вторник, 7 февруари 2012 г.

Хенри Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон


Седемнадесета глава
Съкровищницата на Соломон

Постепенно започнахме да свикваме със страхотните чудесии на това място и да се отърсваме от ужаса си. Гагул използуваше времето си за други неща. По някакъв начин (тя беше учудващо подвижна, когато поискаше) вещицата се беше покатерила върху голямата маса непосредствено до нашия покоен приятел Туала. Вероятно искаше да се увери дали добре се „консервира“, както предположи Гуд, или пък поради някаква друга тайнствена цел, известна само на нея. После, накуцвайки, тя се върна назад, като се спираше от време на време да отправи някоя забележка, смисълът на която не можах да доловя, към една или друга от фигурите, точно както вие или аз бихме се здрависали със стари познати. След като извърши тази загадъчна и отвратителна церемония, Гагул се хвърли върху масата точно пред Бялата смърт и доколкото можах да схвана, започна да се моли. Беше толкова ужасяващо да гледаме това злобно старо същество да излива своите без съмнение зли молби към този лукав враг на цялото човечества, че ние избързахме да приключим с нашето разглеждане.
— Хайде, Гагул — казах аз с нисък глас. На това място човек не се осмеляваше да говори другояче освен с шепот. — Хайде, води ни в стаичката.
Старицата веднага се смъкна от масата.
— Моите господари не се ли страхуват? — попита тя, като примигваше в лицето ми.
— Води ни!
— Добре, господари мои — и тя закуцука към мястото откъм гърба на огромната Смърт, — Стаичката е тук. Нека господарите запалят светилника и влязат — и тя постави пълната с масло кратунка на пода, като се облегна на стената.
Извадих клечка кибрит от малкото останали в една кутийка в джоба ми, запалих грубия фитил и се огледах за вратата. Пред нас обаче нямаше нищо друго освен непробиваемата скала. Гагул се ухили.
— Вратата е там, господари мои.
— Не се шегувай с нас — казах строго аз.
— Не се шегувам, господари мои, ето вижте — и тя посочи към скалата.
Насочих светлината по указаната посока и видяхме един огромен камък бавно да се издига нагоре и да изчезва в скалата, където без съмнение имаше някаква кухина, в която потъна. На скалната стена се откри широка врата около десет стъпки висока и не по-малко от пет стъпки широка. Скалата, която се беше отместила, вероятно тежеше около двадесет или тридесет тона. Тя сигурно се задвижваше по някакъв прост балансиращ принцип, може би същият, който се прилага при отварянето и затварянето на обикновения съвременен плъзгащ се прозорец. Естествено никой от нас не можа да види как беше приведен механизмът в действие. Гагул внимателно го беше прикрила. Аз предполагам, че съществуваше някакъв много обикновен лост, който се задвижваше при натискането на съответно скрита точка. Така се създаваше допълнителна тежест, предизвикваща издигането от земята на цялата огромна скала. На мястото на издигнатата скала се появи черна, тъмна дупка.
Когато видяхме открит пътя към Соломоновата съкровищница, възбуждението ни толкова много нарасна, че аз започнах да треперя. Недоумявах дали всичко щеше да излезе измама или старият да Силвестра беше прав. И дали в това тъмно място наистина имаше огромни купища богатства, купища, които щяха да ни направят най-богатите хора в целия свят.
— Влезте, бели хора от звездите — подкани ни старата вещица, като пристъпи в дупката. — Но първо чуйте вашата стара слугиня Гагул. Блестящите камъни, които ще видите, са били изкопани от ямата, над която бдят Мълчаливците, и са били складирани тук не зная от кого. От времето, когато тези, които са ги струпали тук, е трябвало да ги изоставят и набързо да избягат, само веднъж още е влизано тук. Преданието за съкровището се е повтаряло от народа на страната от век на век, без никой да узнае къде се намира стаичката или тайната за отварянето на вратата. Случило се обаче, че един бял човек достигнал тази страна през планините. Случайно той също идвал „от звездите“. Царуващият тогава крал приятелски го приел, ето онзи там — и тя посочи към петия от мъртвите крале край масата. — Разказват, че с една от тукашните жени той дошъл на това място и жената научила тайната на вратата, а хиляда години можете да я търсите и пак няма да я откриете. Тогава белият човек влязъл заедно с жената и намерил камъните. Веднага напълнил една торба от кожата на малка коза, в която жената носела със себе си храна. Когато излизал от стаичката, той взел още един камък, един голям камък, и го скрил в ръката си.
Тук тя прекъсна разказа си.
— Е? — казах аз, останал без дъх от любопитство като другите. — Е, какво се е случило с да Силвестра?
Старата дрипа трепна при споменаването на името.
— Откъде знаеш името на умрелия? — попита тя остро и после, без да чака отговор, продължи:
— Никой не знае какво се е случило. Разправят, че белият човек се изплашил. Той захвърлил кожената торба с камъните и избягал навън само с един, камък в ръката си и кралят взел този камък. Това е същият камък, който ти, Макумазан, свали от челото на Туала.
— Оттогава никой ли не е влизал тук? — запитах аз и надникнах в тъмния проход.
— Никой, господарю мой. Само тайната на вратата е запазена. Всеки крал е могъл да я отваря, но никой не е влизал. Казват, че който влезе, ще умре в разстояние на една луна, както белият човек умря там, в пещерата на планината, където ти го намери, Макумазан. Ха-ха, моите думи са верни думи.
В този миг очите ни се срещнаха и аз усетих студ и уплаха. Как можеше тази стара дрипа да знае тези неща?
— Влезте, господари мои. Ако съм казала истината, кожената козя торба с камъните ще лежи на пода. И ако е вярно, че ще срещнете смъртта, ако влезете там, това ще узнаете по-късно. Ха-ха-ха!
Тя закуцука в отвора, като понесе светлината със себе си. Трябва да призная, че аз пак се поколебах дали да я последвам.
— По дяволите! — каза Гуд. — Няма да се уплаша от тая стара вещица.
Следван от Фулата, която цялата трепереше от страх, той се мушна в отвора след Гагул. Ние бързо ги последвахме.
На няколко ярда от тясната, изсечена в самата скала пътека, Гагул се беше спряла и ни чакаше.
— Погледнете, господари мои — каза тя, държейки светилника пред себе си. — Хората, струпали съкровището, е трябвало да избягат набързо. Те са искали да го запазят от тези, които биха узнали тайната на вратата, но не са имали време.
Тя посочи към големите квадратни каменни блокове, поставени в два реда напреки на пътечката, за да я преградят. По дължината на прохода видяхме още такива блокове, приготвени за същата цел. Най-чудното от всичко беше струпаният хоросан и няколко мистрии, досущ като тези, употребявани от нашите зидари днес.
Фулата, която беше много уплашена, заяви, че ще припадне, ако върви по-нататък, и поиска да ни чака на това място. Накарахме я да седне на недовършената стена, сложихме кошницата с храната и я оставихме да се посъвземе.
Петнадесет стъпки по-нататък внезапно се озовахме пред една изкусно боядисана врата. Тя зееше широко отворена. Който е бил последен вътре или е нямал време, или беше забравил да я затвори.
Точно пред прага лежеше торба от козя кожа, явно пълна с камъни.
— Ето, ето, бели хора — изкикоти се Гагул, когато светлината падна върху й. — Какво ви казах аз: белият човек е влязъл тук, но бързо е избягал. Изпуснал е и торбата. Ето, вижте я!
Гуд се наведе и я вдигна. Тя беше тежка и издрънча.
— За бога! Мисля, че е пълна с диаманти — пошепна той с благоговение.
Наистина представата за една малка козя торбичка, пълна с диаманти, е достатъчна да изпълни с благоговение всеки човек.
— Продължавайте — каза сър Хенри нетърпеливо. — Моля ви, стара лейди, дайте на мен лампата.
Той взе лампата от Гагул и пристъпи през прага, като я вдигна високо над главата си.
Ние се вмъкнахме след него и дори забравихме за торбата, защото се отзовахме в стаичката на Соломоновото съкровище!
Всичко, което отначало видяхме на слабата светлина на лампата, беше една изсечена в самата скала стая, не по-голяма от десет квадратни стъпки. Второто нещо беше една великолепна колекция от слонски бивни, натрупани чак до тавана. Броят им не можах да пресметна, но сигурен съм, че не бяха по-малко от, четиристотин или петстотин, и то от първо качество, в което несъмнено се уверихме. Това количество от слонова кост би стигнало да обогати всеки от нас за цял живот. Мина ми през ума вероятността Соломон да е извлякъл материала за своя прочут трон от слонова кост, подобен на който няма и досега в което и да е царство, именно от този запас.
На отсрещната стена в стаята имаше поставени двадесетина дървени сандъка, подобни на тези за мунициите на фирмата „Мартини-Хенри“, различаващи се с по-големия си размер и червения си цвят.
— Там са диамантите! — извиках аз. — Дайте светлината!
Сър Хенри приближи светлината до най-горния сандък. Капакът му, изгнил от времето даже и на това сухо място, се оказа счупен, сигурно от самия да Силвестра. Вмъкнах ръката си през дупката и я извадих пълна, но не с диаманти, а със златни монети. Не бяхме виждали монети с такава форма. Образите по тях имаха еврейски черти.
— Е — казах аз, като поставих обратно монетите, — все пак няма да се върнем с празни ръце. Във всеки сандък сигурно има по няколко хиляди парчета. Предполагам, че с тях са заплащали на работниците и търговците. Това трябва да е всичко. Не виждам никакви диаманти, освен ако старият португалец не ги е сложил всичките в торбата.
— Нека моите господари погледнат там, където е най-тъмно, ако искат да намерят камъните — обади се Гагул, очевидно подразбрала думите ми. — Там господарите ще намерят една ниша и в нея три големи каменни ковчега. Двата са запечатани, а третият отворен.
Преди да преведа думите й на сър Хенри, който държеше светлината, не можах да устоя на изкушението да не и задам въпроса откъде знаеше тя за тези неща, щом от времето на да Силвестра никой друг не беше влизал на това място.
— О, Макумазан, ти, който бдиш през нощта — чух присмехулния й отговор, — ти, който живееш на звездите, не знаеш ли, че някои виждат с очите си даже през скалата?
— Погледни в онзи ъгъл, Къртис — казах аз и посочих към ъгъла, за който беше споменала Гагул.
— Ей, приятели — извика той. — Тука има ниша. Велики Боже! Погледнете!
Приближихме до нишата под формата на малък сводест прозорец. В нея, поставени до стената, имаше три големи ковчега, всеки един от около две квадратни стъпки. Двата лежаха със затворени каменни похлупаци. Капакът на третия беше вдигнат и опрян на стената.
— Вижте, вижте — повтаряше сър Хенри е пресипнал глас, размахвайки лампата над отворения ковчег.
Ние погледнахме и в първия момент сребристото сияние ни заслепи. Когато очите ни привикнаха, видяхме, че три четвърти от ковчега беше пълен с необработени диаманти, повечето от които доста големи. Наведох се и взех няколко от тях. Да, нямаше грешка. Почувствувах нещо като мазнина по тях, непогрешим белег за истинските диаманти. Задъхан от вълнение ги пуснах и казах:
— Ние сме най-богатите хора в целия свят! Монте Кристо е нищо пред нас.
— Ще наводним пазара с диаманти — каза Гуд.
— Първо трябва да ги пренесем — припомни сър Хенри.
Стояхме и се гледахме с побледнели лица. На слабите лъчи на лампата изглеждахме като съзаклятници, замислящи престъпление, вместо да приличаме на най-щастливите хора на земята.
— Хи-хи-хи! — смееше се Гагул. От злорадство тя се мяташе насам-натам като някой прилеп кръвопиец. — Ето ги блестящите камъни, бели хора, дето толкова много ги обичате, ето толкова, колкото искате. Вземете ги, радвайте им се, яжте ги, хи-хи, пийте ги, хи-хи!
Толкова смешно ми се видя в момента да ям и пия диаманти, че започнах гръмко да се смея. Примерът ми зарази и другите. Смеехме се гръмогласно пред диамантите, които бяха наши, изкопани за нас преди хиляди години от трудолюбивите копачи долу в голямата яма и складирани за нас тук от отдавна умрелия надзирател на Соломон, чието име случайно беше изписано върху восъчните печати, прикрепени към капака на ковчега. Нито Соломон, нито Давид, нито да Силвестра, нито някой друг беше получил диамантите. Ние ги намерихме. Пред нас се намираха милиони фунта стерлинги в диаманти, хиляди стерлинги в злато и слонова кост. Те само чакаха да бъдат изнесени.
Внезапно пристъпът премина и ние престанахме да се смеем.
— Отворете и другите ковчези — изкряка Гагул. — Там има още. Вземете колкото се може повече, бели господари.
Не чакахме втора покана. Заловихме се на работа — да вдигнем каменните капаци и на другите ковчези. Чувство на светотатство ни обхвана при разчупването на печатите.
Ура! Вторият също беше пълен, и то догоре. Никой нещастен да Силвестра не беше пълнил с тях кози кожи. Колкото до третия сандък, камъните в него заемаха само една четвърт, но всичките бяха избрани. Нито един не беше по-малък от двадесет карата, а някои от тях бяха големи колкото гълъбови яйца. Разглеждайки ги на светлината на лампата, забелязахме, че някои от най-едрите камъни имаха малко жълтеникав оттенък или бяха „оцветени“, както ги наричаха в Кимбърли.
Това, което обаче не забелязахме, беше ужасното намерение на Гагул, измъкнала се като змия от стаичката със съкровището назад към масивната врата от твърда скала.
— Чуйте!
Вик след вик идват и отекват в сводестия проход. Това е гласът на Фулата.
— О, Бугуян! Помощ! Помощ! Скалата пада!
— Остави ме, момиче, или…
— Помощ! Помощ! Тя ме промуши…
Още при първия вик, ние се спуснахме назад по прохода и при светлината на лампата видяхме скалата бавно да пада. Оставаха още само три стъпки до пода. Фулата и Гагул се бореха близо до нея. Цялото окървавено, храброто момиче стискаше здраво вещицата, която като дива котка се бореше да се освободи. Със сетни сили тя успя да се откопчи. Фулата падна, а Гагул се хвърли на земята, за да, се промъкне като змия през намаления отвор. Ето тя пълзи под скалата. Ах, Господи, твърде късно! Твърде късно! Скалата я притиска и тя надава предсмъртен вик. Все по-надолу и по-надолу слиза скалата. Цялата маса от тридесет тона бавно смазва старото тяло под себе си. Писък след нисък, каквито никога не бяхме чували, после дълъг болезнен стон и изходът бавно се затвори точно когато стигнахме до нето.
Всичко се свърши за някакви четири секунди.
Тогава се обърнахме към Фулата. Бедното момиче беше намушкано с нож. Разбрах, че няма да живее дълго.
— О, Бугуян, аз умирам — задъхваше се красивото създание. — Гагул се промъкна, без да я видя, беше ми лошо — и вратата започна да пада. Тогава тя се върна назад и погледна нагоре по пътеката. Видях я да се провира под бавно падащата скала и я хванах, за да я задържа. Тогава тя ме промуши и аз умирам, о, Бугуян!
— Бедно момиче! Бедно момиче! — плачеше Гуд и тъй като не можеше да направи нищо повече, започна да я целува.
— Бугуян — каза тя след малко. — Тук ли е Макумазан? Става тъмно, не мога да виждам.
— Тук съм, Фулата.
— Макумазан, бъди мой език, моля те, защото Бугуян не може да ме разбере, а преди да потъна в тъмнината, искам да кажа нещо.
— Кажи, Фулата, аз ще му го предам.
— Кажи на моя господар Бугуян, че аз го обичам и че умирам с радост, защото той не може да свърже живота си с такава като мен, както слънцето не може да се свърже с мрака, нито бялото с черното… Кажи му, че понякога съм усещала сякаш имам птица в гърдите си, която един ден ще отлети и ще пее някъде другаде. Даже и сега, когато не мога да вдигна ръката си и чувствувам мозъка ми да се сковава, не вярвам душата ми да умре. Тя е толкова изпълнена с любов, че може да живее хиляди години, без да остарее. Кажи му, че ако живея отново, може би ще го срещна на звездите. Аз всичките ще ги претърся, даже и ако там се случи пак да бъда черна, а той бял. Кажи… не, Макумазан, нищо повече не казвай, освен че го обичам. О, прегърни ме, Бугуян, не чувствувам ръцете ти. Ох, ох!…
— Тя е мъртва, тя е мъртва! — изстена Гуд и тъжно се изправи.
Сълзи се стичаха по честното му лице.
— Това не трябва много да те тревожи, стари приятелю — каза сър Хенри.
— Какво искаш да кажеш? — запита Гуд.
— Това, че скоро ще бъдеш в състояние да я последваш. Човече, не виждаш ли, че ние сме живи погребани?
Преди сър Хенри да произнесе тези думи, ние не съзнавахме целия ужас на случилото се с нас, тъй като бяхме заети с нещастния край на Фулата. Но сега разбрахме. Масивната скала се беше затворила, вероятно завинаги, защото единственият ум, познаващ тайната й, лежеше смазан под нея. Такава врата би могла да се разбие единствено с динамит, а за наш най-голям ужас ние бяхме на обратната й страна.
Няколко минути стояхме като изтръпнали пред трупа на Фулата. Цялото ни мъжество изведнъж изчезна. Страшната сцена и представата за бавния и мъчителен край, който ни очакваше, ни съсипваха. Сега всичко ни стана ясно. Още от самото начало тази вещица Гагул ни беше приготвила капана. Само нейният зъл ум можеше да измисли нещо подобно. Примирала е от злорадство при мисълта за тримата бели мъже, ненавиждани и мразени от нея, умиращи бавно от глад и жажда сред съкровищата, към които се бяхме домогвали. Сега разбрах сарказма на нейните подмятания: да ядем и да пием диаманти-, те. Вероятно някой беше искал да изиграе същия номер и на горкия стар дои, та той се беше принудил да изостави торбата с диамантите.
— Няма какво да се прави — сепна ни дрезгавият глас на сър Хенри. — Лампата скоро ще угасне. Нека да видим дали не можем да открием пружината, която движи скалата.
Хвърлихме се напред и с отчаяни усилия, подхлъзвайки се из кървавата маса, започнахме да опипваме нагоре и надолу вратата и стените на прохода. Ръцете ни се изжулиха, но не можахме да открием и следа от ръчка на някакъв механизъм.
— Пружината не ще да е от вътрешната страна — досетих се аз. — Иначе Гагул не би рискувала да се промъкне под скалата. Именно това я накара да се опита да се измъкне на всяка цена, проклетницата.
Сър Хенри сухо се изсмя.
— Във всеки случай — каза той — възмездието дойде много бързо. Нейният край е почти толкова ужасен, колкото по всяка вероятност ще бъде и нашият. Нищо няма да постигнем с вратата. Хайде да се върнем в стаичката със съкровището.
С отпуснати глави ние се запътихме обратно. До недовършената стена, която преграждаше прохода, видях кошницата с храната, носена от бедната Фулата. Вдигнах я и я занесох в тази проклета съкровищница, предназначена сякаш за наша гробница. После се върнахме и почитателно пренесохме и трупа на Фулата. Положихме го на земята до пълните с монети сандъци.
Сетне седнахме на земята. За удобство опряхме гърбовете си на трите каменни ковчези с несметното богатство.
— Нека да си поделим храната — предложи сър Хенри — по начин, че да може да трае колкото се може по-дълго време.
Направихме и това. Според пресмятанията, разполагахме с четири съвършено малки дяла храна за всеки от нас, колкото да поддържат живота ни няколко дни. Освен билтонга — изсушеното месо от дивеч, имахме и две кратунки с вода, всяка една съдържаща около една кварта.
— Сега — предложи сър Хенри — нека да хапнем и пийнем, защото утре ще умрем.
Всеки от нас изяде малката си порция билтонг и отпи няколко глътки вода. Излишно е да споменавам за липсата на апетит, макар че се нуждаехме от храна. След като хапнахме, се почувствувахме по-добре. После отново направихме системен преглед на стените на нашия затвор със слабата надежда да намерим някакъв изход. Прегледахме основно и пода.
Нищо не открихме. Малко вероятно бе да има втори изход в една съкровищница.
Лампата започна да примигва. Мазнината беше на привършване.
— Куотърмейн, колко е часът? Твоят часовник върви, нали? — попита сър Хенри.
Извадих часовника и погледнах циферблата. Показваше шест часът. В пещерата бяхме влезли в единадесет.
— Инфадус ще ни потърси — рекох аз. — Ако не се завърнем тази нощ, ще ни подири сутринта, Къртис.
— Той може да ни търси, но напразно. Той не знае тайната на отварянето, нито дори къде се намира стаичката. Никой жив човек не я знаеше вчера освен Гагул. А днес вече никой не я знае. Даже и да открие вратата, той не може да я отвори. Цялата кукуанска армия не може да счупи тази врата от дебелата пет стъпки, твърда скала. Приятели мои, не виждам нищо друго, освен да се преклонни пред волята на всемогъщия. Търсенето на съкровища е донесло нещастен край на мнозина. Ние ще увеличим техния брой.
Лампата запримигва още по-често.
Неочаквано пламъкът силно проблясва и ясно освети цялата стая: огромното количество слонова кост, пълните със злато сандъци, проснатия пред нас труп на горката Фулата, пълната със скъпоценни камъни кожена торба, слабия отблясък на диамантите и мрачните бледи лица на тримата бели мъже, седнали на земята в очакване на собствената си смърт.
В следния миг пламъкът се смали и угасна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.