събота, 2 февруари 2013 г.

Избрани моменти от "Фермата" на Джордж Оруел - част 1


Това беше в началото на март. През следващите три месеца кипеше оживена подривна дейност. Речта на Майора бе обогатила по-интелигентните обитатели на фермата със съвършено нови възгледи за живота. Те не знаеха кога ще избухне Бунтът, предречен от Майора, нямаха никакво основание да мислят, че това ще стане, докато са живи, но ясно съзнаваха, че е техен дълг да се подготвят за него. Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните. Измежду тях се отличаваха два Млади шопара — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски шопар, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер. Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.
Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите. В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“ Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма. Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“
— Не — отговори твърдо Объл. — В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.
— А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.
— Другарко — рече Объл, — тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?
Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.
Прасетата се бореха още по-упорито, за да опровергаят лъжите, разпространявани от Мойсей, питомния гарван. Мойсей, любимецът на мистър Джоунс, беше шпионин и доносник, но и изкусен оратор. Твърдеше, че знае за съществуването на някаква тайнствена страна, наречена Захарната планина, където всички животни отивали след смъртта си. Разправяше, че се намирала нейде високо в небето, малко над облаците. Там всеки ден било неделя, детелината растяла през цялата година, а по живите плетове имало бучки захар и кюспе от ленено семе. Животните мразеха Мойсей, защото разказва приказки, а не работи, но някои от тях вярваха в Захарната планина и прасетата трябваше много да спорят, за да ги убедят, че такова място няма.
Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъствуваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.
А както се оказа, Бунтът бе осъществен много по-рано и по-лесно, отколкото някой бе очаквал. През изминалите години мистър Джоунс, макар и жесток господар, се беше проявявал като добър стопанин, но напоследък бе изпаднал в беда. Много се беше обезкуражил, след като загуби пари в един съдебен процес, и започна да пие повече, отколкото трябва. Понякога дни наред мързелуваше, седнал на креслото си в кухнята — четеше вестници, пиеше и от време на време даваше на Мойсей трошички хляб, потопени в бира. Работниците му бяха лениви и недобросъвестни, нивите бяха пълни с плевели, покривите на сградите трябваше да се постегнат, живите плетове бяха запуснати, а животните — недохранени.
Дойде юни и тревата бе почти готова за косене. Вечерта срещу Еньовден, който се падаше в събота, мистър Джоунс отиде в Уилингдън и така се напи в „Червеният лъв“, че се прибра чак в неделя по обяд. Работниците бяха издоили кравите рано сутринта и после бяха отишли на лов за зайци, без да се погрижат да нахранят животните. Щом се върна, мистър Джоунс веднага заспа на дивана в гостната, покрил лицето си с вестник „Световни новини“, и когато се свечери, животните още не бяха нахранени. Накрая не изтраяха да стоят гладни. Една от кравите разби с рога вратата на хамбара и животните наченаха чувалите. Точно тогава мистър Джоунс се събуди. След миг той и четиримата му помощници бяха в хамбара с камшици в ръце и нанасяха удари във всички посоки. Изгладнелите животни не можаха да понесат това. Те дружно се нахвърлиха върху мъчителите си, макар да нямаха никаква предварителна уговорка. Джоунс и хората му изведнъж попаднаха под рогата и копитата. Положението се беше изплъзнало от ръцете им. Никога не бяха виждали животни да се държат така и при този неочакван Бунт на съществата, дето бяха свикнали да бият и малтретират както си искат, те едва не обезумяха от страх. След секунда-две се отказаха от всякакви опити за защита и си плюха на петите. Миг по-късно и петимата бягаха в надпревара по коларския път, който водеше до шосето, а животните ги преследваха победоносно.
Мисис Джоунс погледна от прозореца на спалнята, видя какво става, бързо нахвърля няколко вещи в една голяма пътна чанта и се измъкна от фермата по друг път. Мойсей скочи от пръчката си, плесна с криле след нея и изграка силно. Междувременно животните бяха изгонили Джоунс и хората му на шосето и бяха затръшнали портата с петте резета зад гърба им. И така, още преди да осъзнаят какво става, Бунтът беше доведен до успешен край — Джоунс бе прогонен и фермата беше тяхна.
Няколко минути животните просто не можеха да повярват на късмета си. Първата им реакция беше да препуснат дружно и да обиколят фермата, сякаш за да се уверят, че никъде не се е скрило човешко същество; сетне се върнаха в галоп при стопанските сгради, за да изтрият и последните следи от омразното владичество на Джоунс. Нападнаха сайванта — юздечките, халките за ноздри, синджирите на кучетата, ужасните ножове, с които мистър Джоунс кастрираше прасетата и агнетата, всичко бе хвърлено в кладенеца. Юздите, оглавниците, наочниците и унизителните торби за зоб бяха запокитени на сметището, което гореше на двора. Същото се случи и с камшиците. Всички животни заскачаха от радост, когато видяха, че камшиците изчезват в пламъците. Объл хвърли в огъня и панделките, с които в пазарни дни обикновено украсяваха гривите и опашките на конете.
— Панделките, както и дрехите — заяви той, — трябва да се смятат за отличителен белег на хората. Всички животни трябва да ходят голи.
Щом чу тези думи, Оувес донесе сламената шапчица, която му слагаха през лятото, за да пази ушите му от мухите, и я хвърли в огъня при другите неща.
За много кратко време животните унищожиха всичко, което им напомняше за мистър Джоунс. Тогава Наполеон ги поведе обратно към хамбара и им раздаде двойна порция фураж, а на кучетата — по две бисквити. После седем пъти изпяха тичешком „Добитък английски“ от начало до край, а сетне се приготвиха за сън и спаха както никога преди.
Но по навик се събудиха в зори и понеже изведнъж си спомниха прекрасното нещо, което се беше случило, дружно препуснаха към пасището. Насред пасището имаше една могилка, откъдето се виждаше по-голямата част от фермата. Животните се втурнаха към върха й и се огледаха наоколо в ясната утрин. Да, тяхно беше — всичко, което виждаха, бе тяхно! Опиянени от тази мисъл, те подтичваха в кръг и скачаха високо от възбуда. Въргаляха се сред росата, хрупаха вкусната лятна трева, подритваха буци черна пръст и вдъхваха прекрасния им аромат. После направиха една обиколка, за да огледат цялата ферма, и с нямо възхищение съзерцаваха орницата, ливадата, овощната градина, езерцето и горичката. Струваше им се, че никога не са ги виждали, и дори сега им бе трудно да повярват, че всичко е тяхно.
Сетне в колона по един се върнаха при стопанските сгради и мълчаливо спряха пред господарската къща. И тя беше тяхна, но те се страхуваха да влязат вътре. Ала след миг Объл и Наполеон бутнаха вратата с плещи и животните се заточиха в индийска нишка, пристъпвайки безкрайно внимателно от страх да не развалят нещо. Обходиха на пръсти стаите, боязливо шептяха и с някакво благоговение се взираха в смайващия разкош, в леглата с пухените дюшеци, в огледалата, в тапицирания с конски косъм диван, в дебелия килим и литографията на кралица Виктория, закачена над камината в гостната. Точно слизаха по стълбите, когато забелязаха, че Моли я няма. Върнаха се и видяха, че е останала в най-хубавата спалня. Беше взела една синя панделка от тоалетката на мисис Джоунс, държеше я до рамото си и съвсем глупаво се любуваше на образа си в огледалото. Другите остро я порицаха и излязоха. Няколкото свински бута, които висяха в кухнята, бяха изнесени, за да ги погребат, а Оувес проби с копито бъчвичката бира в килера, но иначе всичко в къщата остана непокътнато. На място се взе единодушно решение господарската къща да бъде запазена като музей. Всички се съгласиха, че никой не бива да живее в нея.
Животните закусиха, а после Объл и Наполеон отново ги събраха да им говорят.
— Другари — рече Объл, — сега е шест и половина и ни чака дълъг ден. Днес почваме да прибираме сеното. Но първо трябва да свършим нещо друго.
Тогава прасетата признаха, че през последните три месеца са се научили да четат и пишат от един стар буквар на децата на мистър Джоунс, който бил изхвърлен на бунището. Наполеон изпрати да донесат кофи с черна и бяла боя и ги поведе към портата с петте резета, откъдето се излизаше на пътя. После Объл, защото той пишеше най-добре, мушна една четка в копитото си и заличи думите „Старото имение“ от най-горното резе на портата и на тяхно място изписа „Ферма на животните“. Така щеше да се казва тя отсега нататък. Сетне се върнаха при стопанските сгради и Объл и Наполеон наредиха да се донесе стълба, която подпряха на голата стена на големия обор. Обясниха, че с разработките си от последните три месеца прасетата са успели да сведат принципите на анимализма до седем заповеди. Сега тези седем заповеди щяха да бъдат изписани на стената; те щяха да представляват неизменният закон, съобразно с който всички животни от фермата трябваше да живеят занапред. С известни затруднения (понеже не е лесно за едно прасе да запази равновесие на стълба) Объл се покатери горе и се залови за работа, а няколко стъпала под него Квик държеше кофата с боя. Заповедите бяха изписани върху намазаната с катран стена с големи бели букви, които се четяха от трийсет метра разстояние. Те гласяха следното:
СЕДЕМ ЗАПОВЕДИ
1. Всяко двуного е враг.
2. Всяко четириного или хвъркато е приятел.
3. Никое животно да не носи дрехи.
4. Никое животно да не спи в легло.
5. Никое животно да не пие алкохол.
6. Никое животно да не убива друго животно.
7. Всички животни са равни.
Бяха написани прегледно и като изключим това, че „приятел“ беше написано „преятел“ и едно от „с“-тата беше обърнато наопаки, правописът беше безупречен. Объл ги прочете на глас заради неграмотните. Всички животни закимаха, за да изразят пълното си одобрение, а по-умните веднага взеха да учат заповедите наизуст.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.