петък, 7 януари 2011 г.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Обитаемият остров - Част втора. Гвардеец

7

Всяка сутрин след закуска бригадата се строяваше на плаца за четене на заповеди и отиване на занятия. За Максим това беше най-тежката процедура, ако не се смятат вечерните проверки. Прочитането на каква да е заповед всеки път завършваше с взрив на истински възторг. Максим се заставяше да потиска в себе си неволното отвращение към това внезапно безумие, което обхващаше цялата бригада — от командира до последния кандидат. Той се ругаеше за своя скептицизъм на чужденец и „друговерец“. Стараеше се да се вдъхнови, мислено си повтаряше, че в тежки условия такива пристъпи на масов ентусиазъм говорят за сплотеността на хората, за тяхното единодушие и готовност изцяло да се отдадат на общото дело. Но му беше много трудно.

Възпитан от дете в сдържано иронично отношение към себе си, в неприязън към гръмките думи и към тържественото хорово пеене, той почти се вбесяваше от другарите си в строя, от тези добри, простодушни, общо взето отлични момчета, когато те изведнъж, след прочитането на заповедта за наказване на кандидат еди-кой си с три денонощия арест за пререкания с редник еди-кой си, разчекваха уста, губеха присъщото си добродушие и чувство за хумор и започваха възторжено да реват „ура“, а после със сълзи на очи запяваха „Марша на Бойната гвардия“ и го повтаряха два, три, а понякога и четири пъти. От кухнята излизаха готвачите и пригласяха с ентусиазъм, като неистово размахваха черпаци и ножове — добре, че бяха извън строя. Помнейки, че в тази минута трябва да бъде като всички, Максим също пееше и се мъчеше да потисне чувството си за хумор. Понякога му се удаваше, но беше противно, защото не изпитваше никакъв възторг, а само неловкост.

Този път взривът от ентусиазъм последва след заповед номер 127 за произвеждането на редник Димба в капрал, заповед 128 за изказване на благодарност на кандидата Сим за проявена в операцията храброст и заповед 129 за ремонтиране на казармата на четвърта рота. Бригадният адютант едва успя да прибере заповедите в кожения си планшет, когато свали фуражката си, пое въздух и със скърцащ фалцет закрещя: „Бойна!… Гвардия!… С тежки!…“

И се почна… Днес беше особено неловко, защото Максим видя как по тъмните бузи на ротмистър Чачу текат сълзи. Гвардейците ревяха като бикове, тактуваха с приклади. За да не вижда и да не чува всичко това, младежът стисна по-силно очи, замуча като разярен тахорг и гласът му заглуши всички останали — във всеки случай така му се струваше. „Напред, безстрашни!“ — ревеше той, не чувайки вече никого освен себе си. Какъв идиотски текст. Сигурно някой капрал го е съчинил. Трябва безкрайно да обичаш делото си, за да влизаш в бой с такава песен. Той отвори очи и видя ято черни птици, изплашено и беззвучно мятащи се над плаца. „Диамантена броня не ще спаси теб, о, враг“…

После всичко свърши също така внезапно, както беше започнало. Бригадирът огледа строя с мътни очи, спомни си къде се намира и с хлипащ, дрезгав глас изкомандва: „Господа офицери, отведете ротите за занятия!“ Момчетата въртяха глави и шашардисано се споглеждаха. Изглежда нищо не можеха да съобразят и ротмистър Чачу два пъти трябваше да извика „равнис!“, преди редовете да придобият нужния вид. После ротата беше отведена пред помещението си и ротмистърът се разпореди:

— Първа секция ще конвоира. Останалите секции да пристъпят към занятия по разписанието. Свободни сте!

Гай строи своята секция и разпредели постовете. На Максим и редник Панди се падна да са в килията за разпити. Гай набързо му обясни задачата: да стои отдясно зад арестувания, при най-малкия опит за ставане да приложи сила, да се подчинява непосредствено на командира на бригадата, редник Панди ще бъде старши. Накратко, гледай Панди.

— Аз в никакъв случай не бих те поставил на този пост, не се полага на кандидат, но господин ротмистърът заповяда… Внимавай, Мак. Нещо не мога да го разбера господин ротмистъра… Или иска да те издигне по-бързо — много те хареса в операцията. Вчера по време на обсъждането с командирите на секции много говори за теб, ето — и в заповедта те вписа. Или пък те проверява. Защо — не знам. Може би аз съм виновен с рапорта си, може би и ти с твоите разговори. — Той озадачено огледа Максим. — Лъсни си пак ботушите, стегни колана и си сложи парадни ръкавици… ти пък нямаш, на кандидати не се полагат. Добре, тичай в склада, ама по-живо, след трийсет минути излизаме.

В склада Максим завари Панди, който сменяше счупената си кокарда.

— Гледай, капрале! — каза Панди, обръщайки се към интенданта и тупайки Максим по рамото. — Виждаш ли? Девети ден, откак момчето е в Гвардията, а вече благодарност получи. В килията заедно с мен го сложиха. Сигурно за бели ръкавички си дошъл? Дай му хубави ръкавици, капрале, той заслужава. Момчето е герой!

Капралът недоволно замърмори, започна да рови по лавиците, затрупани с муниции, хвърли на тезгяха пред Максим няколко чифта бели платнени ръкавици и пренебрежително каза:

— Герой!… Вие пред дегенератите сте герои. Разбира се, когато вътре всичко му е изгоряло от болка, само го вземеш и го пъхнеш в чувала. Тук и дядо ми, който е без ръце и без крака ще бъде герой…

Панди се обиди.

— Дядо ти щеше презглава да бяга — каза той, — ако така му бяха изскочили с два пищова… Аз вече мислех — свърши господин ротмистърът…

— „Свърши, свърши“…-мърмореше капралът. — Като ви хвърлят след половин година на южната граница, ще видим кой ще бяга презглава…

Когато излязоха от интендантството, Максим попита с възможно най-голяма почтителност (старото куче Панди много обичаше това):

— Господин Панди, защо тия дегенерати получават такива болки? И то всички наведнъж?

— От страх — отговори Панди и понижи глас, придавайки си важност. — Изроди, разбираш ли? Чети повече, Мак. Има една такава брошура „Дегенератите: кои са те и откъде са се появили“. Прочети я, иначе какъвто си глупак, такъв и ще си останеш. Само с храброст далече няма да стигнеш… — Той замълча. — Ето, ние се вълнуваме, ядосваме се или се плашим, да речем, но от това нищо ни няма, само дето ще се поизпотим или колената ще ни затреперят. А техният организъм е ненормален, изроден. Ако почнат да се сърдят на някого или се уплашат, веднага получават силни болки в главата и из цялото тяло. Разбра ли? По тази признак ги разпознаваме и, разбира се, ги задържаме… арестуваме… А ръкавичките ти са хубави, ще ми отиват ли? Как мислиш?

— На мен са ми тесни, господин Панди — оплака се Максим. — Дайте да се сменим: вземете тия, а ми дайте вашите, те вече са отпуснати.

Панди беше много доволен. Максим — също. И изведнъж си спомни как Фанк се гърчеше в колата от болка… и как го задържаха патрулиращите гвардейци. Само че от какво може да се беше изплашил Фанк? Или на кого можеше да се ядоса толкова? Та той не се вълнуваше, спокойно караше колата, подсвиркваше, много му се искаше… сигурно да запали цигара. Впрочем, той се обърна, видя патрулната кола… Или това беше после? Да, той бързаше много, а онзи фургон преграждаше пътя… Може би от това се беше ядосал? „Не, какви ги измислям? Малко ли пристъпи получават хората… А го задържаха за аварията, разбира се. Интересно обаче, кой беше той и къде ме караше. Би трябвало да намеря Фанк.“

Той лъсна ботушите си, приведе се в пълен ред пред голямото огледало, окачи на врата си автомата и в този момент Гай заповяда да се строят.

След като огледа придирчиво всички и провери дали знаят задълженията си, Гай тичешком отиде да доложи в ротната канцелария. Докато го нямаше, гвардейците поиграха на „сапун“, разказаха три истории от войнишкия живот, които Максим не разбра поради незнанието на някои специфични изрази, после другите се лепнаха за него, като настояваха да разкаже откъде се е взел толкова як — това беше станало обичайна шега в секцията, и го помолиха да свие на тръбички две монети за спомен. После от канцеларията излезе ротмистър Чачу, съпроводен от Гай. Той също огледа изпитателно всички, отдалечи се, като каза на Гай: „Води секцията, капрале!“

В щаба ротмистърът заповяда на редник Панди и на кандидат Сим да го последват, а Гай отведе останалите. Влязоха в малка стаичка с плътно закрити прозорци, вмирисана на цигарен дим. В другия край имаше огромна маса. Около нея бяха подредени меки кресла, а на стената висеше потъмняла картина, изобразяваща средновековно сражение: коне, тесни мундири, извадени саби и кълба бял пушек. На десетина крачки от масата и вдясно от вратата Максим видя желязна табуретка с дупки. Краката й бяха завинтени към пода с яки болтове.

— Застани по местата! — изкомандва ротмистърът, мина напред и седна на масата.

Панди грижливо постави Максим отдясно зад табуретката, сам застана отляво и шепнешком заповяда „Мирно!“ И двамата застинаха. Ротмистърът седеше, прехвърлил крак върху крак, пушеше и разсеяно разглеждаше гвардейците. Беше много безразличен и равнодушен, но Максим ясно чувстваше, че най-внимателно наблюдава него и само него.

После вратата зад гърба на Панди се отвори. Той мигновено направи две крачки напред, крачка вдясно и кръгом наляво. Максим също се дръпна, но съобрази, че не стои на пътя и за него това не се отнася, и затова само повече облещи очи. Все пак в тази игра за възрастни имаше нещо заразително, въпреки нейната примитивност и очевидна неуместност, предвид бедственото положение на Обитаемия остров.

Ротмистърът стана, угаси цигарата в пепелника и с леко тракане на токове поздрави бригадира, някакъв непознат цивилен и бригадния адютант с дебела папка под мишница. Бригадирът седна по средата на масата, физиономията му бе кисела и недоволна, пъхна пръст под яката си и я разхлаби. Цивилният, невзрачен дребен човек с вяло, жълтеникаво, зле обръснато лице седна до него. Прав, адютантът отвори папката, извади някакви документи и ги подаде на бригадира.

Панди постоя малко, сякаш в нерешителност, и със същите точни движения се върна на мястото си. Зад масата тихо разговаряха.

— Ще бъдеш ли днес на събранието, Чачу? — питаше бригадирът.

— Имам работа — отговори ротмистърът и запали нова цигара.

— Напразно се отказваш. Днес ще има диспут.

— Късно се сетихте. Аз вече се изказах по този повод.

— Не по най-добрия начин — меко го укори цивилният. — Освен това при промяна на обстоятелствата се променят и мненията.

— В Гвардията не е така — сухо каза ротмистърът.

— Наистина, господа — с капризен глас произнесе бригадирът. — Хайде все пак да се срещнем днес на събранието…

— Чух, че са докарали пресни скариди — без да престава да се рови в документите, съобщи адютантът. — И бира, а? Ротмистър! — подкрепи го цивилният.

— Не, господа — отказа ротмистърът. — Аз имам мнение и вече го изказах. А що се отнася до бирата… — той добави нещо неразбираемо, цялата компания се разкиска, а ротмистър Чачу с доволно изражение се облегна назад. После адютантът се наведе към бригадира и нещо му прошепна. Началникът кимна. Адютантът седна и произнесе, обръщайки се като че ли към табуретката:

— Ноле Ренаду.

Панди бутна вратата, подаде се навън и гръмко повтори в коридора:

— Ноле Ренаду.

От коридора се чу шум и в стаята влезе възрастен, добре облечен, но някак омачкан и разрошен мъж. Краката му леко се преплитаха. Панди го хвана за лакътя и го сложи да седне на табуретката. Вратата се затвори с тракане. Мъжът високо се изкашля, опря ръце в коленете си и гордо вдигна глава.

— Така-а… — провлачи бригадирът, разглеждайки документите, и изведнъж задърдори в скоропоговорка:

— Ноле Ренаду, петдесет и шест годишен, домовладелец, член на магистратурата… Така-а… Членува в клуб „Ветеран“, членска карта номер еди-кой си… (Цивилният се прозя, извади от джоба пъстро списание, сложи го на коленете си и започна да го прелиства.) — … задържан еди-кога си, еди-къде си… при обиска са иззети… така-а… Какво правехте в дом №8 на улица „Тръбачите“?

— Аз съм собственик на този дом — с достойнство каза Ренаду. — Съвещавах се със своя управител.

— Документите проверени ли са? — обърна се бригадирът към адютанта.

— Тъй вярно. Всичко е наред.

— Така-а… — каза бригадирът. — Господин Ренаду, познавате ли някой от арестуваните?

— Не — каза Ренаду и енергично тръсна глава. — Откъде накъде? Впрочем, фамилията на един… Кетшеф… Мисля, в къщата ми живее някакъв Кетшеф… Впрочем, не си спомням. Може би греша, а може би не в този дом. Имам още два блока, единият от тях…

— Извинете — прекъсна го цивилният, без да вдига поглед от списанието. — А случайно не обърнахте ли внимание какво разговаряха останалите арестувани в килията?

— Ъъъ… — провлачи Ренаду. — Да ви призная… там имате едни… ъъъ… насекоми… Та ние предимно за тях… Някакви нещо си шепнеха в ъгъла, но на мен, да си призная, не ми беше… Предпочитах да се занимая с насекомите, хе-хе!…

— Естествено — съгласи се бригадирът. — Е, какво, ние не се извиняваме, господин Ренаду. Ето ви документите, свободен сте. Началникът на конвоя! — повиши глас той.

Панди разтвори вратата и извика:

— Началникът на конвоя, при бригадира!

— За никакви извинения не може да става дума — важно произнесе Ренаду. — Виновен съм само аз, никой друг… И дори не аз самият, а проклетото ми наследство… Ще разрешите ли? — обърна се той към Максим, сочейки масата, на която лежаха документите.

— Седете — тихо нареди Панди.

Влезе Гай. Бригадирът му предаде документите, заповяда да бъде върнато на господин Ренаду иззетото имущество и господин Ренаду беше освободен.

— В провинция Айю — замислено произнесе цивилният — има обичай: от всеки изрод, имам предвид легалните изроди, при арест се взима данък… доброволна вноска в полза на Гвардията.

— При нас това не е прието — хладно отбеляза бригадирът. — Според мен това не е законно… Доведете следващия — заповяда той.

— Раше Мусаи — каза адютантът.

— Раше Мусаи — повтори Панди в отворената врата.

Раше Мусаи се оказа мършаво, съвсем измъчено човече, облечено в домашен халат и само с един чехъл. Едва успя да седне и бригадирът, цял почервенял, кресна: „Значи се криеш, мерзавецо?“ — на което Раше Мусаи започна многословно и объркано да обяснява, че съвсем не се крие, че има болна жена и три деца, че не е плащал за квартирата си, че вече два пъти са го задържали и освобождавали, че работи в мебелната фабрика и за нищо не е виновен. И Максим вече очакваше, че и този ще го освободят, когато бригадирът изведнъж стана и обяви, че Раше Мусаи, четиридесет и две годишен, работник, женен, два пъти задържан, съгласно закона за профилактиката се осъжда на седем години превъзпитание и забрана за живеене в централните райони. Приблизително минута Раше Мусаи осмисляше тази присъда, след което се разигра ужасна сцена. Нещастният мебелист плачеше, несвързано молеше за прошка, мъчеше се да падне на колене и продължи да вика и стене, докато Панди го влачеше към коридора. Максим отново усети колко внимателно го наблюдава ротмистър Чачу.

— Киви Попшу — каза адютантът.

През вратата изблъскаха як юноша с обезобразено от някаква кожна болест лице. Младежът се оказа крадец рецидивист, беше хванат на местопрестъплението и се държеше едновременно и нагло, и подмазвачески. Ту молеше господа началниците да не го осъждат на страшна смърт, ту изведнъж истерично започваше да се киска, разказваше вицове и истории от живота си, които всеки път започваха еднакво: „Влизам веднъж в една къща…“ Не даваше на никого да проговори. Бригадирът, след няколко неуспешни опита да попита нещо, се облегна назад и възмутено се огледа. Ротмистър Чачу каза с равен глас:

— Кандидат Сим, затвори му устата…

Максим не знаеше как се затваря уста, затова просто хвана Киви Попшу за рамото и го тръсна. Челюстите на младока изтракаха, той си прехапа езика и млъкна. Тогава цивилният, който отдавна наблюдаваше с интерес арестувания, произнесе: „Този ще го взема. Става.“ „Прекрасно!“ — каза бригадирът и заповяда да върнат Киви Попшу в килията.

Когато изведоха младежа, адютантът каза:

— Дотук бяха боклуците. Сега идва ред на групата.

— Почнете направо от ръководителя — посъветва ги цивилният. — Как се казваше? Кетшеф ли?

Адютантът погледна в папката и каза:

— Гел Кетшеф.

Въведоха познат — кльощавия човек с бялата престилка. Беше с белезници и затова държеше ръцете си неестествено протегнати напред. Очите му бяха червени, лицето подпухнало. Седна и се загледа в картината над главата на бригадира.

— Вие се казвате Гел Кетшеф? — попита бригадирът.

— Да.

— Зъболекар ли сте?

— Бях.

— В какви отношения сте със зъболекаря Гоби?

— Купих неговата практика.

— Защо тогава не практикувате?

— Продадох кабинета.

— Защо?

— Поради затруднения — каза Кетшеф.

— В какви отношения се намирате с Орди Тадер?

— Тя е моя жена.

— Имате ли деца?

— Имах. Син.

— Къде е той сега?

— Не знам.

— С какво се занимавахте през войната?

— Воювах.

— Къде? Като какъв?

— На югозапад. Отначало като началник на полева болница, после като командир на пехотна рота.

— Раняван ли сте? Ордени имате ли?

— Да.

— Защо решихте да се заемете с противодържавна дейност?

— Защото в историята на света не е имало по-отвратителна държава — каза Кетшеф. — Защото обичах жена си и детето си. Защото убихте моите приятели и развратихте моя народ. Защото винаги съм ви ненавиждал. Достатъчно ли е?

— Достатъчно — спокойно каза бригадирът. — Повече от достатъчно. Кажете по-добре колко ви плащат хонтийците? Или на вас ви плаща Пандея?

Човекът с бялата престилка се засмя със страшен мъртвешки смях.

— Приключвайте тази комедия, бригадире — каза той. — За какво ви е всичко това?

— Вие ли сте ръководител на групата?

— Да. Бях.

— Кого от членовете на организацията можете да назовете?

— Никого.

— Сигурен ли сте? — изведнъж попита цивилният.

— Да.

— Вижте, Кетшеф — меко каза цивилният, — вие сте в крайно тежко положение. Ние знаем за групата ви всичко. Известни ни са дори връзките й. Би трябвало да разбирате, че тази информация сме получили от някакво лице, и сега само от вас зависи как ще се казва това лице — Кетшеф или другояче…

Кетшеф мълчеше с наведена глава.

— Вие! — кресна ротмистър Чачу. — Вие, бивш кадрови офицер! Разбирате ли какво ви се предлага? Не живота, массаракш! Честта!

Кетшеф отново се засмя, закашля се, но нищо не каза. Максим чувстваше, че този човек от нищо не се бои — нито от смърт, нито от позор. Той е надживял всичко. Вече се смята за мъртъв и опозорен… Бригадирът погледна цивилния, който поклати глава. Бригадирът сви рамене, стана и обяви, че Гел Кетшеф, петдесетгодишен, женен, зъболекар, въз основа на закона за охрана на общественото здраве се осъжда на унищожаване. Срок за изпълнение на присъдата — четиридесет и осем часа. Тя може да бъде отменена в случай, че осъденият се съгласи да даде показания.

Когато изведоха Кетшеф, бригадирът недоволно каза на цивилния.

— Не те разбирам. Според мен той разговаряше много охотно. Типичен бъбривец — според вашата собствена класификация. Не разбирам…

Цивилният се засмя:

— Точно затова, приятелю, ти все още командваш бригада, а аз… аз съм си аз.

— Все едно — обидено каза бригадирът. — Ръководител на група… склонен към философстване… Не разбирам.

— Приятелю — каза цивилният, — виждал ли си някога философстващ покойник?

— А, глупости.

— И все пак?

— Да не би ти да си виждал? — попита бригадирът.

— Да, току-що — тежко каза цивилният. — И забележи, не за пръв път… Аз съм жив, той е мъртъв — за какво да разговаряме? Нали така беше писал Верблибен?

Ротмистър Чачу изведнъж се изправи, приближи се плътно до Максим и изсъска в лицето му отдолу нагоре:

— Как стоиш, кандидате? Къде гледаш? Миррно! Погледа напред! Не върти очи!

Няколко секунди, дишайки шумно, той разглеждаше Максим. Зениците му бясно се разширяваха и свиваха. После се върна на мястото си и запали цигара.

— Така — каза адютантът. — Останаха Орди Тадер, Мемо Грамену и още двама, които отказаха да съобщят имената си.

— Дайте от тях и да започнем — предложи цивилният.

— Номер седемдесет и три-тринайсет — каза адютантът.

Номер седемдесет и три-тринайсет влезе и седна на табуретката. Също бе с белезници, въпреки че едната му ръка беше протеза. Бе сух, жилест човек с болезнено пълни и подпухнали от прехапване устни.

— Името ви? — поинтересува се бригадирът.

— Кое точно? — весело попита едноръкият.

Максим дори трепна: беше сигурен, че арестантът ще мълчи.

— Много ли имате? Тогава кажете истинското.

— Понастоящем името ми е седемдесет и три-тринайсет.

— Така-а… Какво правехте в апартамента на Кетшеф?

— Лежах в безсъзнание. За ваше сведение, това ми се удава много добре. Искате ли да ви покажа?

— Не си правете труда — каза цивилният. Беше много зъл. — Това умение ще ви потрябва по-нататък.

Едноръкият изведнъж се разхили. Смееше се гръмко и звънко, младежки и Максим с ужас разбра, че той се смее искрено. Хората зад масата мълчаливо, като парализирани, слушаха този смях.

— Массаракш! — каза най-сетне едноръкият, бършейки с рамо сълзите си. — Ама че заплаха! Впрочем, вие сте още млад. След преврата всички архиви бяха изгорени, вие дори не подозирате колко сте издребнели. Беше голяма грешка да се унищожат старите кадри. Те щяха да ви научат да се отнасяте към задълженията си спокойно. Вие сте прекалено емоционален. Прекалено много мразите. Вашата работа трябва да се върши по възможност сухо, чиновнически — за пари. Това прави на подследствения огромно впечатление. Ужасно е, когато те изтезава не враг, а чиновник. Ето, вижте лявата ми ръка. Отрязаха ми я за три сеанса специалистите на негово императорско величество и всеки акт се съпровождаше с обширна преписка. Палачите вършеха тежка, неблагодарна работа, беше им скучно, те режеха ръката ми и псуваха нищожните си заплати. И мен ме беше страх. Само с огромно усилие на волята се удържах тогава от празно дрънкане. А сега… Та аз виждам как ме ненавиждате. Вие мен, аз вас. Прекрасно! Но вие ме мразите по-малко от двадесет години, а аз вас — повече от тридесет. Вие тогава още сте ходили прав под масата и сте изтезавали котки, младежо…

— Ясно — каза цивилният. — Старо куче. Мислех, че всички сте изклани.

— Не се и надявайте — възрази едноръкият. — Би трябвало все пак да се ориентирате в света, в който живеете. Вие си въобразявате, че старата история е свършила и сте започнали нова… Ужасно невежество, тъй че няма за какво да разговаряме…

— Според мен достатъчно — каза бригадирът, обръщайки се към цивилния.

Онзи бързо написа нещо върху списанието и го даде на бригадира, за да го прочете. Последният се учуди, попипа с пръсти брадичката си и подозрително изгледа цивилния. Онзи се усмихваше. Тогава бригадирът вдигна рамене и се обърна към ротмистъра.

— Свидетелю Чачу, как се държа обвиняемият по време на ареста?

— Въргаляше се на пода — мрачно отговори ротмистърът.

— Тоест, не е оказал съпротива… Така-а…

Бригадирът помисли още малко, стана и обяви при съдията:

— Обвиняемият номер седемдесет и три-тринайсет се осъжда на смърт, срок за изпълнение на присъдата не се определя, до нейното изпълнение обвиняемият подлежи на възпитателна работа.

Върху лицето на ротмистър Чачу се появи презрително недоумение, а едноръкият, когато го извеждаха, тихичко се смееше и клатеше глава, сякаш искаше да каже: „Виж ти!“

После беше въведен номер седемдесет и три-четиринайсет. Оказа се същият, който тогава крещеше и се гърчеше на пода. Беше изпълнен със страх, но се държеше предизвикателно. Още от прага извика, че няма да отговаря и не желае снизхождение. И наистина мълча, не отговори нито на един въпрос, дори на питането на цивилния не се ли оплаква от лошо отношение. Бригадирът погледна към цивилния и въпросително измуча. Онзи каза: „Да, при мен.“ Изглеждаше много доволен.

После бригадирът прерови останалите документи и рече:

— Елате, господа, да хапнем нещо. Невъзможно е иначе…

Съдът се оттегли, на Максим и Панди разрешиха да стоят свободно. Когато ротмистърът също излезе, Панди възмутено каза:

— Видя ли ги, гадовете? По-лоши от змии, ей богу! Най-важното кое е? Ако не ги болеше главата, как тогава щеше да разбереш, че са дегенерати, а? Страх ме е да помисля какво можеше да стане тогава…

Максим замълча. Не му се говореше. Картината на света, която само преди денонощие изглеждаше толкова логична и отчетлива, сега се разми, изгуби очертания. Впрочем, Панди не се нуждаеше от отговор. След като си свали ръкавиците, за да не ги изцапа, извади от джоба кесийка с бонбончета, почерпи Максим и започна да разправя как не можел да понася тоя пост. Първо, страх го било да не се зарази от дегенератите. Второ, някои от тях, като едноръкия, например, се държали направо толкова нагло, че едвам се сдържал да не им тресне един. Веднъж той така търпял, търпял, пък фраснал някакъв, после едва не го разжалвали в кандидат. Благодарение на господин ротмистъра, който го защитил, получил само двадесет денонощия арест и още четиридесет без отпуск…

Максим смучеше бонбонки, слушаше с половин ухо и мълчеше. „Ненавист — мислеше той. — Тези ненавиждат онези, те пък ненавиждат тези. За какво? Много отвратителната държава… Защо? Откъде му е дошло наум? Развратили народа… Как? Какво може да означава това? И този цивилен… Не е възможно да намекваше за мъчения. Това е било отдавна, в средните векове… но не само тогава. Може би тази държава е фашистка? Массаракш! Какво всъщност представлява фашизмът? Агресия, расова теория, геноцид. Гилтер… не, Гилмер… Да-да, теорията за расовото превъзходство, масово унищожение, геноцид, завладяване на света… лъжата, издигната в принцип на политиката, държавна лъжа — това добре го помня, това ме порази най-много. Според мен тук не е същото. Гай да е фашист? А Рада? Не, тук е друго — последствия от войната, очевидна жестокост на нравите, като следствие от тежкото положение. Болшинството се стреми да унищожи опозицията на малцинството. Смъртно наказание, възпитателна работа… За мен това е отвратително и как иначе? А какво всъщност представлява опозицията? Да, те ненавиждат съществуващия строй. Но какво конкретно вършат? За това нито дума не беше казана. Странно… Сякаш съдиите предварително се бяха договорили с разпитваните, а обвиняемите нямат нищо против. Май на това прилича. Обвиняемите се стремят да разрушат системата за противобалистична защита, на съдиите това им е добре известно. Обвиняемите знаят това. Всички запазват убежденията си, няма за какво да говорят и остава само да бъдат оформени официално установилите се отношения. Един да бъде унищожен, друг отива на превъзпитателна работа, трети… трети го прибира цивилния. Сега би било добре да разбере каква връзка съществува между болната глава и пристрастието към опозиция. Защо само изродите се стремят да разрушат системата ПБЗ? И дори не всеки от тях.“

— Господин Панди — каза той, — всички хонтийци ли са дегенерати, не сте ли чували?

Панди дълбоко се замисли.

— Как да ти… разбираш ли — произнесе най-после той. — Ние предимно се занимаваме с тия дегенерати, дето са в градовете, или с дивите, в горите. А какво е в Хонти, или да речем, някъде другаде — това сигурно армейците го учат. Главното, което трябва да знаеш е, че хонтийците са най-злите външни врагове на нашата държава. Преди войната ни се подчиняваха, а сега злобно отмъщават… Толкоз. Разбра ли?

— Горе-долу — отговори Максим и Панди веднага го смъмри: в Гвардията така не се отговаря. Само „тъй вярно“ или „съвсем не“, а „горе-долу“ е цивилен отговор, на сестричката на капрала можеш така да отговаряш, а тук е служба, тук така не бива.

Може би още дълго щеше да разсъждава, темата беше благодарна и близка до сърцето му. Слушателят беше внимателен и почтителен, но тогава се върнаха господа офицерите. Панди млъкна по средата на думата, прошепна „мирно“, след като направи няколко движения между масата и желязната табуретка и застина. Максим също замръзна.

Господа офицерите бяха в прекрасно настроение. Ротмистър Чачу гръмко и пренебрежително разказваше как през осемдесет и четвърта лепели сурово тесто направо върху нажежената броня и чак си облизвали пръстите после. Бригадирът и цивилният възразяваха, че гвардейският дух си е гвардейски дух, но кухнята на Гвардията трябва да бъде на висота и колкото по-малко консерви, толкова по-добре. Адютантът, притворил очи, изведнъж започна да цитира някаква готварска книга, всички млъкнаха и доста дълго го слушаха със странно умиление, изписано на лицата им. После адютантът се задави със слюнка, закашля се, а бригадирът въздъхна и каза:

— Да, господа… трябва обаче да свършваме.

Адютантът, все още кашляйки, отвори папката, погледна вътре и задавено произнесе:

— Орди Тадер.

И влезе жената, все така бледа и почти прозрачна като вчера, сякаш още беше в безсъзнание, но когато Панди по навик протегна ръка, за да я хване за лакътя и да я сложи да седне, тя се дръпна рязко, като от змия, и на Максим му се стори, че ще го удари. Не го направи, ръцете й бяха сковани, само отчетливо произнесе:

— Не ме пипай, лакей! — заобиколи табуретката и седна.

Бригадирът й зададе обичайните въпроси. Тя не отговори. Цивилният й напомни за мъжа, за детето, но тя и на него не отговори. Седеше изправено, Максим не виждаше лицето й, само напрегнатата тънка шия под разрошените светли коси. После тя изведнъж каза със спокоен нисък глас:

— Вие всички сте оглупели тъпанари. Убийци. Всички ще умрете. Теб, бригадире, не те познавам, виждам те за пръв и последен път — ти ще умреш от ужасна смърт. Не от моята ръка, за съжаление, но от много, много гадна смърт. И ти, свиньо полицейска, също. Двама като теб пречуках сама. Бих те убила сега, бих се добрала до теб, ако не бяха тия подлеци зад гърба ми…

Тя си пое дъх:

— И ти, черна мутро, пушечно месо, палачо, също ще ни паднеш в ръцете. Но ти ще умреш просто. Гел не уцели, но аз познавам хора, които ще те улучат.

Не я прекъсваха, слушаха я внимателно. Човек можеше да си помисли, че са готови да я слушат часове. Тя изведнъж стана, направи крачка към масата, но Панди я хвана за рамото и я запрати обратно на седалката. Тя с всички сили плю, но плюнката не долетя до масата и тогава жената изведнъж се отпусна и заплака. Известно време всички я гледаха. После бригадирът стана и я осъди на унищожаване в срок от четиридесет и осем часа. Панди хвана лакътя й и я изблъска навън, а цивилният силно потърка ръце, усмихна се и каза на бригадира:

— С тази ни провървя. Чудесно прикритие.

А бригадирът му отговори:

— Благодари на ротмистъра.

Ротмистър Чачу каза само: „Стига!“ — и всички замълчаха.

Адютантът повика Мемо Грамену. С него изобщо не се церемониха. Това беше човекът, който стреля в коридора. Всичко беше ясно: при ареста беше оказал въоръжена съпротива и дори не му задаваха въпроси. Седеше огромен, прегърбен — и докато бригадирът четеше присъдата, равнодушно гледаше тавана, разтриваше с лявата си ръка дясната, чиито изкълчени пръсти бяха омотани с парцали. Максим почувства в него някакво противоестествено спокойствие, някаква делова увереност, студено равнодушие към ставащото, но не успя да се ориентира в чувствата си.

Грамену още не беше изведен, а адютантът вече с облекчение прибираше документите в папката, бригадирът и цивилният започнаха разговор за етапите на произвеждане в чин, а ротмистър Чачу се приближи до Панди и Максим и им заповяда да си вървят. В прозрачните му очи Максим прочете подигравка и заплаха, но не искаше да мисли за това. С някакво отчуждено любопитство и съчувствие той си представяше човека, на когото предстои да убие жената. Това беше чудовищно, невъзможно, но някой трябваше да го направи в близките четиридесет и осем часа…

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.