неделя, 2 януари 2011 г.

Аркадий и Борис Стругацки. Обитаемият остров ; Част първа Робинзон

Максим открехна люка, провря се и предпазливо погледна небето. То бе ниско и някак си твърдо, без онази лекомислена прозрачност, намекваща за бездънния космос и множеството обитаеми светове. Бе като истинска библейска твърд, гладка и непроницаема. Без съмнение, тя се опираше на могъщите плещи на местния Атлант и фосфоресцираше равномерно. Максим потърси в зенита дупката, пробита от кораба, но не я откри — видя само две големи черни петна, подобни на капки туш във вода. Отвори люка докрай и скочи във високата суха трева. Въздухът бе горещ и плътен, ухаеше на прах, на старо желязо, на смачкани зелени растения и на живот. Миришеше също и на древна и неразбираема смърт. Тревата бе висока до кръста, недалече тъмнееха храсталаци, тук-там унило стърчаха изкривени дървета. Беше почти светло като през ярка лунна нощ на Земята, но липсваше мъглявата лунна синева. Всичко бе сиво, прашно и плоско. Корабът бе кацнал на дъното на огромна котловина с полегати склонове; местността наоколо забележимо се издигаше към размития неясен хоризонт и това беше странно, защото съвсем наблизо, нагоре по склона в западна посока, течеше широка и спокойна река.

Максим обиколи кораба, като опипваше с длан хладната му и малко влажна обшивка. Откри следи от удари там, където ги очакваше. Под пръстена на индикатора имаше дълбока неприятна вдлъбнатина, получена, когато корабът внезапно подскочи и се наклони настрани, така че киберпилотът се обиди и се наложи Максим спешно да поеме ръчно управлението. Десет секунди след това корабът се изправи на нос, изкриви се и до десния илюминатор част от обшивката хлътна. Младежът отново погледна към зенита. Сега черните петна едва се забелязваха. Вероятността за метеоритна атака в стратосферата бе 0,00. Но нали всяко възможно събитие все някога се случва…

Той се промъкна обратно в кабината, включи управлението на авторемонт, задейства експрес лабораторията и тръгна към реката. Въпреки че приличаше на приключение, случилото се бе обичайно. В ГСТ дори приключенията бяха често явление. Метеоритна атака, лъчева атака, авария при кацане. Авария при кацане, метеоритна атака, лъчева атака… Все телесни несгоди.

Високата чуплива трева шумолеше и хрущеше по краката му, бодливите й семена се лепяха по шортите му. Пред лицето му досадно зажужа ято дребни мушички и отлетя. В Групата за Свободно Търсене възрастни не членуват. Те се занимават със своите сериозни работи, защото знаят, че всъщност чуждите планети са достатъчно еднообразни и уморителни. Еднообразно уморителни. Уморително еднообразни… Но ако си на двайсет години, ако нищо не умееш като хората, ако изобщо не знаеш какво би искал да можеш, ако още не си се научил да цениш основната си ценност — времето, ако ти липсват и няма изгледи да придобиеш някакви таланти, ако доминантата на твоето съществуване, както и преди десет години, си остава не главата, а ръцете и нозете, ако си толкова примитивен, че си въобразяваш, че на неизследваните планети можеш да намериш някоя скъпоценност, липсваща на Земята, ако, ако, ако… Тогава, моля: вземи каталога, отвори го на която и да е страница, избери си някое изречение и тръгвай на път. Открий планета, наречи я на свое име, определи физическите й характеристики, сражавай се с чудовища, ако срещнеш такива, установи контакт, ако има с кого, в противен случай — прави се на Робинзон. И знай, че няма да е напразно. Ще ти благодарят, ще ти кажат, че си дал своя принос, някой виден специалист ще те извика за подробен разговор. Учениците, най-вече изоставащите и тези от малките класове, ще те гледат почтително, но учителят при среща само ще те попита: „Ти още ли си в ГСТ?“ После ще смени темата с печално и виновно изражение, защото отговорността за това, че още си в ГСТ, поема върху себе си. А баща ти ще каже: „Хм…“ и ще ти предложи място за лаборант. Майка ти ще рече: „Максимчо, ти нали хубаво рисуваше като малък…“ Джени ще произнесе: „Запознай се със съпруга ми.“ И всички ще са прави, с изключение на теб. И ти ще се върнеш в Управлението на ГСТ, и стараейки се да не гледаш към двамата ахмаци, ровещи в каталозите, ще вземеш поредния том, ще отвориш на случайна страница и ще забодеш пръст…

Преди да се спусне по склона към реката, Максим се огледа. Зад него стъпкалата трева се изправяше, на фона на небето тъмнееха чепатите дървета и светеше малкия кръг на отворения люк. Всичко беше много обикновено. „Добре де! — каза си той. — Нека да е така… Хубаво ще е да намеря мощна, древна и мъдра човешка цивилизация“. Приближи се до водата.

Реката наистина бе голяма, бавна и с просто око се виждаше как се спуска от изток и се издига на запад. (Рефракцията[1] тук бе чудовищна!) Виждаше се, че другият бряг е полегат и обрасъл с гъсти храсти. На километър нагоре по течението от водата стърчаха някакви стълбове и криви греди, изкривени ажурни подпори, обвити с растения. „Цивилизация“ — помисли си Максим, без особен ентусиазъм. Наоколо бе разхвърляно много желязо и се усещаше нещо неприятно и задушно. Младият мъж загреба с шепа вода и разбра, че тя е силно радиоактивна. Стана му ясно, че ползата от тази цивилизация няма да е голяма, че пак не е намерил това, което би искал, че е по-добре да не установява контакт, само да направи стандартните анализи, един-два пъти да облети планетата по екватора и да си обира крушите. На Земята щеше да предаде материалите на сериозните и много опитни чичковци от Съвета по галактическа сигурност и по-бързо да забрави всичко това.

Той гнусливо изтръска шепата си и я изтри в пясъка, после клекна и се замисли. Опита се да си представи обитателите на тази едва ли благоденстваща планета. Някъде зад горите се намираше град с бълващи мръсотия заводи, износени и изхвърлящи в реката радиоактивна помия реактори, с грозни къщи с ламаринени покриви, с много стени и малко прозорци, с мръсни междублокови пространства, пълни с отпадъци и трупове на домашни животни, с огромен ров около града и подвижни мостове… Впрочем не — така е било преди да се появят реакторите. Опита се да си представи хората и не успя. Предчувстваше, че са дебело облечени, направо опаковани в дрехи от груба материя и с високи бели якички, които претриват шиите им. После видя стъпки върху пясъка.

Бяха следи от боси крака. Някой с големи широки стъпала, тежък и тромав, без съмнение хуманоид, но с шест пръста, се беше спуснал по склона и влязъл в реката. Със стонове и пъшкане е крачел по пясъка, с плясък се е потопил в радиоактивната вода, и плюейки и сумтейки, е преплувал до тръстиките на другия бряг, без да сваля високата бяла якичка…

Яркосин пламък като от блеснала мълния озари околността, която загърмя, засъска и затрещя. Младежът подскочи. По склона се сипеше суха пръст, нещо с остър писък долетя от небето и падна в средата на реката, вдигайки фонтан от пръски, примесени с бяла пара. Човекът се втурна нагоре по стръмнината. Вече знаеше какво се е случило, но без да разбира защо. Не се учуди, когато видя, че на мястото, на което стоеше корабът, към фосфоресциращата небесна твърд се издигаше гигантска спирала от нажежен дим. Ракетата се разцепи, керамитовата й обшивка цвърчеше с лилав пламък, сухата трева наоколо весело гореше, пламнаха храсталакът и чепатите дървета. Неистова горещина докосна лицето му. Максим го предпази с длан и заднешком направи крачка, после втора, после пак и пак… Отстъпваше, без да откъсва насълзените си очи от изключително красивия горящ факел, който сипеше пурпурни и зелени искри, от този внезапно изригнал вулкан, от безсмисленото буйство на разбеснялата се енергия.

„Е, какво пък…“ — объркано си помисли той. „Дошла е някоя голяма маймуна, видяла е, че ме няма, влязла е вътре и е вдигнала палубата. Аз самият не зная как се прави, но тя е била съобразителен звяр, шестопръст. Какво имат корабите под палубите? С една дума намерила е акумулаторите, грабнала е голям камък, много голям, три тона тежък и прас! Яка маймуна… Довърши ме тя с нейните канари — два пъти в стратосферата и сега тук… Чудна история… Такова нещо май друг път не се е случвало. Добре де, но какво да правя сега? Ще ме потърсят, и то скоро, но едва ли ще повярват, че е възможно корабът да загине, а пилотът да е невредим. Какво ще стане сега? Мама… Татко… Учителят…“

Той се обърна с гръб към пожара и се отдалечи. Вървеше бързо край реката, околността се озаряваше от червена светлина, пред него върху тревата се мяташе, скъсяваше и удължаваше сянката му. Отдясно се виждаше рядка, миришеща на гнилоч горичка, тревата стана мека и влажна. Две едри нощни птици шумно излетяха под краката му и ниско над водата се понесоха към отсрещния бряг. Мина му мисълта, че огънят може да го настигне и тогава ще трябва да се спасява с плуване, което нямаше да бъде приятно. Червената светлина внезапно помръкна, после съвсем угасна и той разбра, че за разлика от него противопожарните устройства са разбрали какво става и са изпълнили предназначението си с присъщата си прецизност. Ясно си представи опушените полуразтопени балони, стърчащи нелепо между горящите отломки и самодоволно изпускащи тежки облаци пирофаг…

„Спокойно“ — заповяда си той. „Без паника. Имам време, или по-точно казано, имам много време. Те могат да ме търсят безкрайно, но корабът го няма и е невъзможно да ме намерят. А докато не разберат какво е станало, докато не се убедят окончателно, докато не са докрай сигурни, на мама нищо няма да съобщят… А през това време аз все нещо ще измисля.“

Пресече малко прохладно блато, промъкна се между храстите и излезе на старо, напукано бетонно шосе, пресичащо гората. Приближи се към ръба на сипея, стъпвайки по бетона и видя ръждивите, обрасли с повет, опори — полупотънали във водата останки от някакво голямо съоръжение. Едва различимо, шосето продължаваше на другия бряг. Очевидно тук някога е имало мост. Явно е пречел някому. Затова са го срутили в реката, от което той не е станал нито по-красив, нито по-удобен. Максим седна на ръба и провеси крака. Направи си вътрешна проверка, убеди се, че не се е паникьосал, и започна да разсъждава.

Най-важното е, че намерих път. Лош, примитивен, старинен аутобан, но все пак шосе, а на всички планети шосетата водят до тези, които са ги построили. Какво ми трябва? Храна не ми е необходима. Тоест, бих хапнал, но под влияние на дремещите инстинкти, а сега се налага те да мируват. Вода ще ми се допие най-рано след едно денонощие. Въздухът е добър за дишане, макар че бих предпочел в него да има по-малко въгледвуокис и радиация. Така че засега нищо насъщно не ми е нужно. Но имам нужда от малък, дори примитивен нулев предавател. Какво по-просто може да съществува от примитивния нулев предавател? Само примитивен нулев акумулатор… Замижа и в паметта му се появи отчетливо схемата на предавател с позитронни емитери. Ако имаше необходимите части, би конструирал този уред за отрицателно време, без да отваря очи. Няколко пъти мислено го сглобяваше, но когато погледна, предавател нямаше. „Робинзон“ — помисли си той дори с интерес. „Максим Крузо. Нищо друго нямам, освен къси панталони без джобове и маратонки. Но затова пък островът ми е обитаем, а щом е така, винаги остава надеждата за примитивен нулев предавател.“ Стараеше се да мисли за предавателя, но нищо не излизаше. През цялото време виждаше майка си. Как й съобщават: „Синът ви изчезна безследно.“ Представяше си лицето й, начина, по който баща му разтрива бузите си и объркано се оглежда. Как им е студено и пусто… „Не — каза си той. — Няма да мисля за това. За всичко друго, но не и за това, иначе нищо няма да се получи. Заповядвам и забранявам. Заповядвам да не мисля и забранявам да мисля. Край.“ Изправи се и тръгна по пътя.

Отначало плаха и рядка, гората все по-смело настъпваше към шосето. Някои нахални млади дръвчета бяха пробили бетона и растяха направо на платното. Очевидно аутобанът бе построен преди няколко десетилетия или поне няколко десетки години не бе използван. Гората от двете му страни ставаше все по-висока, все по-гъста, на места клоните на дърветата се преплитаха над главата му. Притъмня и ту отдясно, ту отляво в гъсталака често се чуваха високи гърлени възгласи. Там нещо шаваше, шумолеше и трополеше. За миг на двадесетина крачки напред набита и тъмна, приведена фигура, тичешком пресече пътя. Жужаха мушици. Максим си помисли, че тази местност е запусната и дива, че в нея сигурно няма хора и ще се наложи да се добира до тях няколко денонощия. Дремещите инстинкти отново се пробудиха и напомниха за себе си. Младежът чувстваше, че наоколо има много живо месо, че няма да умре от глад и въпреки че дивечът едва ли ще е вкусен, ловът щеше да е интересен. И тъй като си бе забранил да мисли за главното, започна да си припомня как ловуваха с Олег и с ловджията Адолф — с голи ръце, хитрост срещу хитрост, разум срещу инстинкт, сила срещу сила. Три денонощия без почивка гони елена през ветровала, настигна го и го повали, като го хвана за рогата… Елени тук може да няма, но без съмнение местният дивеч става за ядене. Не би било зле да се заблуди и да скита една-две години из тукашните гори. Би си завъдил приятел — някой вълк или мечка — заедно ще ловуват, ще си приказват… В края на краищата ще му омръзне, пък и едва ли ще е приятно да броди из тия гори; толкова много желязо има наоколо, че не може да се диша… И освен това първо трябва да сглоби нулев предавател…

Спря и се ослуша. Дълбоко в гъсталака се разнасяше монотонно глухо бумтене и Максим разбра, че вече от доста време го чува, но едва сега му бе обърнал внимание. Не беше животно или водопад, а механизъм, някаква варварска машина. Тя хъркаше, ръмжеше, скърцаше и разнасяше миризма на ръжда. И се приближаваше.

Младежът се приведе и, придържайки се близо до края на пътя, безшумно затича насреща, после спря, като едва не излетя по инерция на кръстопътя. Кръстовището беше пресечено от друго шосе — много мръсно, с дълбоки коловози, със стърчащи парчета бетон, противно миришещо и много, много радиоактивно. Максим приклекна и погледна наляво. Грохотът на мотора и металното скърцане идваха оттам. То се приближаваше.

След минута се появи — тъпчеше пътя с чудовищните си кални вериги, бе безсмислено огромно, горещо, смрадливо, цялото от занитени метални пластини. Носеше се — гърбаво, раздърпано, дрънчеше с останалите си листове желязо, заредено със суров плутоний и лантаниди, безпомощно, заплашително, без хора, тъпо и опасно. Пресече кръстопътя и се понесе по-нататък, като лазеше по бетона с пращене и скърцане, оставяйки зад себе си шлейф от нажежен задух. После с ръмжене се скри в гората, където изреваваше от време на време, и постепенно затихна…

Максим си пое дъх и разпъди мушиците. Беше потресен. Нищо по-нелепо и жалко не беше виждал през живота си. „Да — помисли си той. — Позитронни емитери няма да намеря тук.“ Погледна подир чудовището и изведнъж забеляза, че напречният път не е просто път, а просека в гората, над която дърветата не закриваха небето, както над шосето. „Дали да не го догоня?“ — помисли си той. — „Да го спра и да угася реактора…“ Ослуша се. Гората беше пълна с шум и трясък, чудовището се въртеше в гъсталака като хипопотам в блато, после грохотът на двигателя започна да се приближава. То се връщаше. Отново сумтеше, ръмжеше, разнасяше вълна от смрад, дрънчеше и хлопаше, пресече кръстопътя и тръгна натам, откъдето бе излязло… „Не — каза си Максим. — Не искам да се занимавам с него. Не обичам зли животни и варварски автомати…“ Почака чудовището да се скрие, излезе от храстите, засили се и с един скок прескочи разровения радиоактивен път.

Известно време вървя много бързо, дишаше дълбоко, очиствайки дробовете си от изпаренията на железния хипопотам, после тръгна нормално. Мислеше за това, което видя през първите два часа на обитаемия остров, и се мъчеше да сглоби всички тези несъобразности и случайности в нещо логически смислено. Но беше прекалено трудно. Получаваше се приказна, а не реална картина. Приказна беше тази гора, натъпкана със старо желязо, приказни същества се викаха едно друго с почти човешки гласове също като в приказка, старият изоставен път водеше към омагьосан замък и невидими зли вълшебници се мъчеха да попречат на човека, попаднал в тази страна. На далечните подстъпи те го обстреляха с метеорити — нищо не излезе, тогава изгориха кораба, хванаха го в капан и насъскаха срещу него железен дракон. Обаче драконът се оказа прекалено стар и глупав и те, навярно разбрали грешката си, сигурно готвеха нещо по-съвременно…

„Слушайте — каза им Максим. — Да знаете, че нямам намерение да развалям магиите на вашите замъци, и да будя летаргични красавици, искам само да се срещна с някой по-умен измежду вас, който ще ми намери позитронни емитери…“

Но злите вълшебници си знаеха своето. Отначало преградиха шосето с огромно гнило дърво, после разрушиха бетона, изровиха в земята голяма дупка и я напълниха с радиоактивна тиня, а когато и това не помогна, когато мушиците се умориха да хапят и разочаровано отлетяха, вече на разсъмване, пуснаха от гората студена зла мъгла. От нея младежът се разтрепери и започна да тича, за да се стопли. Тя беше лепкава, мазна, лъхаше на мокър метал и тление, но скоро замириса на дим и той разбра, че някъде наблизо гори истински огън.

Съмваше се, небето светна с утринна сивота, когато видя край пътя огън и ниска, стара, обрасла с мъх каменна постройка с продънен покрив и празни черни прозорци. Хора не се виждаха, но Максим чувстваше, че са някъде наблизо, че скоро са били тук и може би бързо ще се върнат. Слезе от шосето, прескочи канавката и, затъвайки до глезените в гниещи листа, се приближи до огъня.

Пламъците го посрещнаха с добра първобитна топлина и приятно разтревожиха дремещите му инстинкти. Тук всичко беше просто. Можеш, без да поздравиш, да приклекнеш, да протегнеш ръце към огъня и мълчаливо да чакаш, докато стопанинът също така мълчаливо ти подаде гореща храна и топла напитка. Стопанинът го нямаше, но над огъня висеше опушено котле, в което вреше нещо, миришещо пикантно. Наблизо се търкаляха две торбести роби от груба материя, мръсен полупразен чувал с презрамки, огромни ламаринени чаши и още някакви метални предмети с неизвестно предназначение.

Максим поседна до огъня, стопли се, гледайки пламъците, после стана и влезе в къщата. Всъщност от нея бяха останали само каменните стени. През счупените греди над главата му светлееше утринното небе, върху гнилите дъски на пода беше опасно да се стъпва, а по ъглите растяха на гроздове малиновочервени отровни гъби. Добре изпечени обаче, бяха напълно годни за ядене. Но мисълта за храна изчезна веднага, щом различи в полумрака до стената нечии кости, смесени с избелели парцали. Стана му неприятно, обърна се, слезе по разрушените стъпала, сложи ръце пред устата си и извика така, че цялата гора екна: „Ехей-хей, шестопръстите!“

Ехото почти мигновено потъна в мъглата между дърветата; никой не отговори, само някакви птички над главата му зацвърчаха сърдито.

Максим се върна при огъня, хвърли в него съчки и надникна в котлето. Ястието вреше. Той се огледа, намери нещо като лъжица, помириса я, избърса я с трева и пак я помириса. После внимателно изгреба сивкавата пяна от повърхността и я изтръска върху въглените. Разбърка ястието, загреба малко, подуха и сръбна. Оказа се доста добро, нещо като чорба от черен дроб на тахорг, но по-пикантно. Остави лъжицата, с две ръце внимателно свали котлето и го сложи на тревата. Огледа се отново и високо каза: „Закуската е готова!“ Не го напускаше усещането, че стопаните са някъде наблизо, но виждаше само неподвижните, мокри от мъглата храсти, черните криви стъбла на дърветата и чуваше единствено пращенето на огъня и суетливото птиче цвърчене.

— Е, добре — каза той гласно. — Вие както искате, но аз пристъпвам към контакта.

Услади му се. И дали лъжицата беше прекалено голяма, или дремещите инстинкти се бяха разбушували, но сам не разбра кога изсърба една трета от котлето. Тогава се отдръпна със съжаление, поседя, вниквайки във вкусовите си усещания, внимателно избърса лъжицата, но не се удържа и още веднъж загреба от самото дъно от тези апетитни, топящи се в устата кафяви резенчета, отново почисти лъжицата и я сложи напреко върху котлето. Сега беше дошло време да им благодари.

Скочи, избра няколко тънки пръчици и влезе в къщата. Като стъпваше внимателно по гнилите дъски и се стараеше да не гледа останките в сянката, започна да къса гъби и да нанизва шапчиците им на пръчиците. Избираше най-големите. „Малко сол и пипер ви трябва — мислеше той. — Ама нищо, за първи контакт и така ще минете. Сега ще ви опека над огъня, цялата отрова ще се изпари от вас и ще станете истински деликатес, моят първи принос в културата на този обитаем остров, а вторият ще бъдат позитронните емитери…“

Изведнъж в къщата стана малко по-тъмно и той веднага усети, че някой го гледа. Навреме потисна желанието рязко да се изправи, преброи до десет, бавно стана и, усмихвайки се, обърна глава.

От прозорчето го гледаше дълго тъмно лице с големи тъжни очи, с унило отпуснати ъгълчета на устата, гледаше го без никакъв интерес, без злоба и без радост, гледаше го не като човек от друг свят, а като че е някакво досадно домашно животно, което пак се е завряло не където трябва. Няколко секунди се гледаха и Максим чувстваше как тъгата, извираща от това лице, изпълва къщата, гората, цялата планета, целия околен свят — и всичко стана сиво, унило и плачевно: всичко вече е било, много пъти е било едно и също, много пъти пак ще бъде и няма никакво спасение от тази сива, унила, плачевна скука. После в къщата стана още по-тъмно и младежът се обърна към вратата.

Там, разкрачил здрави къси крака, преградил с широките си рамене цялата каса, стоеше обрасъл с рижи косми набит човек в безобразен кариран комбинезон. Под буйните червени коси към Максим гледаха пронизващи сини очички, втренчени, много зли и въпреки това някак весели — може би поради контраста с извиращата от прозореца всемирна скръб. Този космат здравеняк явно също не за пръв път срещаше пришълци от други светове, но беше привикнал да се справя с тях бързо, грубо и решително, без всякакви там контакти и прочее излишни усложнения. На шията му висеше в калъф дебела метална тръба със зловещ вид, и той насочи дулото на този инструмент за разправа с пришълци право към корема на Максим. Веднага стана ясно, че никога не е чувал нито за това, че човешкият живот е висша ценност, нито за Декларацията за правата на човека, нито задругите великолепни изобретения на висшия хуманизъм, пък и за самия хуманизъм, а и да му разкажеш за тях, няма да повярва.

Но Максим нямаше избор. Протегна напред пръчката с нанизаните гъби, усмихна се още по-широко и произнесе нарочно отчетливо: „Мир! Дружба!“

Унилата личност зад прозореца откликна на този лозунг с дълга неясна фраза, след което напусна района на контакта и, съдейки по звуците отвън, започна да хвърля съчки в огъня. Рошавата рижа брада на синеокия се раздвижи и от нея излязоха ръмжащи, ревящи и дрънчащи звуци, които веднага напомниха на Максим за железния дракон от кръстопътя.

— Да! — каза Максим и енергично кимна. — Земя! Космос!

Той посочи с пръчката нагоре и червенобрадият послушно погледна към издънения таван.

— Максим! — продължаваше младежът, като сочеше гърдите си. — Максим! Казвам се Максим! — За по-голяма убедителност той се тупна в гърдите като разярена горила: — Максим!

— Махх-сим! — изрева червенобрадият със странен акцент.

Без да сваля очи от Максим, той изстреля през рамо серия гърмящи и тракащи звуци, в които няколко пъти се повтаряше думата „Мах-сим“, в отговор на което невидимата унила личност започна да издава ужасяващо печални фонеми. Червенобрадият опули сините си очи, раззина пълната си с жълти зъби уста и се закиска. Очевидно, неразбираемата за Максим комичност на положението стигна най-после до него. След като се насмя, човекът избърса със свободната ръка очите си, отпусна смъртоносното оръжие и направи недвусмислен знак: „Хайде, излизай!“

Максим се подчини с удоволствие. Застана пред къщата и отново протегна пръчката с гъбите. Червенобрадият я взе, повъртя я насам-натам, помириса я и я хвърли встрани.

— Недей де! — възрази Максим. — Ще си оближете пръстите…

Наведе се и взе пръчката. Червенобрадият не възрази. Потупа Максим по гърба, бутна го към огъня, после натисна рамото му, накара го да седне и започна нещо да му обяснява. Но Максим не го слушаше. Гледаше унилия, който седеше срещу него и сушеше на огъня някакъв голям мръсен парцал. Единият му крак беше бос, непрекъснато мърдаше пръстите си, които бяха пет. Пет, а не шест.
Бележки

[1] Рефракция (както е в руския текст) буквално означава „пречупване“ (в случая на светлинните вълни в атмосферната среда на тази планета); в превода на „ИнфоДАР“ терминът беше погрешно предаден като „отразяване“.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.