Хенри Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон

Осемнадесета глава
Изгубваме надежда

Не мога да направя правилно описание на ужаса през последвалата нощ. До известна степен бяхме милостиво обладани от съня, защото даже и в това положение като нашето изтощеният организъм си иска своето. Въпреки това обаче не можах да заспя. Извън потресаващата мисъл за предстоящата ни участ (защото и най-храбрият човек на земята не би останал равнодушен пред съдбата, която ни очакваше), самата заобикаляща ни тишина беше преголяма, за да я понеса. Читателю, ти може би си лежал някога буден през нощта и си смятал тишината за потискаща, но мога със сигурност да кажа, че трудно ще си представиш какво действително осезаемо нещо е абсолютната тишина. Върху повърхността на земята винаги има някакъв звук или движение. Колкото и да са незабележими, все пак те омекотяват непоносимостта на абсолютната тишина. Но тук нямаше такова нещо. Ние бяхме живи погребани в недрата на огромен снежен връх. На хиляди стъпки над нас свежият въздух преминаваше над белия сняг, без звукът му да достигне до нас. Дълъг тунел и пет стъпки дебела скала ни деляха даже от онази отвратителна зала с мъртъвците. А мъртъвците не вдигат шум. Грохотът на цялата земна и небесна канонада не би достигнал ушите ни в нашата гробница. Откъснати от всички земни звуци, бяхме вече почти мъртви.

И тогава осъзнах иронията на положението, в което се намирахме. Около нас лежаха съкровища, достатъчни да изплатят националните дългове на една не много малка държава, или да се построи флота от броненосци. И все пак ние с радост щяхме да ги заменим срещу най-малкия шанс за спасение. Без съмнение съвсем скоро с готовност щяхме да ги заменим за къс храна или чаша с вода, а след това даже и за привилегията да ускорим края на страданията си. Наистина богатството, за спечелването на което хората жертвуват целият си живот, се оказа накрая без стойност.

Нощта едва се влачеше.

— Гуд — чу се най-после гласът на сър Хенри. Той прозвуча ужасно в дълбоката тишина. — Колко клечки кибрит имаш в кутията?

— Осем, Къртис.

— Драсни една да видим колко е часът.

Гуд драсна една клечка и в контраст с гъстата тъмнина пламъкът почти ни заслепи. Часовникът ми показваше пет часа. Красивата зора сега порозовяваше вън снежните калпаци, издигащи се високо над главите ни, а вятърът щеше да натика нощните мъгли в пещерите.

— Да хапнем нещо, за да поддържаме силите си — предложих аз.

— Каква полза да ядем — отговори Гуд. — Колкото по-бързо умрем, толкова по-добре.

— Докато има живот, има надежда — каза сър Хенри.

Пак хапнахме и отпихме малко вода. Така измина още малко време. После някой предложи да се приближим колкото се може по-близо до вратата и да викаме, та да ни чуят отвън. Съответно Гуд, който имаше дълга морска практика и висок глас, налучка пътя из прохода и започна да вика. Трябва да кажа, че шумът, който той вдигна, беше непоносим. Никога не бях чувал такива ужасни крясъци. Произведеният ефект, обаче би могъл да се сравни с бръмченето на комар.

Скоро той прекъсна опитите си и ожаднял се върна при нас, за да пийне вода. Отказахме се да викаме повече. Това се отразяваше на запаса ни от вода.

Седнахме по местата си и се облегнахме на ковчезите с ненужните диаманти, уморени от бездействието, което беше най-лошото обстоятелство в нашата съдба. За себе си съм принуден да кажа, че се поддадох на отчаянието. Облегнал глава на силното рамо на сър Хенри, аз избухнах в плач. Струва ми се, че чух Гуд да хълца от другата страна и да се кори с дрезгав глас за слабостта си.

Ах, колко добър и храбър беше сър Хенри, този истински мъж! Пренебрегвайки своето нещастие, той направи всичко възможно, за да успокои опънатите ни нерви. Разправи ни случки за хора, които също са изпаднали в подобно положение и накрая са се спасявали. Когато и това не ни успокои, той се принуди да ни изтъкне, че смъртта е един очакван край, който идва за всички. Че всичко скоро ще се свърши и че смърт чрез изтощение е милостива смърт (което обаче не е вярно). Сетне, по друг начин, както и по-преди го бях чувал, той каза, че трябва да се оставим на милостта на по-висшата сила, което аз от своя страна направих много енергично.

Сър Хенри има прекрасен характер, много спокоен, но и много силен.

Тъй или иначе измина и денят, както беше изминала и нощта (ако ми е позволено да си послужа с тези две понятия, след като ни заобикаляше непрогледна нощ). Драснах клечка кибрит. Часовникът ми показваше вече осем часа.

Още веднъж ядохме и пихме малко вода. Междувременно ми хрумна една мисъл.

— Как става това — попитах аз — че въздухът в това място се поддържа свеж? Той е гъст и тежък, но все пак пресен.

— Велики Боже! — възкликна Гуд и се изправи. — Как не се сетих?! Въздухът не може да прониква през каменната врата, ако може да я нарека врата, защото тя е плътно прилепнала. Той прониква отнякъде другаде. Ако тук не влиза чист въздух, ние щяхме да се задушим още когато дойдохме. Нека да огледаме.

Тази малка искра надежда имаше чудноват ефект върху нас. В същия миг и тримата запълзяхме по ръце и колене с усилие да доловим и най-слабото раздвижване на въздуха. Скоро жарът ми угасна. Сложих ръката си на нещо студено, а то се оказа лицето на мъртвата Фулата.

Повече от час обикаляхме и опипвахме наоколо, докато най-сетне сър Хенри и аз се отказахме отчаяни. Достатъчно не бяхме наранили от непрекъснатото удряне на главите си в слонските бивни, ковчезите й стените на стаята. Но Гуд продължаваше да търси с убеждението, че така е по-добре, отколкото да не прави нищо.

— Ей, приятели — каза неочаквано той със сподавен глас. — Елате тук.

Излишно е да споменавам за бързината, с която се придвижихме към него.

— Куотърмейн, сложи ръката си, където е моята. Сега не чувствуваш ли нещо?

— Мисля, че чувствувам проникването на въздух.

— Чуй сега!

Той се изправи и затропа с крака върху мястото. Нов пламък на надежда лумна в сърцата ни. Удряше на кухо.

С треперещи ръце запалих клечка кибрит. Останаха само още три. Установихме, че сме в най-отдалечения ъгъл на стаята. Поради тази причина вероятно не бихме забелязали как кухо кънти това място по време на предишните ни изтощителни търсения. Доколкото можахме на светлината на клечката кибрит, ние внимателно огледахме мястото. В солидния каменен под имаше цепнатина и слава богу, там, вдлъбната в скалата, се виждаше каменна халка. Не казахме нито дума. Бяхме много възбудени. Сърцата ни, изпълнени с надежда, забиха тъй силно, че не можехме и да говорим. Гуд разполагаше с нож. Към него беше прикачена една от онези куки, предназначени да измъкват камъчета от конски копита. Той го отвори и зачегърта под халката. Най-после успя да вмъкне куката под нея и леко натисна, страхувайки се да не я счупи. Халката се раздвижи. Направена от камък, тя беше останала невредима през течение на вековете, което не би се случило, ако беше желязна. Скоро изправихме халката. Тогава Гуд я хвана с ръце и с всичката си сила я дръпна. Но напразно.

— Дай аз да се опитам — казах нетърпеливо. Разположението на камъка в самия ъгъл не даваше възможност, на двама ни да дърпаме едновременно. Хванах и се напънах, но безуспешно.

Тогава сър Хенри също се опита, но… и той не успя.

Гуд отново задълба с ножа по цялата дължина на цепнатината, през която усещахме да влиза въздух.

— Сега, Къртис — каза той, — напъни се здравата, с всичка сила. Ти си силен за двама. Чакай!

Верен на чувството си за чистота и спретнатост, той извади една голяма черна копринена кърпа, която още носеше със себе си, и я вмъкна през халката.

— Куотърмейн, хвани Къртис през кръста и щом дам знак, дърпай колкото можеш. Хайде!

Сър Хенри вложи цялата си огромна сила. Гуд и аз направихме същото, доколкото ни позволяваха силите.

— Движи се! Движи се! Поддава се — задъхано ни окуражаваше сър Хенри и аз долових как мускулите на мощния му гръб пропукват.

Внезапно се чу изскърцване, после поток от въздух и ние в миг се строполихме по гръб на пода с каменната плоча върху ни. Силата на сър Хенри беше доказала своето. Никога мускулната сила не е допринасяла по-голяма полза на човека.

— Запали клечка кибрит, Куотърмейн — каза той веднага щом си поехме въздух и се изправихме на крака. Само че внимателно.

Направих каквото ми каза. О, слава на Бога! Точно пред нас видяхме първото стъпало на малка каменна стълба.

— Какво да правим сега? — попита Гуд.

— Ще слезем по стълбата, разбира се, и ще предоставим съдбата си на провидението.

— Чакайте! — спря ни сър Хенри. — Куотърмейн, вземи остатъка от билтонга и водата. Може да ни дотрябват.

Пропълзях до мястото на ковчезите. В този момент ми хрумна, че през последните двадесет и четири часа и на ум не ни идваше за диамантите. Само при мисълта за тях ни се повдигаше. Като се сетехме само в какво положение бяхме изпаднали заради тях…

Все пак реших, че няма да е лошо да сложи няколко в джоба си в случай, че се измъкнем от тази страхотна дупка. Пъхнах ръката си в първия ковчег и напълних всичките джобове на старата си ловджийска куртка. Най-отгоре поставих няколко шепи от избраните едри диаманти от третия ковчег. Това беше блестяща идея.

— Хей, приятели — извиках аз, — няма ли да вземете малко диаманти със себе си? Аз си напълних джобовете.

— О, да му се не видят и диамантите — възмути се сър Хенри. — Надявам се, че виждам диаманти за последен път.

Гуд не отговори. Той мислено се сбогуваше с трупа на нещастната девойка, обичала го толкова много приживе. И колкото невероятно да ти се вижда сега, читателю, когато си седиш удобно у дома и размишляваш как можахме да изоставим тези несметни богатства, мога спокойно да те уверя, че ако и ти беше прекарал двадесет и осем часа като нас, без да имаш каквато и да било храна и вода, вече нямаше да те е грижа за диамантите. Повярвай ми, и ти щеше да побързаш час по-скоро да се спуснеш надолу в тайнствените недра на земята с единствената надежда да се спасиш от сигурна и мъчителна смърт. Ако не бяха навиците, станали втора природа в живота ми, благодарение на които се бях научил да не оставям нищо ценно зад гърба си, когато имах и най-малката възможност да го взема със себе си, то нямаше да се погрижа да напълня джобовете си.

— Хайде, Куотърмейн — каза сър Хенри, който вече стоеше на първото стъпало на каменната стълба. — Внимателно, аз ще вървя пръв.

— Гледай къде ще сложиш крака си. Може да стъпиш в някоя ужасна дупка — предупредих аз.

— Много е вероятно да се озовем в друга стая — усъмни се сър Хенри, докато слизахме бавно надолу и брояхме стъпалата.

Когато стигна до „петнайсет“, той спря.

— Това е дъното — каза той — и да благодарим на Бога, изглежда, че е проход. Хайде слезте.

Гуд слезе втори, а след това и аз. Като стигнах дъното, запалих едната от двете последни клечки. На светлината установихме, че се намираме в един тесен тунел, завиващ в прав ъгъл наляво и надясно от стълбата, по която бяхме глезли. Преди да видим още нещо, клечката обгори пръстите ми и угасна. Тогава възникна съдбоносният въпрос: накъде да тръгнем? Разбира се, не беше възможно да отгатнем какъв беше този тунел и накъде водеше. И все пак ако тръгнехме в едната посока, той можеше да ни изведе до спасението, а в другата — до нашата гибел.

Стояхме объркани пред неизвестността, без да знаем какво да правим. Изведнъж Гуд се сети, че когато кибритената клечка горяла, течението на въздуха беше подухвало пламъка наляво.

— Да тръгнем срещу течението — предложи той. — Въздухът винаги тегли навътре, а не навън.

Единодушно се съгласихме. Бавно заопипвахме с ръце стените и предпазливо запристъпяхме. Стъпка по стъпка ние се отделихме от проклетата стая със съкровището и тръгнахме към страшната неизвестност. Ако някога там отново влезе жив човек, което не ми се вярва, като доказателство за пребиваването ни ще намери отворените ковчези, догорялата лампа и костите на бедната Фулата.

След не повече от около четвърт час, вървейки пипнешком из тунела, констатирахме, че той внезапно прави остър завой, като че ли беше пресечен от друг тунел. Ние продължихме по него и не след дълго навлязохме в трети такъв. Така се движехме в продължение на няколко часа. Добихме впечатление, че се движим в каменен лабиринт, който не водеше никъде. Не мога да кажа какво представляваха всичките тези тунели, но мислех, че това са древни останки от мини. Различните шахти криволичеха насам-натам, според това накъде ги е водила рудата. Единствено по този начин си обяснихме огромния брой тунели.

Накрая се спряхме напълно изтощени и отпаднали. Надеждата постепенно се заличи в тъжните ни сърца. Изядохме последните парчета билтонг и си поделихме останалите глътки вода. Гърлата ни обаче продължаваха да са ненаситни како варници. Чувствувахме, че се бяхме изплъзнали от смъртта в тъмната стая, за да я срещнем отново в непрогледната тъмнина на тунелите.

Стоях отчаян, с потиснат дух и пресъхнало гърло. Изведнъж ми се счу звук, за което обърнах внимание и на другите. Той беше много далечен и едва се долавяше. Слаб, повтарящ се звук, който другите потвърдиха, че също чуват. Няма думи, с които да опиша обхваналото ни щастие след всичките часове на безмълвна тишина.

— За бога! Това е течаща вода — каза Гуд. — Да вървим.

Забравихме умората и тръгнахме по посоката на слабия ромон. Движехме се с опипване по каменните стени, както преди. Звукът ставаше все по-доловим и накрая прозвуча много силно в тишината. Забързахме. Сега вече определено дочувахме шум от бушуваща вода. И все пак каква беше тази течаща вода в земните недра? Дотолкова се доближихме до нея, че Гуд, който вървеше най-напред, се закле, че може да я подуши.

— Върви внимателно, Гуд — каза сър Хенри, — трябва да сме съвсем близо.

Плясък! Внезапният вик на Гуд проряза тишината. Ужас! Той беше паднал.

— Гуд! Туд! Къде си? — закрещяхме в смъртна уплаха — Къде си, Гуд?

За голямо облекчение дочухме задъхания му глас.

— Всичко е наред, хванах се за скалата. Светнете да видя къде сте. Бързо запалих последната клечка кибрит и на слабата й светлина се намерихме пред дълбока река с черна вода. Трудно можеше да се прецени широчината й, но успяхме все пак да видим на известно разстояние от нас тъмното очертание на нашия другар, заловил се за издатината на една скала.

— Налага се да поплувам малко — извика Гуд. Ще се хвърля, но вие се помъчете да ме хванете.

Той с плясък се пусна във водата и започна голяма борба с водната стихия. Минута след това ни достигна и успя да улови протегнатата ръка на сър Хенри. Издърпахме го на сухо в тунела.

— Честна дума — каза той, като се мъчеше да си поеме дъх. — Намирах се на косъм от смъртта. Ако не се бях хванал за скалата и ако не знаех да плувам щеше да е свършено с мене. Водата е бърза като във воденичен яз и не можах да достигна дъното.

Разбрахме, че оттук не можехме да очакваме нищо. Смълчахме се. Почакахме Гуд да си почине, напихме се до насита от тази подземна река, чиято вода беше сладка и прясна, измихме добре лицата си, които наистина се нуждаеха от това, и напуснахме бреговете на тази африканска Стикс^[1], завръщайки се по стъпките си в тунела, Гуд пак вървеше пред нас, оставяйки неприятна водна диря след себе си. Не след дълго стигнахме до друг тунел, който водеше надясно.

— Може да завием — каза сър Хенри уморено, — всичките пътища си приличат. Нямаме друг избор, освен да вървим, докато капнем.

Дълго, дълго вървяхме по този нов тунел. Краката ни се преплитаха. Чувствувахме се безкрайно уморени. По този тунел водеше сър Хенри. Внезапно той спря и ние се блъснахме в него.

— Погледнете! — пошепна той. — Ума ли си загубвам или онова наистина е светлина?

Разтворихме широко очи и далеч напред наистина видяхме една слабо блещукаща точка. Тя не изглеждаше по-голяма от малкото прозорче на планинска хижа. Светлината беше толкова слаба, че е съмнително дали някои други очи, освен такива като нашите, не виждали цели дни нищо друго освен непрогледен мрак, биха я забелязали.

Задъхани от вълнение, ние се втурнахме напред. Пет минути по-късно нямаше никакво съмнение. Слабата светлина беше истинска! След още някоя минута почувствувахме приток на истински свеж въздух. Тунелът изведнъж се стесни. Сър Хенри се принуди да лази на колене, което направихме и ние. Тунелът ставаше все по-малък. Накрая стана колкото една голяма лисича дупка в земята, забележете — сега имайте земя, скалата се беше свършила.

Един напън, едно последно усилие и сър Хенри се провря навън. След него и Гуд, и аз, а там над нас блестяха благословените звезди. Ние широко разтворихме гърди и с наслада поехме пресния въздух. Но… нов ужас! Земята под нозете ни изведнъж поддаде и ние се затъркаляхме надолу-надолу върху храсти и трева и мека влажна пръст.

Успях да се заловя за нещо и се спрях. Седнах и високо извиках. Отговори ми се някъде под мен, където вероятно бесният кариер на сър Хенри беше прекъснал върху някаква площадка. Допълзях до него и го намерих невредим, въпреки че беше останал без дъх. Тогава се огледахме за Гуд. Намерихме го малко по-далеч, натъкнат на един чаталест корен. Той се беше доста понатъртил, но скоро се съвзе.

Тримата заедно седнахме на тревата. Избликът на чувствата ни беше толкова силен и мисля, че плакахме от радост. Бяхме се измъкнали от ужасния подземен затвор, който за малко щеше да стане наш гроб. Някоя милостива сила навярно ни бе насочила към чакаловата дупка в края на тунела, тъй като без съмнение това беше дупката на чакал. А горе над планините зората, за която допреди малко смятахме, че никога няма да видим вече, спокойно се сипваше розовочервена.

Скоро полуздрачът се повлече надолу по склона и ние се видяхме на дъното или почти на дъното на огромната яма, която бяхме видели по-рано при входа на пещерата. Можехме вече да различим смътните очертания на трите колосални фигури, надвесени над дълбоката яма. Явно беше, че тези ужасни тунели, из които бродихме в продължение на цялата нощ, са били свързани първоначално с голямата диамантена мина. Колкото до подземната река в недрата на планината, само небето знае каква е, откъде идва и накъде отива. Нямах никакво желание да изследвам нейното направление.

Ставаше все по-светло и по-светло. Можехме вече добре да се видим един друг, но гледката, която представлявахме, беше много жалка: с изпити лица, хлътнали очи, покрити с прах и кал, наранени, окървавени. Всичко у нас издаваше преживения страх от гризящата ни смърт. Наистина бихме могли да уплашим дори светлината.

И все пак за отбелязване беше, че монокълът на Гуд стоеше здраво прикрепен на окото му. Съмнявам се дали изобщо го беше свалял през цялото това време. Нито непрогледният мрак, нито падането в подземната река, нито търкалянето по склона бяха успели да разделят Гуд от неговия монокъл.

Изправихме се, понеже се страхувахме да не ни се схванат краката, като стоим дълго време на едно място. С бавни стъпки мъчително започнахме да се катерим, за да излезем от огромната яма. Около час и нещо се изкачвахме упорито нагоре по синята глина, залавяйки се за корените и тревите, с които бяха обрасли страните й.

Най-после сполучихме! Отново стояхме на големия път, само че от отсрещната страна на колосалните фигури.

Край шосето на стотина ярда по-далеч видяхме няколко колиби, пред които гореше огън. Наоколо се мяркаха хора. Подкрепяйки се един друг, се упътихме към тях. Спирахме се на всеки няколко крачки, за да си починем. Скоро един от хората край огъня се изправи, видя ни, хвърли се на земята и завика уплашен.

— Инфадус, Инфадус, това сме ние, твоите приятели!

Той изтича към нас, разтреперан от ужас, като че ли виждаше призраци.

— О, господари мои, господари мои, вие наистина се върнахте от Царството на смъртта! Върнахте се от Царството на смъртта!

И старият воин повторно се хвърли на земята пред нас, обви с ръцете си колената на сър Хенри и зарида от радост.

Хенри Райдър Хагард Рудниците на цар Соломон

Седемнадесета глава
Съкровищницата на Соломон

Постепенно започнахме да свикваме със страхотните чудесии на това място и да се отърсваме от ужаса си. Гагул използуваше времето си за други неща. По някакъв начин (тя беше учудващо подвижна, когато поискаше) вещицата се беше покатерила върху голямата маса непосредствено до нашия покоен приятел Туала. Вероятно искаше да се увери дали добре се „консервира“, както предположи Гуд, или пък поради някаква друга тайнствена цел, известна само на нея. После, накуцвайки, тя се върна назад, като се спираше от време на време да отправи някоя забележка, смисълът на която не можах да доловя, към една или друга от фигурите, точно както вие или аз бихме се здрависали със стари познати. След като извърши тази загадъчна и отвратителна церемония, Гагул се хвърли върху масата точно пред Бялата смърт и доколкото можах да схвана, започна да се моли. Беше толкова ужасяващо да гледаме това злобно старо същество да излива своите без съмнение зли молби към този лукав враг на цялото човечества, че ние избързахме да приключим с нашето разглеждане.

— Хайде, Гагул — казах аз с нисък глас. На това място човек не се осмеляваше да говори другояче освен с шепот. — Хайде, води ни в стаичката.

Старицата веднага се смъкна от масата.

— Моите господари не се ли страхуват? — попита тя, като примигваше в лицето ми.

— Води ни!

— Добре, господари мои — и тя закуцука към мястото откъм гърба на огромната Смърт, — Стаичката е тук. Нека господарите запалят светилника и влязат — и тя постави пълната с масло кратунка на пода, като се облегна на стената.

Извадих клечка кибрит от малкото останали в една кутийка в джоба ми, запалих грубия фитил и се огледах за вратата. Пред нас обаче нямаше нищо друго освен непробиваемата скала. Гагул се ухили.

— Вратата е там, господари мои.

— Не се шегувай с нас — казах строго аз.

— Не се шегувам, господари мои, ето вижте — и тя посочи към скалата.

Насочих светлината по указаната посока и видяхме един огромен камък бавно да се издига нагоре и да изчезва в скалата, където без съмнение имаше някаква кухина, в която потъна. На скалната стена се откри широка врата около десет стъпки висока и не по-малко от пет стъпки широка. Скалата, която се беше отместила, вероятно тежеше около двадесет или тридесет тона. Тя сигурно се задвижваше по някакъв прост балансиращ принцип, може би същият, който се прилага при отварянето и затварянето на обикновения съвременен плъзгащ се прозорец. Естествено никой от нас не можа да види как беше приведен механизмът в действие. Гагул внимателно го беше прикрила. Аз предполагам, че съществуваше някакъв много обикновен лост, който се задвижваше при натискането на съответно скрита точка. Така се създаваше допълнителна тежест, предизвикваща издигането от земята на цялата огромна скала. На мястото на издигнатата скала се появи черна, тъмна дупка.

Когато видяхме открит пътя към Соломоновата съкровищница, възбуждението ни толкова много нарасна, че аз започнах да треперя. Недоумявах дали всичко щеше да излезе измама или старият да Силвестра беше прав. И дали в това тъмно място наистина имаше огромни купища богатства, купища, които щяха да ни направят най-богатите хора в целия свят.

— Влезте, бели хора от звездите — подкани ни старата вещица, като пристъпи в дупката. — Но първо чуйте вашата стара слугиня Гагул. Блестящите камъни, които ще видите, са били изкопани от ямата, над която бдят Мълчаливците, и са били складирани тук не зная от кого. От времето, когато тези, които са ги струпали тук, е трябвало да ги изоставят и набързо да избягат, само веднъж още е влизано тук. Преданието за съкровището се е повтаряло от народа на страната от век на век, без никой да узнае къде се намира стаичката или тайната за отварянето на вратата. Случило се обаче, че един бял човек достигнал тази страна през планините. Случайно той също идвал „от звездите“. Царуващият тогава крал приятелски го приел, ето онзи там — и тя посочи към петия от мъртвите крале край масата. — Разказват, че с една от тукашните жени той дошъл на това място и жената научила тайната на вратата, а хиляда години можете да я търсите и пак няма да я откриете. Тогава белият човек влязъл заедно с жената и намерил камъните. Веднага напълнил една торба от кожата на малка коза, в която жената носела със себе си храна. Когато излизал от стаичката, той взел още един камък, един голям камък, и го скрил в ръката си.

Тук тя прекъсна разказа си.

— Е? — казах аз, останал без дъх от любопитство като другите. — Е, какво се е случило с да Силвестра?

Старата дрипа трепна при споменаването на името.

— Откъде знаеш името на умрелия? — попита тя остро и после, без да чака отговор, продължи:

— Никой не знае какво се е случило. Разправят, че белият човек се изплашил. Той захвърлил кожената торба с камъните и избягал навън само с един, камък в ръката си и кралят взел този камък. Това е същият камък, който ти, Макумазан, свали от челото на Туала.

— Оттогава никой ли не е влизал тук? — запитах аз и надникнах в тъмния проход.

— Никой, господарю мой. Само тайната на вратата е запазена. Всеки крал е могъл да я отваря, но никой не е влизал. Казват, че който влезе, ще умре в разстояние на една луна, както белият човек умря там, в пещерата на планината, където ти го намери, Макумазан. Ха-ха, моите думи са верни думи.

В този миг очите ни се срещнаха и аз усетих студ и уплаха. Как можеше тази стара дрипа да знае тези неща?

— Влезте, господари мои. Ако съм казала истината, кожената козя торба с камъните ще лежи на пода. И ако е вярно, че ще срещнете смъртта, ако влезете там, това ще узнаете по-късно. Ха-ха-ха!

Тя закуцука в отвора, като понесе светлината със себе си. Трябва да призная, че аз пак се поколебах дали да я последвам.

— По дяволите! — каза Гуд. — Няма да се уплаша от тая стара вещица.

Следван от Фулата, която цялата трепереше от страх, той се мушна в отвора след Гагул. Ние бързо ги последвахме.

На няколко ярда от тясната, изсечена в самата скала пътека, Гагул се беше спряла и ни чакаше.

— Погледнете, господари мои — каза тя, държейки светилника пред себе си. — Хората, струпали съкровището, е трябвало да избягат набързо. Те са искали да го запазят от тези, които биха узнали тайната на вратата, но не са имали време.

Тя посочи към големите квадратни каменни блокове, поставени в два реда напреки на пътечката, за да я преградят. По дължината на прохода видяхме още такива блокове, приготвени за същата цел. Най-чудното от всичко беше струпаният хоросан и няколко мистрии, досущ като тези, употребявани от нашите зидари днес.

Фулата, която беше много уплашена, заяви, че ще припадне, ако върви по-нататък, и поиска да ни чака на това място. Накарахме я да седне на недовършената стена, сложихме кошницата с храната и я оставихме да се посъвземе.

Петнадесет стъпки по-нататък внезапно се озовахме пред една изкусно боядисана врата. Тя зееше широко отворена. Който е бил последен вътре или е нямал време, или беше забравил да я затвори.

Точно пред прага лежеше торба от козя кожа, явно пълна с камъни.

— Ето, ето, бели хора — изкикоти се Гагул, когато светлината падна върху й. — Какво ви казах аз: белият човек е влязъл тук, но бързо е избягал. Изпуснал е и торбата. Ето, вижте я!

Гуд се наведе и я вдигна. Тя беше тежка и издрънча.

— За бога! Мисля, че е пълна с диаманти — пошепна той с благоговение.

Наистина представата за една малка козя торбичка, пълна с диаманти, е достатъчна да изпълни с благоговение всеки човек.

— Продължавайте — каза сър Хенри нетърпеливо. — Моля ви, стара лейди, дайте на мен лампата.

Той взе лампата от Гагул и пристъпи през прага, като я вдигна високо над главата си.

Ние се вмъкнахме след него и дори забравихме за торбата, защото се отзовахме в стаичката на Соломоновото съкровище!

Всичко, което отначало видяхме на слабата светлина на лампата, беше една изсечена в самата скала стая, не по-голяма от десет квадратни стъпки. Второто нещо беше една великолепна колекция от слонски бивни, натрупани чак до тавана. Броят им не можах да пресметна, но сигурен съм, че не бяха по-малко от, четиристотин или петстотин, и то от първо качество, в което несъмнено се уверихме. Това количество от слонова кост би стигнало да обогати всеки от нас за цял живот. Мина ми през ума вероятността Соломон да е извлякъл материала за своя прочут трон от слонова кост, подобен на който няма и досега в което и да е царство, именно от този запас.

На отсрещната стена в стаята имаше поставени двадесетина дървени сандъка, подобни на тези за мунициите на фирмата „Мартини-Хенри“, различаващи се с по-големия си размер и червения си цвят.

— Там са диамантите! — извиках аз. — Дайте светлината!

Сър Хенри приближи светлината до най-горния сандък. Капакът му, изгнил от времето даже и на това сухо място, се оказа счупен, сигурно от самия да Силвестра. Вмъкнах ръката си през дупката и я извадих пълна, но не с диаманти, а със златни монети. Не бяхме виждали монети с такава форма. Образите по тях имаха еврейски черти.

— Е — казах аз, като поставих обратно монетите, — все пак няма да се върнем с празни ръце. Във всеки сандък сигурно има по няколко хиляди парчета. Предполагам, че с тях са заплащали на работниците и търговците. Това трябва да е всичко. Не виждам никакви диаманти, освен ако старият португалец не ги е сложил всичките в торбата.

— Нека моите господари погледнат там, където е най-тъмно, ако искат да намерят камъните — обади се Гагул, очевидно подразбрала думите ми. — Там господарите ще намерят една ниша и в нея три големи каменни ковчега. Двата са запечатани, а третият отворен.

Преди да преведа думите й на сър Хенри, който държеше светлината, не можах да устоя на изкушението да не и задам въпроса откъде знаеше тя за тези неща, щом от времето на да Силвестра никой друг не беше влизал на това място.

— О, Макумазан, ти, който бдиш през нощта — чух присмехулния й отговор, — ти, който живееш на звездите, не знаеш ли, че някои виждат с очите си даже през скалата?

— Погледни в онзи ъгъл, Къртис — казах аз и посочих към ъгъла, за който беше споменала Гагул.

— Ей, приятели — извика той. — Тука има ниша. Велики Боже! Погледнете!

Приближихме до нишата под формата на малък сводест прозорец. В нея, поставени до стената, имаше три големи ковчега, всеки един от около две квадратни стъпки. Двата лежаха със затворени каменни похлупаци. Капакът на третия беше вдигнат и опрян на стената.

— Вижте, вижте — повтаряше сър Хенри е пресипнал глас, размахвайки лампата над отворения ковчег.

Ние погледнахме и в първия момент сребристото сияние ни заслепи. Когато очите ни привикнаха, видяхме, че три четвърти от ковчега беше пълен с необработени диаманти, повечето от които доста големи. Наведох се и взех няколко от тях. Да, нямаше грешка. Почувствувах нещо като мазнина по тях, непогрешим белег за истинските диаманти. Задъхан от вълнение ги пуснах и казах:

— Ние сме най-богатите хора в целия свят! Монте Кристо е нищо пред нас.

— Ще наводним пазара с диаманти — каза Гуд.

— Първо трябва да ги пренесем — припомни сър Хенри.

Стояхме и се гледахме с побледнели лица. На слабите лъчи на лампата изглеждахме като съзаклятници, замислящи престъпление, вместо да приличаме на най-щастливите хора на земята.

— Хи-хи-хи! — смееше се Гагул. От злорадство тя се мяташе насам-натам като някой прилеп кръвопиец. — Ето ги блестящите камъни, бели хора, дето толкова много ги обичате, ето толкова, колкото искате. Вземете ги, радвайте им се, яжте ги, хи-хи, пийте ги, хи-хи!

Толкова смешно ми се видя в момента да ям и пия диаманти, че започнах гръмко да се смея. Примерът ми зарази и другите. Смеехме се гръмогласно пред диамантите, които бяха наши, изкопани за нас преди хиляди години от трудолюбивите копачи долу в голямата яма и складирани за нас тук от отдавна умрелия надзирател на Соломон, чието име случайно беше изписано върху восъчните печати, прикрепени към капака на ковчега. Нито Соломон, нито Давид, нито да Силвестра, нито някой друг беше получил диамантите. Ние ги намерихме. Пред нас се намираха милиони фунта стерлинги в диаманти, хиляди стерлинги в злато и слонова кост. Те само чакаха да бъдат изнесени.

Внезапно пристъпът премина и ние престанахме да се смеем.

— Отворете и другите ковчези — изкряка Гагул. — Там има още. Вземете колкото се може повече, бели господари.

Не чакахме втора покана. Заловихме се на работа — да вдигнем каменните капаци и на другите ковчези. Чувство на светотатство ни обхвана при разчупването на печатите.

Ура! Вторият също беше пълен, и то догоре. Никой нещастен да Силвестра не беше пълнил с тях кози кожи. Колкото до третия сандък, камъните в него заемаха само една четвърт, но всичките бяха избрани. Нито един не беше по-малък от двадесет карата, а някои от тях бяха големи колкото гълъбови яйца. Разглеждайки ги на светлината на лампата, забелязахме, че някои от най-едрите камъни имаха малко жълтеникав оттенък или бяха „оцветени“, както ги наричаха в Кимбърли.

Това, което обаче не забелязахме, беше ужасното намерение на Гагул, измъкнала се като змия от стаичката със съкровището назад към масивната врата от твърда скала.

— Чуйте!

Вик след вик идват и отекват в сводестия проход. Това е гласът на Фулата.

— О, Бугуян! Помощ! Помощ! Скалата пада!

— Остави ме, момиче, или…

— Помощ! Помощ! Тя ме промуши…

Още при първия вик, ние се спуснахме назад по прохода и при светлината на лампата видяхме скалата бавно да пада. Оставаха още само три стъпки до пода. Фулата и Гагул се бореха близо до нея. Цялото окървавено, храброто момиче стискаше здраво вещицата, която като дива котка се бореше да се освободи. Със сетни сили тя успя да се откопчи. Фулата падна, а Гагул се хвърли на земята, за да, се промъкне като змия през намаления отвор. Ето тя пълзи под скалата. Ах, Господи, твърде късно! Твърде късно! Скалата я притиска и тя надава предсмъртен вик. Все по-надолу и по-надолу слиза скалата. Цялата маса от тридесет тона бавно смазва старото тяло под себе си. Писък след нисък, каквито никога не бяхме чували, после дълъг болезнен стон и изходът бавно се затвори точно когато стигнахме до нето.

Всичко се свърши за някакви четири секунди.

Тогава се обърнахме към Фулата. Бедното момиче беше намушкано с нож. Разбрах, че няма да живее дълго.

— О, Бугуян, аз умирам — задъхваше се красивото създание. — Гагул се промъкна, без да я видя, беше ми лошо — и вратата започна да пада. Тогава тя се върна назад и погледна нагоре по пътеката. Видях я да се провира под бавно падащата скала и я хванах, за да я задържа. Тогава тя ме промуши и аз умирам, о, Бугуян!

— Бедно момиче! Бедно момиче! — плачеше Гуд и тъй като не можеше да направи нищо повече, започна да я целува.

— Бугуян — каза тя след малко. — Тук ли е Макумазан? Става тъмно, не мога да виждам.

— Тук съм, Фулата.

— Макумазан, бъди мой език, моля те, защото Бугуян не може да ме разбере, а преди да потъна в тъмнината, искам да кажа нещо.

— Кажи, Фулата, аз ще му го предам.

— Кажи на моя господар Бугуян, че аз го обичам и че умирам с радост, защото той не може да свърже живота си с такава като мен, както слънцето не може да се свърже с мрака, нито бялото с черното… Кажи му, че понякога съм усещала сякаш имам птица в гърдите си, която един ден ще отлети и ще пее някъде другаде. Даже и сега, когато не мога да вдигна ръката си и чувствувам мозъка ми да се сковава, не вярвам душата ми да умре. Тя е толкова изпълнена с любов, че може да живее хиляди години, без да остарее. Кажи му, че ако живея отново, може би ще го срещна на звездите. Аз всичките ще ги претърся, даже и ако там се случи пак да бъда черна, а той бял. Кажи… не, Макумазан, нищо повече не казвай, освен че го обичам. О, прегърни ме, Бугуян, не чувствувам ръцете ти. Ох, ох!…

— Тя е мъртва, тя е мъртва! — изстена Гуд и тъжно се изправи.

Сълзи се стичаха по честното му лице.

— Това не трябва много да те тревожи, стари приятелю — каза сър Хенри.

— Какво искаш да кажеш? — запита Гуд.

— Това, че скоро ще бъдеш в състояние да я последваш. Човече, не виждаш ли, че ние сме живи погребани?

Преди сър Хенри да произнесе тези думи, ние не съзнавахме целия ужас на случилото се с нас, тъй като бяхме заети с нещастния край на Фулата. Но сега разбрахме. Масивната скала се беше затворила, вероятно завинаги, защото единственият ум, познаващ тайната й, лежеше смазан под нея. Такава врата би могла да се разбие единствено с динамит, а за наш най-голям ужас ние бяхме на обратната й страна.

Няколко минути стояхме като изтръпнали пред трупа на Фулата. Цялото ни мъжество изведнъж изчезна. Страшната сцена и представата за бавния и мъчителен край, който ни очакваше, ни съсипваха. Сега всичко ни стана ясно. Още от самото начало тази вещица Гагул ни беше приготвила капана. Само нейният зъл ум можеше да измисли нещо подобно. Примирала е от злорадство при мисълта за тримата бели мъже, ненавиждани и мразени от нея, умиращи бавно от глад и жажда сред съкровищата, към които се бяхме домогвали. Сега разбрах сарказма на нейните подмятания: да ядем и да пием диаманти-, те. Вероятно някой беше искал да изиграе същия номер и на горкия стар дои, та той се беше принудил да изостави торбата с диамантите.

— Няма какво да се прави — сепна ни дрезгавият глас на сър Хенри. — Лампата скоро ще угасне. Нека да видим дали не можем да открием пружината, която движи скалата.

Хвърлихме се напред и с отчаяни усилия, подхлъзвайки се из кървавата маса, започнахме да опипваме нагоре и надолу вратата и стените на прохода. Ръцете ни се изжулиха, но не можахме да открием и следа от ръчка на някакъв механизъм.

— Пружината не ще да е от вътрешната страна — досетих се аз. — Иначе Гагул не би рискувала да се промъкне под скалата. Именно това я накара да се опита да се измъкне на всяка цена, проклетницата.

Сър Хенри сухо се изсмя.

— Във всеки случай — каза той — възмездието дойде много бързо. Нейният край е почти толкова ужасен, колкото по всяка вероятност ще бъде и нашият. Нищо няма да постигнем с вратата. Хайде да се върнем в стаичката със съкровището.

С отпуснати глави ние се запътихме обратно. До недовършената стена, която преграждаше прохода, видях кошницата с храната, носена от бедната Фулата. Вдигнах я и я занесох в тази проклета съкровищница, предназначена сякаш за наша гробница. После се върнахме и почитателно пренесохме и трупа на Фулата. Положихме го на земята до пълните с монети сандъци.

Сетне седнахме на земята. За удобство опряхме гърбовете си на трите каменни ковчези с несметното богатство.

— Нека да си поделим храната — предложи сър Хенри — по начин, че да може да трае колкото се може по-дълго време.

Направихме и това. Според пресмятанията, разполагахме с четири съвършено малки дяла храна за всеки от нас, колкото да поддържат живота ни няколко дни. Освен билтонга — изсушеното месо от дивеч, имахме и две кратунки с вода, всяка една съдържаща около една кварта.

— Сега — предложи сър Хенри — нека да хапнем и пийнем, защото утре ще умрем.

Всеки от нас изяде малката си порция билтонг и отпи няколко глътки вода. Излишно е да споменавам за липсата на апетит, макар че се нуждаехме от храна. След като хапнахме, се почувствувахме по-добре. После отново направихме системен преглед на стените на нашия затвор със слабата надежда да намерим някакъв изход. Прегледахме основно и пода.

Нищо не открихме. Малко вероятно бе да има втори изход в една съкровищница.

Лампата започна да примигва. Мазнината беше на привършване.

— Куотърмейн, колко е часът? Твоят часовник върви, нали? — попита сър Хенри.

Извадих часовника и погледнах циферблата. Показваше шест часът. В пещерата бяхме влезли в единадесет.

— Инфадус ще ни потърси — рекох аз. — Ако не се завърнем тази нощ, ще ни подири сутринта, Къртис.

— Той може да ни търси, но напразно. Той не знае тайната на отварянето, нито дори къде се намира стаичката. Никой жив човек не я знаеше вчера освен Гагул. А днес вече никой не я знае. Даже и да открие вратата, той не може да я отвори. Цялата кукуанска армия не може да счупи тази врата от дебелата пет стъпки, твърда скала. Приятели мои, не виждам нищо друго, освен да се преклонни пред волята на всемогъщия. Търсенето на съкровища е донесло нещастен край на мнозина. Ние ще увеличим техния брой.

Лампата запримигва още по-често.

Неочаквано пламъкът силно проблясва и ясно освети цялата стая: огромното количество слонова кост, пълните със злато сандъци, проснатия пред нас труп на горката Фулата, пълната със скъпоценни камъни кожена торба, слабия отблясък на диамантите и мрачните бледи лица на тримата бели мъже, седнали на земята в очакване на собствената си смърт.

В следния миг пламъкът се смали и угасна.

Канон за апостол Андрей

Песен първа

Най-пръв си от всички!

Като първозданните светила те създаде за земята,

омрачените от дяволска съблазън да осияеш ти заповяда

и към неговата светлина всички да насочваш.



Когато пожела от робството да ни избави,

Създателят на всичко дойде на земята,

от земните съблазни призова те, свети,

развесели те, за да насочваш земните към светлината.



Омрачените от съблазън народи като видя, Владико,

при себе си, който си светлина, Светий,

повика апостола Андрей и велегласно повели му

на всички хора да благовести за тебе.



Към Богородица

Всичко предречено за тебе, Дево майко, се изпълни,

защото светлината, произлязла от твоята утроба,

направи явна светлината на апостола,

всички хора осветяваща.





Песен трета

Светий, Христос апостол те нарече,

за да те изпрати сред народите,

та всички тях да доведеш при него,

възгласящи с вяра: „Никой не е свят като нашия Бог!“ (1 Царств. 2:2)



Светий, горейки чрез Светия Дух,

ти сгряваш земята, вледенена

от греховната съблазън

и възгласяваш с вяра: „Никой не е свят като нашия Бог!“



Светий, ти озари вселената,

озарен от Духа, апостоле Андрей,

като призова народите да възгласят:

„Никой не е свят като нашия Бог!“



Към Богородица

Светии апостоле, уподобен на херувим,

ти прославяше родения от дева Христос

и призоваваше народите да възгласят:

„Никой не е свят като нашия Бог!“



Песен четвърта

Река, изпълнена с води животворни (по Пс. 64:10),

ти, свети апостоле Андрей, напои вселената,

езическите народи — с разум, чрез твоето учение.



Всички страни дочуха, Господи,

светите гласове на твоите апостоли —

с твоята слава се изпълни цялата земя (по Пс. 71:19).



Славата ти на земята, апостоле преблажени,

пророците предрекоха чрез святото пришествие —

с похвала за тебе се изпълни цялата земя.



Към Богородица

Възкликна пророкът:

„Предреченото за тебе се сбъдна,

пресвята и преславна! Ето твоят Син чрез апостола

като със стрела зловерието простреля!“



Песен пета

Над цялата земя се разнесе твоят глас, апостоле,

като гръм, пробуждащ спящите в неверие;

блесна от изток като мълния,

просветлявайки всички страни на земята.



Светецо Андрей, пратенико, призван от Христос,

събирателю на апостолите! Ти възкликна към всички тях:

„Наистина, това е Божият ум и Богът на всички,

нашият Спасител — Христос, царят на мира!“



Дочуха всички земни краища, апостоле,

светата твоя проповед

и твърде много се уплашиха от гръмовния ти глас,

във вярата Христова всички сърца откърмящ.



Към Богородица

Пресвята Богородице Дево,

възпламенен от любовта на родения от тебе Син,

апостолът изпепели всяко безбожие

и с благоверие насея земята.



Песен шеста

Всичките народи, достигнали до ада,

гръмогласно възкресил, апостоле свети,

с проповедта си призова: „Покайте се!

Настъпи време за спасението на всички!“



Когато ходеше Иисус по морето житейско,

улавя те, свети апостоле мъдри,

да улови, желаейки, всички народи

чрез тебе — рибаря, чрез словото на твоите уста.



В морето на безбожието когато

потънаха всички страни, апостоле,

народите уловил като риби,

ги към Христос ги привлече, мъдри.

Като видя това, зарадва се Христос,

главата твоя увенча, свети и славни апостоле Андрей.



Към Богородица

Проклятието над Адам и Ева

в утробата си потопи, девице,

на праотеца син като роди, безмъжна — Бога Христос.

Моли го непрестанно за нас, които

винаги възпяваме те като Божа майка.



Песен седма

Ти обходи всички земни краища,

свързан от Христовата любов, свети,

а до патриаршеския град достигнал

велегласно възгласяше, Спасителя славейки:

„Благословен е Богът на нашите отци!“ (Дан. 3:26,52)



Безбожния цар Египт* зловерен,

където светите ти нозе ходиха,

ти, свети апостоле, изобличи:

„Защо, безумни, не зовеш със мене:

Благословен е Богът на нашите отци!“



Немъдрият цар, бидейки сам в тъмница и тъмен,

заповяда да те свържат, свети апостоле Андрей —

тебе, който всички извеждаш из тъмнината.

А ти възгласяше:

„Благословен е Богът на нашите отци!“



Към Богородица

Апостоле, подобно на Христос, от дева Богородица роден,

отиваше на съд ти свързан.

Извика ти: „Не ще се поклоня на сътвореното!“,

непрестанно възгласяйки към царя Христос

„Благословен е Богът на нашите отци!“



Песен осма

Високомерието на врага-мъчител,

пред съда изправен, ти изобличи

и Бога проповядваше, свети, зовейки:

„Господа възпявайте и прославяйте във вековете!“



„Защо напразно погубваш се, мъчителю, — ти рече, —

като не вярваш в Твореца-Бог

на всичко, към когото аз възгласям:

„Господа възпявайте и прославяйте във вековете!“



Свети апостоле мъдри,

като имаше голяма дързост чрез Христос,

зловерието Египтово ти победи

и да възпяват заповяда Господа,

единствения многомилосърден

и да го прославят във вековете.



Към Богородица

Избавихме се чрез тебе, Дево,

от обедняването на праотеца,

защото твоят Син зловерието простреля

чрез апостолите като със стрели,

а те — чрез благодатта на Бога Христос,

единствения милосърден, създателя на всичко.



Песен девета

Зловерният цар Египт, гърчейки се страшно,

задявай от зъл дух и със заплаха пристъпил,

на кръст заповяда тебе да привържат, свети.

Увиснал на кръста, ти верните повика

и напътстваше ги към Христос, към пътя на мира.



Към всичките ти, свети, извика:

„Не ще се уплаша от кръста, но ще му се поклоня!

Спаси и дай ме на Учителя, кръсте честни,

та с тебе врага да победя, защото

всичките верни чрез тебе намерихме спасение!“



В смъртта си на Учителя уподоби се, свети,

и вече се засели там — в небесните села,

превърнал се в ангел. С тях сега,

с ангелите, не преставай да се молиш

пред Бога на всички за нашите души.



Към Богородица

Майко пречиста, пресвята девице,

която си истинско избавление за всички,

за нас не преставай Бога да молиш, когото роди.

Всички ни спаси от злината,

та в памет на апостола усърдно да те възвеличим.

Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част пета. Земен жител

19

Около обяд зазвъня телефонът. Максим взе слушалката. Гласът на прокурора каза:

— Може ли да се обади господин Сим?

— Слушам ви — отзова се Максим. — Здравейте.

Веднага почувства, че се е случило нещо нередно.

— Той пристигна — каза прокурорът. — Започнете веднага. Възможно ли ви е?

— Да — отвърна през зъби Максим, — но вие ми бяхте обещали някои неща…

— Не успях да направя нищо — в гласа на прокурора се появиха панически нотки. — И вече няма кога. Започвайте незабавно, не губете нито минута! Слушате ли ме, Мак?

— Добре. Това ли е всичко?

— Той пътува към вас. Ще бъде там след трийсет-четирийсет минути.

— Разбрах. Това ли е?

— Да. Действайте, Мак, действайте. Бог да ви е на помощ!

Максим хвърли слушалката и няколко минути поседя, размишлявайки. „Массаракш, всичко се обръща с главата надолу… Впрочем, ще имам време за мислене…“ Той отново грабна слушалката:

— Дайте ми професор Алу Зеф.

— Да! — кресна Зеф.

— Обажда ти се Мак…

— Массаракш, нали те молих да не ми досаждаш днес…

— Млъкни и слушай. Веднага слез във вестибюла и ме чакай…

— Зает съм, массаракш!

Максим скръцна със зъби и погледна към лаборанта. Онзи прилежно смяташе на аритмометъра.

— Зеф, незабавно слез във вестибюла. Разбра ли? Незабавно!

Той прекъсна и набра номера на Глигана. Провървя му: онзи си беше вкъщи.

— Обажда се Мак. Излезте на улицата и ме чакайте, ще имаме срочна работа.

— Добре — каза Глигана. — Отивам.

Максим затвори телефона, бръкна в чекмеджето, извади първата попаднала му папка и я прелисти, докато трескаво съобразяваше дали всичко е готово.

„Колата е в гаража, бомбата е в багажника, резервоарът е пълен… Нямам оръжие… по дяволите, не ми и трябва. Документите са в джоба ми, Глигана ме чака, браво на мен, хубаво се сетих за него… Наистина, той може да се откаже… Не, едва ли, аз не бих се отказал… Това е… Струва ми се, че това е всичко…“ Той каза на лаборанта:

— Викат ме. Ако ме търсят, кажи, че съм в Департамента на строителството. Ще се върна след един-два часа. Довиждане.

Взе папката под мишница, излезе от лабораторията и тичешком се спусна по стълбището. Зеф вече се разхождаше из вестибюла. Когато видя Максим се спря, сложи ръце зад гърба си и си придаде важен вид:

— За кой дявол, массаракш… — започна той още отдалече.

Без да спира, Максим го хвана под ръка и го помъкна към изхода.

— Какво, по дяволите? — бърбореше Зеф и се дърпаше. — Къде, защо?…

Максим го избута навън и по асфалтовата алея го повлече зад ъгъла към гаражите. Наоколо беше пусто, само на поляната, далече от тях, на пресекулки тракаше тревокосачка.

— Кажи накрая къде ме мъкнеш? — извика Зеф.

— Мълчи — каза Максим. — Слушай. Събери незабавно всички наши. Всички, които намериш… По дяволите въпросите! Слушай! Всички, които намериш… С оръжие. Срещу главните врати има павилион, нали знаеш? Скрийте се там. Чакайте. Примерно след половин час… Слушаш ли ме, Зеф?

— Е? — нетърпеливо попита Зеф.

— Примерно след половин час ще се появи Странника…

— Че той пристигна ли?

— Не ме прекъсвай. След около половин час може би ще пристигне Странника. Ако не дойде, хубаво. Просто стойте там и ме чакайте. Ако се появи, го застреляйте.

— Ти какво бе, да не си полудял? — възкликна Зеф и спря.

Максим продължи нататък, Зеф с проклятия го догони:

— Ами че нас всичките ще ни избият, массаракш! Наоколо охрана, шпиони!…

— Направете всичко възможно — каза Максим. — Странника трябва да бъде застрелян…

Приближиха се до гаража. Максим натисна резето и избута вратата.

— Безумна авантюра… — говореше Зеф. — Защо? Защо Странника? Съвсем приличен чичко, всички тук го обичат…

— Както искаш — студено каза Максим. Отвори багажника, опипа през омаслената хартия детонатора с часовниковия механизъм и отново затвори капака. — Сега не мога да ти кажа нищо. Но имаме шанс. Един-единствен… — той седна зад кормилото и пъхна ключа в контакта. — И още нещо имай предвид: ако вие не ликвидирате тоя приличен чичко, той ще ликвидира мен. Имаш много малко време. Действай, Зеф.

Той включи двигателя и на заден ход бавно изкара колата от гаража. Зеф стоеше до вратата. За пръв път в живота си Максим го виждаше такъв — изплашен, шокиран, объркан. „Прощавай, Зеф“ — каза си за всеки случай.

Машината спря. Гвардеецът с каменно лице, без бързане, записа номера, отвори багажника, погледна, затвори го, върна се при Максим и строго попита:

— Какво изнасяте?

— Рефрактометър — отвърна и му подаде пропуска и разрешението за изнасяне.

— „Рефрактометър РЛ-7, инвентарен номер…“ — промърмори гвардеецът. — Сега ще си запиша… Той бавно бръкна в джоба си за бележник.

— По-бързо, моля ви, нямам време — каза Максим.

— Кой е подписал разрешението?

— Не знам. Навярно Главоча…

— Не знаете… Ако подписваха по-ясно, всичко щеше да е наред…

Най-после той отвори вратите. Максим излезе на шосето и започна да изстисква от таратайката си всичко възможно. „Ако нищо не стане — помисли си той — и ако остана жив, ще трябва да бягам. Тоя проклет Странник, тоя дявол нещо е надушил и се върна… А какво ще правя, ако работата стане? Нищо не е готово, нямам схема на двореца — не успя Умника, не ми намери и снимките на Отците… Момчетата не са готови, никакъв план за действие… тоя проклет Странник! Сигурно трябва така: двореца, Отците, телеграфа и телефона, гарите, бърза телеграма в каторгата — нека Генерала събере всички наши и право там. Массаракш, нямам представа как се взема властта. А още и Гвардията, армията… и щабът. Ето с какво трябва да започна. Е, това е работа за Глигана, той ще се радва да се заеме с това, той се ориентира там. И някъде още действат белите подводници… Массаракш, ами че войната още продължава!“

Той включи радиото. Под звуците на бодрия марш нарочно хрипкавият глас на диктора крещеше: „… Неизвестните Отци още веднъж демонстрираха пред целия свят безкрайната си военна мъдрост! Сякаш отново оживя стратегическият гений на Габелу и Железния Водач! Сякаш отново се надигнаха славните сенки на нашите войнстващи непобедими предци и се хвърлиха в боя начело на танковите колони! Хонтийските провокатори и подпалвачи на конфликти претърпяха такова поражение, че никога повече няма да посмеят да подадат нос извън границите си, никога повече не ще пожелаят нашата свещена земя! Хонтийските пишман воини хвърлиха срещу нашите градове многохилядни армади от бомбардировачи, ракети, управляеми снаряди, но и тук победи не стратегията на тъпата сила, а мъдрата стратегия на най-точните преценки и ежесекундната готовност да отразим атаките. Не, ненапразно търпяхме лишения и давахме последните си стотинки за укрепването на отбраната, за създаването на непробиваемата броня на противобалистичната защита! «Нашата система за ПБЗ няма аналог в света» — заяви само преди половин година фелдмаршалът от резерва, кавалерът на две Златни знамена Иза Петроцу. Старият войн беше прав. Нито една бомба, нито една ракета, нито един снаряд не падна на свещената земя на Отците! «Непреодолимата мрежа от стоманени кули е не само нашият несъкрушим щит, символ на гения и нечовешката проницателност на онези, на които сме задължени за всичко — на нашите Неизвестни Отци» — пише в днешния брой на…“

Максим изключи радиото. Да, войната като че ли свърши. Кой знае какво готвят още… Максим свърна от централната улица в тясна пресечка между два гигантски небостъргача от розов камък и по паважа подкара към овехтяла, почерняла къщичка. Глигана вече го чакаше, пушеше цигара, облегнат на уличния фенер. Когато колата спря, той хвърли фаса, промуши се през малката вратичка и седна до Максим. Беше спокоен и студен — както винаги.

— Здравейте, Мак. Какво се е случило?

Максим обърна колата и отново излезе на главната улица.

— Знаете ли какво е това термична бомба? — попита той.

— Чувал съм.

— А работили ли сте някога със синхронни детонатори?

— Вчера, например.

— Отлично.

Известно време пътуваха мълчаливо. Движението беше голямо и Максим се абстрахира от всичко, съсредоточен върху това да си пробие път, да се промъкне между огромните камиони и старите олющени автобуси, без да блъсне никого, без да позволи някой да го блъсне, и да случи зелена светлина, и пак да случи зелена светлина, без да губи поне тая жалка скорост, която имаше. Най-сетне колата излезе на Горското шосе, на познатата автострада, обградена с огромни дървета.

„Забавно — изведнъж си помисли Максим. — По същия този път навлизах в тоя свят, по-точно, возеше ме горкият Фанк, а аз не съобразявах нищо и мислех, че той е специалист по пришълци. А сега по същия този път аз може би напускам тоя свят и света въобще, че и при това отнасям със себе си хубав човек…“ Той погледна към Глигана. Лицето му беше съвършено спокойно: той седеше, подал лакътя на протезата си през прозорчето, и чакаше да му обяснят всичко. Може би се учудваше, може би се вълнуваше, но това не можеше да се забележи. Максим почувства гордост от това, че такъв човек му се доверява и разчита на него без никакви съмнения.

— Аз съм ви много благодарен, Глигане.

— Така ли? — попита сакатият и обърна към него сухото си жълтеникаво лице.

— Помните ли, веднъж на едно заседание в Щаба вие ме повикахте настрани и ми дадохте няколко разумни съвета?

— Помня.

— За тях съм ви благодарен. Послушах ви тогава.

— Да, забелязах. Донякъде дори ме разочаровахте с това.

— Бяхте прав. Приех съветите ви и в резултат нещата се обърнаха така, че получих възможността да проникна в Центъра.

Глигана подскочи:

— Сега ли?

— Да. Трябва да бързам, а не можах да приготвя нищо. Могат да ме убият, тогава всичко ще бъде безсмислено. Затова ви взех със себе си.

— Говорете.

— Аз ще вляза в зданието, вие оставате в колата. След известно време ще се вдигне тревога, може да започне стрелба. Това не бива да ви тревожи. Вие оставате в колата и чакате. Чакате… — Максим се замисли и пресметна: — Чакате двадесет минути. Ако през това време получите лъчев удар, значи всичко е наред. Припадайте с щастлива усмивка на физиономията… Ако нищо не стане, излезте от колата. В багажника има бомба със синхронен детонатор, поставен на десет минути. Оставете я на улицата, включете детонатора и тръгвайте. Ще има паника, много голяма паника. Постарайте се да използвате всички възможности, които тя ще ви даде.

Известно време Глигана размишляваше.

— Ще ми разрешите ли да позвъня?

— Не.

— Вижте — каза Глигана, — ако не ви убият, значи, както разбирам, ще ви трябват хора, готови за бой. Ако ви убият, ще ми потрябват хора. Нали именно за това ме взехте — в случай, че ви убият… Сам ще мога само да започна, времето ще е малко и хората трябва да бъдат предупредени предварително. Искам именно за това да ги информирам.

— Щаба ли? — с неприязън попита Максим.

— В никакъв случай. Имам своя група.

Максим мълчеше. В далечината вече се издигаше сивото пететажно здание с каменна стена покрай фронтона. Същото онова здание. Някъде там, из коридорите, бродеше Риба, крещеше и плюеше разгневеният Хипопотам. И там беше Центъра. Кръгът се затвори.

— Добре — каза Максим. — Пред входа има телефонна будка. Когато вляза вътре, но не преди това, можете да излезете от колата и да се обадите.

— Добре — каза едноръкият.

Вече се приближаваха към завоя, извеждащ встрани от автострадата. Максим си спомни за Рада и си представи какво ще стане с нея, ако той не се върне. Ще бъде много зле. А може би нищо няма да й се случи… Може би, напротив, ще я пуснат… „Все едно — сама… Гай го няма, мен също няма да ме има… Горкото момиче…“

— Имате ли семейство? — попита той Глигана.

— Да. Жена.

Максим прехапа устни.

— Извинявайте, че така се получи…

— Нищо — спокойно каза Глигана. — Аз се простих с нея. Винаги се прощавам, когато излизам от къщи… Значи това е бил Центъра? Кой би могъл да си представи. Всички знаят, че това е телецентър и радиоцентър, а се оказва, че е просто Центъра…

Максим спря на паркинга, пъхна се между овехтялата малка кола и разкошна правителствена лимузина.

— Е, това е — каза той. — Пожелайте ми успех.

— От все сърце… — каза Глигана. Гласът му пресекна, той се задави и промърмори: — Все пак доживях този ден.

Максим отпусна лице върху кормилото.

— Дано преживея този ден. Дано видя вечерта…

Глигана го погледна с тревога.

— Не ми се ходи — обясни Максим. — Ох, как не ми се ходи… Между другото, имайте предвид нещо, обяснете го и на своите другари. Вие живеете не на вътрешната, а на външната повърхност на Сферата. И такива сфери има още много на света, на някои от тях живеят много по-зле от вас, на други — много по-добре. Но никъде не живеят по-глупаво. Не вярвате ли? Е, вървете по дяволите. Аз тръгвам.

Той отвори вратата и излезе. Пресече асфалтирания паркинг и започна да се качва по каменната стълба. Напипа в джоба си входния пропуск, който му беше направил прокурорът, вътрешния пропуск, който прокурорът беше откраднал отнякъде, и обикновеното розово картонче, изобразяващо специалния пропуск, който прокурорът не бе успял нито да направи, нито да открадне. Беше горещо, небето блестеше като алуминиево — непроницаемото небе на Обитаемия остров. Каменните стъпала пареха дори през подметките, а може би само така му се струваше. Всичко беше глупаво. Това беше една бездарна авантюра. „За какъв дявол правя всичко това, след като не съм се подготвил, както трябва… Ами ако там има не един офицер, а двама? Или дори може би трима офицери седят в тази стаичка и ме чакат със заредени автомати… Ротмистър Чачу ме простреля с пистолет, калибърът е същият, но куршумите ще бъдат повече, и този път няма да ми позволят да изпълзя, пък и аз вече не съм същият като преди, доста ме е очукал моят Обитаем остров… Глупак съм. Бях и си останах глупак. Затова ме купи господин прокурорът, хвана ме на въдицата… Но как можа да ми повярва? Направо не мога да си представя… Сега да можех да избягам в планините, да подишам чист въздух. Така и не видях тукашните планини, а толкова ги обичам… Толкова умен, недоверчив човек и изведнъж ми довери такава скъпоценност! Най-голямото съкровище на света! Това гнусно, отвратително, подло съкровище… Проклето да е, массаракш, и още веднъж массаракш, и още трийсет и три пъти массаракш!“

Той отвори стъклената врата и подаде на гвардееца входния пропуск. После прекоси вестибюла покрай жената с очила, която все слагаше печати, покрай администратора с каскетчето, който все се караше с някого по телефона и пред входа в коридора показа на другия гвардеец вътрешния пропуск. Войникът му кимна — можеше да се каже, че са познати, последните три дни Максим беше идвал тук ежедневно.

Продължи.

Мина дългия коридор без врати и сви наляво Тук беше само за втори път. Първият — завчера, по погрешка. („Прощавайте, господине, къде отивате?“ „Шестнадесета стая, капрале.“ „Сгрешил сте, господине. Тя е в другия коридор.“ „Прощавайте, капрале. Наистина…“)

Той подаде на капрала вътрешния пропуск и бързо погледна двамата яки гвардейци с автомати, неподвижно стоящи от двете страни на вратата отсреща. После погледна вратата, през която трябваше да влезе. „Отдел за специални превози“. Капралът внимателно разгледа пропуска, после, без да откъсва очи от него, натисна някакво копче на стената и зад вратата зазвъня звънец. „Сега офицерът, който седи до зелената завеса, се е приготвил. Или двамата офицери. Или дори тримата… Чакат кога ще вляза. И ако се изплаша и изскоча обратно, ще ме пресрещнат капралът и двамата гвардейци, охраняващи вратата без табелка, зад която навярно е пълно с войници…“

Капралът му върна пропуска и каза:

— Заповядайте. Пригответе документите си.

Вадейки розовото картонче, Максим отвори вратата. Влезе в стаята.

Массаракш.

Така си е.

Стаята не е една. Три преходни са. И чак накрая е тази със зелената завеса. Плюшена пътека от вратата чак до завесата. Най-малко тридесет метра. И офицерите не са двама. Дори не са трима. Шестима са.

В първата стая са двама в армейско сиво. Вече са насочили автоматите.

Двама в гвардейско черно — във втората стая. Още не са насочили автоматите си, но вече са готови.

Двама цивилни от двете страни на зелената завеса — в третата стая.

Единият обръща глава…

Давай. Мак!

Той се хвърля напред. Получи се троен скок от място. Успя само да помисли: „Да не скъсам сухожилията.“

Плътният въздух блъсна лицето му.

Зелената завеса. Цивилният отляво гледа встрани, шията му е открита. Удар с ръба на дланта.

Цивилният отдясно навярно мига — клепачите му са наполовина отпуснати. Удар по темето отгоре. И в асансьора. Тъмно е. Къде е копчето? Массаракш, къде е копчето?

Бавно, кънтящо загърмя автомат, веднага след него — втори. Какво пък, отлична реакция. Ду-ут… ду-ут… ду-ут… Но те още стрелят по вратата, по мястото, където ме видяха. Още не са разбрали какво е станало, това е само рефлекс.

Кончето!

Напряко на завесата, диагонално, отгоре надолу, бавно се движи сянка — пада някой от цивилните.

Ето го копчето, массаракш, на най-видното място…

Натисна го, кабината тръгна надолу. Асансьорът бе скоростен и пълзеше доста бързо. Кракът, с който се бе отблъснал, болеше. „Значи все пак съм разтегнал сухожилие?… Впрочем, вече няма значение… Массаракш, ами че аз вече пробих!“

Кабината спря. Максим изскочи и в същия миг в шахтата закънтяха изстрели, разхвърчаха се трески. Три автомата стреляха в покрива на кабината. „Хубаво, браво, стреляйте си… Сега ще съобразят, че трябва не да стрелят, а да повикат обратно асансьора и да слязат… Не съобразиха, объркаха се…“

Той се озърна. Массаракш, пак нещо не е наред… Входовете са три. Три напълно еднакви тунела… Аха, това са просто резервни генератори. Един работи, два са в режим на профилактика… Но кой работи сега? Като че ли този.

Той се хвърли в средния тунел. Отзад заръмжа асансьорът. „Не, не, късно е вече… Бавни сте, няма да успеете. Въпреки че тунелът е, право да си кажем, доста дълъг, пък и кракът ме боли… Ето го завоя, сега вече изобщо няма да се доберете до мен…“ Той стигна до генераторите, които басово бръмчаха под стоманената плоча, спря и няколко секунди си почиваше, отпуснал ръце. „Така, три четвърти от работата е свършена, дори седем осми. Остана дреболия, една втора от една тридесет и четвърта… Сега ще слязат от асансьора и ще се пъхнат в тунела; сигурно нищо не знаят и депресионното излъчване ще ги подгони обратно… Какво още може да се случи? Могат да хвърлят в коридора газова граната. Едва ли ще имат. Виж, тревога вече сигурно са вдигнали. Разбира се, Отците биха могли да изключат депресионната бариера… Ох, няма да се решат, пък няма и да успеят. Нали трябва да се съберат и петимата, с петте си ключа, да се договорят, да съобразят дали това не е провокация на един от тях… Наистина, кой в целия този свят би могъл да проникне тук през лъчевата бариера? Само Странника, ако тайно е изобретил защитата си, но него ще го задържат шестимата с автоматите… И няма кой друг… И докато те се карат, изясняват, съобразяват, аз ще свърша работата…“

В тунела, зад ъгъла, в тъмното загърмяха автомати. „Разрешено е. Не възразявам…“ Той се наведе над разпределителното устройство, внимателно свали капака и го хвърли в ъгъла. „М-да, крайно примитивна работа. Добре, че съобразих да попрочета нещичко по тукашната електроника…“ Той бръкна в схемата.

„Ами ако не бях съобразил? Ако Странника беше пристигнал вчера? Да, господа мои… Массаракш, как бие ток!… Да, щях да се окажа в положението на ембриомеханик, който срочно трябва да се справи с… дори не знам с какво… С парен котел? Ще се оправи… Или с камилски впряг… А? Ще се оправиш ли, ембриомеханик? Едва ли… Массаракш, как може всичко тук да е без изолация?… А, ето къде си бил!… Е, Бог да ни е на помощ, както казва господин прокурорът!“

Той седна право на пода пред разпределителя и избърса потта от челото си. Работата беше свършена. Удар от депресионно поле с огромна сила се стовари върху цялата страна — от Заречието до хонтийската граница, от океана до Алабастровия хребет.

Автоматите зад ъгъла престанаха да стрелят. Господа офицерите са в депресия. Сега ще видим как изглежда това: господа офицерите — в депресия.

Господин прокурорът за пръв път в живота си се е зарадвал на лъчевия удар. Не искам повече да виждам тоя тип. Неизвестните Отци, без изобщо да успеят да се ориентират и съобразят, се гърчат от болка, опънали копита, както обичаше да казва ротмистър Чачу. Той между другото също е в дълбока депресия и мисълта за това дълбоко ме възхищава.

Зеф и момчетата лежат по същия начин. Прощавайте, момчета, но така трябва.

Странника! Това е чудесно: страшният Странник също лежи, разстлал по пода огромните си уши — най-огромните уши в цялата страна. Впрочем него може би вече са го застреляли. Това би било най-добре.

Рада, моята мъничка бедна Рада, лежи в депресия… Нищо, момичето ми, това сигурно не е болезнено и изобщо скоро ще свърши…

Глигана…

Той скочи. Колко време беше минало? Хукна назад през тунела. Глигана също навярно лежи с опънати копита, но ако е чул стрелбата, нервите му може да не са издържали… Това, разбира се, е съмнително — нерви у Глигана. Но кой знае!…

Дотича до асансьора, като само за секунда спря, за да погледне господа офицерите, изпаднали в депресия. Беше тежка гледка: и тримата плачеха, хвърлили автоматите си, нямаха сили дори да избършат сълзите си. „Добре, добре, поплачете за моя Гай, поплачете за Птица… за Гел… за Лесничея… Навярно не сте плакали от детството си насам, във всеки случай никога не сте плакали за онези, които сте убивали. Поне преди смъртта си поплачете…“

Асансьорът стремглаво го изнесе на повърхността. Стаите бяха пълни с народ: офицери, войници, капрали, армейци, гвардейци, цивилни, всичките въоръжени, всичките лежаха или седяха прегърбени, някои плачеха гласно, един бърбореше нещо, тресеше глава и се удряше с юмрук по гърдите… А един се беше застрелял… Массаракш, страшна работа беше Черното Излъчване, ненапразно Отците го пазеха за черни дни…

Той изтича във вестибюла, като прескачаше безсилно лежащите хора, едва не се изтърколи по каменните стъпала и спря пред колата си, облекчено поемайки дъх — нервите на Глигана бяха издържали — лежеше със затворени очи на предната седалка.

Максим извади от багажника бомбата, разви омаслената хартия, грижливо я взе под мишница и спокойно се върна до асансьора. Внимателно огледа детонатора, пусна часовниковия механизъм, сложи бомбата в кабината и натисна копчето. Кабината потъна, отнасяйки към преизподнята огненото езеро, което щеше да се излее на свобода след десет минути. Или по-точно, след девет минути и някакви секунди…

Когато се върна в колата, внимателно сложи едноръкия така, че да бъде горе-долу изправен, седна зад кормилото и изкара колата от паркинга. Сивото здание надвисваше над него — тежко, нелепо, зловещо, препълнено с обречени хора, неспособни нито да се движат, нито да разбират случващото се.

Това беше страшно змийско гнездо, натъпкано с най-отбрана пасмина — специално, грижливо подбрана, за да превръща в сган всички, до които достига отвратителната магия на излъчването. „Всички там са врагове, всеки от тях нито за секунда не би се поколебал да те направи на решето, да предаде, да разпъне мен, Глигана, Зеф, Рада, всичките ми приятели и любими… И все пак, добре че едва сега си спомних за това. Преди тази мисъл щеше да ми попречи. Щях да си спомня веднага за Риба — единствения човек в обреченото змийско гнездо. Впрочем… какво знам за нея, в края на краищата? Че ме учеше да говоря и ми оправяше леглото? Остави я на мира, Максим, прекрасно разбираш, че работата не е в Риба. Работата е в това, че днес ти излизаш да се биеш не на живот, а на смърт, както се бият тук, и ще се биеш с глупаци — със злобни глупаци, опиянени от излъчването, с хитрите невежи, алчни глупаци, които насочваха това излъчване, с благоустремените глупаци, които искрено желаят да превърнат с помощта на същото излъчване бесните кукли в мили и псевдодобри кукли… И всички те ще се мъчат да убият и теб, и твоите приятели, и твоето дело… Магьосникът каза: нека съвестта не пречи да мислим ясно и нека разумът се научи при нужда да заглушава съвестта. Правилно. Горчива, страшна истина… Това, което направи днес тук, се нарича подвиг. Глигана доживя този ден. В този ден вярваха, както се вярва в хубава приказка, Лесничея, Птица, Зеления, и Гел Кетшеф, и моят Гай, и още десетки, стотици, хиляди хора, които никога не съм виждал… И въпреки това ми е зле. И ако искам по-нататък да ми се доверяват и да вървят след мен, аз никога и на никого не трябва да разказвам, че извърших главния си подвиг не тогава, когато тичах и скачах под куршумите, а сега, когато още имам време да отида и да обезвредя бомбата, а вместо това бягам все по-далеч и по-далеч от прокълнатото място…“

Той се носеше по правата автострада, по която преди половин година Фанк го караше със своята разкошна лимузина, за да го предаде право в ръцете на Странника… „Сега вече открих защо… Нима Странника още тогава е знаел, че съм невъзприемчив към излъчването, че нищо не разбирам и може да ме дърпа за конците, както си иска? Знаел е, знаел е проклетият Странник! Значи той наистина е дявол, най-страшният човек в страната, а може би и на цялата планета. «Той знае всичко — каза прокурорът и боязливо се озърна… — Не, не всичко. Ти изпревари Странника, Мак. Победи дявола.» И сега трябва да го доубия, докато не е късно, докато не се е опомнил, ако не са го убили пред вратата на собственото му леговище… Ох, не вярвам, не вярвам, не е по силите на момчетата; Мехура, дето имаше двадесет и четирима души с картечници, и той… Массаракш! Дори не успях да съобщя в каторгата на Генерала да бъде готов да вдигне политзатворниците и с ешелон да ги доведе тук. Но каквото и да става, със Странника трябва да се свърши. Трябва да успея да свърша със Странника и да задържа позициите няколко часа, докато армията и Гвардията не паднат от лъчев глад. Та никой от тях не знае за лъчевия глад, дори и Странника навярно не знае, няма откъде. В цялата страна единствен аз съм извеждал горкия Гай зад пределите на лъчевото поле…“

Шосето беше пълно с коли. Всички бяха спрели там, където са попаднали — напряко или косо на пътя, повалени в канавките. Смазаните от депресия шофьори и пътници седяха сгърбени на стъпалата, безсилно висяха от седалките, лежаха до канавките. Всичко това пречеше. През цялото време трябваше да намалява, да заобикаля отстрани, затова не забеляза веднага, че насреща, откъм града, също с криволичене и заобикаляне, но почти без намаляване на скоростта, се движи плоска и яркожълта правителствена кола.

Срещнаха се на сравнително свободен отрязък от шосето, разминаха се, като едва не се сблъскаха, и Максим успя да забележи голия череп, кръглите зелени очи, огромните стърчащи уши и целият се напрегна, защото всичко се обръщаше с главата надолу… „Странника! Массаракш! Цялата страна е повалена от депресия, всички дегенерати са в безсъзнание, а тоя гад, тоя дявол пак се е измъкнал някак! Значи все пак е измислил защитата си… И оръжие нямам…“ — Максим погледна в огледалото. Колата завиваше обратно. — „Какво пък, ще трябва да се оправим без оръжие. Поне няма да ме мъчи съвестта… Максим натисна газта. Скорост, скорост… Хайде, миличка, още малко…“ — Жълтата плоска кола наближаваше, растеше, над кормилото вече се виждаха втренчените зелени очи…

Давай, Мак!

Той разпери лакти, опря се, обхвана с една ръка Глигана и с всички сили натисна спирачката.

В раздиращото пищене на спирачките жълтата кола със скърцане и пращене се вряза в багажника му, предният й капак се смачка на хармоника и се повдигна. Сипеха се стъклени парчета. Максим изби с крак вратата и се изтърколи навън. Ужасно го боляха петата, разбитото коляно, одраната ръка, но за болката забрави само след миг, защото Странника вече стоеше пред него.

Не беше възможно, но… беше! Дявол, истински дявол, дълъг, сух, страшен, с вдигната за удар ръка…

Максим се хвърли върху него, вложи в тоя скок всичките останали му сили. Не улучи! Страшен удар в тила!… Светът се наклони, едва не падна, но все пак се задържа, а Странника отново беше пред него, отново голият череп, втренчените зелени очи и вдигнатата за удар ръка… „Стой, спри, той няма да улучи… Аха!… Накъде гледа?… Е, не на мен такива номера…“ Странника със застинало лице се беше втренчил някъде над главата на Максим, който се хвърли напред и този път улучи. Дългият черен човек се преви на две и падна върху асфалта. Тогава Максим пое дъх и се обърна.

Оттук прекрасно се виждаше сивият куб на Центъра, който вече не беше куб. Виждаше се как се сплесква, потича и пропада навътре в себе си. Над него се издигаше треперещ зноен въздух, пара, дим и нещо ослепително бяло, дъхащо на жар дори тук, страшно и весело бликащо през дългите вертикални пукнатини и дупките на прозорците… Добре, значи там всичко е наред… Максим тържествуващо се обърна към Странника. Дяволът лежеше на една страна, притиснал към корема дългите си ръце, очите му бяха затворени. Максим предпазливо се доближи. От разбитата кола се подаде Глигана. Въртеше се, мъчейки се да излезе. Максим спря до Странника и се наведе, пресмяташе как да удари, за да го довърши веднага. Массаракш, проклетата ръка не се вдигаше срещу паднал… И тогава Странника отвори очи и пресипнало каза:

— Dumkopf! Rotnase!

Максим не разбра веднага, а когато разбра, краката му се подкосиха.

Глупак…

Сополанко…

Глупак…

Сополанко…

От сивата кънтяща пустота отчетливо прозвуча гласът на Глигана:

— Дръпнете се, Мак, аз имам пистолет.

Без да гледа, Максим хвана за ръката Странника.

Той с усилие седна, държейки се за корема.

— Х-хлапак… — изсъска той мъчително. — Не стойте като пън… търсете кола, живо, живо!… Ама хайде, размърдайте се!

Максим тъпо се огледа. Шосето оживяваше. Центъра вече го нямаше, беше се превърнал в локва разтопен метал, в пара, в смрад и куклите престанаха да бъдат кукли. Шокираните хора идваха на себе си, напрегнато се озъртаха, мъчеха се да съобразят какво е станало с тях, как са попаднали тук и какво да правят.

— Кой сте вие? — попита Глигана.

— Не е ваша работа — отговори на немски Странника. Още го болеше, той пъшкаше и се задъхваше.

— Не разбирам — каза Глигана и повдигна дулото на пистолета.

— Камерер… — повика Странника. — Затворете устата на вашия терорист… и търсете кола…

— Каква кола?… — тъпо и безпомощно попита Максим.

— Массаракш — изпъшка Странника.

Криво-ляво се изправи сам, все още превит, притиснал ръка към корема си, отиде с несигурни крачки до колата на Максим и се пъхна вътре.

— Качвайте се… бързо! — каза, вече седнал зад кормилото.

После се озърна и през рамо погледна димния стълб, оцветен от пламъци.

— Какво хвърлихте там? — попита той отчаяно.

— Термична бомба.

— В мазето или във вестибюла?

— В мазето — отвърна Максим.

Странника простена, поседя малко с отметната глава, после включи мотора. Машината се затресе и задрънча.

— Хайде, качвайте се най-после! — закрещя той.

— Какъв е тоя? — попита Глигана. — Хонтиец ли е?

Максим поклати глава, рязко издърпа задната заклинена врата и му каза:

— Влезте.

После заобиколи колата и седна до Странника. Автомобилът подскочи, нещо в него засвири, пропука, но той вече се носеше по шосето с нелепо поклащане, с дрънчене на незатварящите се врати и с гръмки изстрели от ауспуха.

— И какво мислите да правите сега? — попита Странника.

— Почакайте… Кажете поне кой сте вие!

— Аз съм сътрудник на Галактическата сигурност — горчиво каза Странника. — Тук съм вече пет години. Ние готвехме спасение за тази нещастна планета. Готвехме го щателно, внимателно, с прогнозиране на всички възможни последствия. На всички, разбирате ли? Аз трябва да ви питам кой сте вие! Кой сте вие, че се врете в чужди работи, обърквате всичките ни планове, взривявате, стреляте… кой сте вие?!

— Аз не знаех… Откъде можех да знам?

— Разбира се, че не сте знаели. Но знаете, че самодейните намеси са забранени, та вие сте служител от ГСТ… Трябваше да знаете… На Земята майка му едва не полудява… някакви момичета непрестанно се обаждат да питат… баща му напусна работа… Какво смятахте да нравите по-нататък?

— Да ви застрелям.

— Какво-о?

Колата се залюля.

— Да — покорно каза Максим. — Какво ми оставаше? Казаха ми, че вие сте главният негодник тук — той се запъна.

Странника косо го изгледа с кръглото си зелено око:

— И в това не беше трудно да се повярва, нали?

— Да.

— А после?

— После трябваше да започне революция.

— От къде на къде?

— Но нали Центърът е разрушен… вече няма излъчване…

— Е, и?

— Веднага ще осъзнаят, че са угнетени, че животът им е отчайващ, ще се вдигнат…

— Къде ще се вдигнат? — тъжно попита Странника. — Кой ще се вдигне? Неизвестните Отци са живи и здрави, Гвардията е цяла и невредима, армията е мобилизирана, в страната има военно положение… На какво се надявахте?

Максим прехапа устни. Можеше, разбира се, да изложи на това печално чудовище плановете си, перспективите и прочее, но какъв е смисълът? Щом нищо не е готово, щом се получи така…

— Те ще разчитат на себе си — той посочи през рамо към Глигана. — Ето, този човек, например, нека сам да се справя. Моята работа беше да им дам възможността… Вашата работа… — промърмори Странника. — Вашата работа беше да си седите в ъгъла и да чакате да ви хвана…

— Да, навярно — каза Максим. — Другия път ще го имам предвид.

— Още днес отлитате за Земята — твърдо нареди Странника.

— Нямам намерение — възрази Максим.

— Още днес отлитате за Земята! — повиши глас Странника. — На тази планета и без вас имам достатъчно работа. Вземайте своята Рада и заминавайте…

— Рада при вас ли е? — бързо попита Максим.

— Жива и здрава е, не се безпокойте. Да, отдавна е при мен.

— Много ви благодаря… За Рада ви благодаря.

Колата навлезе в града. На главната улица бучеше, димеше и опушваше чудовищно задръстване. Странника зави в една пресечка и пое покрай съборетините. Тук всичко бе мъртво. По ъглите неподвижно стърчаха военни полицаи, сложили ръце на гърба си и нахлупили каски. Бързо бяха реагирали на събитията. Обща тревога — и всички заемат местата си, след като са се събудили от депресията. Може би не трябваше веднага да взривява, може би трябваше да действа по плана на прокурора? Не, не, массаракш! Нека върви, както е тръгнало. Нека не ме упреква напразно. Нека те сами да разберат кое как е, а обезателно ще разберат веднага, щом им се прояснят главите. Странника отново излезе на главната магистрала. Глигана деликатно го потупа по рамото с дулото на пистолета:

— Моля ви да ме свалите тук, където хората стоят.

До една огромна будка, пъхнали ръце дълбоко в джобовете на сивите си шлифери, стояха петима и освен тях по тротоарите нямаше жив човек. Очевидно депресионният удар силно бе уплашил хората и те се бяха изпокрили.

— Какво мислите да правите? — попита Странника, забавяйки ход.

— Да подишам чист въздух. Днес е чудно време… — отвърна Глигана.

— Това е наш човек — каза му Максим (Странника страшно се озъби). — Пред него можем да говорим за всичко.

Колата спря. Хората с шлиферите предпазливо се скриха зад будката. Виждаше се как надничат оттам.

— Наш ли? — повтори Глигана и вдигна вежда. — Как така наш?

Максим притеснено погледна към Странника. Онзи изобщо нямаше намерение да му помага.

— Впрочем добре — каза Глигана. — Вярвам ви. Сега ние ще се заемем с Щаба. Предполагам, че трябва да започнем оттам. Знаете за какво говоря — там има хора, които трябва да се премахнат, докато не са яхнали движението…

— Правилна мисъл… — каза Странника. — Между другото, струва ми се, че ви познавам. Вие сте Тик Феску, по прякор Глигана, нали?

— Абсолютно вярно — вежливо каза Глигана и се обърна към Максим. — А вие се заемете с Отците. Това е трудна работа, но е точно за вас. Къде да ви търся занапред?

— Почакайте, Глигане — каза Максим. — Без малко да забравя. След няколко часа цялата страна ще бъде поразена за много денонощия от лъчев глад. Всички ще бъдат напълно безпомощни…

— Всички ли? — със съмнение в гласа попита Глигана.

— Всички освен дегенератите. Това време, тези няколко денонощия трябва да се използват.

Едноръкият се замисли и вдигна вежди.

— Е, прекрасно. Ако е истина… Впрочем, ние ще имаме работа именно с дегенерати. Та къде да ви търся?

— На предишния телефон — каза Странника — и на предишното място. И още нещо. Създайте свой комитет. Възстановете организацията, която имахте по време на империята. Някои ваши хора работят при мен в института… Массаракш! — изведнъж изсъска той. — Нямам нито време, нито нужните хора под ръка… Дяволите да ви вземат, Максим!

— Най-важното — каза Глигана, като сложи ръка на рамото на Максим — е, че вече го няма Центъра. Браво, Мак. Благодаря ви…

Стисна рамото на Максим и започна да се измъква неловко, като си помагаше с протезата.

— Господи! — произнесе той, застанал до колата със затворени очи. — Нима наистина го няма? Та това…

— Затворете вратата — каза Странника. — По-силно, по-силно…

Колата тръгна с голяма скорост. Максим се озърна. Глигана стоеше в средата на групичката хора в сиви шлифери и говореше нещо, като размахваше ръката с пистолета. Хората стояха неподвижно. Още не бяха разбрали. Или не бяха повярвали.

Улицата беше пуста. Срещу тях идваха бронетранспортьори с гвардейци! Някъде в далечината, където беше завоят към института, няколко коли вече преграждаха пътя, притичваха фигури, облечени в черно. Изведнъж в колоната бронетранспортьори се появи познатата до отвращение яркооранжева патрулна кола с дълга телескопична антена.

— Массаракш… — промърмори Максим. — Съвсем забравих за тия…

— Ти за много неща си забравил — каза Странника. — Забрави за самоходните излъчватели, за Островната Империя, за икономиката… Известно ли ти е, че в страната има инфлация? Изобщо знаеш ли какво е това „инфлация“? Известно ли ти е, че има заплаха от глад, че земята не ражда? Известно ли ти е, че ние тук не успяхме да създадем нито запаси от жито, нито от медикаменти? Знаеш ли, че този твой лъчев глад в двайсет процента от случаите води до полудяване? Той изтри с длан мощното си олисяло чело. Сега ни трябват лекари… дванайсет хиляди лекари. Ще ни трябват белтъчни синтезатори, ще трябва да обеззаразим като начало поне сто милиона хектара заразена почва. Трябва да спрем израждането на биосферата… Массаракш! На Островите и в адмиралтейството на оня мръсник ни е нужен поне един земен жител… Никой от нашите не можа да се задържи там, не можа дори да се върне и да разкаже какво става там…

Максим мълчеше. Спряха пред колите, които преграждаха пътя. Тъмнолик набит офицер се приближи със странно познато размахване на ръка и с висок глас поиска документите. Странника злобно и нетърпеливо пъхна под носа му блестящ жетон. Офицерът мрачно козирува и погледна Максим. Беше ротмистър… не, вече бригадир от Гвардията Чачу! Очите му се разшириха.

— Този човек с вас ли е, ваше превъзходителство? — попита той.

— Да. Незабавно заповядайте да ми освободят пътя!

— Моля за извинение, ваше превъзходителство, но този човек…

— Незабавно освободете пътя! — кресна Странника.

Бригадир Чачу отново мрачно козирува, обърна се и махна на войниците. Един от камионите се отдръпна и Странника подкара с пълна скорост през образувалия се проход.

— Ето, виждаш ли? Те са готови, винаги са готови. А ти си мислеше, че нещата ще бъдат такива: раз-два и край… Да застреляме Странника, да избесим Отците, да разпъдим страхливците и фашистите в Щаба, и край на всичко — революцията е готова.

— Никога не съм мислил така — каза Максим. Чувстваше се много нещастен, смазан, безпомощен, безнадеждно глупав.

Странника косо го погледна, усмихна се тъжно:

— Добре, добре — каза той. — Просто съм ядосан. Не на тебе, а на себе си. Отговарям за всичко, което става тук, и вината за онова, което се случва, е моя. Просто не можах да те настигна — той отново се усмихна. — Много сте бързи вие, момчетата от ГСП…

— Недейте — каза Максим. — Не се измъчвайте толкова. Ето, аз не се измъчвам… Прощавайте, как се казвате?

— Наричайте ме Рудолф.

— Да… Ето, аз не се измъчвам, Рудолф. Аз възнамерявам да работя. Да правя революция.

— По-добре си върви вкъщи — вече съвсем безнадеждно го посъветва Странника.

— Аз съм си в къщи — нетърпеливо каза Максим. — Стига за това… Интересуват ме самоходните излъчватели. Какво ще правим с тях?

— С тях няма какво да правим. Помисли по-добре какво ще правим с инфлацията…

— Аз питам за излъчвателите. Странника въздъхна:

— Те работят с акумулатори, които могат да бъдат заредени само при мен в Департамента. След три денонощия ще свършат… Но след месец трябва да започне нахлуване откъм Островната Империя. Обикновено успявахме да отклоняваме подводниците от курса, до брега достигаха отделни единици. А този път готвят армада… Разчитах на депресионното излъчване, а сега просто ще трябва да ги потопяваме.

Той помълча.

— Значи ти си вкъщи. Да речем… С какво конкретно смяташ да се заемеш?

Наближаваха Департамента. Тежките врати бяха плътно затворени, в каменната ограда зееха амбразури, които преди ги нямаше. Департаментът бе заприличал на крепост, готова за бой. А около павилиончето стояха трима и рижата брада на Зеф пламтеше сред зеленината като екзотично цвете.

— Не знам — каза Максим. — Ще правя това, което ми наредят знаещи хора. Ако трябва, ще се заема с инфлацията. Ако трябва, ще потопявам подводници. Но твърдо знам най-главната си задача: докато съм жив, никой тук няма да може да построи дори един Център. Било то с най-добри намерения…

Странника мълчеше. Вратите вече бяха съвсем близо. Зеф се промъкна през живия плет и излезе на пътя. През рамото му висеше автомат, отдалече се виждаше, че е ядосан, нищо не разбира и сега със страшни проклятия ще поиска да му бъде обяснено защо, массаракш, са го откъснали от работата, наприказвали са му врели-некипели за Странника и са го принудили като хлапе да стърчи сред цветенцата вече втори час!

Край