Срещу течението

   Здрачаваше се . В двора прислужниците започнаха да палят фенерите , а веселата сбирка продължаваше със същия ентусиазъм . Усмихнат след обилното ядене , домакинът се обърна към Монаха :

   - Кажете ми , приятелю , защо напоследък отпращате всички хора , които идват при вас дори за съвет ? Вие бяхте някога известен със своята школа ! Нима за миг не искате да се върнете към това ?

   - Какъв би бил смисъла да се връщам към нещо изживяно – уморено отвърна Монаха. - Узрялата същност не се стреми към изживявания , от които вече е почерпила есенцията …

   - И колко спокойно го казвате ! Наистина сте странен , дори и за мен, който ви познава вече толкова време .

   Монахът прокара ръка през косата си и каза :

   - Знаете добре в какъв свят обитаваме . В школата ми имаше табела , с която посрещах всички желаещи да се запишат . Тя гласеше : ” Нагоре , срещу течението , се стига до собственото просветление .” Това означава, че опиталият ще има усещане за вечността , ако подражава на шарана, който с неотклонно упорство потегля всяка година срещу течението .  

Дефектните машини и завода ( От филма “Среднощен експрес” )

Любим момент от този филм : главният герой бе изпратен в клиника за душевно болни . Там имаше един от болните, който срещайки нашия човек непрекъснато му повтаряше “Тук Бог изпраща своите дефектни машини , ние сме дефектни машини” . Накрая на Били Хейз ( главният герой ) му омръзна и в един прекрасен ден му отвърна : “Аз не съм дефектна машина, аз съм от завода , където произвеждат машините” !

Избрани моменти от "Фермата" на Джордж Оруел - част 4

От едната злоба човеците се правеха, че не вярват Объл да е разрушил мелницата; твърдяха, че се е срутила, защото стените били много тънки. Животните знаеха, че не е така. Все пак беше решено този път да направят стените близо метър дебели, а не петдесет сантиметра както преди, което означаваше да съберат много повече камъни. Дълго време кариерата бе затрупана от преспи сняг и бе невъзможно да се работи. После, докато трая сухият студ, беше отбелязан известен напредък, но с цената на мъчителен труд и животните, за разлика от първия път, нямаха голяма надежда да успеят. Все им беше студено и често бяха гладни. Само Оувес и Люсерна не падаха духом. Квик държеше прекрасни речи за възвишената радост от труда, но животните се вдъхновяваха повече от силата на Оувес и от неизменния му девиз: „Ще работя още по-усилено!“

През януари храната взе да не достига. Зърнената дажба намаля неимоверно и бе съобщено, че за компенсация ще има допълнителна дажба картофи. Тогава се разбра, че по-голямата част от картофената реколта е измръзнала в складовете, защото не е била покрита добре. Картофите бяха омекнали и потъмнели и малко от тях ставаха за ядене. Дойде време, когато животните с дни наред не хапваха друго освен плява и цвекло. Изглежда, ги заплашваше гладна смърт.

Беше жизненонеобходимо този факт да се скрие от света. Окуражени от рухването на мелницата, хората измисляха нови лъжи за Фермата на животните. Пак плъзнаха слухове, че обитателите й умират от глад и болести, че непрекъснато се бият помежду си и са стигнали до канибализъм и детеубийства. Наполеон добре разбираше какви лоши последици би имало, ако се разчуе истината за продоволственото положение на фермата, и реши да използува мистър Уимпър, за да разпространи лъжливи сведения за благоденствие. До този момент животните почти не бяха общували с Уимпър при седмичните му посещения; сега обаче няколко избраници, предимно овце, бяха инструктирани уж случайно да подхвърлят в негово присъствие, че дажбите им са увеличени. Освен това Наполеон нареди полупразните сандъци в хамбара да се напълнят с пясък почти догоре, а сетне да се покрият с останалото зърно и брашно. Под някакъв удобен предлог преведоха Уимпър през хамбара и му дадоха възможност да зърне сандъците. Успяха да го измамят и той продължи да донася на външния свят, че във Фермата на животните няма недостиг на храна.

Въпреки всичко към края на януари стана ясно, че ще се наложи да търсят зърно отнякъде. Тези дни Наполеон рядко се появяваше сред животните и прекарваше времето си в господарската къща, чиито врати се охраняваха от свирепи кучета. Когато все пак се покажеше, това ставаше много официално — бе плътно заобиколен от шест кучета, които ръмжаха, ако някой се приближеше повечко. Наполеон често не се появяваше и в неделя сутрин, а издаваше заповедите си посредством пратеник и това обикновено беше Квик.

Една неделна утрин Квик съобщи, че кокошките, които току-що бяха почнали да снасят отново, трябва да предадат яйцата си. С помощта на Уимпър Наполеон бил подписал спогодба да доставя по четиристотин яйца седмично. С парите от тях щели да купят зърно и брашно, за да се прехранват до лятото, когато условията щели да бъдат по-благоприятни.

Щом чуха заповедта, кокошките надигнаха страшна врява. По-рано ги бяха предупредили, че може да им поискат такава жертва, но те не бяха повярвали, че това наистина ще се случи. Тъкмо приготвяха снесените яйца за пролетното мътене и затова протестираха, че да им ги отнемат сега, е равносилно на убийство. За пръв път от изгонването на Джоунс ставаше нещо, което напомняше бунт. Водени от три ярки, порода „Черна минорка“, кокошките направиха решителен опит да потъпчат желанията на Наполеон. Те подхвръкваха и кацаха на мертеците, откъдето снасяха яйцата си, които падаха на пода и се счупваха. Наполеон реагира бързо и безжалостно. Нареди да се спрат дажбите на кокошките и постанови, че ако някое животно им даде дори зрънце жито, ще бъде наказано със смърт. Кучетата се грижеха заповедите да се изпълняват. Кокошките издържаха пет дни, после се предадоха и се върнаха при полозите си. Междувременно девет бяха умрели от глад. Труповете им бяха погребани в овощната градина и бе оповестено, че причина за смъртта им е болестта кокцидиоза. Уимпър не научи нищо за случилото се, яйцата биваха предавани редовно и някаква бакалска кола идваше във фермата веднъж седмично, за да ги отнесе.

През всичкото това време никой не беше виждал Объл. Носеха се слухове, че се криел в една от съседните ферми — или в Мечи лес, или в Лиси рид. Сега Наполеон бе в малко по-добри отношения със собствениците им, отколкото преди. На двора имаше една купчина дървен материал, който стоеше там от десет години, когато прочистваха буковата горичка. Вече беше достатъчно изсъхнал и Уимпър посъветва Наполеон да го продаде; и мистър Пилкингтън, и мистър Фредерик много искаха да го купят. Наполеон се колебаеше кого да избере и все не можеше да реши. Животните забелязаха как щом решеше да се споразумее с Фредерик, биваше оповестено, че Объл се крие в Мечи лес, а ориентираше ли се към Пилкингтън, тогава се заявяваше, че предателят е в Лиси рид.

Неочаквано рано напролет всички разбраха нещо много обезпокоително. Нощем Объл тайно идвал във фермата! Животните бяха толкова разтревожени, че дори сън не ги ловеше. Приказваше се, че всяка нощ се промъквал и скриван от мрака, вършел какви ли не поразии. Крадял от зърното, обръщал ведрата с мляко, чупел яйцата, изпотъпквал лехите с разсад, изгризвал кората на плодните дръвчета. Щом нещо се объркаше, обикновено го приписваха на Объл. Ако се счупеше прозорец или се запушеше тръба, винаги се намираше някой да каже, че Объл е идвал през нощта да злосторничи, а когато изчезна ключът от склада, цялата ферма беше убедена, че Объл го е хвърлил в кладенеца. Колкото и да е странно, всички продължиха да вярват в това дори когато загубеният ключ бе открит под един чувал с брашно. Кравите единодушно твърдяха, че Объл се промъквал в обора и ги доял, докато спели. Говореше се също така, че плъховете, които през зимата бяха създавали доста неприятности, са в съюз с него.

Един ден Наполеон заповяда да се направи пълно разследване на вражеските действия. Заобиколен от кучетата си, той тръгна и внимателно ревизира стопанските сгради, а останалите животни го следваха на почетно разстояние. На всеки няколко крачки Наполеон спираше и душеше земята да открие следи от стъпките на Объл, които можел да познае по миризмата. Подуши всяко кътче — в хамбара, в обора, в курника, в зеленчуковата градина — и почти навсякъде откри дирите на Объл. Той приближаваше зурлата си до земята, подушваше дълбоко пет-шест пъти и страховито възкликваше: „Объл! Бил е тук! Съвсем ясно усещам миризмата му!“, а при споменаване на името Объл кучетата изръмжаваха и се озъбваха така, че смразяваха кръвта.

Животните бяха много наплашени. Струваше им се, че Объл упражнява някакво невидимо влияние, проникващо във въздуха наоколо им и застрашаващо ги по всевъзможни начини. Вечерта Квик ги събра и с разтревожено лице им каза, че има важни новини за тях.

— Другари! — провикна се Квик, подскачайки нервно напред-назад. — Разбрахме нещо много ужасно. Объл се е продал на Фредерик от имението Лиси рид, който дори в този миг крои как да ни нападне и да завземе фермата ни! Объл ще му служи за водач, когато тръгне за насам. Ала има и нещо по-лошо. Ние си мислехме, че бунтът на Объл се дължи на суетата и амбициите му. Но сме грешили, другари. Знаете ли каква е истинската причина? Още от самото начало Объл е бил съюзник на Джоунс! Той през цялото време му е бил таен агент. Всичко това се потвърждава от едни документи, които са останали от него и които чак сега намерихме. Според мен вече много неща се изясняват, другари. Нима ние самите не видяхме как той се опита (за щастие безуспешно) да направи така, че да ни победят и унищожат в Битката при обора?

Животните бяха потресени. Това бе грях, който далеч надминаваше разрушаването на мелницата. Но трябваше да минат няколко минути, преди напълно да го проумеят. Всички си спомниха, или поне си мислеха, че си спомнят, как Объл пръв се хвърли срещу врага в Битката при обора, как непрекъснато повдигаше духа им и ги окуражаваше и как не се поколеба нито за миг дори когато куршумите от пушката на Джоунс го раниха в гърба. Отначало беше малко трудно тези факти да се вържат с твърдението, че Объл е съюзник на Джоунс. Дори Оувес, който рядко задаваше въпроси, бе озадачен. Легна на земята, подви предните си крака, затвори очи и с голямо усилие съумя да изложи мислите си.

— Не го вярвам — рече той. — Объл се би храбро в Битката при обора. Аз самият го видях. И нима веднага след това не го наградихме с ордена „Животно герой“ — първа степен?

— То си беше наша грешка, другарю. Защото сега знаем (всичко е написано в тайните документи, които намерихме), че всъщност се е опитвал да ни тласне към гибел.

— Но той беше ранен — продължи Оувес. — Всички го видяхме облян в кръв.

— Това е било част от уговорката! — кресна Квик. — Изстрелът на Джоунс само го одраска. Ако можехте да четете, щях да ви го покажа написано със собствения му почерк. Според този заговор Объл е трябвало в решителния момент да даде знак за отстъпление и да предостави победата на врага. И той почти успя, дори бих казал, другари, че наистина щеше да успее, ако не беше храбрият ни Вожд, другарят Наполеон. Не си ли спомняте как точно когато Джоунс и хората му нахлуха в двора, Объл изведнъж се обърна и побягна, а много животни го последваха? Не си ли спомняте още, че точно в този миг, когато паниката се ширеше и всичко изглеждаше загубено, другарят Наполеон се хвърли напред с вика: „Смърт на Човечеството!“, и впи зъбите си в крака на Джоунс? Нали помните това, другари? — възкликна Квик, подскачайки наляво-надясно.

След като Квик тъй живо им описа сцената, на животните им се стори, че си я спомнят именно такава. Във всеки случай си припомниха, че в решителния за изхода на битката момент Объл наистина бе побягнал. Но Оувес пак не се успокои напълно.

— Не вярвам, че Объл е бил предател от самото начало — рече той накрая. — После може да е станал такъв. Но аз мисля, че в Битката при обора той се прояви като добър другар.

— Нашият Вожд, другарят Наполеон — започна Квик, като говореше много бавно и решително, — категорично заяви (повтарям, другари, категорично), че Объл е бил агент на Джоунс още от самото начало и дори още отпреди някой да е говорил за Бунта.

— Е, това е друго — съгласи се Оувес. — Щом другарят Наполеон го казва, значи трябва да е така.

— Ето това вече е вярна мисъл, другари! — провикна се Квик, но животните забелязаха, че заплашително изгледа Оувес с блестящите си оченца. Обърна се да си върви, но се спря и важно добави: — Предупреждавам всички в тази ферма да си отварят очите на четири. Защото имаме основание да мислим, че някои от тайните агенти на Объл в този миг дори се крият сред нас!

Четири дни по-късно, привечер, Наполеон заповяда животните да се съберат в двора. Когато всички пристигнаха, той излезе от господарската къща, сложил двата си ордена, тъй като неотдавна се беше наградил с „Животно герой“ — първа степен и, „Животно герой“ — втора степен, а деветте му огромни кучета подскачаха край него и ръмжаха така, че животните изтръпнаха от страх. Свиха се онемели по местата си, сякаш предварително знаеха, че ще се случи нещо ужасно.

Наполеон стоеше и строго оглеждаше аудиторията си; след малко нададе пронизителен квик. В същия миг кучетата се втурнаха напред, захапаха четири шопарчета за ушите и докато те квичаха от болка и ужас, ги довлякоха в краката на Наполеон. От ушите на шопарчетата потече кръв, кучетата бяха усетили вкуса й и за няколко секунди, изглежда, съвсем се настървиха. Всички се стъписаха, когато три от тях се нахвърлиха върху Оувес. Той ги видя да се приближават, вдигна грамадното си копито, което срещна едно куче във въздуха и го прикова към земята. То изджафка за милост, а другите две побягнаха с подвити опашки. Оувес погледна Наполеон, за да разбере дали да го смачка, или да го пусне. Наполеон смени изражението на лицето си и троснато заповяда на Оувес да пусне кучето, при което той вдигна копито, а раненото куче се измъкна с ръмжене.

След малко вълнението поутихна. Четирите шопарчета чакаха разтреперани и по всяка черта на зурлите им се четеше вина. Сега Наполеон ги призова да признаят престъпленията си. Това бяха същите четири шопарчета, които бяха протестирали, щом той забрани събранията в неделя. Без повече да ги подканят, те признаха, че още от изгонването на Объл тайно са поддържали връзка с него, че са му помогнали да разруши мелницата и че са се споразумели с него да предадат Фермата на животните в ръцете на мистър Фредерик. Сетне добавиха, че насаме Объл им е разкрил как от много години е таен агент на Джоунс. Когато свършиха с признанията си, кучетата веднага прегризаха гърлата им, а Наполеон със страшен глас запита дали някое животно не иска да признае нещо.

Трите кокошки, които бяха подстрекателки на яйчения бунт, излязоха напред и заявиха, че Объл им се явил насън и ги подтикнал да нарушат Наполеоновите заповеди. Те също бяха екзекутирани. После излезе една гъска и призна, че е укрила шест житни класа от миналогодишната реколта и през нощта тайно ги е изяла. След нея някаква овца призна, че е пикала във водоема, и твърдеше, че Объл я накарал, а други две овце признаха, че са виновни за смъртта на един стар коч, изключително предан поддръжник на Наполеон — гонили го около огъня на сметището, когато имал силна кашлица. Всички те бяха избити незабавно. И тъй, историята с признанията и екзекуциите продължи, докато пред Наполеон не се издигна огромна купчина трупове; въздухът натежа от миризмата на кръв, което не беше се случвало във фермата от изгонването на Джоунс.

Когато всичко свърши, останалите животни, с изключение на прасетата и кучетата, си тръгнаха вкупом. Бяха потресени и нещастни. Не знаеха кое е по-ужасяващо — предателството на животните, станали съюзници на Объл, или жестокото отмъщение, което ги бе постигнало пред очите им. Едно време често бяха виждали не по-малко страшни сцени на кръвопролитие, но сега на всички им се стори, че е много по-лошо, защото се случваше сред тях. Откакто Джоунс бе напуснал фермата, до този ден никое животно не беше убивало друго животно. Дори плъх не бяха убивали. Стигнаха до могилката, където се издигаше недовършената мелница, и едновременно легнаха на земята, сякаш се гушеха да се стоплят — Люсерна, Мюриъл, Бенджамин, кравите, овцете и цял рояк гъски и кокошки, наистина всички с изключение на котката, която внезапно беше изчезнала точно преди Наполеон да заповяда на животните да се съберат. Известно време никой не проговори. Само Оувес остана прав. Разхождаше се нервно напред-назад, дългата черна опашка свистеше покрай хълбоците му и от време на време той изцвилваше в почуда. Накрая рече:

— Това не го проумявам. Никога нямаше да повярваме, че в нашата ферма могат да стават такива неща. Сигурно ние някъде грешим. Според мен единственото разрешение е да работим по-усилено. Отсега нататък, другари, сутрин ще ме събуждат цял час по-рано от вас.

Животните се сгушиха около Люсерна, без да продумват. От могилката, където лежаха, се откриваше хубав изглед към околността. Виждаха по-голямата част от фермата — обширното пасище, простряло се чак до шосето, ливадата, горичката, водоема, разораните ниви, в които зеленееха буйните млади жита, и червените покриви на стопанските сгради с пушека, дето се виеше от комините. Беше ведра пролетна вечер. Полегналите лъчи на слънцето позлатяваха тревата и избуялите живи плетове. Фермата никога не им бе изглеждала тъй прекрасна. И с някаква почуда те си спомниха, че е тяхна, че всяка педя земя им принадлежи. Докато Люсерна рееше взор надолу по склона, очите й се насълзиха. Ако можеше да изрече мислите си, щеше да каже, че не към това са се стремили животните, когато преди години се бяха заели да свалят от власт Човечеството. Не тези сцени на терор и кръвопролитие бяха очаквали в нощта, когато старият Майор за пръв път ги подтикна към Бунт. Ако навремето тя самата трябваше да си представи бъдещето, щеше да види едно общество на животни, освободени от мизерията и камшика и равни помежду си, където всеки работи според способностите си, силните защитават слабите, както тя бе защитила с крака си последното люпило патенца, докато Майора произнасяше речта си. А вместо това (и тя не знаеше защо е така) бяха стигнали дотам, че никой не смееше да говори каквото мисли и навред се разхождаха свирепи озъбени кучета, а животните трябваше да гледат как разкъсват другарите им, след като са признали ужасяващите си престъпления. В главата й нямаше мисъл за бунт или неподчинение. Тя знаеше, че дори при сегашното положение те са по-добре материално, отколкото по времето на Джоунс, и че най-важното е да възпрат завръщането на хората. Каквото и да се случеше, щеше да остане вярна, да работи усилено, да изпълнява дадените и заповеди и да се примирява с управлението на Наполеон. Но все пак не на това се бяха надявали тя и другите животни, не за това се бяха трепали толкова. Не за това бяха построили мелницата и се бяха изправили срещу куршумите на Джоунс. Така си мислеше Люсерна, макар че й липсваха слова да го изрази.

Накрая, усетила, че това ще замести по някакъв начин думите, които не можеше да намери, тя запя „Добитък английски“. Животните, насядали около нея, подеха песента и я изпяха три пъти подред — много вярно, но протяжно и печално, както не бяха я пели никога преди.

Тъкмо я бяха изпели за трети път, и към тях се приближи Квик, следван от две кучета, а от вида му личеше, че има да им казва нещо важно. Той съобщи, че другарят Наполеон е забранил „Добитък английски“ със специален указ. Отсега нататък не било позволено да пеят тази песен.

Животните бяха изумени.

— Защо? — провикна се Мюриъл.

— Защото вече не е нужно, другарко — отсече Квик. — „Добитък английски“ беше песента на Бунта. Но Бунтът свърши. Екзекуцията на предателите този следобед сложи край на всичко това. Враговете — външни и вътрешни — са сразени. В „Добитък английски“ ние изразявахме копнежа си по едно по-справедливо общество. Но сега това общество е изградено. Ясно е, че песента вече не е необходима.

Макар да бяха уплашени, някои животни може би щяха да възразят, но в същия миг овцете заблеяха обичайното си „Четири крака — да, два крака — не!“, което продължи няколко минути и прекрати разискванията.

И ето че „Добитък английски“ не се чу повече. Затова пък поетът Фъстъкс съчини друга песен, която започваше така:

Фермо наша скъпа, в тоя час

никога не ще ти сторя лошо аз!

и се пееше всяка неделна сутрин след вдигане на знамето. Но на животните някак им се струваше, че нито думите, нито мелодията й могат да се сравнят с „Добитък английски"

Избрани моменти от "Фермата" на Джордж Оруел - част 3

Една неделна утрин, когато животните се събраха, за да чуят нарежданията. Наполеон обяви, че е решил да провежда нова политика. Отсега нататък Фермата на животните щеше да търгува със съседните ферми: разбира се, не с цел печалба, а просто за да се доставят някои крайно необходими суровини. Той каза, че нуждите на мелницата трябва да стоят над всичко останало. Затова се готвел да продаде една копа сено и част от житната реколта за годината, а после, ако потрябват още пари, щяло да се наложи да ги изкарат от продажбата на яйца, които винаги се търсели в Уилингдън. Кокошките, рече Наполеон, щели да направят доброволно тази жертва като свой извънреден принос към строежа на мелницата.

И животните отново изпитаха смътно безпокойство. Никога да нямат вземане-даване с хората, никога да не търгуват, никога да не си служат с пари — нима това не бяха едни от решенията, приети на първото Събрание след победоносното изгонване на Джоунс? Всички животни си спомняха, че са приели такива решения, или поне така им се струваше. Четирите шопарчета, които бяха протестирали, щом Наполеон забрани събранията, плахо надигнаха глас, но ужасното ръмжене на кучетата тутакси ги накара да млъкнат. Тогава, както ставаше обикновено, овцете заблеяха: „Четири крака — да, два крака — не!“, и замазаха неловкото положение. Накрая Наполеон вдигна крак, за да въдвори тишина, и съобщи, че вече е уредил всичко. Нямало да се налага никое животно да контактува с хората, което, разбира се, било крайно нежелателно. Той смятал да поеме целия товар върху плещите си. Някой си мистър Уимпър, адвокат от Уилингдън, се съгласил да играе ролята на посредник между Фермата на животните и външния свят и щял да идва всеки понеделник сутринта да получава нареждания. Наполеон завърши изказването си с обичайния вик: „Да живее нашата ферма!“, и след като изпяха „Добитък английски“, животните бяха освободени.

Сетне Квик обиколи фермата и успокои духовете. Той увери обитателите й, че никога не е вземано, нито дори предлагано решение против търговията и използуването на пари. То било чиста измислица, навярно свързана в началото с лъжите, разпространявани от Объл. Някои животни все още изпитваха известни съмнения, но Квик хитро им рече: „Сигурни ли сте, че не сте сънували, другари? Имате ли някакъв документ за такова решение? Записано ли е някъде?“ И тъй като безспорно бе истина, че нищо подобно не е записвано, животните се убедиха, че са сбъркали.

Всеки понеделник мистър Уимпър идваше във фермата, както бе уговорено. Беше дребен, хитър наглед човек с бакенбарди, адвокат с много малка клиентела, но достатъчно прозорлив, за да разбере преди другите си колеги, че Фермата на животните ще има нужда от посредник и че комисионите ще си заслужават труда. Животните с някакъв ужас гледаха как идва и си отива и винаги когато можеха, го отбягваха. Въпреки това видът на Наполеон, който, застанал на четири крака, даваше заповеди на двукракия Уимпър, събуждаше гордостта им и отчасти ги помиряваше с новата разпоредба. Отношенията им с хората вече не бяха същите както преди. Сега, когато фермата процъфтяваше, човеците съвсем не я мразеха по-малко; напротив, никога не бяха я мразили по-силно. Всички те дълбоко вярваха, че това стопанство рано или късно ще се разори и най-вече, че мелницата ще се окаже провал. Хората се срещаха по кръчмите и с разни чертежи си доказваха взаимно, че мелницата непременно ще рухне или ако все пак издържи, изобщо няма да заработи. И въпреки всичко, против волята си, бяха почнали да изпитват известно уважение към умението, с което животните ръководеха своите работи. Показател за това беше, че сега наричаха Фермата на животните с истинското й име, а не се преструваха, че се казва Старото имение. Бяха престанали да поддържат Джоунс, който бе изгубил надежда, че ще си възвърне фермата, и беше отишъл да живее в друга част на страната. До този момент Уимпър беше единствената връзка между Фермата на животните и външния свят, но непрекъснато се носеха слухове, че Наполеон се готви да подпише определена търговска спогодба или с мистър Пилкингтън от Мечи лес, или с мистър Фредерик от Лиси рид, ала както бе отбелязано, не и с двамата едновременно.

Горе-долу в този период прасетата неочаквано се преместиха в господарската къща и заживяха в нея. И животните отново си спомниха, че в началото са вземали решение против подобни действия, ала Квик пак успя да ги убеди, че не е точно така. Крайно необходимо било, рече той, прасетата, които били мозъците на фермата, да имат спокойно кътче, за да работят. Освен това на високия пост на Вожда (защото напоследък той бе почнал да говори за Наполеон като за „Вожда“) повече подхождало да живее в къща, отколкото в обикновена кочина. Въпреки всичко някои от животните се смутиха, като чуха, че прасетата не само се хранели в кухнята и използували гостната за почивка и развлечения, но и спели в леглата. Както обикновено Оувес отмина тези приказки с думите: „Наполеон винаги е прав!“, но Люсерна, която мислеше, че си спомня конкретно постановление срещу леглата, отиде до стената на обора и се помъчи да разчете Седемте заповеди, написани там. Като установи, че разбира само отделни букви, доведе Мюриъл.

— Мюриъл — помоли я тя, — прочети ми Четвъртата заповед. Тя не гласеше ли, че никое животно не бива да спи в легло?

С известни затруднения Мюриъл зачете буква по буква.

— Тя гласи: „Никое животно да не спи в легло с чаршафи“ — произнесе най-сетне Мюриъл.

Колкото и да е странно, Люсерна не беше запомнила, че в Четвъртата заповед става дума за чаршафи; но тъй като бе написано на стената, сигурно беше така. И Квик, който случайно минаваше в момента, придружен от две-три кучета, съумя да представи нещата в истинската им светлина.

— Значи чухте, другари — започна той, — че ние, прасетата, вече спим на леглата в господарската къща. И защо не? Нали не си мислехте, че някога е имало заповед против леглата? Леглото означава просто място за спане. Обективно погледнато, купчината слама в обора също е легло. Заповедта беше против чаршафите, които са човешко изобретение. Ние махнахме чаршафите от леглата в господарската къща и спим между одеялата. А леглата са много удобни! Но мога да ви кажа, другари, че не са по-удобни, отколкото се нуждаем при всичката тази умствена работа, с която трябва да се занимаваме днес. Няма да ни лишите от почивката, нали, другари? Не бихте искали да сме тъй уморени, че да не можем да изпълняваме задълженията си, нали? И разбира се, никой от вас не желае отново да види Джоунс, прав ли съм?

Животните веднага го увериха в последното и вече не се отвори дума за това, че прасетата спят на леглата в господарската къща. И когато след няколко дни бе съобщено, че отсега нататък прасетата ще стават един час по-късно от другите животни, пак никой не изрази недоволство.

Наесен животните бяха уморени, но щастливи. Бяха изкарали тежка година и след продажбата на част от сеното и зърното хранителните запаси за зимата съвсем не бяха изобилни, но мелницата им се отплащаше за всичко. Вече беше построена почти до половината. След прибирането на реколтата времето се позадържа ясно и сухо и животните опъваха по-здраво отвсякога, убедени, че си струва да бъхтят цял ден и да пренасят каменни блокове, ако така ще успеят да издигнат зидовете с някоя и друга педя. Оувес дори излизаше нощем и по един-два часа работеше сам на светлината на есенното пълнолуние. В свободните си мигове животните все обикаляха около недовършената мелница, възхищаваха се на яките й отвесни зидове и се чудеха как изобщо са могли да построят нещо толкова внушително. Само старият Бенджамин отказваше да се възхищава от мелницата, макар както винаги да не споделяше нищо освен загадъчната си забележка, че магаретата живеят дълго.

Дойде ноември и зафучаха югозападни ветрове. Строежът трябваше да спре, защото вече беше доста влажно, за да стяга циментът. Накрая една нощ задуха така яростно, че стопанските сгради се разлюляха до основи и от покрива на хамбара бяха отнесени няколко керемиди. Кокошките се събудиха и се разкудкудякаха от ужас, защото всичките бяха сънували, че някъде в далечината гръмва пушка. На сутринта животните излязоха от обора и видяха, че пилонът със знамето е повален, а един бряст в долния край на овощната градина бе изскубнат от корен като репичка. Едва-що го бяха забелязали, и от гърлата им се изтръгна вик на отчаяние. Пред очите им се разкриваше ужасна гледка. Мелницата бе в развалини.

Животните дружно се втурнаха към нея. Наполеон, който рядко ускоряваше ход, препускаше начело. Да, пред тях лежеше плодът на всичките им усилия, изравнен със земята, а камъните, които тъй усърдно бяха трошили и пренасяли, се търкаляха наоколо. Отначало, неспособни да продумат, те стояха загледани печално в разпилените камъни. Наполеон безмълвно сновеше напред-назад и от време на време душеше земята. Опашката му се беше изправила и нервно помръдваше наляво-надясно, което при него говореше за активна умствена дейност. Изведнъж той спря, сякаш бе измислил нещо.

— Другари — рече тихо Наполеон, — знаете ли кой е виновен за това? Знаете ли кой е врагът, дето е дошъл посред нощ и е разрушил вятърната мелница? ОБЪЛ! — неочаквано ревна той с гръмовен глас. — Объл го е сторил! От чиста злоба, като е мислил да попречи на плановете ни и да си отмъсти за позорното изгонване, този предател се е промъкнал тук под прикритието на мрака и е унищожил почти едногодишния ни труд. Другари, сега на място произнасям смъртна присъда за Объл. Който успее да я изпълни, ще получи ордена „Животно герой“ — втора степен, и половин крина ябълки. А който го залови жив, ще получи цяла крина!

Животните бяха потресени до дъното на душата си, когато научиха, че тъкмо Объл е виновен за такова деяние. Последваха възмутени викове и всички почнаха да мислят как да го заловят, ако някога се появи пак. И почти веднага в тревата близо до могилката бяха открити дири от копита. Можеха да се проследят само на няколко метра, но, изглежда, водеха до една дупка в оградата. Наполеон ги подуши внимателно и обяви, че са на Объл. Изказа предположението, че той вероятно е дошъл откъм фермата Мечи лес.

— Стига толкова разтакаване, другари! — нареди Наполеон, след като отпечатъците бяха разпознати. — Работа ни чака. Още тази сутрин започваме отново да градим мелницата и ще строим цяла зима, каквото и да става. Ще му покажем на този жалък предател, че не може толкова лесно да съсипе труда ни. И помнете, другари, че плановете ни не бива да се променят: ще спазим пусковия срок, и нито ден по-късно. Напред, другари! Да живее мелницата! Да живее Фермата на животните!

Забравеният разговор

   След поредното изтощително дело адвокатът седеше с уморен вид , облегнал се на един от прозорците . В паметта му се възстанови един спомен от отдавна забравен разговор с дядо му . Преди 30 години , току-що взел държавния изпит, адвокатът бе споделил с него смелите си планове за бъдещето .

   “Вярвам, че ще стигнеш далеч – бе казал дядо му, – но се готви за неизброими страдания по пътя си ! А когато стигнеш там , на върха, ще се почувстваш много самотен.”

   Адвокатът бе отвърнал самоуверено : “Страданието и самотата правят мъжа силен , дядо ! Имам сили, с които да действам в името на правото “

   Старецът му бе отговорил : “ Помисли – би ли могъл да изправиш пред съд например гръмотевицата , причинила бедствия ? “

   Тогава не бе разбрал тъжната усмивка на дядо си . Но сега я разбираше …. 

Избрани моменти от "Фермата" на Джордж Оруел - част 2

Но всички работеха според възможностите си. Например кокошките и патиците добавиха пет крини зърно към реколтата, събирайки разпилените зърна. Никой не крадеше, никой не се оплакваше от дажбите; кавгите, ежбите и подозренията, които едно време минаваха за нещо нормално, бяха почти забравени. Никой не кръшкаше, или почти никой. Вярно, че на Моли не й се ставаше сутрин и имаше навика да си тръгва рано-рано от работа с извинението, че в копитото й се е забило камъче. И поведението на котката беше малко особено. Забелязаха, че щом трябва да се върши нещо, нея все не могат да я открият. Губеше се по цели часове, а сетне се появяваше за обяд или вечерта, след края на работния ден, сякаш нищо не се е случило. Но винаги измисляше такива чудесни оправдания и мъркаше толкова нежно, че беше невъзможно да не повярваш в добрите й намерения. Старият Бенджамин, магарето, изглеждаше почти непроменен от Бунта насам. Той все така бавно и упорито вършеше работата си, както бе правил и по времето на Джоунс, без да кръшка, но и без да иска допълнителни задачи. Не изразяваше никакво мнение по въпроса за Бунта и последствията от него. Ако го питаха не е ли по-щастлив сега, когато Джоунс го няма, той казваше само: „Магаретата живеят дълго. Никой от вас не е виждал умряло магаре“, и останалите трябваше да се задоволят с този загадъчен отговор.

В неделя не се работеше. Закуската беше един час по-късно от обикновено, а сетне имаше една церемония, която се провеждаше неизменно, седмица след седмица. Първо се вдигаше знамето. Объл беше намерил някаква стара зелена покривка на мисис Джоунс и върху нея с бяла боя беше нарисувал копито и рог. И всяка неделна сутрин тази покривка се вдигаше на пилона в градината пред господарската къща. Объл обясни, че зеленото знаме символизира зелените поля на Англия, а копитото и рогът — бъдещата Република на животните, която ще се възцари, щом човешката раса окончателно бъде свалена от власт. След вдигане на знамето всички животни се отправяха към големия обор за общо заседание, известно като Събранието. Тук се планираше работата за следващата седмица, правеха се различни предложения, които се обсъждаха. Предложенията внасяха винаги прасетата. Другите животни знаеха как да гласуват, но никога не можеха сами да измислят нещичко. Объл и Наполеон безспорно бяха най-активни при обсъжданията. Но останалите забелязаха, че те двамата вечно имат разногласия: каквото и предложение да дадеше единият от тях, другият със сигурност щеше да бъде против. Дори когато се реши да направят малко ограждение зад овощната градина, нещо като почивен дом за животните, които вече са негодни да работят (на това никой не можеше да възрази), последваха бурни дебати каква да бъде пенсионната възраст на отделните видове животни. Събранието неизменно завършваше с песента „Добитък английски“, а следобедът се предоставяше за почивка.

Прасетата бяха определили сайванта за своя главна квартира. Вечер там изучаваха ковачество, дърводелство и други по-необходими занаяти по разни книги, които бяха донесли от господарската къща. Объл пое и задачата да организира останалите животни в тъй наречените Животински комитети. В тази си дейност беше неуморим. Сформира за кокошките Комитет за производство на яйца, за кравите — Съюз на чистите опашки, Комитет по превъзпитанието на дивите другари (целта на последния беше да се опитомят плъховете и зайците), Движение за по-бяла вълна, където членуваха овцете, и тям подобни дружества, а също и курсове по ограмотяване. Общо взето, тези мероприятия се провалиха. Например опитът да се опитомят дивите животни почти веднага пропадна. Те продължиха да се държат както преди, а ако бяха щедри с тях, просто се възползуваха от това. Котката постъпи в Комитета по превъзпитанието и няколко дни активно участвува в него. Един ден я видяха да седи на покрива и да говори на пет-шест врабчета, кацнали на безопасно разстояние. Разправяше им, че сега всички животни са другари и че всяко врабче може да дойде и да кацне на лапата й; но врабчетата не смееха да приближат.

Ала курсовете по ограмотяване имаха голям успех. До есента почти всички животни от фермата бяха повече или по-малко грамотни.

Що се отнася до прасетата, те вече четяха и пишеха без грешка. Кучетата се научиха да четат доста добре, но освен Седемте заповеди друга литература не ги интересуваше. Козата Мюриъл четеше малко по-сносно от кучетата и понякога вечер запознаваше останалите със статии от съдраните вестници, които бе намерила на сметището. Бенджамин четеше не по-зле от прасетата, но никога не проявяваше способностите си. Казваше, че доколкото му било известно, нямало нищо, което си струва да се прочете. Люсерна научи цялата азбука, но не можеше да слива сричките. Оувес стигна само до буквата Г. Изписваше в праха А, Б, В, Г с огромното си копито, а после спираше и се вторачваше в буквите с изопнати назад уши, тръсваше от време на време гривата си и с все сили се напъваше да си спомни следващите букви, но така и не успяваше. Наистина на няколко пъти се постара да научи Д, Е, Ж и З, ала докато ги усвои, се оказа, че е забравил А, Б, В и Г. Накрая реши да се задоволи с първите четири букви и ги пишеше по веднъж-дваж на ден, за да освежава паметта си. Моли отказваше да учи всякакви букви освен онези, които влизаха в името й. Оформяше ги прегледно от счупени клонки, сетне ги украсяваше с по едно-две цветчета и ги обикаляше, за да им се любува.

Никое друго животно във фермата не научи нещо повече от буквата А. Установи се също така, че по-глупавите животни, като овцете, кокошките и патиците, не са в състояние да наизустят Седемте заповеди. След продължителен размисъл Объл заяви, че те всъщност могат да се сведат до една-единствена максима, а именно: „Четири крака — да, два крака — не!“ Той каза, че в това се състоял основният принцип на анимализма. Който го схванел правилно, щял да се предпази от човешко влияние. Отначало птиците възразяваха, защото си мислеха, че те също имат само два крака, но Объл им доказа, че не е така.

— Крилото на птицата, другари — рече той, — е двигателен, а не манипулационен орган. Следователно трябва да го смятаме за крак. Отличителният белег на Човека е ръката — инструментът, с който върши всичките си злини.

Птиците не разбраха, сложните думи на Объл, но приеха обяснението му и всички по-простички животни се захванаха да учат новия принцип наизуст. Върху голата стена на обора над Седемте заповеди с по-големи букви беше написано: ЧЕТИРИ КРАКА — ДА, ДВА КРАКА — НЕ! Щом веднъж го наизустиха, овцете много харесаха този принцип и често, както си лежаха в полето, почваха дружно да блеят: „Четири крака — да, два крака — не! Четири крака — да, два крака — не!“, и продължаваха с часове, без да им омръзне.

Наполеон не прояви интерес към комитетите на Объл. Заявяваше, че възпитанието на младите е по-важно от всичко, което би могло да се направи за възрастните. Случи се така, че Джеси и Далия се окучиха скоро след прибирането на сеното и имаха общо девет здрави кутренца. Веднага щом се отбиха, Наполеон ги взе от майките им и заяви, че той ще отговаря за тяхното възпитание. Качи ги в един плевник, до който се стигаше само със стълба от хамбара; държеше ги там в пълна изолация и останалите животни от фермата скоро забравиха за съществуването им.

Загадката около изчезването на млякото не след дълго се изясни. Всеки ден го сипвали в триците на прасетата. Сега зрееха ранните ябълки и тревата в овощната градина пъстрееше от нападали плодове. Животните бяха приели за нещо естествено, че ще си ги делят поравно; но един ден бе издадена заповед всички нападали ябълки да се съберат и занесат на прасетата под сайванта. Тогава някои животни изразиха недоволство, но напразно. Всички прасета бяха напълно единодушни по този въпрос, дори Объл и Наполеон. Изпратиха Квик да даде нужното обяснение на останалите.

— Другари! — викна той. — Надявам се, не мислите, че ние, прасетата, прибягваме егоистично до тази мярка, за да се облагодетелствуваме. Всъщност мнозина от нас не обичат ябълки и мляко. Аз самият не ги понасям. Като ги ядем, единствената ни цел е да запазим силите си. Млякото и ябълките съдържат вещества (и това е доказано от Науката, другари), които са абсолютно необходими за здравето на прасетата. А ние сме умствени работници. Цялото управление и организация на тази ферма зависят от нас. Ден и нощ бдим за вашето благополучие. И именно заради вас пием това мляко и ядем тези ябълки. Знаете ли какво ще стане, ако ние, прасетата, не съумеем да изпълним дълга си? Джоунс ще се върне! Да, Джоунс ще се върне! Нали, другари — провикна се Квик почти умолително, като подскачаше наляво-надясно и въртеше опашка, — нали никой от вас не иска Джоунс да се върне?

Ако имаше нещо, в което животните да са напълно сигурни, то беше, че не искат Джоунс да се върне. Щом им представиха работите в такава светлина, те вече нямаха какво да възразят. Съвсем ясно бе колко е важно прасетата да си съхранят здравето. Затова без всякакви спорове се съгласиха, че млякото и обрулените от вятъра плодове, а също и реколтата от зрели ябълки ще се пазят само за прасетата.

Избрани моменти от "Фермата" на Джордж Оруел - част 1

Това беше в началото на март. През следващите три месеца кипеше оживена подривна дейност. Речта на Майора бе обогатила по-интелигентните обитатели на фермата със съвършено нови възгледи за живота. Те не знаеха кога ще избухне Бунтът, предречен от Майора, нямаха никакво основание да мислят, че това ще стане, докато са живи, но ясно съзнаваха, че е техен дълг да се подготвят за него. Работата по просвещаването и организирането на останалите, естествено, легна върху прасетата, които всички признаваха за най-умни сред животните. Измежду тях се отличаваха два Млади шопара — Объл и Наполеон, които мистър Джоунс отглеждаше за продан. Наполеон беше едър, доста свиреп наглед баркширски шопар, единственият от тази порода във фермата, не особено приказлив, но известен с това, че постига своето. Объл бе по-жив от Наполеон, по-сладкодумен и изобретателен, но се смяташе, че не притежава толкова задълбочен характер. Всички останали прасета във фермата бяха млади и ги угояваха за месо. Сред тях се открояваше едно дребно тлъсто прасе на име Квик, с много кръгли бузи, игриви очи, чевръсти движения и писклив глас. То беше блестящ оратор и когато обсъждаше някой труден въпрос, имаше навик да подскача напред-назад и да маха с опашка, което бе някак много убедително. За Квик казваха, че може да направи от черното бяло.

Тези тримата бяха доразвили учението на стария Майор в цялостна философска система, която нарекоха анимализъм. Няколко вечери в седмицата, след като мистър Джоунс заспеше, те организираха тайни събрания в обора и разясняваха принципите на анимализма пред останалите. В началото се сблъскаха с тъпота и безразличие. Някои животни говореха за дълг и вярност към мистър Джоунс, когото наричаха Господаря, или правеха глупави изявления от рода на: „Мистър Джоунс ни храни. Ако го няма, ще умрем от глад.“ Други задаваха въпроси като: „Защо трябва да ни е грижа какво ще стане след смъртта ни?“, или: „Ако този Бунт, тъй или иначе, ще избухне, има ли значение дали работим за него, или не?“, и прасетата срещаха много трудности да ги накарат да проумеят, че това противоречи на духа на анимализма. Най-глупави въпроси от всички задаваше Моли, бялата кобила. Първият й въпрос към Объл беше: „Ще има ли захар след Бунта?“

— Не — отговори твърдо Объл. — В тази ферма няма да произвеждаме захар. Освен това не ни трябва захар. Ще имаш колкото искаш овес и сено.

— А ще ми позволяват ли да нося панделки в гривата си? — попита Моли.

— Другарко — рече Объл, — тия панделки, на които толкова държиш, са символ на робството. Нима не разбираш, че свободата струва повече от една панделка?

Моли се съгласи, но гласът й не звучеше много убедено.

Прасетата се бореха още по-упорито, за да опровергаят лъжите, разпространявани от Мойсей, питомния гарван. Мойсей, любимецът на мистър Джоунс, беше шпионин и доносник, но и изкусен оратор. Твърдеше, че знае за съществуването на някаква тайнствена страна, наречена Захарната планина, където всички животни отивали след смъртта си. Разправяше, че се намирала нейде високо в небето, малко над облаците. Там всеки ден било неделя, детелината растяла през цялата година, а по живите плетове имало бучки захар и кюспе от ленено семе. Животните мразеха Мойсей, защото разказва приказки, а не работи, но някои от тях вярваха в Захарната планина и прасетата трябваше много да спорят, за да ги убедят, че такова място няма.

Най-верните им последователи бяха двата впрегатни коня Оувес и Люсерна. Те трудно можеха да измислят нещо сами, но щом веднъж бяха приели прасетата за учители, поглъщаха всичко, което им се казваше, и го предаваха с прости думи на останалите животни. Неизменно присъствуваха на тайните събрания в обора и даваха тон за песента „Добитък английски“, с която винаги ги закриваха.

А както се оказа, Бунтът бе осъществен много по-рано и по-лесно, отколкото някой бе очаквал. През изминалите години мистър Джоунс, макар и жесток господар, се беше проявявал като добър стопанин, но напоследък бе изпаднал в беда. Много се беше обезкуражил, след като загуби пари в един съдебен процес, и започна да пие повече, отколкото трябва. Понякога дни наред мързелуваше, седнал на креслото си в кухнята — четеше вестници, пиеше и от време на време даваше на Мойсей трошички хляб, потопени в бира. Работниците му бяха лениви и недобросъвестни, нивите бяха пълни с плевели, покривите на сградите трябваше да се постегнат, живите плетове бяха запуснати, а животните — недохранени.

Дойде юни и тревата бе почти готова за косене. Вечерта срещу Еньовден, който се падаше в събота, мистър Джоунс отиде в Уилингдън и така се напи в „Червеният лъв“, че се прибра чак в неделя по обяд. Работниците бяха издоили кравите рано сутринта и после бяха отишли на лов за зайци, без да се погрижат да нахранят животните. Щом се върна, мистър Джоунс веднага заспа на дивана в гостната, покрил лицето си с вестник „Световни новини“, и когато се свечери, животните още не бяха нахранени. Накрая не изтраяха да стоят гладни. Една от кравите разби с рога вратата на хамбара и животните наченаха чувалите. Точно тогава мистър Джоунс се събуди. След миг той и четиримата му помощници бяха в хамбара с камшици в ръце и нанасяха удари във всички посоки. Изгладнелите животни не можаха да понесат това. Те дружно се нахвърлиха върху мъчителите си, макар да нямаха никаква предварителна уговорка. Джоунс и хората му изведнъж попаднаха под рогата и копитата. Положението се беше изплъзнало от ръцете им. Никога не бяха виждали животни да се държат така и при този неочакван Бунт на съществата, дето бяха свикнали да бият и малтретират както си искат, те едва не обезумяха от страх. След секунда-две се отказаха от всякакви опити за защита и си плюха на петите. Миг по-късно и петимата бягаха в надпревара по коларския път, който водеше до шосето, а животните ги преследваха победоносно.

Мисис Джоунс погледна от прозореца на спалнята, видя какво става, бързо нахвърля няколко вещи в една голяма пътна чанта и се измъкна от фермата по друг път. Мойсей скочи от пръчката си, плесна с криле след нея и изграка силно. Междувременно животните бяха изгонили Джоунс и хората му на шосето и бяха затръшнали портата с петте резета зад гърба им. И така, още преди да осъзнаят какво става, Бунтът беше доведен до успешен край — Джоунс бе прогонен и фермата беше тяхна.

Няколко минути животните просто не можеха да повярват на късмета си. Първата им реакция беше да препуснат дружно и да обиколят фермата, сякаш за да се уверят, че никъде не се е скрило човешко същество; сетне се върнаха в галоп при стопанските сгради, за да изтрият и последните следи от омразното владичество на Джоунс. Нападнаха сайванта — юздечките, халките за ноздри, синджирите на кучетата, ужасните ножове, с които мистър Джоунс кастрираше прасетата и агнетата, всичко бе хвърлено в кладенеца. Юздите, оглавниците, наочниците и унизителните торби за зоб бяха запокитени на сметището, което гореше на двора. Същото се случи и с камшиците. Всички животни заскачаха от радост, когато видяха, че камшиците изчезват в пламъците. Объл хвърли в огъня и панделките, с които в пазарни дни обикновено украсяваха гривите и опашките на конете.

— Панделките, както и дрехите — заяви той, — трябва да се смятат за отличителен белег на хората. Всички животни трябва да ходят голи.

Щом чу тези думи, Оувес донесе сламената шапчица, която му слагаха през лятото, за да пази ушите му от мухите, и я хвърли в огъня при другите неща.

За много кратко време животните унищожиха всичко, което им напомняше за мистър Джоунс. Тогава Наполеон ги поведе обратно към хамбара и им раздаде двойна порция фураж, а на кучетата — по две бисквити. После седем пъти изпяха тичешком „Добитък английски“ от начало до край, а сетне се приготвиха за сън и спаха както никога преди.

Но по навик се събудиха в зори и понеже изведнъж си спомниха прекрасното нещо, което се беше случило, дружно препуснаха към пасището. Насред пасището имаше една могилка, откъдето се виждаше по-голямата част от фермата. Животните се втурнаха към върха й и се огледаха наоколо в ясната утрин. Да, тяхно беше — всичко, което виждаха, бе тяхно! Опиянени от тази мисъл, те подтичваха в кръг и скачаха високо от възбуда. Въргаляха се сред росата, хрупаха вкусната лятна трева, подритваха буци черна пръст и вдъхваха прекрасния им аромат. После направиха една обиколка, за да огледат цялата ферма, и с нямо възхищение съзерцаваха орницата, ливадата, овощната градина, езерцето и горичката. Струваше им се, че никога не са ги виждали, и дори сега им бе трудно да повярват, че всичко е тяхно.

Сетне в колона по един се върнаха при стопанските сгради и мълчаливо спряха пред господарската къща. И тя беше тяхна, но те се страхуваха да влязат вътре. Ала след миг Объл и Наполеон бутнаха вратата с плещи и животните се заточиха в индийска нишка, пристъпвайки безкрайно внимателно от страх да не развалят нещо. Обходиха на пръсти стаите, боязливо шептяха и с някакво благоговение се взираха в смайващия разкош, в леглата с пухените дюшеци, в огледалата, в тапицирания с конски косъм диван, в дебелия килим и литографията на кралица Виктория, закачена над камината в гостната. Точно слизаха по стълбите, когато забелязаха, че Моли я няма. Върнаха се и видяха, че е останала в най-хубавата спалня. Беше взела една синя панделка от тоалетката на мисис Джоунс, държеше я до рамото си и съвсем глупаво се любуваше на образа си в огледалото. Другите остро я порицаха и излязоха. Няколкото свински бута, които висяха в кухнята, бяха изнесени, за да ги погребат, а Оувес проби с копито бъчвичката бира в килера, но иначе всичко в къщата остана непокътнато. На място се взе единодушно решение господарската къща да бъде запазена като музей. Всички се съгласиха, че никой не бива да живее в нея.

Животните закусиха, а после Объл и Наполеон отново ги събраха да им говорят.

— Другари — рече Объл, — сега е шест и половина и ни чака дълъг ден. Днес почваме да прибираме сеното. Но първо трябва да свършим нещо друго.

Тогава прасетата признаха, че през последните три месеца са се научили да четат и пишат от един стар буквар на децата на мистър Джоунс, който бил изхвърлен на бунището. Наполеон изпрати да донесат кофи с черна и бяла боя и ги поведе към портата с петте резета, откъдето се излизаше на пътя. После Объл, защото той пишеше най-добре, мушна една четка в копитото си и заличи думите „Старото имение“ от най-горното резе на портата и на тяхно място изписа „Ферма на животните“. Така щеше да се казва тя отсега нататък. Сетне се върнаха при стопанските сгради и Объл и Наполеон наредиха да се донесе стълба, която подпряха на голата стена на големия обор. Обясниха, че с разработките си от последните три месеца прасетата са успели да сведат принципите на анимализма до седем заповеди. Сега тези седем заповеди щяха да бъдат изписани на стената; те щяха да представляват неизменният закон, съобразно с който всички животни от фермата трябваше да живеят занапред. С известни затруднения (понеже не е лесно за едно прасе да запази равновесие на стълба) Объл се покатери горе и се залови за работа, а няколко стъпала под него Квик държеше кофата с боя. Заповедите бяха изписани върху намазаната с катран стена с големи бели букви, които се четяха от трийсет метра разстояние. Те гласяха следното:

СЕДЕМ ЗАПОВЕДИ

1. Всяко двуного е враг.

2. Всяко четириного или хвъркато е приятел.

3. Никое животно да не носи дрехи.

4. Никое животно да не спи в легло.

5. Никое животно да не пие алкохол.

6. Никое животно да не убива друго животно.

7. Всички животни са равни.

Бяха написани прегледно и като изключим това, че „приятел“ беше написано „преятел“ и едно от „с“-тата беше обърнато наопаки, правописът беше безупречен. Объл ги прочете на глас заради неграмотните. Всички животни закимаха, за да изразят пълното си одобрение, а по-умните веднага взеха да учат заповедите наизуст.