ДОКАТО ПРЕМИНЕ АРМАГЕДОН ( Aрмагедон 2 , Артър Ленгли )

Кюлман и Илейн изоставиха колата в пясъците. Те свършваха внезапно, като че някой им бе заповядал да не правят и крачка от мястото си. Малко по-нататък започваше прекрасно очертан път. Над него преплитаха клони високи дървета със сърцевидни листа. Да се върви под плътната им сянка бе приятно.
Пътят ги изведе до овален площад, настлан с бели плочи. Заобикаляха го четири, покрити с листа колиби. По средата на площада бликаше фонтан. Илейн отиде при него и Наплиска лицето си. Не изглеждаше изумена като че да срещнеш фонтан в пустинята бе най-обикновено нещо.
- Изглежда толкова синя, колкото си я представях - чу я безгрижно да казва Кюлман.
Вратата на първата колиба се отвори и пропусна стар мъж с вид на шаман. Чертите на лицето му обаче бяха европейски. Приветства ги с тих жест и когато го доближиха им подаде ръка. Коренното население не признаваше ръкостискането.
- Не съм съвсем типичен шаман - каза усмихнато той на прекрасен английски, - имам предвид лицето си. Иначе мога да правя всичко, което и те, ще се убедите.
Кюлман и Илейн се представиха. Слънчевата светлина много бързо намаля и в небето се кълбяха облаци.
- След малко ще завали - осведоми ги мъжът, - както вали всеки ден по половин час. В противен случай ще ни е трудно да напояваме градините и да пълним фонтана. Територията има собствени закони. На планетата има само още едно такова място.
- Мога ли да ви пипна? - попита Илейн. – Съвсем истински ли сте?
- Нали се ръкувахме и ме докоснахте.
- Боя се да не сте халюцинация - кротко призна тя, като дете.
- Само в известен смисъл, както и вие.
- Имах... получих указания да дойдем тук – каза Кюлман с пресъхнали устни.
- Знам коефициента на интелигентност и на двама ви, затова ще бъда съвсем откровен. Милата Шафика Вайзер ви е дала тези указания, нали, драги Албърт?
Той кимна.
- Тук вярваме, че границата между световете е много ефирна. Ако поискаш, винаги можеш да получиш ключовете. Когато преминеш бариерата да правиш разлика между онова, което виждаш с очите си и наричаш достоверно, и невидимото, отхвърляно като халюцинация, ти се вижда най-смешното нещо на света.
Заваля. Едрите топли капки бързо се превръщаха в струи.
- Моля, последвайте ме - мъжът бързо тръгна пред тях.
В колибата беше просторно, имаше малко мебели и индийски килими по стените. Малки статуетки от тъмно дърво в ъглите. Беше прохладно, макар в средата, направо върху пода да гореше тих пламък с прозрачни езици.
- Не топли и няма да се опарите, ако поставите пръсти в него. Никога не оставаме без него. Помага, за да извършим надпространствен скок. Седнете, където поискате.
Наля им бистра течност в стъклени чаши. Имаше кисел и едновременно горчив вкус, но веднага тонизираше. Мъжът се настани срещу тях в стола-люлка, обсипан с алени възглавници със звънчета и втъкани златни заклинания.
- И тъй, вие сте мои гости, които чакам отдавна. Моля, чувствайте се свободни. Задавайте всякакви въпроси. Но първо да ви се представя. Казвам се Алън Кихоу, тук приех друго име - Калион. В зоната сме, както вече ви споменах, тук са допускани малцина, останалите просто виждат вместо нея само пясъци, пустиня.
- Чух, когато ме повикаха - каза Кюлман. – Оставих всичко. Конструирах биофон по чертежи, които открих върху бюрото си и с него разговарям с Шафика... Тя ми спомена, че ни предстои, на мен и Илейн да преживеем нещо особено.
- Ценя способността ви да не назовавате нещата с точните им имена, когато не сте сигурен, че не звучат параноично. Зная какво ви е съобщила Шафика, тя имаше задачата да ви повика. Мога да ви обясня какво ще се случи оттук нататък.
Дъждът се сипеше, чуваше се как поточетата пеят отвън.
- Ако приемете, вероятният ви път оттук е към Долината. Долината е другата зона на планетата. Има освен златен храм и много дълбоки пещери. Направихме някои проучвания и знаем, че предстои катаклизъм. Нямаме достатъчно сили, за да го
98
предотвратим.
- Вие не сте съвсем Алън Кихоу, нито пък Калион? - прекъсна го Кюлман.
- Дори не съм от вашия вид, макар да изглеждам като човек. Това не ви плаши, нали? Вселената е пълна с живот. Понякога по-възрастните искат да му помогнат. Посяват го на някоя планета и се грижат за него. Но всеки плюс винаги има един противоположен минус, за да се поддържа равновесието. Вашето съзнание отбелязва този факт с понятията-двойки: нощ-ден, добро-зло, черно-бяло, вървене-невървене, късмет-малшанс. Пазихме живота тук, както можехме, но вече се случи веднъж да не успеем. Ще го загубим и този път.
- Водите война с някого, доколкото разбирам? - неспокойно попита Кюлман.
- Приемете, че намеренията ни да създадем и поддържаме тук живот, тих, спокоен, духовен, срещнаха съпротива. Отсрещната страна е безогледна. Моралът ни не позволява обаче да отвърнем на удара с удар.
- Това обикновено означава, че ще ви победят.
- В някакъв смисъл, но не напълно. Постъпихме така първия път и се оттеглихме за известно време. Полюсите се преобърнаха и животът изчезна за дни. Не воювахме, но и не вдигнахме ръце. Просто съхранихме живота. Между другото, това е описано в Библията. Ще бъдат спасени 144 000 с печат на челото. Сега ще се повтори същото.
- Печатът на челото някаква символика ли е? - прекъсна го Илейн.
- Знак за разпознаване. Различният от масовия ум излъчва различни честоти. Няма как да бъде сбъркан. Е, тези 144 000 са вечно преследвани, отхвърляни, неразбирани. Човешката маса инстинктивно долавя различието. Както и тези, които програмират идещия Армагедон.
- Ако са толкова силни, колкото казвате, за тях ще е детска игра да премахнат различните и да не успеете да ги съхраните. Вярвате ли, че могат да им попречат тотално?
- Премахват различните. Правят го постоянно. Чрез други хора, чрез промени в биополето им, създават им неприятности, изтощават ги, докато не изберат сами да умрат.
- Различните също са хора. Как биха се противопоставили на силен враг?
- Като разгадават плановете му. Със самото си съществуване. Сензитивите са отлично доказателство, че мозъкът може да се използва по различни начини, че съществуват други светове, Вселените са обитаеми, мисълта е основен строителен материал и какво ли не. Отсрещната страна, или тъмната половина, ако предпочитате, очаква населението да загине. Различни и обикновени. Това ги устройва. Възнамеряват, когато започнат експериментите си, да създадат еднотипно човечество, само роби, изпълнители. Мислителите ще бъдат изтръгвани от корен. Тъмната половина се чувства добре, когато се храни с негативна енергия. Затова провокира и ще провокира войни, ужас и агресия. Постоянни войни и смърт. Енергията на ужаса и смъртта е отлична храна за нея. Сега, след Армагедон тя ще погълне колосални количества, достатъчни, за да й стигнат, докато се появи следващото човечество.
- С професора сме само хора, които почти разбират за какво говорите - каза Илейн. -Просто изследователи, повярвали, че нещата не са каквито изглеждат.
- Но с печат на челото - разсмя се Калион. - Мисля, че разбрахте ситуацията. Възнамеряваме да спасим и съхраним един генофонд. Сто четиридесет и четирите хиляди ще слязат в пещерите, там не може да проникне никой, дори тъмната половина. Всички ще изглеждате като заспали, докато премине Армагедон и планетата се възстанови.
Един ден ще се събудите в нов свят. Ще навлезете в него, за да го прекосите и го опознаете. Умовете и различността ви ще бъдат съхранени. Ще знаете, че можете да го направите нов и прекрасен. Ще знаете, че цивилизацията ви не бива да тръгва по досегашния път. Ще знаете, че тъмната половина бди и вече е гладна за ужас и смърт. Ще поемете пълната отговорност за своя свят... В известен смисъл ще се събудите като богове.
- Що за състояние ни описвате? - попита Илейн. - Замразяване, каталепсия, мумифициране?
- Сън. Обещавам ви много дълъг сън, в който ще се учите и телата ви няма да се променят.
99
- Ще се видим ли, когато се събудим? – Кюлман беше развълнуван.
- Кой знае. Това ще стане така напред във времето, когато надявам се от двойките понятия добро-зло, тъмно-светло, късмет-малшанс да е отпаднало противоположното.
Разговорът свърши и те излязоха навън. Пак грееше слънце и небето беше високо и прозирно.
- Ти подозираше ли такава развръзка, Албърт? - Илейн запали цигара. Албърт Кюлман не отговори. Изглеждаше, както впрочем и Илейн, поразително
млад, изправен и лек. Той отиде до фонтана и напълни шепите си. После внимателно пи, глътка след глътка от синята скъпоценна вода.
- Бих искала обаче - помоли Илейн, - когато се събудя, да сте оставили до възглавницата ми пакет цигари. Мразя да се разсънвам без няколко една след друга. Понасят ми отлично, а и няма как да пипна рак на белите дробове.
Калион се разсмя.
- Сериозно - каза ведро Илейн, това е едничкото ми желание, защото тепърва тогава ще трябва да изобретяваме тютюна и хартията, за да свиваме папироси.
Върху съседното дърво кацнаха няколко бъбриви разноцветни папагала.
- А сега - каза Кюлман, - какво ни предстои сега?
- Трябва да тръгваме - отзова се Калион. - Големите земетресения вече започват, полярната шапка се топи и водите ще залеят крайбрежията. Вулканите вече се събуждат...
- Дори Тонга и Шула ще изчезнат?
- И целият свят, какъвто го познавате. Тръгваме.
- И все пак - спря го Илейн, - подскажете ни с две думи, от къде дойдохте?
- Щях да пропусна това...
- Позволете ми да отгатна - каза Кюлман. – Добрият стар Сириус, догоните са оставили предания за вас.
- Пазим всичко, всяка тяхна дума. Когато се събудите, ще разполагате с тяхната история, и с вашата история. И ще можете да сравнявате.
- Тогава на път - въздъхна Илейн Маклауд. - Да вървим и да става каквото ще. Стори им се, че синият фонтан замлъкна за малко, но когато поеха, отново чуха
звънкия му, чист глас.

Равновесие , съвест , разум ( Обитаемият остров , братя Стругацки )

— Равновесието… — произнесе изведнъж някакъв силен дрезгав глас. — Вече ви говорих за това, Мак. Вие не поискахте да ме разберете…

Неясно беше откъде идва гласът. Всички мълчаха със скръбно наведени глави. Само птицата на рамото на Магьосника пристъпваше, отваряйки и затваряйки жълтия си клюн. Магьосника седеше неподвижно, със затворени очи и стиснати тънки сухи устни.

— Но сега, надявам се, вие разбрахте — продължи гласът. — Вие искате да нарушите това равновесие. Добре, може би това е по силите ви. Но пита се — защо? Някой молил ли ви е за това? Както виждате, не. Какво ви мотивира тогава?

Птицата настръхна, пъхна глава под крилото си, а гласът продължаваше да звучи. Тогава Гай разбра, че говори самият Магьосник, без да помръдва устни, без да трепне с нито един мускул на лицето си.

Това беше много страшно, и не само за Гай, но и за всички събрали се, дори за принц-херцога. Единствен Максим гледаше Магьосника мрачно и с някакво дръзко предизвикателство.

— Нетърпението на разтревожената съвест! — провъзгласи Магьосника. — Вашата съвест е разглезена от постоянното внимание към нея, тя започва да стене при най-малкото неудобство и разумът ви почтително се прекланя пред нея, вместо да й се скара и да я постави на мястото й. Съвестта ви е възмутена от съществуващото положение на нещата и разумът ви послушно и трескаво търси начин да промени това положение. Но равновесието си има свои закони. Те възникват от стремежите на огромни човешки маси и могат да се променят единствено заедно с промяната на тези стремежи. И така, от една страна, имаме стремежите на огромни човешки маси, а от друга — вашата съвест, въплъщението на вашите стремежи. Вашата съвест ви тласка към промяна на положението, на нещата, тоест към нарушение на законите на равновесието, определени от стремежите на масите, с други думи, към промяна на стремежите на милионите хора по образ и подобие на вашите стремежи. Това е смешно и антиисторическо. Вашият замъглен и зашеметен от съвестта разум е загубил способността да отличава реалното благо за масите от въображаемото, продиктувано от съвестта ви. А разумът трябва да се поддържа чист. Ако не искате или не можете, толкова по-зле за вас. И не само за вас. Вие ще кажете, че в света, от който сте дошли, хората не могат да живеят с нечиста съвест. Ами тогава престанете да живеете. Това също не е лош изход — и за вас, и за другите.

Магьосника замълча. Всички глави се обърнаха към Максим. Гай не можа да схване добре за какво ставаше дума. Изглежда това беше отглас от някакъв стар спор. И също беше ясно, че Магьосника смята Максим за умен, но капризен човек, който действа повече според прищевките си, отколкото според необходимостта. Това беше обидно. Максим, разбира се, беше странна личност, но не щадеше себе си и винаги желаеше доброто на всички и не от някакъв каприз, а от най-дълбоко убеждение. Разбира се, четиридесетте милиона души, опиянени от излъчването, не искаха никакви промени, но нали са опиянени, това е несправедливо…

— Не мога да се съглася с вас — студено каза Максим. — Съвестта със своята болка поставя задачи, разумът ги изпълнява. Съвестта създава идеалите, разумът търси пътя към тях. Това е и функцията на разума — да търси пътища. Без съвестта разумът работи само за себе си, следователно на празен ход. Що се отнася до противоречията между моите стремежи и тези на масите… Съществува определен идеал: човек трябва да бъде свободен духовно и физически. В този свят масите още не съзнават този идеал и пътят към него е тежък. Но все някога трябва да се започне. И аз имам намерение да започна сега.

— Вярно — неочаквано леко се съгласи Магьосника. — Съвестта действително създава идеали. Но идеалите затова се наричат идеали, защото се намират в поразително несъответствие с действителността. И когато хладният, спокоен разум започне да работи, той търси средства за постигането на идеалите и се оказва, че тези средства не се вместват в рамките на тези идеали и рамките трябва да се разширят, съвестта леко да се разтегне, приспособи и поправи. Аз всъщност само това искам да ви кажа, само това повтарям: не трябва да глезите съвестта си, трябва по-често да я подлагате на прашното течение на новата действителност и да не се страхувате, ако върху нея се появят петънца и груба коричка… Впрочем, вие и сам разбирате това. Просто още не сте се научили да наричате нещата с истинските им имена. Но и на това ще се научите. Ето, вашата съвест провъзгласи задача: да се смъкне тиранията на Неизвестните Отци. Разумът пресмята и дава съвет: доколкото тиранията не може да се взриви отвътре, трябва да я ударим отвън, да хвърлим срещу нея варварите… Нека горските жители бъдат стъпкани, нека коритото на Синята змия се задръсти от трупове, нека започне голяма война, която може би ще доведе до сваляне на тираните — всичко е в името на благородния идеал. „Е, какво пък, казва съвестта с недоволна гримаса, ще трябва малко да загрубея заради великото дело…“

— Массаракш… — изсъска Максим. Така почервенял и зъл Гай никога не го беше виждал. — Да, массаракш, да! Всичко е така, както казвате! А какво остава да се направи? Зад Синята змия милиони хора са превърнати в ходещи пънове.

— Правилно, правилно — каза Магьосника. — Друг е въпросът, че всъщност вашият план е негоден: варварите ще се разбият в кулите и ще отстъпят, а горките ни разузнавачи общо взето не са годни за нищо сериозно. Наистина, в рамките на същия план вие бихте могли да се свържете с Островната империя например… Не става дума за това. Страхувам се, че вие изобщо сте закъснели, Мак!… Само не мислете, че ви уговарям да се откажете. Аз виждам добре: вие сте сила, Максим. И вашата поява тук сама по себе си означава неизбежно нарушаване на равновесието на силите в нашия мъничък свят. Действайте. Само нека вашата съвест не ви пречи да мислите ясно и нека вашият разум не се стеснява да измести съвестта, когато е нужно. И още нещо ви съветвам да помните: не знам как е във вашия свят, но в нашия нито една сила не остава дълго време без господар. Винаги се намира някой, който ще се опита да я опитоми — незабелязано или под благовиден предлог… Това е всичко, което исках да ви кажа.

Магьосника се изправи с неочаквана пъргавина, птицата на рамото му приседна и разпери криле. Той се плъзна на късите си крака покрай стената и изчезна зад вратата. Почти веднага подир него един по един събралите се започнаха да се разотиват с пъшкане, пухтене, нищо не разбрали от казаното, но явно доволни от това, че всичко ще си остане като преди, че Магьосника не разреши опасния замисъл. Съжали ни, защити ни и сега можем да си доживеем живота, нали пред нас е вечност от десетина години, че и повече може би. Последен изкуцука Бошку с празния си чайник и в стаята останаха само Гай и Мак с принц-херцога, а в ъгъла дълбоко спеше Хлебаря, изтощен от умствени усилия. В главата на Гай беше мътилка, в душата също. Само едно разбираше: „Мой нещастен живот — през първата ти половина бях кукла, дърво в нечии ръце, а втората половина явно ще трябва да преживея като скитник без родина, без приятели, без утрешен ден…“

— Разочарован ли сте, Мак? — попита с виновен глас принц-херцогът.

— А, не, не особено — отзова се Максим. — По-скоро обратното, чувствувам облекчение. Магьосника е прав, моята съвест още не е готова за такива замисли. Навярно още ще трябва да поскитам, да погледам. Да потренирам съвестта си…

Всеки за себе си , Бог за всички (Трудно е да бъдеш бог, братя Стругацки)

— Извинявайте, благородни дон, много извинявайте, няма ли да ни каже благородният дон какво става в града? Аз съм ковачът Кикус по прякор Куцият, трябва да вървя в ковачницата, а пък ме е страх.

— Недей ходи — посъветва го Румата. — Монасите не се шегуват. Краля вече го няма. Управлява дон Реба, епископ на Светия орден. Така че стой си мирно.

 След всяка дума ковачът припряно кимаше, очите му се изпълваха с мъка и отчаяние.

— Орденът значи — промърмори той. — Ах, чумата да… извинявайте, благородни дон. Орденът… следователно… Какво значи това? Сивите или пък?

— Не, не — каза Румата, като го разглеждаше с любопитство. — Сивите май ги изпотрепаха. Тези са монаси.
— Брей! — каза ковачът. — Значи и сивите… ама че орден! Че са изпотрепали сивите, е хубаво. Ами за нас, благородни дон, какво смятате? Дали ще се приспособим, а? Към ордена, а?

— Защо не? — каза Румата. — И орденът има нужда от ядене и пиене. Ще се приспособите.

 Ковачът се оживи.

— И аз така смятам, че ще се приспособим. Смятам, че най-главното е — никого не пипай, за да не те пипат.

 Румата поклати глава.

— Не е така — каза той. — Тия, които не пипат, най-много ги колят.

— И това е вярно — въздъхна ковачът. — Но какво да прави човек. Гол съм като тояга, пък осем сополанковци се държат за панталоните ми. Ех, майка му стара, поне да бяха заклали моя майстор! Той при сивите беше офицер. Какво смятате, благородни дон, могат ли да го заколят. Пет жълтици имам да му давам.

— Не зная — каза Румата. — Може и да са го заклали. Ти по-добре помисли за друго, ковачо. Ти си гол като тояга, но такива тояги като тебе в града са около десет хиляди.

— Е? — каза ковачът.

— Помисли си — сърдито каза Румата и си тръгна.

 Друг път ще измисли нещо, рано му е още да мисли. А като че ли нямаше нищо по-просто от това: ако десет хиляди такива ковачи се разгневят, когото си искат могат да направят на мекица. Но все още им липса гняв.

Имат само страх. Всеки за себе си, бог за всичките.

Maйсторството на Ерих Кестнер - полицейската държава в Езопов стил (Трима мъже в снега)

.....

Един от сънищата му се разиграваше в берлинската адресна служба.

По вратите, подредени по азбучен ред, бяха написани всевъзможни презимена. Пред табелката „От Шнабел до Шютце“ Хагедорн спря, почука и влезе.

Зад гишето седеше снежният човек Казимир. Носеше на главата си полицейска каска и запита:

— Какво обичате?

При това той приглади мустаците си и изобщо изглеждаше много строг.

— Имате ли във вашите регистри хора на име Шулце? — запита Фриц.

Казимир каза:

— Всички Шулци.

— Как измислихте такова множествено число? — запита Фриц.

— По министерско разпореждане — отсече грубо Казимир.

— Простете — каза Фриц. — Търся една госпожица на име Хилдегард Шулце. Когато се смее, на бузата й се появява трапчинка. Не две, както на другите момичета, а една. А пък в зениците си има златки точици.

Казимир се залови да рови обстойно в различните картотеки. След това кимна.

— Има такава. По-рано е живяла на радиопредавателната кула. Сетне е съобщила, че отива в Алпите.

— Но тя трябва да се е върнала пак в Берлин — настояваше Фриц.

— В радиопредавателната кула това не е известно — каза снежният човек. — Изглежда, че тя изобщо не живее никъде. Може би е предадена на гардероб. Следвайте ме незабелязано!

Слязоха в мазето. Тук имаше множество шкафове, подредени в дълги редици. Казимир започна да ги разтваря един след друг. Във всеки шкаф имаше по четири отделения. И във всяко отделение — по един човек. Това бяха лица, незарегистрирани в полицията, и такива, забравили напълно къде живеят. И най-сетне деца, които не знаеха вече как се казват.

— Ама че работа! — рече уплашено Хагедорн.

Възрастните стояха в своите отделения — ядосани или пък потънали в дълбока размисъл. Децата плачеха. Гледката беше крайно покъртителна. В едно от отделенията стоеше някакъв стар учен, при това историк, страдаше от манията, че е забравен чадър и настойчиво поиска от Казимир най-сетне да го затворят. Беше разперил ръце и разкрачил крака. И непрекъснато повтаряше: „Но нали вече не вали?“

Фриц затръшка вратата.

Бяха надникнали в почти всички шкафове. Но все още не бяха намерили Хилдегард.

Ненадейно Фриц сложи ръка зад ухото си.

— В последния шкаф плаче някаква госпожица!

Снежният човек отключи вратата. В най-отдалечения ъгъл, с гръб към тях, стоеше някакво младо момиче и плачеше колкото му глас държи.

Хагедорн нададе радостен вик. Сетне развълнувано каза:

— Господин снежен полицай, това е тя.

— Обърната е гърбом — изръмжа Казимир. — Не виждам никаква трапчинка.

— Хилде! — извика Фриц. — Моля ти се, погледни ни! Инак ще си останеш тук.

Хилде се извърна. Дребничкото й, миловидно лице бе разкривено от плач.

— Не виждам никаква трапчинка — каза снежният човек. — Ще заключа пак.

— Но Хилдхен! — извика Фриц. — Засмей се! Тоя чичо не иска да повярва, че имаш трапчинка. Изтанцувай му „Умиращият лебед“! Станете, скъпа графиньо! Утре ще заложим пръстена ти и ще се возим за две хиляди марки на влакчето от въртележката. Но засмей се! Засмей се!

Всичко беше напразно. Хилде не го позна. Не се усмихна и не се засмя. Стоеше си в ъгъла и плачеше.

Казимир пъхна ключа в ключалката. Фриц се опита да му попречи. Тогава снежният човек го хвана за перчема и го разтърси.

Кашлица - (трио Спешен Случай)

http://vbox7.com/play:50300637

Селянинът и мечката ( българска притча )

Един млад, нахакан селянин много искал да се прочуе като герой. Мислил, мислил как да постигне това и измислил - ще отиде в гората, ще хване жива мечка, ще я върже и ще я доведе в селото, и тогава всички ще ахнат като го видят какъв голям герой е той. 

Един ден той и баща му отишли на нивата, която била близо до гората. Нахаканият селянин решил да изненада дори баща си. Без да му казва какво е намислил, отишъл в гората. И след малко се провикнал оттам :

- Тате, хванах мечка !

- Браво ! - отговорил бащата. - Доведи я !

- Не мога, тате ! - провикнал се пак синът.

- Ами, тогава пусни я и си ела !

- Не мога, тате ! - пак се провикнал синът. - Аз я пускам , ама тя не ме пуска !

Oткъс от народната приказка "Неграмотният поп"

  В далечно село бил назначен нов поп . Човекът бил неграмотен , но броил достатъчно пари на владиката , за да го назначи .

  Още първия ден миряните препълнили черквата - да видят новия си пастир. А той понеже нищо не разбирал от църковните служби , само мятал кандилницата като прашка , мърморейки неразбиремо . Накрая се изправил пред всички и казал :

 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?

 - Не , не го знаем ! - бил отговорът 

 - Щом и досега сте живели без да го знаете - можете да продължите така  - отсякъл попа и разпуснал службата .

 На следващия ден миряните се уговорили ако бъдат попитани да кажат "Знаем го" .

 И след като привършил службата , попът наистина отново попитал :

 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?

 - Знаем го, знаем го ! - отговорили

 - Тогава няма смисъл аз да ви го казвам - казал попа и приключил 

 На следващия ден хората се разбрали - половината да кажат "Знаем го" , а другата половина - "Не го знаем" .

 Отново след края на службата попът попитал :

 - Благочестиви християни , искам да ви кажа едно Божие слово . Ама дали го знаете ?

 - Знаем го - се провикнали половината ; 

 - Не го знаем - другата половина от миряните .

 - Тогава нека тези, които го знаят го кажат на онези , които не го знаят - казал попа и отново се измъкнал сух ....