Хенри Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон

Осемнадесета глава
Изгубваме надежда

Не мога да направя правилно описание на ужаса през последвалата нощ. До известна степен бяхме милостиво обладани от съня, защото даже и в това положение като нашето изтощеният организъм си иска своето. Въпреки това обаче не можах да заспя. Извън потресаващата мисъл за предстоящата ни участ (защото и най-храбрият човек на земята не би останал равнодушен пред съдбата, която ни очакваше), самата заобикаляща ни тишина беше преголяма, за да я понеса. Читателю, ти може би си лежал някога буден през нощта и си смятал тишината за потискаща, но мога със сигурност да кажа, че трудно ще си представиш какво действително осезаемо нещо е абсолютната тишина. Върху повърхността на земята винаги има някакъв звук или движение. Колкото и да са незабележими, все пак те омекотяват непоносимостта на абсолютната тишина. Но тук нямаше такова нещо. Ние бяхме живи погребани в недрата на огромен снежен връх. На хиляди стъпки над нас свежият въздух преминаваше над белия сняг, без звукът му да достигне до нас. Дълъг тунел и пет стъпки дебела скала ни деляха даже от онази отвратителна зала с мъртъвците. А мъртъвците не вдигат шум. Грохотът на цялата земна и небесна канонада не би достигнал ушите ни в нашата гробница. Откъснати от всички земни звуци, бяхме вече почти мъртви.

И тогава осъзнах иронията на положението, в което се намирахме. Около нас лежаха съкровища, достатъчни да изплатят националните дългове на една не много малка държава, или да се построи флота от броненосци. И все пак ние с радост щяхме да ги заменим срещу най-малкия шанс за спасение. Без съмнение съвсем скоро с готовност щяхме да ги заменим за къс храна или чаша с вода, а след това даже и за привилегията да ускорим края на страданията си. Наистина богатството, за спечелването на което хората жертвуват целият си живот, се оказа накрая без стойност.

Нощта едва се влачеше.

— Гуд — чу се най-после гласът на сър Хенри. Той прозвуча ужасно в дълбоката тишина. — Колко клечки кибрит имаш в кутията?

— Осем, Къртис.

— Драсни една да видим колко е часът.

Гуд драсна една клечка и в контраст с гъстата тъмнина пламъкът почти ни заслепи. Часовникът ми показваше пет часа. Красивата зора сега порозовяваше вън снежните калпаци, издигащи се високо над главите ни, а вятърът щеше да натика нощните мъгли в пещерите.

— Да хапнем нещо, за да поддържаме силите си — предложих аз.

— Каква полза да ядем — отговори Гуд. — Колкото по-бързо умрем, толкова по-добре.

— Докато има живот, има надежда — каза сър Хенри.

Пак хапнахме и отпихме малко вода. Така измина още малко време. После някой предложи да се приближим колкото се може по-близо до вратата и да викаме, та да ни чуят отвън. Съответно Гуд, който имаше дълга морска практика и висок глас, налучка пътя из прохода и започна да вика. Трябва да кажа, че шумът, който той вдигна, беше непоносим. Никога не бях чувал такива ужасни крясъци. Произведеният ефект, обаче би могъл да се сравни с бръмченето на комар.

Скоро той прекъсна опитите си и ожаднял се върна при нас, за да пийне вода. Отказахме се да викаме повече. Това се отразяваше на запаса ни от вода.

Седнахме по местата си и се облегнахме на ковчезите с ненужните диаманти, уморени от бездействието, което беше най-лошото обстоятелство в нашата съдба. За себе си съм принуден да кажа, че се поддадох на отчаянието. Облегнал глава на силното рамо на сър Хенри, аз избухнах в плач. Струва ми се, че чух Гуд да хълца от другата страна и да се кори с дрезгав глас за слабостта си.

Ах, колко добър и храбър беше сър Хенри, този истински мъж! Пренебрегвайки своето нещастие, той направи всичко възможно, за да успокои опънатите ни нерви. Разправи ни случки за хора, които също са изпаднали в подобно положение и накрая са се спасявали. Когато и това не ни успокои, той се принуди да ни изтъкне, че смъртта е един очакван край, който идва за всички. Че всичко скоро ще се свърши и че смърт чрез изтощение е милостива смърт (което обаче не е вярно). Сетне, по друг начин, както и по-преди го бях чувал, той каза, че трябва да се оставим на милостта на по-висшата сила, което аз от своя страна направих много енергично.

Сър Хенри има прекрасен характер, много спокоен, но и много силен.

Тъй или иначе измина и денят, както беше изминала и нощта (ако ми е позволено да си послужа с тези две понятия, след като ни заобикаляше непрогледна нощ). Драснах клечка кибрит. Часовникът ми показваше вече осем часа.

Още веднъж ядохме и пихме малко вода. Междувременно ми хрумна една мисъл.

— Как става това — попитах аз — че въздухът в това място се поддържа свеж? Той е гъст и тежък, но все пак пресен.

— Велики Боже! — възкликна Гуд и се изправи. — Как не се сетих?! Въздухът не може да прониква през каменната врата, ако може да я нарека врата, защото тя е плътно прилепнала. Той прониква отнякъде другаде. Ако тук не влиза чист въздух, ние щяхме да се задушим още когато дойдохме. Нека да огледаме.

Тази малка искра надежда имаше чудноват ефект върху нас. В същия миг и тримата запълзяхме по ръце и колене с усилие да доловим и най-слабото раздвижване на въздуха. Скоро жарът ми угасна. Сложих ръката си на нещо студено, а то се оказа лицето на мъртвата Фулата.

Повече от час обикаляхме и опипвахме наоколо, докато най-сетне сър Хенри и аз се отказахме отчаяни. Достатъчно не бяхме наранили от непрекъснатото удряне на главите си в слонските бивни, ковчезите й стените на стаята. Но Гуд продължаваше да търси с убеждението, че така е по-добре, отколкото да не прави нищо.

— Ей, приятели — каза неочаквано той със сподавен глас. — Елате тук.

Излишно е да споменавам за бързината, с която се придвижихме към него.

— Куотърмейн, сложи ръката си, където е моята. Сега не чувствуваш ли нещо?

— Мисля, че чувствувам проникването на въздух.

— Чуй сега!

Той се изправи и затропа с крака върху мястото. Нов пламък на надежда лумна в сърцата ни. Удряше на кухо.

С треперещи ръце запалих клечка кибрит. Останаха само още три. Установихме, че сме в най-отдалечения ъгъл на стаята. Поради тази причина вероятно не бихме забелязали как кухо кънти това място по време на предишните ни изтощителни търсения. Доколкото можахме на светлината на клечката кибрит, ние внимателно огледахме мястото. В солидния каменен под имаше цепнатина и слава богу, там, вдлъбната в скалата, се виждаше каменна халка. Не казахме нито дума. Бяхме много възбудени. Сърцата ни, изпълнени с надежда, забиха тъй силно, че не можехме и да говорим. Гуд разполагаше с нож. Към него беше прикачена една от онези куки, предназначени да измъкват камъчета от конски копита. Той го отвори и зачегърта под халката. Най-после успя да вмъкне куката под нея и леко натисна, страхувайки се да не я счупи. Халката се раздвижи. Направена от камък, тя беше останала невредима през течение на вековете, което не би се случило, ако беше желязна. Скоро изправихме халката. Тогава Гуд я хвана с ръце и с всичката си сила я дръпна. Но напразно.

— Дай аз да се опитам — казах нетърпеливо. Разположението на камъка в самия ъгъл не даваше възможност, на двама ни да дърпаме едновременно. Хванах и се напънах, но безуспешно.

Тогава сър Хенри също се опита, но… и той не успя.

Гуд отново задълба с ножа по цялата дължина на цепнатината, през която усещахме да влиза въздух.

— Сега, Къртис — каза той, — напъни се здравата, с всичка сила. Ти си силен за двама. Чакай!

Верен на чувството си за чистота и спретнатост, той извади една голяма черна копринена кърпа, която още носеше със себе си, и я вмъкна през халката.

— Куотърмейн, хвани Къртис през кръста и щом дам знак, дърпай колкото можеш. Хайде!

Сър Хенри вложи цялата си огромна сила. Гуд и аз направихме същото, доколкото ни позволяваха силите.

— Движи се! Движи се! Поддава се — задъхано ни окуражаваше сър Хенри и аз долових как мускулите на мощния му гръб пропукват.

Внезапно се чу изскърцване, после поток от въздух и ние в миг се строполихме по гръб на пода с каменната плоча върху ни. Силата на сър Хенри беше доказала своето. Никога мускулната сила не е допринасяла по-голяма полза на човека.

— Запали клечка кибрит, Куотърмейн — каза той веднага щом си поехме въздух и се изправихме на крака. Само че внимателно.

Направих каквото ми каза. О, слава на Бога! Точно пред нас видяхме първото стъпало на малка каменна стълба.

— Какво да правим сега? — попита Гуд.

— Ще слезем по стълбата, разбира се, и ще предоставим съдбата си на провидението.

— Чакайте! — спря ни сър Хенри. — Куотърмейн, вземи остатъка от билтонга и водата. Може да ни дотрябват.

Пропълзях до мястото на ковчезите. В този момент ми хрумна, че през последните двадесет и четири часа и на ум не ни идваше за диамантите. Само при мисълта за тях ни се повдигаше. Като се сетехме само в какво положение бяхме изпаднали заради тях…

Все пак реших, че няма да е лошо да сложи няколко в джоба си в случай, че се измъкнем от тази страхотна дупка. Пъхнах ръката си в първия ковчег и напълних всичките джобове на старата си ловджийска куртка. Най-отгоре поставих няколко шепи от избраните едри диаманти от третия ковчег. Това беше блестяща идея.

— Хей, приятели — извиках аз, — няма ли да вземете малко диаманти със себе си? Аз си напълних джобовете.

— О, да му се не видят и диамантите — възмути се сър Хенри. — Надявам се, че виждам диаманти за последен път.

Гуд не отговори. Той мислено се сбогуваше с трупа на нещастната девойка, обичала го толкова много приживе. И колкото невероятно да ти се вижда сега, читателю, когато си седиш удобно у дома и размишляваш как можахме да изоставим тези несметни богатства, мога спокойно да те уверя, че ако и ти беше прекарал двадесет и осем часа като нас, без да имаш каквато и да било храна и вода, вече нямаше да те е грижа за диамантите. Повярвай ми, и ти щеше да побързаш час по-скоро да се спуснеш надолу в тайнствените недра на земята с единствената надежда да се спасиш от сигурна и мъчителна смърт. Ако не бяха навиците, станали втора природа в живота ми, благодарение на които се бях научил да не оставям нищо ценно зад гърба си, когато имах и най-малката възможност да го взема със себе си, то нямаше да се погрижа да напълня джобовете си.

— Хайде, Куотърмейн — каза сър Хенри, който вече стоеше на първото стъпало на каменната стълба. — Внимателно, аз ще вървя пръв.

— Гледай къде ще сложиш крака си. Може да стъпиш в някоя ужасна дупка — предупредих аз.

— Много е вероятно да се озовем в друга стая — усъмни се сър Хенри, докато слизахме бавно надолу и брояхме стъпалата.

Когато стигна до „петнайсет“, той спря.

— Това е дъното — каза той — и да благодарим на Бога, изглежда, че е проход. Хайде слезте.

Гуд слезе втори, а след това и аз. Като стигнах дъното, запалих едната от двете последни клечки. На светлината установихме, че се намираме в един тесен тунел, завиващ в прав ъгъл наляво и надясно от стълбата, по която бяхме глезли. Преди да видим още нещо, клечката обгори пръстите ми и угасна. Тогава възникна съдбоносният въпрос: накъде да тръгнем? Разбира се, не беше възможно да отгатнем какъв беше този тунел и накъде водеше. И все пак ако тръгнехме в едната посока, той можеше да ни изведе до спасението, а в другата — до нашата гибел.

Стояхме объркани пред неизвестността, без да знаем какво да правим. Изведнъж Гуд се сети, че когато кибритената клечка горяла, течението на въздуха беше подухвало пламъка наляво.

— Да тръгнем срещу течението — предложи той. — Въздухът винаги тегли навътре, а не навън.

Единодушно се съгласихме. Бавно заопипвахме с ръце стените и предпазливо запристъпяхме. Стъпка по стъпка ние се отделихме от проклетата стая със съкровището и тръгнахме към страшната неизвестност. Ако някога там отново влезе жив човек, което не ми се вярва, като доказателство за пребиваването ни ще намери отворените ковчези, догорялата лампа и костите на бедната Фулата.

След не повече от около четвърт час, вървейки пипнешком из тунела, констатирахме, че той внезапно прави остър завой, като че ли беше пресечен от друг тунел. Ние продължихме по него и не след дълго навлязохме в трети такъв. Така се движехме в продължение на няколко часа. Добихме впечатление, че се движим в каменен лабиринт, който не водеше никъде. Не мога да кажа какво представляваха всичките тези тунели, но мислех, че това са древни останки от мини. Различните шахти криволичеха насам-натам, според това накъде ги е водила рудата. Единствено по този начин си обяснихме огромния брой тунели.

Накрая се спряхме напълно изтощени и отпаднали. Надеждата постепенно се заличи в тъжните ни сърца. Изядохме последните парчета билтонг и си поделихме останалите глътки вода. Гърлата ни обаче продължаваха да са ненаситни како варници. Чувствувахме, че се бяхме изплъзнали от смъртта в тъмната стая, за да я срещнем отново в непрогледната тъмнина на тунелите.

Стоях отчаян, с потиснат дух и пресъхнало гърло. Изведнъж ми се счу звук, за което обърнах внимание и на другите. Той беше много далечен и едва се долавяше. Слаб, повтарящ се звук, който другите потвърдиха, че също чуват. Няма думи, с които да опиша обхваналото ни щастие след всичките часове на безмълвна тишина.

— За бога! Това е течаща вода — каза Гуд. — Да вървим.

Забравихме умората и тръгнахме по посоката на слабия ромон. Движехме се с опипване по каменните стени, както преди. Звукът ставаше все по-доловим и накрая прозвуча много силно в тишината. Забързахме. Сега вече определено дочувахме шум от бушуваща вода. И все пак каква беше тази течаща вода в земните недра? Дотолкова се доближихме до нея, че Гуд, който вървеше най-напред, се закле, че може да я подуши.

— Върви внимателно, Гуд — каза сър Хенри, — трябва да сме съвсем близо.

Плясък! Внезапният вик на Гуд проряза тишината. Ужас! Той беше паднал.

— Гуд! Туд! Къде си? — закрещяхме в смъртна уплаха — Къде си, Гуд?

За голямо облекчение дочухме задъхания му глас.

— Всичко е наред, хванах се за скалата. Светнете да видя къде сте. Бързо запалих последната клечка кибрит и на слабата й светлина се намерихме пред дълбока река с черна вода. Трудно можеше да се прецени широчината й, но успяхме все пак да видим на известно разстояние от нас тъмното очертание на нашия другар, заловил се за издатината на една скала.

— Налага се да поплувам малко — извика Гуд. Ще се хвърля, но вие се помъчете да ме хванете.

Той с плясък се пусна във водата и започна голяма борба с водната стихия. Минута след това ни достигна и успя да улови протегнатата ръка на сър Хенри. Издърпахме го на сухо в тунела.

— Честна дума — каза той, като се мъчеше да си поеме дъх. — Намирах се на косъм от смъртта. Ако не се бях хванал за скалата и ако не знаех да плувам щеше да е свършено с мене. Водата е бърза като във воденичен яз и не можах да достигна дъното.

Разбрахме, че оттук не можехме да очакваме нищо. Смълчахме се. Почакахме Гуд да си почине, напихме се до насита от тази подземна река, чиято вода беше сладка и прясна, измихме добре лицата си, които наистина се нуждаеха от това, и напуснахме бреговете на тази африканска Стикс^[1], завръщайки се по стъпките си в тунела, Гуд пак вървеше пред нас, оставяйки неприятна водна диря след себе си. Не след дълго стигнахме до друг тунел, който водеше надясно.

— Може да завием — каза сър Хенри уморено, — всичките пътища си приличат. Нямаме друг избор, освен да вървим, докато капнем.

Дълго, дълго вървяхме по този нов тунел. Краката ни се преплитаха. Чувствувахме се безкрайно уморени. По този тунел водеше сър Хенри. Внезапно той спря и ние се блъснахме в него.

— Погледнете! — пошепна той. — Ума ли си загубвам или онова наистина е светлина?

Разтворихме широко очи и далеч напред наистина видяхме една слабо блещукаща точка. Тя не изглеждаше по-голяма от малкото прозорче на планинска хижа. Светлината беше толкова слаба, че е съмнително дали някои други очи, освен такива като нашите, не виждали цели дни нищо друго освен непрогледен мрак, биха я забелязали.

Задъхани от вълнение, ние се втурнахме напред. Пет минути по-късно нямаше никакво съмнение. Слабата светлина беше истинска! След още някоя минута почувствувахме приток на истински свеж въздух. Тунелът изведнъж се стесни. Сър Хенри се принуди да лази на колене, което направихме и ние. Тунелът ставаше все по-малък. Накрая стана колкото една голяма лисича дупка в земята, забележете — сега имайте земя, скалата се беше свършила.

Един напън, едно последно усилие и сър Хенри се провря навън. След него и Гуд, и аз, а там над нас блестяха благословените звезди. Ние широко разтворихме гърди и с наслада поехме пресния въздух. Но… нов ужас! Земята под нозете ни изведнъж поддаде и ние се затъркаляхме надолу-надолу върху храсти и трева и мека влажна пръст.

Успях да се заловя за нещо и се спрях. Седнах и високо извиках. Отговори ми се някъде под мен, където вероятно бесният кариер на сър Хенри беше прекъснал върху някаква площадка. Допълзях до него и го намерих невредим, въпреки че беше останал без дъх. Тогава се огледахме за Гуд. Намерихме го малко по-далеч, натъкнат на един чаталест корен. Той се беше доста понатъртил, но скоро се съвзе.

Тримата заедно седнахме на тревата. Избликът на чувствата ни беше толкова силен и мисля, че плакахме от радост. Бяхме се измъкнали от ужасния подземен затвор, който за малко щеше да стане наш гроб. Някоя милостива сила навярно ни бе насочила към чакаловата дупка в края на тунела, тъй като без съмнение това беше дупката на чакал. А горе над планините зората, за която допреди малко смятахме, че никога няма да видим вече, спокойно се сипваше розовочервена.

Скоро полуздрачът се повлече надолу по склона и ние се видяхме на дъното или почти на дъното на огромната яма, която бяхме видели по-рано при входа на пещерата. Можехме вече да различим смътните очертания на трите колосални фигури, надвесени над дълбоката яма. Явно беше, че тези ужасни тунели, из които бродихме в продължение на цялата нощ, са били свързани първоначално с голямата диамантена мина. Колкото до подземната река в недрата на планината, само небето знае каква е, откъде идва и накъде отива. Нямах никакво желание да изследвам нейното направление.

Ставаше все по-светло и по-светло. Можехме вече добре да се видим един друг, но гледката, която представлявахме, беше много жалка: с изпити лица, хлътнали очи, покрити с прах и кал, наранени, окървавени. Всичко у нас издаваше преживения страх от гризящата ни смърт. Наистина бихме могли да уплашим дори светлината.

И все пак за отбелязване беше, че монокълът на Гуд стоеше здраво прикрепен на окото му. Съмнявам се дали изобщо го беше свалял през цялото това време. Нито непрогледният мрак, нито падането в подземната река, нито търкалянето по склона бяха успели да разделят Гуд от неговия монокъл.

Изправихме се, понеже се страхувахме да не ни се схванат краката, като стоим дълго време на едно място. С бавни стъпки мъчително започнахме да се катерим, за да излезем от огромната яма. Около час и нещо се изкачвахме упорито нагоре по синята глина, залавяйки се за корените и тревите, с които бяха обрасли страните й.

Най-после сполучихме! Отново стояхме на големия път, само че от отсрещната страна на колосалните фигури.

Край шосето на стотина ярда по-далеч видяхме няколко колиби, пред които гореше огън. Наоколо се мяркаха хора. Подкрепяйки се един друг, се упътихме към тях. Спирахме се на всеки няколко крачки, за да си починем. Скоро един от хората край огъня се изправи, видя ни, хвърли се на земята и завика уплашен.

— Инфадус, Инфадус, това сме ние, твоите приятели!

Той изтича към нас, разтреперан от ужас, като че ли виждаше призраци.

— О, господари мои, господари мои, вие наистина се върнахте от Царството на смъртта! Върнахте се от Царството на смъртта!

И старият воин повторно се хвърли на земята пред нас, обви с ръцете си колената на сър Хенри и зарида от радост.