.

Младежът въздъхна. Никак не му се искаше да започва запознанство с лъжа, но нямаше начин.

— Не помня своето минало — каза той. — Казват, че съм планинец. Може би. Не помня… Казвам се Максим, по фамилия Камерер. В Гвардията ме наричаха Мак Сим. Помня се от момента, когато ме задържаха в гората при Синята змия…

С лъжата беше приключено и по-нататък тръгна по-лесно. Той разказваше, като се стараеше да бъде кратък и в същото време да не пропусне това, което му се струваше важно.

— … Отведох ги колкото може по-навътре в кариерата, заповядах им да бягат и, без да бързам, се върнах. Тогава ротмистърът ме застреля. През нощта дойдох на себе си, измъкнах се от кариерата и скоро допълзях до някакво пасбище. През деня се криех в храстите и спях, а през нощта се промъквах до кравите и пиех мляко. След няколко дни ми стана по-добре. Взех от пастирите някакви парцали, добрах се до село Патици и намерих там Или Тадер. Останалото ви е известно.

Известно време всички мълчаха. После човек, приличащ на селянин и с дълга до раменете коса, каза:

— Не разбирам как така не си спомняш предишния живот. Струва ми се, че такова нещо не е възможно. Нека Доктора каже.

— Възможно е — кратко каза той. Беше слаб, измъчен и въртеше лула в ръцете си. Изглежда, много му се пушеше.

— Защо не избягахте заедно с осъдените? — попита широкоплещестият.

— Там остана Гай — каза Максим. — Надявах се, че ще дойде с мен…

После замълча, спомняйки си бледото отчаяно лице на приятеля си, и страшните очи на ротмистъра, и горещите удари в гърдите и корема, и усещането за безсилие и обида.

— Това беше глупаво, разбира се — каза той. — Но тогава още не разбирах.

— Участвали ли сте в операции? — попита отзад дебелият Мемо.

— Вече разказах.

— Повторете!

— Взех участие в една операция, когато бяха задържани Кетшеф, Орди, вие и още двама, които отказаха да съобщят имената си. Единият имаше протеза.

— Как си обяснявахте тази прибързаност на вашия ротмистър? За да получи право на изпитание с кръв, кандидатът трябва да е участвал поне в три операции.

— Не знам. Мога само да кажа, че той ми нямаше доверие. Сам не разбирам защо ме прати да разстрелвам…

— А той всъщност защо стреля по вас?

— Мисля, че се изплаши. Аз исках да му отнема пистолета…

— Не разбирам — каза дългокосият. — Не ви се е доверявал. За проверка ви пратил да екзекутирате…

— Почакайте, Лесничей — каза Мемо. — Всичко това са празни приказки. Докторе, на ваше място бих го прегледал. Нещо не вярвам много на тая история с ротмистъра…

— Аз не мога да преглеждам на тъмно! — раздразнено каза Доктора.

— Запалете светлина — посъветва ги Максим. — Аз и в тъмното ви виждам.

Настъпи мълчание.

— Как така ни виждате? — попита широкоплещестият.

Максим сви рамене:

— Виждам ви.

— Що за глупост? — каза Мемо. — Е добре, какво правя сега, щом ме виждате?

Максим се обърна.

— Насочили сте към мен — тоест, струва ви се, че е към мен, а всъщност е към Доктора — лека картечница. Вие сте Мемо Грамену, аз ви познавам. На дясната буза имате драскотина, преди я нямаше.

— Никталопия[1] — промърмори Доктора. — Хайде да запалим светлина. Глупаво е. Той ни вижда, а ние него — не. — Напипа пред себе си кибрит и взе да пали клечките една след друга — чупеха се.

— Да — каза Мемо. — Разбира се, че е глупаво. Оттук той или ще излезе наш, или няма да излезе изобщо.

— Позволете… — Максим протегна ръка, взе от Доктора кибрита и запали свещта.

Всички присвиха очи, закривайки се от светлината. Доктора веднага запали лулата си и каза:

— Събличайте се.

Максим смъкна брезентовата блуза. Всички се втренчиха в гърдите му. Доктора излезе иззад масата, приближи се до него и започна да го върти на различни страни, като го опипваше със здравите си студени пръсти. Беше тихо. После дългокосият каза с някакво съжаление:

— Красиво момче. Синът ми беше… също…

Никой не му отговори; той тежко се изправи, потърси нещо в ъгъла, с усилие измъкна и сложи на масата голяма оплетена дамаджана. После извади три чаши.

— Можем да пием поред. Ако някой иска да хапне, има кашкавал. И лук също…

— Почакайте, Лесничей — раздразнено каза широкоплещестият. — Отместете дамаджаната си, нищо не виждам… Е, Докторе?

Доктора още веднъж опипа Максим със студени пръсти, обви се в дим и седна на мястото си.

— Я ми налейте, Лесничей — каза той. — В такива случаи човек трябва да пийне нещо… Обличайте се — обърна се той към Максим. — И не се хилете като тиква. Ще трябва да ви задам няколко въпроса.

Максим се облече. Доктора отпи от чашата, намръщи се и попита:

— Кога, казвате, че са стреляли във вас?

— Преди четиридесет и седем дни.

— С какво, казвате, че са стреляли?

— С пистолет. Армейски пистолет.

Доктора пак отпи, пак се намръщи и произнесе, обръщайки се към широкоплещестия:

— Залагам си главата, че в този юначага действително са стреляли с армейски пистолет, при това от много близко разстояние, но не преди четиридесет и седем дни, а най-малко преди сто четиридесет и седем… Къде са куршумите? — изведнъж попита той.

— Те излязоха и аз ги изхвърлих.

— Слушайте, как ви беше… Мак! Вие лъжете. Признайте си как е станало това?

Максим леко захапа долната си устна.

— Казвам ви истината. Вие просто не знаете колко бързо зарастват нашите рани. Аз не лъжа.

Той помълча.

— Впрочем, лесно е да ме проверите. Порежете ми ръката. Ако раната не е дълбока, тя ще зарасне за десет-петнадесет минути.

— Вярно е — каза Орди. Тя заговори за пръв път. — Това го видях сама. Той белеше картофи и си поряза пръста. След половин час беше останал само бял белег, а на другия ден вече нямаше нищо. Мисля, че наистина е планинец. Гел разказваше за древната планинска медицина — умеели да лекуват раните със заклинания.

— Ах, планинска медицина… — каза Доктора и отново се обви в облак дим. — Е, добре, да допуснем… Наистина, порязаният пръст е едно, а седем куршума от упор — съвсем друго, но да допуснем… Това, че раните са зараснали толкова бързо, не е най-чудното. Бих искал да ми се обясни друго. В младежа има седем дупки. И ако те бяха наистина от пистолетни куршуми, то най-малко четири от тях — забележете, всяка поотделно! — биха били смъртоносни.

Лесничея изохка и молитвено сплете ръце.

— Какво става, по дяволите? — попита широкоплещестият.

— Не, вие ще трябва да ми повярвате — каза Доктора. — Куршум в сърцето, куршум в гръбнака и два в черния дроб. Плюс обща силна загуба на кръв. Плюс неизбежно заразяване. Плюс отсъствието на каквито и да било следи от квалифицирана лекарска помощ. Массаракш, достатъчен е бил и един куршум в сърцето.

— Какво ще кажете за всичко това? — попита широкоплещестият.

— Той греши — каза Максим. — Определи всичко вярно, но греши: за нас тези рани не са смъртоносни. Виж, ако ротмистърът ме беше улучил в главата… но той не ме уцели там. Разбирате ли, Докторе, вие дори не можете да си представите колко са жизнени сърцето и черният дроб.

— М-да — каза Доктора.

— Едно е ясно — произнесе широкоплещестият. — Едва ли биха пратили при нас толкова груба работа. Та те знаят, че имаме лекари.

Настъпи дълго мълчание. Максим търпеливо чакаше. „А аз щях ли да повярвам? — мислеше той. — Сигурно да. Но изглежда въобще съм прекалено лековерен за този свят. Макар и не колкото преди. Например не ми харесва Мемо. През цялото време се бои от нещо. Седи с картечница сред своите и се страхува. Странно. Впрочем, него може би го е страх от мен. Сигурно се опасява, че пак ще му отнема картечницата и ще му изкълча пръстите. Е, може би е прав. Повече няма да позволя да гърмят по мен. Много е гадно, когато стрелят по теб…“ Той си спомни ледената нощ в кариерата, мъртвото фосфоресциращо небе, студената лепкава локва, в която лежеше. „Не, достатъчно. Вече ми стига. Сега по-добре аз да стрелям…“

— Аз му вярвам — изведнъж каза Орди. — Неговите обяснения са нелогични, но това е само защото той е странен човек. Такава история не може да се измисли, би било прекалено нелепо. Ако не му вярвах, щях да го гръмна веднага, щом чуех такава история. Но той трупа нелепост върху нелепост. Може би е ненормален. Възможно е… Но не е провокатор… Аз съм за него — добави тя след кратко мълчание.

— Добре, Птицо — каза широкоплещестият. — Помълчи засега… Вие явихте ли се на комисията в Департамента на общественото здраве? — обърна се той към Максим.

— Да.

— Признаха ли ви за годен?

— Разбира се.

— Без ограничения?

— В картона ми пишеше просто: „Годен“.

— Какво мислите за Бойната гвардия?

— Сега мисля, че това е безмозъчно оръдие в нечии ръце. Най-вероятно в ръцете на тия прословути Неизвестни Отци. Но много неща още не са ми ясни.

— А какво мислите за Неизвестните Отци?

— Мисля, че това е върхушката на военната диктатура. Това, което зная за тях, е доста противоречиво. Може да имат благородни цели, но средствата им са… — Максим поклати глава.

— Какво мислите за дегенератите?

— Мисля, че терминът е неточен. Мисля, че сте заговорници. Доста смътно си представям вашите цели. Но ми харесаха хората, които видях сам. Всички те ми се сториха честни и, как да ви кажа… не са глупави и действат съзнателно.

— Така — каза широкоплещестият. — Получавате ли болки?

— В главата ли? Не, не получавам.

— Защо се интересуваш за това? — попита Лесничея. — Ако получаваше, той нямаше сега да седи тук.

— Точно това искам да разбера — защо той седи тук? — отвърна широкоплещестият. — Защо дойдохте при нас? Желаете да вземете участие в нашата борба?

Максим поклати глава.

— Не бих се изразил точно така, защото няма да е истина. Искам да разбера. Сега съм по-скоро с вас, отколкото с тях, но и за вас зная прекалено малко.

Всички се спогледаха.

— При нас така не става, миличък — каза Лесничея. — Или си наш, и тогава грабваш оръжието и отиваш да се биеш. Или не си наш, и тогава, прощавай, ние ще те… сам разбираш… теб… къде, в главата трябваше, нали?

Отново настъпи мълчание. Доктора тежко въздъхна и изчука лулата си в пейката.

— Рядък и тежък случай — обяви той. — Имам предложение. Нека той ни поразпита… Нали имате въпроси, Мак?

— Да, аз дойдох да питам — отзова се Максим.

— Той има много въпроси — потвърди с усмивка Орди. — Мира не даваше на майка ми. Пък и на мен.

— Питайте — подкани го широкоплещестият. — Вие, Докторе, ще отговаряте. А ние ще послушаме.

— Кои са Неизвестните Отци и какво искат? — започна Максим.

Всички се размърдаха — явно не очакваха такъв въпрос.

— Неизвестните Отци — каза Доктора — са анонимна група от най-опитни интриганти, остатъци от партията на превратаджиите, съхранили се след двайсетгодишна борба за власт между военните, финансистите и политиците. Имат две цели — една главна и една основна. Главната е да удържат властта. Основната — да извлекат от тази власт максимум полза. Сред тях има и незлобливи хора, те получават удовлетворение от съзнанието, че са благодетели на народа. Но болшинството са грабители, безделници, садисти и властолюбци… Удовлетворен ли сте?

— Не — каза Максим. — Вие просто ми казахте, че те са тирани. Всичко това аз и сам го подозирах… Интересува ме тяхната икономическа програма. Идеологията. Базата, на която се опират.

Отново се спогледнаха. Лесничея с отворена уста гледаше Максим.

— Икономическата им програма… — каза Доктора. — Вие искате от нас прекалено много. Ние сме практици, а не теоретици. А на кого се опират, ще ви кажа. На щиковете. На невежеството. На умората на нацията. Те няма да построят справедливо общество, те не искат и да мислят за такова. Нямат никаква икономическа програма, нищо нямат, освен щикове. И нищо друго не искат освен властта… За нас най-важното е, че те жадуват да ни унищожат. Иначе казано, ние се борим за живота си…

Той раздразнено започна да тъпче лулата си.

— Аз нямам намерение да обиждам никого — каза Максим. — Просто искам да се ориентирам… Тирания, властолюбие. Само по себе си това не означава много.

Той с удоволствие щеше да изложи на Доктора основата на теорията за историческите последователности, но не му достигнаха думи. И без това от време на време му се налагаше да минава на руски. — Добре. Но вие казахте справедливо общество. Това какво е? И какво искате вие? Към какво се стремите, освен към запазване на живота си? И кои сте вие?

Лулата на Доктора шумолеше и трещеше, тежка смрад се разнасяше от нея из помещението.

— Позволете на мен — каза изведнъж Лесничея. — Нека аз да му кажа… Ти, мили мой, такова… Не знам как е у вас в планината, но тук, у нас, хората обичат да живеят… Как така — освен, казваш, запазването на живота? А на мен може би нищо друго не ми и трябва? Ти какво мислиш, че това е малко? Я какъв храбрец се извъди! Ти поживей като мен в мазе, когато имаш дом, жена, семейство и всички са се отрекли от теб… Остави тия работи!

— Почакайте, Лесничей — прекъсна го широкоплещестият.

— Ами нека той почака! Виж го ти! Общество му дай, бази там всякакви…

— Почакай, чичо — помоли Доктора. — Не се сърди. Нали виждаш, човекът нищо не разбира… Вижте — обърна се той към Максим, — нашето движение е много разнородно. Нямаме единна политическа програма, а не можем и да имаме — ние убиваме, защото нас ни убиват. Това трябва да разберете. Запомнете го. Всички ние сме смъртници, малко шансове имаме да оцелеем. И цялата политика при нас всъщност е изместена от биологията. Да оцелеем — ето целта ни. Така че не ни е до база. И ако сте дошли с някаква социална програма, нищо няма да постигнете.

— Но какъв е всъщност проблемът? — попита Максим.

— Смятат ни за дегенерати. Откъде е тръгнало това, днес никой вече не помни. Но на Неизвестните Отци им е изгодно да ни преследват — това отвлича народа от вътрешните проблеми, от корупцията на финансистите, които грабят пари за военни поръчки и за строеж на кули.

— Това вече е нещо — каза Максим. — В основата на всичко отново са парите. Значи Отците служат на тях. Кого още прикриват?

— Отците никому не служат. Те са парите. Те са всичко. И между другото са нищо, защото са анонимни и непрекъснато се гризат взаимно… Да можеше да поговори с Глигана — обърна се Доктора към широкоплещестия. — Щяха да намерят общ език.

— Добре, за Отците аз ще поговоря с Глигана. А сега…

— С него вече никой няма да говори — злобно каза Мемо. — Разстреляха го.

— Това е едноръкият — поясни Орди. — Впрочем да, вие би трябвало да знаете…

— Зная — каза Максим. — Но него не го разстреляха. Осъдиха го на каторга за превъзпитаване.

— Не може да бъде — каза широкоплещестият. — Глигана? На каторга?

— Да — потвърди Максим. — Осъдиха на смърт Гел Кетшеф, Глигана на каторга, а един, който отказа да съобщи името си, го взе цивилният. Предполагам, в контраразузнаването.

И отново всички замълчаха. Доктора отпи от чашата. Широкоплещестият седеше, подпрял глава върху ръцете си. Лесничея от време на време горестно изпъшкваше и жалостиво гледаше Орди. А тя, стиснала устни, беше забила поглед в масата. Това беше мъка и Максим съжаляваше, че е заговорил на тази тема. Беше истинска мъка, и само Мемо в ъгъла не толкова тъгуваше, колкото се страхуваше… „На такива не трябва да се дават картечници — помисли Максим. — Тоя ще вземе да ни избие всички…“

— Е добре — каза широкоплещестият. — Имате ли още въпроси?

— Имам много — бавно каза Максим. — Но се страхувам, че в една или друга степен всичките са нетактични.

— Нищо, може и нетактични.

— Добре, последен въпрос. Какво общо имате с кулите ПБЗ? С какво ви пречат те?

Всички неприятно се засмяха.

— Ама че глупак — рече Лесничея. — Но пък се репчи — база му дайте…

— Това не е ПБЗ — каза Доктора. — А нашето проклятие. Те изобретиха излъчване, с помощта на което създадоха понятието „дегенерат“. Повечето хора, като вас например, не забелязват това излъчване, сякаш то изобщо не съществува. А нещастното малцинство поради някакви особености на организма изпитва при облъчването адски болки. Единици от нас могат да търпят болките, други не издържат и започват да крещят, трети губят съзнание, а някои полудяват или умират… Кулите не са противобалистична защита, такава защита изобщо не съществува, пък и не е нужна, защото нито Хонти, нито Пандея имат балистични ракети и авиация. На тях изобщо не им е до това, защото вече четвърта година са в гражданска война… Та кулите са излъчватели. Те се включват два пъти в денонощието в цялата страна и ни ловят, докато лежим сковани от болка. Плюс установките с локално действие в патрулните коли… плюс самоходните излъчватели… плюс изненадващите лъчеви удари нощем… Ние няма къде да се скрием, екрани не съществуват, полудяваме, самоубиваме се, правим глупости от отчаяние, измираме…

Доктора млъкна, хвана чашата и на един дъх я изпразни. После яростно започна да смуче лулата, като кривеше лице.

— Да-а, а си живеехме преди… — тъжно каза Лесничея. — Гадове — добави той след кратко мълчание.

— Безсмислено е да му разказвате това — внезапно каза Мемо. — Та той не знае какво е, не може да си представи какво значи всеки ден да чакаш поредния сеанс…

— Добре — каза широкоплещестият. — Щом няма представа, значи няма смисъл да се говори. Птица се изказа за него. Кой друг е „за“ или „против“?

Лесничея отвори уста, но Орди го изпревари:

— Искам да обясня защо съм „за“. Първо, аз му вярвам. Това вече го казах и може би не е толкова важно, засяга само мен. Но този човек притежава способности, които могат да бъдат полезни за всички. Той умее да лекува не само своите, но и чуждите рани… Много по-добре от вас, Докторе, не искам да ви обидя, но…

— Какъв лекар съм аз? — каза Доктора. — По съдебна медицина…

— Но това още не е всичко — продължи Орди. — Той умее да премахва болката.

— Как така? — попита Лесничея.

— Не знам как го прави. Масажира слепоочията, шепне нещо и болката минава. Два пъти страдах, когато бях у майка ми, и двата пъти той ми помогна. Първия път не особено, но все пак не загубих съзнание, както обикновено. А втория път съвсем нямаше болки…

И изведнъж всичко се промени. Преди малко бяха съдии, преди малко решаваха, както им се струваше, въпроса за неговия живот или смърт, и ето че съдниците изчезнаха, останаха измъчени, обречени хора, които изведнъж почувстваха надежда. Гледаха го, сякаш очакваха, че той още сега, незабавно ще унищожи кошмара, който ги терзаеше ежеминутно, всеки ден и всяка нощ много години подред… „Е, какво… — помисли си Максим — тук поне ще бъда нужен, за да лекувам, а не за да убивам…“ Но кой знае защо тази мисъл не му достави никакво удовлетворение. „Кулите — помисли си той. — Каква гадост… Как може да се измисли такова нещо? Трябва да бъдеш садист, за да го изобретиш…“

— Вие наистина ли умеете? — попита Доктора.

— Какво?

— Да премахвате болката…

— Да премахвам… Да.

— Как?

— Не мога да ви обясня. На мен не ми стигат думи, а на вас знания… Но не разбирам: нима нямате медикаменти, някакви болкоуспокояващи препарати?

— За това не помагат никакви лекарства… Освен в смъртоносна доза.

— Слушайте — каза Максим, — аз, разбира се, съм готов да премахвам болката… ще се постарая… Но това не е изход! Трябва да се търси масово средство… Имате ли химици?

— Ние имаме всичко — натърти широкоплещестият. — Но тази задача не се решава така, Мак. Ако имаше решение, държавният прокурор нямаше да се измъчва от болки като нас. Ако не друг, той поне щеше да си намери лекарство. А сега преди всеки редовен сеанс той се напива и кисне в гореща вана.

— Нима държавният прокурор е дегенерат? — озадачено попита Максим.

— Според слуховете да — сухо каза широкоплещестият. — Но ние се отдалечихме от темата. Птицо, приключи ли? Иска ли някой да каже още нещо?

— Чакай, Генерале — отвърна Лесничея. — Какво излиза? Че той е наш благодетел, а? Ти и на мен ли можеш да ми премахнеш болките? Че такъв човек цена няма, аз него от мазето няма да го пусна! Прощавайте, но такива мъки изпитвам, че не се трае. Може би той и хапчета ще ни измисли? Нали ще откриеш, а?… Не, господа, приятели мои, такъв човек трябва да се пази…

— Тоест ти си „за“ — каза Генерала.

— Тоест, аз съм толкова „за“, че само да посмее да го пипне някой!…

— Ясно. Вие, Докторе?

— Аз щях да съм „за“ и без това — промърмори Доктора, като пуфкаше с лулата. — Моето впечатление е същото, като и на Птица. Засега той още не е наш, но ще стане. Иначе не може. За ония във всеки случай не подхожда. Прекалено е умен.

— Добре — каза Генерала. — Вие, Копито?

— Аз съм „за“ — потвърди Мемо. — Полезен човек е.

— Добре — рече Генерала — И аз съм „за“. Много се радвам за вас, Мак. Вие сте симпатично момче и много щеше да ми е жал да ви убивам… — той погледна часовника си. — Хайде да хапнем. Скоро ще започне сеансът и Мак ще ни покаже своето изкуство. Налейте му бира, Лесничей, и дайте от вашето прехвалено сирене… Копито, вървете да смените Зеления — той не е ял от сутринта.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.