вторник, 11 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров .Част четвърта. Възпитаник

15

Гай седеше зад грубо скована маса и чистеше автомата си. Беше около десет и четвърт сутринта. Светът бе сив, безцветен, сух. Нямаше в него място за радост, нямаше място за живот. Всичко беше мътно и болезнено. На Гай не му се искаше да мисли, да вижда, да чува, дори да спи. Искаше му се просто да положи глава на масата, да отпусне ръце и да умре. Просто да умре — и толкоз.

Стаичката беше малка, с един-единствен прозорец без стъкло, гледащ към огромна, затрупана с развалини, обрасла с див храсталак сиво-кафява пустош. Тапетите по стените бяха избелели, на места отлепени и сгърчени може би от горещина, може би от старост. Паркетът се беше разсъхнал и в единия ъгъл овъглен. За предишните обитатели на тази стая напомняше само голямата фотография под пукнато стъкло, на която при внимателно вглеждане човек можеше да различи някакъв възрастен господин с глупави бакенбарди и смешна шапка, приличаща на ламаринена чиния.

Да можеше да не вижда всичко това, да можеше сега да хвърли топа или да завие като последното бездомно куче, но Максим беше заповядал: „Чисти!“

„Всеки път — заповядваше Максим, почуквайки с каменен пръст по масата, — всеки път, щом те стегне шапката, сядай и чисти автомата…“ Значи трябва да чисти. Максим е това все пак. Ако не беше той, отдавна щеше да легне и да умре. Толкова пъти го беше молил: „Не ме изоставяй, докато мине, поседи и ме лекувай.“ Не. Каза, че трябва вече сам да се справям, че излъчването не е смъртоносно, ще мине, непременно ще мине, но трябва да се насиля, трябва да се справя…

„Добре де — вяло помисли Гай. — Ще се справя. Максим е това все пак. Не човек, не творец, не бог, а Максим…“ И още нещо му каза тогава: „Повече злост! Щом те сполети, спомняй си откъде ти е това, кой те е научил и защо, и трупай омраза. Скоро ще ти потрябва: ти не си единствен, вие сте четиридесет милиона, все такива отровени и оглупели…

Трудно е да повярвам, массаракш, цял живот съм в строя, винаги знаехме кое как е, всичко беше просто, всички бяхме заедно, толкова хубаво беше да си като всички. Но на, той дойде, накара ме да го обикна, провали ми кариерата, накрая направо ме хвана за яката, обърна ме с лице назад към родното гнездо, към най-скъпото и ми показа, че то е боклук, гнусота, мерзост и лъжа… И като погледнеш, наистина — навсякъде грозота. Като се сетя за себе си, ми се повдига, като си спомня момчетата, ми се повръща, а от господин ротмистъра Чачу ми се гади!“

Гай яростно вкара на мястото му затвора и щракна с фиксатора. Отново го налегна вялост, апатия и не му достигна воля да постави пълнителя. Лошо, ле-ле колко е лошо…

Кривата скърцаща врата се отвори, в стаята надникна малка делова муцунка — общо взето щеше да е дори симпатична, ако не бяха плешивият череп и възпалените клепачи без мигли. Беше Танга, момиченцето на съседите:

— Чичо Мак заповяда да отидете на площада! Там вече всички се събраха, само вас чакат!

Гай я изгледа мрачно, погледна мършавото телце в рокличка от грубо зебло, ненормално тънките като сламки ръчички, покрити с кафяви петна, кривите, с подпухнали колене крачета и почувства, че му прилошава. Засрами се от своето отвращение към детето. То не е виновно, че е такова… Той отмести очи.

— Няма да дойда. Предай им, че се чувствувам зле. Болен съм.

Вратата скръцна и когато Гай вдигна очи, момиченцето вече го нямаше. Той с досада хвърли автомата върху койката, отиде до прозореца и надникна. Момиченцето със страшна скорост вдигаше прах по долчинката между останките от стени по бившата улица. След нея се затича някакъв дребосък, покуцука няколко крачки, спъна се, падна, полежа малко, после ревна с ужасен бас. Иззад развалините изскочи майка му. Гай побърза да се отдръпне, тръсна глава и се върна до масата. „Не, не мога да свикна. Лош човек съм, както излиза… Ох, дами падне на мушката тоя, дето е виновен за всичко това, бих бил много точен. Но все пак защо не мога да свикна? Господи, що нещо видях за тоя месец — ще ми стигне за сто кошмара…“

Мутантите живееха на малки общини. Някои бяха чергари, ловуваха, търсеха по-добри места, търсеха път към Север, който да заобикаля гвардейските картечници и опасните области, където те полудяваха и умираха на място от пристъпи на чудовищно главоболие. Други живееха постоянно във фермите и селцата, оцелели след боевете и взрива на трите атомни бомби, една от които беше избухнала над този град, а другите две в околностите му. Там сега имаше километрични празни пространства, покрити с блестяща като огледало шлака. Водещите уседнал живот сееха дребна изродена пшеница, окопаваха странните си градини, където доматите бяха колкото ягоди, а ягодите колкото домати, развъждаха някакъв ужасяващ добитък, дето да те е страх да го гледаш, а камо ли да го ядеш. Жалък народ бяха тези мутанти, диви южни изроди, за които се разказваха небивалици, самият Гай ги беше приказвал. Бяха тихи, болнави, изродени карикатури на хора. Нормални бяха само старците, но от тях много малко бяха останали живи, всички те боледуваха, обречени на скорошна смърт. Техните деца и внуци също изглеждаха обречени. Много деца се раждаха, но почти всички умираха или при раждането, или в първите месеци. Тези, които оцеляваха, бяха слаби, непрекъснато страдаха от различни недъзи, бяха страшно уродливи, но изглеждаха тихи, послушни, умни. Изобщо добри хора се оказаха мутантите, гостоприемни, мирни… Само да ги гледа човек беше невъзможно. Дори и Максим отначало потръпваше, но бързо свикна, той е господар на чувствата си…

Гай пъхна пълнителя в автомата, опря буза върху дланта си, замисли се. Да, Максим…

Наистина, този път Максим бе подхванал явно безсмислена работа. Решил бе да организира мутантите, да ги въоръжи и да изтласка Гвардията като начало поне зад Синята змия. Смешна работа, ей Богу! Ами че те едва ходят, много от тях умират просто така — вдигне чувал с жито и умре на място. А той иска да ги поведе срещу Гвардията. Пък и са необучени, слаби, къде ти… Дори и да събере онези… разузнавачите им. На тая цялата „армия“, ако е без Максим, един ротмистър й стига, а ако е с Максим — един ротмистър с ротата си. Максим изглежда вече сам разбира това. Но цял месец тича от село на село, от община на община, уговаря старците и уважаваните хора — ония, на които се подчиняват общините. Обикаляше и мен мъкнеше навсякъде, не можеше да миряса. Не искат да тръгнат старците, и разузнавачите си не пускат… И сега на това събрание… Няма да отида.

Светът стана по-светъл. Заобикалящата го действителност вече не предизвикваше такова отвращение, кръвта по-бързо потече по вените му, размърдаха се някакви смътни надежди, че днешното събрание ще се провали. Максим ще дойде и ще каже: „Стига, повече няма какво да правим тук“, и те ще тръгнат по-нататък, на юг, където, както разправят, също живеят дегенерати-мутанти, но не толкова страшни, повече приличали на хора, не толкова болни. Казват, че те там имат нещо като държава, дори армия. Може би с тях ще успеем да направим нещо заедно… Наистина, там всичко е радиоактивно, защото казват, че били хвърляни бомба след бомба, специално за заразяване. Имало такива специални бомби…

Спомнил си за радиацията, Гай бръкна в раницата и извади кутийка с жълти таблетки, глътна две, намръщи се от пронизващата им горчивина. Ама че гадост, но без тях не може, тук също всичко е заразено. А в пустинята сигурно ще трябва да ги гълтам с шепи… Слава Богу, ако не беше принц-херцогът, щеше да ми е спукана работата без тия хапчета… Юнак е дядката, не се обърква, не се отчайва в тоя ад, лекува, помага, извършва визитации, организирал е цяла фабрика за лекарства. Той казваше, че страната на Отците е само парченце, отрязък от бившата наша велика империя. По-рано столицата е била друга, на триста километра по на юг. Разправяше, че величествените й развалини и досега стърчат…

Вратата се отвори. В стаята влезе сърдитият Максим — гол, само по едни черни шорти, жилест и явно много ядосан. Като го видя, Гай се нацупи и се загледа през прозореца.

— Хайде, не лъжи — упрекна го той. — Да тръгваме.

— Не искам — каза Гай. — По дяволите! Повръща ми се, невъзможно ми е.

— Глупости — възрази Максим, — това са прекрасни хора и много те уважават. Не ставай хлапе.

— Е, чак пък да ме уважават…

— И още как! Тия дни принц-херцогът молеше да останеш тук. „Аз, вика, скоро ще умра, тук трябва да ме замести истински човек.“

— Чак пък да го заместя… — промърмори Гай, но почувства как пряко волята си се размеква вътрешно.

— И Бошку не ме оставя на мира, притеснява се да се обърне направо към теб. „Нека, вика, Гай остане тук, ще ни учи, ще ни защитава, добри деца ще възпитава…“ Нали знаеш как говори Бошку?

Гай се изчерви от удоволствие, изкашля се и каза, като още се мръщеше и гледаше през прозореца:

— Е добре, де… Автомата да го взимам ли?

— Вземи го — каза Максим. — Всичко се случва…

Гай сложи оръжието под мишница и те излязоха от стаята. Гай отпред, Максим по петите му. Слязоха по изгнилата стълба, прекрачиха купчината деца, които играеха в прахта пред прага, и тръгнаха по улицата към площада… Улица, площад… Само понятия. Колко ли хора тук са загинали за миг? Казват, че преди това е било голям, красив град, пълен с театри, музеи, цирк, организирали са се кучешки надбягвания, а църквите били особено красиви и от цял свят идвали туристи да ги разглеждат. А сега наоколо цари разруха. На мястото на цирка има блато с крокодили, някогашното метро сега е царство на вампири и нощно време е опасно да излизаш навън. Погубиха страната, гадовете. Не стига, че са избили и осакатили хората, ами на всичко отгоре развъдили всякакви гадини, дето никога не ги е имало тук. Пък и не само тук…

Принц-херцогът разказваше, че преди войната в тази гора живеели зверове, подобни на кучета — забравих как се казваха — умни били и много добри, всичко разбирали, направо удоволствие било да ги дресираш. И започнали, разбира се, да ги обучават за военни цели: да минават пред танка и да проверяват за мини, да прибират ранените, да занасят при противника зарази и всякакви подобни глупости. После се намерил някакъв умник, разшифровал езика им, оказало се, че имат свой език, при това доста сложен, обичали да подражават и гърлата им са устроени така, че някои могли дори да се научат да говорят като хора — не целия език, разбира се, но запомняли по петдесет-седемдесет думи. Изобщо чудесни животни били, можели сме да дружим с тях, да се учим едни от други, да си помагаме — видът им измирал… А вместо това ги научили да воюват, да се промъкват при противника и да разузнават. После започнала войната, на никой не му било до тях, пък и до нищо на света. И те се превърнали във вампири. Също мутанти, но не човешки, а животински — много опасни същества. В Специалния Южен окръг дори беше издадена заповед за борба с тях, а принц-херцогът директно казва: с всички ни е свършено, тук само вампири ще живеят…

Гай си спомни как веднъж в гората Бошку и ловците застреляха елен, преследван от вампири, и започна бой. Но мутантите за бой стават ли? Гръмнаха по един път с дядовите си пушкала, хвърлиха ги, седнаха и закриха очите си с ръце, за да не виждат как ще ги разкъсват. И Максим се обърка, трябва да се признае… Тоест, не че се обърка, а някак си… не му се искаше да се бие. Е, и ми се наложи да се бия вместо всички. И като изпразних пълнителя, ги почнах с приклада. Хубаво, че вампирите бяха само шестима. Двама убихме, един избяга, а останалите трима, ранени и зашеметени, вързахме и решихме сутринта да ги водим в селото да ги екзекутираме. А през нощта, гледам, Максим тихичко стана и отиде при тях. Поседя малко, полекува ги, както той си знае, с налагане на ръце, после ги развърза и те, нали не са глупаци, духнаха да бягат, не ги видяхме повече. Питам го: „Защо бе, Мак, защо така?“ „И аз не знам — вика, — но чувствам, че не бива да ги убиваме. Нито хората, нито тях… Това — каза, никакви кучета не са, и никакви вампири…“

Пък и да бяха само те! Ами какви прилепи се развъдиха! Като тия, дето прислужват на Магьосника… Та това е хвърчащ ужас, а не прилеп! Ами кой нощем трополи из селата и краде деца? При това дори не влиза в къщата, а спящите деца, без да се събуждат, сами излизат при него… Да речем, че това е измишльотина, но нещичко аз и сам съм виждал. Спомням си, като че беше вчера: поведе ни принц-херцогът да ни покаже най-близкия вход на Крепостта. Отидохме. Беше една такава мирна полянка, зелена, с хълмче, а под хълмчето — пещера. А като се вгледахме — Господи, Боже мой! — цялата поляна пред входа бе затрупана с мъртви вампири, бяха поне двайсет и без нито една рана, нито капка кръв по тревата. И най-странното бе, че Максим ги разгледа и каза: „Не са мъртви, само са парализирани, като че ли някой ги е хипнотизирал… Пита се: кой?“ Не, страшни места са тук. Из тях човек само денем може да върви, и то с повече предпазливост. Да не беше Максим, така щях да си плюя на петите, да побягна оттук. Но ако говорим честно, къде бих избягал? Наоколо само гори, пълни с гадини, танкът потъна в блатото… При своите да избягам? На пръв поглед е много естествено при своите, но какви „свои“ са ми те сега? Като се позамисля, те са изроди, кукли, правилно казва Максим. След като ги управляват като машини, това хора ли са? Не, но и това тук не е за мен. Противно ми е…

Те излязоха на площада, огромно празно пространство, в средата на което грозно чернееше някакъв полуразтопен паметник на някакъв забравен деец, завиха към една оцеляла къщичка, където обикновено хората се събираха, за да обменят слухове, да се посъветват относно посевите или лова, или пък просто да поседят, да подремят, да послушат разказите на принц-херцога за старите времена.

В голямата чиста стая вече се бяха събрали хора. Нямаше нито един, когото на човек да му се иска да гледа. Дори принц-херцогът, човек, а не мутант, беше осакатен: цялото му лице бе обгорено и в белези. Влязоха, поздравиха се, седнаха в кръга, направо на пода. Бошку, който седеше до печката, свали чайника и наля на всички по чашка хубав силен чай, но без захар. Гай взе чашката си, която бе необикновено красива, безценна, от кралските сервизи, и я постави пред себе си, опря приклада на автомата на пода, облегна чело върху ръбестото дуло и затвори очи, за да не вижда никого.

Принц-херцогът откри събранието. Никакъв принц и никакъв херцог не беше той. Едно време е бил главен хирург на Крепостта. Когато я засипани с атомни бомби, гарнизонът се разбунтувал, вдигнал бяло знаме (по него своите веднага изстреляли термоядрена). Войниците разкъсали на парчета истинския принц. Увлекли се, избили всички офицери, после се сепнали, че няма кой да командва, а без командири не може, защото войната продължавала. Противникът атакувал, своите атакували, а от войниците никой не знаел плана на Крепостта. Получил се гигантски капан, а на всичко отгоре избухнали бактериологични бомби. Чумата започнала. С една дума, получило се така, че половината гарнизон се разбягал, кой накъдето види, от останалата половина три четвърти измрели, а командването на останалите поел главният хирург. По време на бунта войниците не го закачали, нали все пак бил лекар. Някак се беше получило така, че едни го наричаха принц, други херцог, а Максим за по-точно го наричаше принц-херцог.

— Братя! — каза бившият доктор. — Трябва да обсъдим предложенията на нашия приятел Мак. Те са много важни. Колко са ценни можем да преценим дори и по това, че самият Магьосник дойде при нас и може би ще ни говори…

Гай вдигна глава. Вярно — в ъгъла, облегнат на стената, седеше Магьосника. Да го гледа човек беше страшно, а да не го гледа — невъзможно. Той беше изключителна личност. Дори Максим го гледаше някак отдолу нагоре и казваше на Гай: „Магьосника е голяма фигура, братле.“ Мъжът беше нисък на ръст, набит, чист, с къси, но силни ръце и крака, и общо взето не чак толкова уродлив. Във всеки случай думата „уродлив“ не подхождаше за него. Черепът му беше огромен, покрит с гъсти твърди коси, приличащи повече на сребриста козина, имаше малка уста със странно свити устни, сякаш все се канеше да свирне през зъби; лицето му беше по-скоро слабо, но с торбички под очите, а самите очи бяха дълги и тесни, с вертикални зеници, като на змия. Говореше малко, рядко се появяваше сред хората, живееше в едно мазе в най-отдалечения край на града, но се ползваше с огромен авторитет поради изумителните си способности. Първо, той беше много умен и знаеше всичко, макар да беше само на около двадесет години и не беше напускал града. Когато възникваха някакви въпроси, всички идваха при него за съвет. Като правило той не отговаряше, което означаваше, че въпросът е дреболия: както и да го решиш, все тая. Но ако беше жизненоважно — за времето или кога какво да се сее — винаги даваше съвет и никога не грешеше, при него ходеха само старейшините; обикновено те мълчаха и не казваха какво е ставало там, но се носеха слухове, че дори и когато дава съвети, Магьосника не отваря уста. Погледне само и веднага разбираш какво трябва да правиш. Второ, той имаше власт над животните. Никога не искаше от общината нито храна, нито дрехи; всичко му доставяха животните, различни животни — и насекоми, и зверове, и жаби. А главни прислужници му бяха огромните прилепи, с които той, според слуховете, можеше дори да разговаря и те го разбираха и слушаха. Разправяха още, че той знае неизвестното. Да го разбереш беше невъзможно. Според Гай това беше просто безсмислено натрупване на думи — черен и празен Свят преди възникването на Световното светило, мъртъв леден Свят след угасването на Световното светило, безкрайна пустиня с множество Световни светила… Никой не можеше да обясни какво точно означава това, а Мак само поклащаше глава и възхитено мърмореше: „Какъв интелект!“

Магьосника седеше, без да гледа никого, на рамото му неловко пристъпваше от крак на крак сляпа нощна птица. От време на време Магьосника вадеше от джоба си някакви парченца и ги пъхаше в клюна й, тогава тя замираше за секунда, вдигаше глава и като че ли с мъка преглъщаше, изпъвайки шия.

— Това са много важни предложения — продължи принц-херцогът, — затова ви моля да слушате внимателно, а ти Бошку, миличък, вари по-силен чай, защото, както виждам, някои вече почват да дремят. Не бива да спим, не бива. Съберете малко сили, може би сега се решава съдбата ви…

Събралите се одобрително замърмориха. Издърпаха от стената един с перде на окото, който се канеше да подремне, и го сложиха да седне на първия ред.

— Аз такова, нищо… — мърмореше той. — Аз само така, малко. Аз такова, искам да кажа да говорите по-кратко, че то, докато стигнете края, ще съм забравил началото…

— Хубаво — съгласи се принц-херцогът. — Щом искате по-кратко, така ще бъде. Войниците ни изтласкват на юг, в пустинята. Не ни щадят и не преговарят с нас. От семействата, които опитаха да проникнат на север, никой не се върна. Изглежда са загинали. Това означава, че след десет-петнайсет години нас окончателно ще ни натикат в пустинята, а там всички ще загинем без храна и вода. Казват, че и в пустинята живеят хора. Аз не вярвам в това, но много от уважаемите старейшини вярват и твърдят, че тези обитатели на пустинята са също така жестоки и кръвожадни, както и войниците. А ние сме хора миролюбиви и не умеем да се сражаваме. Мнозина от нас измират и сигурно няма да доживеем до окончателния край, но сега ние управляваме народа си и трябва да мислим не само за себе си, но и за децата си. Бошку! Дайте чай на многоуважавания Хлебар. Струва ми се, че заспива.

Събудиха Хлебаря, пъхнаха в петнистата му ръка гореща чаша; той се опари, засъска, а принц-херцогът продължи:

— Нашият приятел Мак предлага изход. Той идва при нас от страната на войниците. Тях той също ненавижда и казва, че от тях не можем да чакаме пощада, там те всички са излъгани от тираните си и горят от желание да ни унищожат. Мак искаше отначало да ни въоръжи и поведе на бой, но се убеди, че сме слаби и не можем да воюваме. Тогава той реши да се добере до обитателите на пустинята — той също вярва, че ги има. Иска да се споразумее с тях и да ги поведе срещу войниците. Какво се иска от нас? Да благословим тази инициатива, да пуснем обитателите на пустинята през нашите земи и да ги осигурим с продоволствие, докато трае войната. Още нещо предлага нашият приятел Мак: да му разрешим да събере всички наши разузнавачи. Онези, които се съгласят, той ще обучи да воюват и ще ги поведе на Север, за да вдигне там въстание. Ето, накратко така стоят нещата. Сега трябва да решим и аз ви моля да се изкажете.

Гай хвърли поглед към Максим. Приятелят Мак седеше, подвил крак под себе си, огромен, кафяв, неподвижен като скала, дори не като скала, а като гигантски акумулатор, готов всеки момент да отприщи своя заряд. Гледаше към най-далечния ъгъл, към Магьосника, но почувства погледа на Гай и обърна глава към него. Гай изведнъж си помисли, че приятелят му вече не е онзи, предишният. Спомни си, че отдавна не се е усмихвал със знаменитата си ослепително идиотска усмивка, че отдавна не е пял планинските си песни, че очите му са изгубили предишната ласкавост и добродушна ехидност, станали са твърди, като че ли стъклени. Сякаш това вече не е Максим, а ротмистър Чачу. Гай си спомни още, че приятелят му отдавна е престанал да тича насам-натам като весел любопитен пес, станал е сдържан, в него се е появила някаква суровост, целенасоченост и делова съсредоточеност, все едно се бе прицелил в някаква видима само за него мишена… Много, много се измени приятелят Мак, откак изпразниха в него пълнителя на тежкия армейски пистолет. Преди той съжаляваше всички и всеки, а сега не жалеше никого. Е, какво, може би именно така и трябва… Но страшна работа бе замислил той, касапница ще има, голяма касапница…

— Нищичко не разбрах — обади се един плешив изрод, който не беше тукашен, ако се съди по облеклото му. — Какво иска той? Варварите да дойдат тук? Ами че те ще ни избият всичките. Какво, да не мислите, че не ги познавам? Ще ни изтрепят до крак, един жив няма да оставят.

— Те ще дойдат с мир — каза Мак — или изобщо няма да дойдат.

— По-добре хич да не идват — каза плешивият. — С варварите по-хубаво да си нямаш вземане-даване. Дето се вика, по-добре е да излезеш срещу войнишките картечници. Все пак от своя ръка ще загинеш, колкото и да е, баща ми беше войник от Крепостта…

— Това е вярно, разбира се — замислено се обади Бошку. — Но пък от друга страна, варварите могат и да изгонят войниците, а нас да не ни закачат. Това пък ще бъде съвсем добре.

— Е как така няма да ни закачат? — възрази оня с пердето. — Откак се помним, всички ни нападат, а сега отведнъж тия няма да го правят?

— Ама нали той ще се споразумее с тях — поясни Бошку. — Не закачайте горските, и толкоз! Недейте да идвате…

— Кой? Кой ще се разбере? — попита Хлебаря и завъртя глава.

— Мак. Мак ще се договори…

— Ааа, Мак… Е, ако Мак се разбере, тогава може и да не ни закачат…

— Да ти дам ли чай? — попита Бошку. — Нещо заспиваш, Хлебарю.

— Абе не ти ща чая.

— Хайде, пийни де, една чашка само. Толкова ли е трудно?

Оня с пердето изведнъж стана.

— Аз ще си ходя. Нищо няма да излезе от тая работа. Те и Мак ще убият, и нас няма да пощадят. За какво ще ни жалят? Все едно, след десетина години с нас е свършено. В моята община вече две години не се раждат деца. Да си доживеем спокойно до смъртта и толкоз. Така че сами решавайте, както си знаете. Все ми е едно.

Той излезе — крив, тромав, спъна се на прага.

— Да, Мак — каза Пиявицата, поклащайки глава. — Прощавай, ама ние на никого не вярваме, как може да вярваме на варварите? Те живеят в пустиня — пясък ядат, пясък пият. Страшни хора са, от желязна тел усукани, ни могат да плачат, ни да се смеят. Какво сме ние за тях? Мъх под краката. Ето, ще дойдат, ще изтрепят войниците, ще се настанят тук, ще изгорят гората, разбира се… За какво им е гората, те си обичат пустинята. И с нас пак е свършено. Не, не вярвам. Не вярвам, Мак. Празна работа си намислил.

— Да — каза Хлебаря. — Не ни трябва тая работа, Мак. По-хубаво ни остави да си измрем спокойно, не ни закачай. Ти мразиш войниците, искаш да ги съкрушиш, но ние какво сме ти криви? Ние никого не мразим. Съжали ни, Мак. Та нас никой никога не ни е съжалявал. И ти, макар че си добър човек, също не ни съжаляваш… Нали, Мак?

Гай отново погледна към Максим и смутено отмести очи.

Максим се изчерви до сълзи, наведе глава и закри с ръка лицето си.

— Не е вярно — каза той. — Жал ми е за вас. Но не само за вас. Аз…

— Не-е, Мак — настойчиво продължи Хлебаря. — Ти САМО нас пожали. Та ние сме най-нещастните хора в света и ти добре, знаеш това. Забрави омразата си. Пожали ни и край…

— А за какво да ни съжалява? — обади се Леската, омотан до очите в мръсни бинтове. — Той е войник.

Кога войниците са ни съжалявали? Не се е родил още такъв войник.

— Приятели, приятели — строго каза принц-херцогът. — Мак е наш доброжелател. Той иска да унищожи враговете ни…

— Но ето какво ще стане всъщност — разсъждаваше плешивият, който не беше тукашен. — Нека да предположим, че варварите ще победят войниците. Ще ги избият, ще срутят проклетите им кули, ще превземат целия Север. Нека. Не ни е жал. Нека се колят. Но ползата за нас каква е? Тогава съвсем сме свършени: на Юг варвари, на Север също варвари, над нас все същите варвари. Ние не сме им нужни, а щом е така — под ножа! Това едно… Сега да предположим, че войниците избият варварите. Ще ги отблъснат, а войната ще се пренесе през нас към юг. Тогава какво? Пак сме свършени: на Север войници, на Юг войници, над нас войници. Е, а ние познаваме войниците.

Събранието зашумя, забръмча, че ето на, правилно говори плешивият; човекът още не беше свършил.

— Дайте ми да довърша, де! — възмути се той. — Какво шумите? Това още не е всичко. Можем да допуснем, че войниците ще избият варварите, варварите — войниците. Като че ли тогава ще можем да си живеем. Ама на, пак не се получава. Защото има още и вампири. Докато войниците са живи, вампирите се крият, страх ги е от куршумите, нали на войниците е заповядано да избиват вампирите. А ако войниците изчезнат, тогава с нас съвсем ще е свършено. Ще ни изядат вампирите и кокал няма да оставят.

Тази мисъл страшно порази събранието.

— Вярно говори! — разнесоха се гласове. Виж какви умни глави имало при блатата… — Да, братя, забравихме ние за вампирите… А те не спят, чакат своето. Не ни трябва нищо, Мак, нека да си върви, както е вървяло досега… Двайсет години как да е преживяхме, и още двайсет някак ще изкараме, а после току-виж и още…

— И разузнавачите не бива да му даваме! — повиши глас плешивият. — Малко ли неща искат и те самите… Те и в къщи не се прибират. Ето Шестопръстия денува и нощува от оная страна. Да те е срам да го кажеш — граби там, пие… Те са си добре, не ги е страх от проклетите кули, главите не ги болят. А обществото какво да прави без тях? Дивечът бяга на Север. Кой ще го гони от Север към нас, ако ги няма разузнавачите? Не бива да ги даваме! Трябва и да ги стегнем хубаво, съвсем са се разпуснали. Вършат убийства оттатък, отвличат и изтезават войници, като че ли не са хора… Няма да ги пускаме! Съвсем ще се разглезят.

— Няма да ги пускаме, няма — потвърди събранието. — Как ще караме без тях? Родили сме ги, хранили сме ги, гледали сме ги, възпитали сме ги, а те своето си знаят, все гледат бели да правят…

Плешивият най-сетне миряса, седна си на мястото и започна жадно да гълта изстиналия чай. Събранието също се успокои, утихна. Старците седяха неподвижно и се стараеха да не гледат към Максим.

Бошку произнесе, като кимаше унило:

— Как може, бе, толкова нещастен е животът ни! Отникъде спасение не иде! И на кого какво сме направили?

— Раждали са ни напразно, това е — каза Леската. — Без да мислят са ни раждали, не навреме… — той подаде празната чаша. — И ние раждаме напразно. За смърт. Да, да, за смърт…

— Равновесието… — произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. — Вече ви говорих за това, Мак. Вие не поискахте да ме разберете…

Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени глави. Само птицата на рамото на Магьосника пристъпваше, отваряйки и затваряйки жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати тънки сухи устни.

— Но сега, надявам се, вие разбрахте — продължи гласът. — Вие искате да нарушите това равновесие. Добре, може би това е по силите ви. Но пита се — защо? Някой молил ли ви е за това? Както виждате, не. Какво ви мотивира тогава?

Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът продължаваше да звучи. Тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без да трепне с нито един мускул на лицето си.

Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се, дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с някакво дръзко предизвикателство.

— Нетърпението на разтревожената съвест! — провъзгласи Магьосника. — Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Съвестта ви е възмутена от съществуващото положение на нещата и разумът ви послушно и трескаво търси начин да промени това положение. Но равновесието си има свои закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се променят единствено заедно с промяната на тези стремежи. И така, от една страна, имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга — вашата съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към промяна на положението, на нещата, тоест към нарушение на законите на равновесието, определени от стремежите на масите, с други думи, към промяна на стремежите на милионите хора по образ и подобие на вашите стремежи. Това е смешно и антиисторическо. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа чист. Ако не искате или не можете, толкова по-зле за вас. И не само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошли, хората не могат да живеят с нечиста съвест. Ами тогава престанете да живеете. Това също не е лош изход — и за вас, и за другите.

Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но капризен човек, който действа повече според прищевките си, отколкото според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички и не от някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали са опиянени, това е несправедливо…

— Не мога да се съглася с вас — студено каза Максим. — Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и тези на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но все някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

— Вярно — неочаквано леко се съгласи Магьосника. — Съвестта действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото се намират в поразително несъответствие с действителността. И когато хладният, спокоен разум започне да работи, той търси средства за постигането на идеалите и се оказва, че тези средства не се вместват в рамките на тези идеали и рамките трябва да се разширят, съвестта леко да се разтегне, приспособи и поправи. Аз всъщност само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и груба коричка… Впрочем, вие и сам разбирате това. Просто още не сте се научили да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на Неизвестните Отци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу нея варварите… Нека горските жители бъдат стъпкани, нека коритото на Синята змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може би ще доведе до сваляне на тираните — всичко е в името на благородния идеал. „Е, какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да загрубея заради великото дело…“

— Массаракш… — изсъска Максим. Така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята змия милиони хора са превърнати в ходещи пънове.

— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че всъщност вашият план е негоден: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснели, Мак!… Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушаване на равновесието на силите в нашия мъничък свят. Действайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.

Магьосника се изправи с неочаквана пъргавина, птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. Почти веднага подир него един по един събралите се започнаха да се разотиват с пъшкане, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл. Съжали ни, защити ни и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност от десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Мой нещастен живот — през първата ти половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да преживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“

— Разочарован ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.

— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да поскитам, да погледам. Да потренирам съвестта си… — той някак неприятно се засмя. — Какво можете да ми предложите, принц-херцог?

Старецът се изправи с пъшкане и, разтривайки схванатите си хълбоци, тръгна из стаята.

— Първо, не ви съветвам да навлизате в пустинята — каза той. — И да има варвари там, и да няма, вие не ще намерите нищо подходящо за вас. Може би си струва по съвета на Магьосника да установите контакт с островитяните, макар че, Бог ми е свидетел, нямам представа как може да стане това. Навярно трябва да отидете до морето и да започнете оттам… Ако островитяните също не са мит и ако… и ако изобщо поискат да разговарят с вас. Най-правилно ми се струва да се върнете обратно и да действате сам. Спомнете си какво ви каза Магьосника — вие сте сила. А всеки се старае да впрегне силата за свои цели. Историята на нашата империя познава много случаи, когато дръзки и силни самотници са достигали до трона. Наистина именно те са създали най-жестоките традиции на тиранията, но вас това не ви засяга, вие не сте такъв и едва ли ще станете. Ако правилно съм ви разбрал, не се надявате на масово движение, а това означава, че вашият път не е този на гражданската война. И изобщо не войната е пътят. Вие трябва да действате сам, като диверсант. В края на краищата сте прав: системата на кулите трябва да има център. И властта над Севера е в ръцете на онзи, който владее този център. Трябва добре да запомните това.

— Страхувам се, че това не е за мен — бавно произнесе Максим. Не мога още да кажа защо, но чувствам, че не е за мен. Не искам да владея Центъра. В едно сте прав — аз нямам какво да правя нито тук, нито в пустинята. Тя е много далече, а тук нямам на кого да се опра. Но ми предстои да науча още много: съществуват още Пандея, Хонти, съществуват планините, съществува някъде Островната империя… Чували ли сте за белите подводници? Не? А аз да, Гай също, и ние с него познаваме човек, който ги е виждал и се е сражавал с тях. Така че те умеят да се бият… Е, добре… — Максим скочи. Няма какво да се бавим. Благодаря ви, принц-херцог, вие ни помогнахте много. Да тръгваме, Гай!

Те излязоха на площада и спряха до полуразтопения паметник. Гай се оглеждаше с тъга. Наоколо, в тежката мараня, трептяха жълтите развалини, беше задушно, смрадливо, но вече не му се искаше да си отива оттук, от това страшно, но вече близко място, и отново да се влачи през горите, поверил себе си на волята на всички онези тъмни случайности, които причакват човека на всяка крачка… Да можеше сега да се върне в стаичката си, да поиграе с плешивичката Танга, да й направи най-сетне обещаната свирка от празна гилза, да не се скъпи, массаракш, да изгърми във въздуха един патрон за бедното момиченце…

— Накъде все пак имате намерение да тръгнете? — попита принц-херцогът, като се предпазваше от праха със своята износена и избеляла шапка.

— На запад — отговори Максим. — Към морето. Далече ли е оттук?

— Триста километра… — замислено произнесе старецът. — И ще трябва да вървите през силно заразени места… Слушайте, а може би да направим така? — Той дълго мълча, Гай започна вече нетърпеливо да пристъпва от крак на крак, но Максим не бързаше, чакаше.

— Ех, за какво ми е той всъщност? — най-сетне въздъхна възрастният мъж. — Честно казано, аз го пазех за себе си, мислех, ако стане съвсем лошо, ако нервите ми откажат, да се кача на него и да се върна вкъщи, а там, ако ще да ме разстрелят. Но сега вече е късно.

— Самолет ли? — бързо попита Максим, като гледаше с надежда принц-херцога.

— Да. „Планински орел“. Говори ли ви нещо това име? Не, разбира се… А на вас, младежо? Също не… Някога беше знаменит бомбардировач, господа. Личният на Негово Императорско Височество принц Кирну, с Четири Златни знамена, наименуван бомбардировач „Планински орел…“ Спомням си, че като войници ни караха да го зубрим. „Редник еди-кой си! Назови по име личния бомбардировач на Негово Императорско Височество!“ И редникът декламираше… Да… Та аз го запазих. Първо исках с него да евакуирам ранените, но те бяха прекалено много. После всичките умряха… Е, какво ще ви разправям. Вземете го, миличък. Летете. Има гориво да обиколите половината свят…

— Благодаря — каза Максим. — Благодаря ви, принц-херцог. Никога няма да ви забравя.

— Мен какво… — произнесе старецът. — Не заради себе си го давам, я… А пък ако успеете да направите нещо, миличък, преди всичко не забравяйте тези тук.

— Ще успея — каза Максим. — Ще се получи, массаракш! Трябва да стане! И аз никого никога няма да забравя.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.