неделя, 27 май 2012 г.

Истинското пробуждане разтърсва възприятията на делничните неща ( Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт )


И след това Кларис изчезна. Същия следобед той се почувствува
някак особено, но сигурно затова, че нея я нямаше. Полянката беше пус-
та, дърветата – пусти, улицата – пуста и макар отначало той дори да не
съзнаваше, че тя му липсва и че я търси, когато наближи станцията на
подземната железница, у него вече започна да назрява някакво смътно
безпокойство. Нещо се бе случило. Целият му порядък в живота се бе
нарушил. Вярно, най-обикновен порядък, установен едва преди няколко
дни, но все пак… За малко не се върна обратно, за да й даде време да се
появи. Беше сигурен, че ако тръгне по същия път, всичко ще се оправи.
Но беше късно и пристигането на влака го накара да се откаже от наме-
рението си.
Шумоленето на картите, движенията на ръцете, потрепването на
клепачите, монотонният глас на говорещия часовник на тавана на по-
жарната станция: „…един часът и трийсет и пет минути, четвъртък сут-
рин, 4 ноември… един и трийсет и шест… един часът и трийсет и седем
минути сутринта…“; пляскането на картите за игра по хлъзгавата по-
върхност на масата – всички звуци стигаха до Монтег през затворените
му очи, през преградата, която за момент бе издигнал. Той чувствуваше,
че пожарната станция е изпълнена със светлина, блясък и мълчание, с
медни цветове, цветовете на монети, на злато и сребро. Хората около
масата, които той не виждаше, въздишаха над картите си в очакване…
„…Един и четирийсет и пет.“ Говорещият часовник безрадостно отбе-
лязваше неприветливия час в неприветливата утрин в една още по-неп-
риветлива година.
– Какво ти става, Монтег? Той отвори очи.
Отнякъде забръмча радио: „…всеки момент може да бъде обявена
война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“
Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни само-
лети със свистене прорязаха черното утринно небе.
Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен екс-
понат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го
опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прег-
решил? Нима това беше прегрешение?
– Твой ред е да играеш, Монтег!
Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди ис-
тински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила
страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредото-
чено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящи-
те си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди
вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали бра-
дата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разт-
вори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна
коса, черни вежди, зачервено От огъня лице и гладко избръсната до си-
ньо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъ-
же бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички по-
жарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят
на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им
лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим,
Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка
със звук, наподобяващ пращенето на огън…
Монтег погледна картите в ръцете си.
– Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека,
чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?
– Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!
– Но той не беше луд.
Бийти грижливо подреди картите си.
– Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас,
не е с всичкия си.
– Мъчех се да си представя – каза Монтег – какви чувства изпитва
човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изга-
ряха нашите жилища и нашите книги.
– Ние нямаме книги.
– Но ако имахме?
– Да не би ти да имаш? Бийти бавно премигна.
– Не! – Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха
списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в
огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча
му, от който се изливаше не вода, а петрол. – Не! – В мозъка му задуха
хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смра-
зяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разгова-
ря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв
хладен вятър.
Монтег се поколеба:
– А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата
работа? Дали наистина едно време…
– Едно време! – каза Бийти. – Що за приказки са това?
„Глупак! – рече си Монтег. – Ще издадеш всичко!“ При последния
пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки:
„Имало едно време…“
– Исках да кажа – продължи той, – някога, когато домовете не са
били напълно огнеупорни… – Внезапно му се стори, че вместо него го-
вори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан
каза:
– Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожа-
рите, вместо да ги разпалват?
– Ама че го измисли!
Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съ-
държаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Амери-
ка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст
и където можеше да прочете:
„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в ко-
лониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.
Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».
2. Разпали огъня бързо.
3. Изгори всичко.
4. Веднага се върни в пожарната станция.
5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“
Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.