събота, 5 януари 2013 г.

Черната магия и нейното разобличаване ( из "Майстора и Маргарита" на Михаил Булгаков )


....След минута глобусите в залата угаснаха, рампата пламна и хвърли червеникави отблясъци върху долния край на завесата, а в осветената пролука пред публиката се появи пълен и весел като дете човек, без брада и мустаци, в смачкан фрак и далеч не белоснежна риза. Това беше добре известното на цяла Москва конферансие Жорж Бенгалски.
— И тъй, граждани — заговори Бенгалски, като се усмихваше с детска усмивка, — сега пред вас ще се яви… — Бенгалски се прекъсна сам и поде с по-друга интонация: — Виждам, че за третата част публиката е станала още повече. Днес тук е събран половината град! Преди няколко дена срещам един приятел и му казвам: „Защо не наминеш? Вчера у дома се беше събрал половината град.“ — А той ми отговаря: „Аз живея в другата половина!“ — Бенгалски направи пауза в очакване да избухне смях, но тъй като никой не се засмя, продължи: — … И тъй, ще се яви известният чуждестранен артист мосю Воланд със сеанс на черна магия. Е, ние с вас, разбира се, знаем — и Бенгалски се усмихна мъдро, — че такава изобщо не съществува — това е чисто суеверие, просто маестро Воланд владее до съвършенство техниката на фокуса, което ще проличи от най-интересната част, а именно при разобличаването на тази техника, и понеже ние всички до един сме и за техниката, и за нейното разобличаване, нека поканим господин Воланд!
Като издърдори всички тия глупости, Бенгалски сплете ръце и ги размаха приветствено в процепа на завесата, от което тя с тихо шумолене се разтвори.
Появата на мага с неговия длъгнест помощник и с котарака, който запристъпва на задни лапи по сцената, много хареса на публиката.
— Креслото! — заповяда тихо Воланд и в същия миг, неизвестно, как и откъде, на сцената се появи кресло, в което магът седна. — Кажи ми, любезни Фагот — попита Воланд карирания нехранимайко, който имаше явно и друго име освен Коровиев, — кажи ми, според теб московското народонаселение доста се е променило, нали?
Магът изгледа притихналата публика, смаяна от появата на креслото от въздуха.
— Точно така, месир — отговори тихо Фагот-Коровиев.
— Имаш право. Гражданите много са се променили, външно имам предвид, както впрочем и самият град. За облеклото да не говорим, но са се появили и тези … как ги казваха… трамваи, автомобили …
— Автобуси — подсказа почтително Фагот. Публиката внимателно слушаше този разговор, предполагайки, че той е прелюдия към магическите фокуси. Кулисите бяха претъпкани с артисти и сценични работници, а сред тях личеше и напрегнатото, бледо лице на Римски.
Физиономията на Бенгалски, който си беше намерил местенце встрани от сцената, взе да изразява недоумение. Той вдигна леко вежди и като се възползува от паузата, подхвана:
— Чуждестранният артист изразява възхищението си от напредналата в техническо отношение Москва, а също и от московчани — при тези думи Бенгалски два пъти се усмихна, най-напред на партера, а после на балкона.
Воланд, Фагот и котаракът извърнаха глави към конферансието.
— Нима изразих възхищение? — попита магът Фагот.
— Съвсем не, месир, не сте изразявали никакво възхищение — отвърна онзи.
— Но тогава какво говори този човек?
— Ам’че той чисто и просто излъга! — звучно, та да го чуе целият театър, заяви карираният помощник, обърна се към Бенгалски и добави: — Поздравявам ви по случай излъгването, гражданино!
От балкона плисна лек смях, а Бенгалски трепна и се опули.
— Но мен естествено ме интересуват не толкова автобусите, телефоните и останалата…
— Апаратура! — подсказа карираният.
— Точно така, благодаря — цедеше бавно магът с тежък бас, — колкото далеч по-важният въпрос, променили ли са се гражданите вътрешно?
— Да, това е изключително важен въпрос, господине.
Зад кулисите взеха да се споглеждат и да свиват рамене, Бенгалски беше пламнал, а Римски беше пребледнял. Но в този момент, сякаш отгатнал предизвиканата тревога, магът каза:
— Ах, ние май се разбъбрихме, скъпи Фагот, а публиката почва да скучае. Хайде, покажи ни за начало нещо по-простичко.
Залата облекчено се размърда. Фагот и котаракът се отдалечиха в противоположни посоки по рампата. Фагот щракна с пръсти, викна лудешки:
— Три, четири! — улови във въздуха тесте карти, разбърка го и го пусна като лента на котарака. Котаракът хвана лентата и я върна. Атлазената змия изсъска, Фагот зина като птиче и я изгълта цялата, карта след карта.
После котаракът се поклони, направи реверанс с дясната задна лапа и предизвика бурни ръкопляскания.
— Браво! Браво! — викаха възхитено зад кулисите. А Фагот посочи с пръст партера и обяви:
— Уважаеми граждани, тестето се намира, значи, на седмия ред у гражданина Парчевски, точно между банкнота от три рубли и призовка от съда по дело за плащане издръжка за дете на гражданката Зелкова.
В партера се размърдаха, занадигаха се от местата си и най-сетне някакъв гражданин, който наистина се казваше Парчевски, целият пламнал от изненада, извади от портфейла си тестето и го размаха във въздуха — не знаеше какво да го прави.
— Запазете си го за спомен! — извика Фагот. — Не случайно казахте снощи, на вечеря, че да не беше покерът, животът ви в Москва щеше да е съвсем непоносим.
— Стар номер! — чу се откъм втория балкон. — Тоя в партера е от същата шайка.
— Така ли мислите? — кресна Фагот и примижа срещу втория балкон. — В такъв случай и вие сте от нашата шайка, защото тестето е в джоба ви!
Зрителите от втория балкон се размърдаха и се чу радостен глас:
— Вярно! У него е! Тука е, тука е!… Стой! Ама това са пари, десетачки!
Седналите в партера извърнаха глави. На втори балкон някакъв слисан гражданин откри в джоба си пачка с банков бандерол с надпис „Хиляда рубли“.
Съседите напираха към него, а той човъркаше объркан бандерола с нокът, мъчеше се да разбере истински ли са рублите или вълшебни.
— Брей, истински! Рубли! — викаха радостно от балкона.
— Поиграйте си с мен с такова тесте — помоли весело някакъв шишко от средата на партера.
— Авек плезир! — обади се Фагот. — Но защо само с вас? Всички ще вземат активно участие! — Той изкомандва: — Моля, гледайте нагоре!… Едно! — В ръката му лъсна пистолет; викна: — Две! — пистолетът се насочи нагоре. Кресна: — Три! — светкавица, гръм и в същия миг от купола полетяха, запровираха се между трапеците и заваляха в залата бели хартийки.
Те кръжаха, пръскаха се встрани, към балкона, отлитаха към оркестъра и към сцената. След няколко секунди дъждът от пари, който ставаше все по-силен, стигна до партера и зрителите почнаха да ловят хартийките.
Протягаха се стотици ръце, зрителите гледаха през хартийките към осветената сцена и виждаха съвсем истински и най-законни водни знаци. Миризмата също не оставяше място за никакви съмнения: беше несравнимата с нищо прелестна миризма на току-що отпечатани банкноти Отначало веселие, а после изумление обзе целия театър. Навсякъде боботеше една дума:
„Рубли, рубли!“, чуваха се възклицания „Ах, ах!“ и весел смях. Някои вече пълзяха по пътеката, търсеха под креслата. Мнозина се бяха качили върху седалките да ловят изплъзващите се капризни хартийки.
По лицата на милиционерите взе да се изписва недоумение, артистите занадничаха безцеремонно иззад кулисите.
Откъм първи балкон се чу глас: „К’во се пресягаш, бе? Тая е моя! Към мене летеше!“ Изведнъж се чу силен шамар. На първи балкон веднага се появи милиционерски шлем, някой от първи балкон бе отведен.
Изобщо възбудата растеше и не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Фагот не беше спрял дъжда от пари с внезапно духване във въздуха.
Двама младежи си размениха многозначителни, весели погледи, станаха бързо от местата си и се запътиха право към бюфета. В театъра стана шумно, очите на зрителите блестяха възбудено. Да, да, не се знае докъде щеше да стигне всичко това, ако Бенгалски не беше намерил в себе си сили да се размърда. Като се мъчеше да се овладее напълно, той потри по навик ръце и с възможно най-звучен глас заговори така:
— Ето, граждани, ние с вас току-що видяхме пример на тъй наречената масова хипноза. Чисто научен опит, великолепно доказателство, че не съществуват никакви чудеса, нито пък магии. Но нека помолим маестро Воланд да ни разобличи този опит. Сега, граждани, ще видите как тези хартийки — уж пари — ще изчезнат пак така внезапно, както се появиха.
И той заръкопляска, но съвсем сам, на лицето му светеше уверена усмивка, но в очите му такава увереност изобщо липсваше и те изразяваха по-скоро молба.
Публиката не хареса речта на Бенгалски. Настъпи пълно мълчание, което прекъсна карираният Фагот.
— А пък това е случай на тъй нареченото лъготене — заяви той с висок козлешки тенор. — Граждани, хартийките са истински.
— Браво! — изрева отривисто от високото някакъв бас.
— Впрочем — и Фагот посочи Бенгалски — тоя тук ми омръзна. Току си вре главата, дето не му е работа, разваля ни сеанса с лъжливи забележки! Я кажете какво да го правим?
— Да му откъснем главата! — предложи сурово някой от втори балкон.
— Какво казахте, моля? — веднага се отзова Фагот на отвратителното предложение. — Да му откъснем главата? Чудесна идея! Бегемот! — викна той на котарака. — Хайде! Айн, цвай, драй!
Стана нещо невиждано. Козината на черния котарак настръхна и той сърцераздирателно измяука. После се сви на кълбо и се метна като пантера право върху гърдите на Бенгалски, а оттам скочи на главата му. Котаракът вкопчи с ръмжене пухкави лапи в проскубания перчем на конферансието, нададе див вой, изви му два пъти главата и я откъсна от дебелия врат.
В театъра две хиляди и петстотин гърла извикаха като едно. От разкъсаните вратни артерии бликна кръв като от шадраван и заля жабото и фрака. Обезглавеното тяло някак нелепо загреба с крака и се свлече на пода. В залата се чуха истерични женски писъци. Котаракът подаде главата на Фагот, той я вдигна за косата и я показа на публиката, а главата лудо закрещя, колкото й глас държи:
— Лекар!
— Ще дрънкаш ли пак врели-некипели? — заканително попита Фагот плачещата глава.
— Няма вече! — изхриптя главата.
— За бога, не го мъчете! — прозвуча изведнъж, надвиквайки шума, от една ложа женски глас и магът обърна лице към този глас.
— Е, граждани, какво ще кажете, дали да не му простим? — попита Фагот.
— Да му простим! Да му простим! — чуха се отначало отделни, предимно женски гласове, а после те се сляха в хор с мъжките.
— Какво ще заповядате, месир? — попита Фагот маскирания.
— Е добре — отвърна той замислено, — и те са хора като всички. Обичат парите, но това винаги е било така… Човечеството обича парите, от каквото и да са направени, от кожа, от хартия, от бронз или злато. Е, лекомислени са… вярно… но и милосърдието чука понякога на техните сърца… обикновени хора… общо взето, напомнят предишните… само дето жилищният въпрос ги е развалил… — и заповяда високо: — Сложете му главата!
Котаракът се прицели внимателно, надяна главата върху шията и тя се намести точно, като че ли никога не беше се отделяла. И най-важното — на врата дори не остана белег. Котаракът изтупа с лапи фрака и жабото на Бенгалски и от тях изчезнаха петната кръв. Фагот вдигна седналия Бенгалски на крака, пъхна в джоба на фрака му пачка рубли и го отпрати от сцената с думите:
— Я се пръждосвайте оттук! Без вас е по-весело!
Като се озърташе глуповато и се олюляваше, конферансието едва се дотътра до пожарния кран и там му прилоша. Той жално извика:
— Главата ми, главата!
Заедно с другите към него се втурна и Римски. Конферансието плачеше, хващаше с ръце нещо във въздуха, хленчеше:
— Върнете ми главата! Главата ми върнете! Вземете ми апартамента, вземете ми картините, само ми върнете главата!
Куриерът изтича за лекар. Опитаха се да сложат Бенгалски на кушетката в гримьорната, но той взе да се дърпа, да буйства. Наложи се да викнат бърза помощ. Когато откараха нещастното конферансие, Римски изтича пак на сцената и видя, че там стават нови чудеса. Да, впрочем може би през това време или малко по-рано магът беше изчезнал от сцената заедно с вехтото си кресло и трябва да кажем, че публиката, увлечена от изключителните номера, които представяше на сцената Фагот, изобщо не забеляза това.
А Фагот, след като отпрати пострадалото конферансие, заяви на публиката:
— Сега, значи, като изметохме оня досадник, хайде да отворим магазин „Дамска мода“!
Тутакси подът на сцената се оказа постлан с персийски килими, изникнаха огромни огледала, осветени отстрани със зеленикави неонови тръби, а между огледалата витрини и в тях весело зашеметените зрители видяха парижки дамски рокли, най-различни цветове и модели. В други витрини се появиха стотици дамски шапки с перца и без перца, със и без токи, и стотици чифтове обувки — черни, бели, жълти, кожени, атлазени, велурени, имаше с каишки, имаше и с камъчета. Между обувките се появиха елегантни калъфи и в тях ярко засияха блестящите ръбове на кристални шишета с парфюми. Появиха се и купища чанти от антилопова кожа, от велур, от коприна, а помежду им — цели камари продълговати гравирани златни гилзи с червило.
Дявол знае откъде се появи червенокоса госпожица с черен официален тоалет, безукорна хубавица, ако не беше странният белег на шията й. Тя се заусмихва пред витрините, като да беше собственичка.
Фагот обяви със сладка усмивка, че фирмата извършва съвсем безплатно замяна на стари дамски рокли и обувки срещу парижки модели и парижки обувки. Същото важело за чантите, парфюмите и всичко останало.
Котаракът взе да прави реверанси ту със задна лапа, ту с предна, като същевременно имитираше жестовете, присъщи на портиерите, когато отварят врата.
Момата зачурулика малко дрезгаво, но сладко и с френско „р“ нещо трудноразбираемо — ако се съди по женските лица в партера обаче — много съблазнително:
— Герлен, Шанел номер пет, Мицуко, Нарсис ноар, вечерни рокли, рокли за коктейл…
Фагот се кълчеше, котаракът се кланяше, госпожицата отваряше стъклените витрини.
— Моля, заповядайте! — крещеше Фагот. — Без притеснение и без церемонии!
Публиката се вълнуваше, но все още никой не се престрашаваше да се качи на сцената. Най-сетне от десетия ред на партера стана една брюнетка и като демонстрираше с усмивката си, че ето на, на нея й е все едно и изобщо плюе на всичко, мина по страничната стълбичка и се качи на сцената.
— Браво! — викна Фагот. — Приветствувам първата посетителка! Бегемот, кресло! Да почнем от обувките, мадам!
Брюнетката седна в креслото и Фагот веднага изтърси върху килима пред нея куп обувки.
Брюнетката свали дясната си обувка, премери една лилава, потъпка с нея по килима, огледа токчето.
— Няма ли да ми убиват — попита замислено.
На което Фагот обидено възкликна:
— Какво говорите, как може!, — а котаракът измяука докачен.
— Ще взема този чифт, мосю — каза с достойнство брюнетката и обу и другата обувка.
Вехтите обувки на брюнетката бидоха изхвърлени зад един параван, натам се запъти и тя самата, придружена от червенокосата и от Фагот, понесъл няколко закачалки с рокли модели. Котаракът се суетеше, помагаше и за да си придаде по-голяма важност, си окачи на врата един шивашки метър.
След миг иззад паравана се появи брюнетката с такава рокля, че целият партер ахна. Безкрайно разхубавена, смелата жена спря пред огледалото, разкърши голи рамене, оправи си косата на тила и се изви да си види гърба.
— Фирмата ви моли да приемете това за спомен — каза Фагот и поднесе на брюнетката отворена кутия с парфюм.
— Мерси — отвърна надменно брюнетката и тръгна по стълбичката към партера. Зрителите, край които минаваше, скачаха да докоснат кутията.
Тогава изведнъж нещо се отприщи и от всички страни към сцената заприиждаха жени. Сред общия възбуден говор, смехове и въздишки се чу мъжки глас: „Не ти позволявам!“ — и женски: „Деспот, еснаф, не ми извивай ръката!“ Жените изчезваха зад паравана, оставяха там роклите си и излизаха с нови. Върху табуретки с позлатени крачета беше насядала цяла редица дами, които енергично потропваха по килима с току-що обутите си нозе. Фагот коленичеше, обслужваше ги с рогова обувалка, а котаракът, изнемогващ под купищата чанти и обувки, се мъкнеше от витрините до табуретките и обратно, госпожицата с обезобразената шия ту се появяваше, ту изчезваше и стигна дотам, че вече свободно се разбъбри на френски, а най-чудното беше, че всички жени я разбираха от половин дума, дори онези, които не знаеха бъкел френски.
Всеобщо учудване предизвика един мъж, който също се беше заврял на сцената. Той заяви, че съпругата му е болна от грип и затова моли да му дадат нещо да и занесе. За да докаже, че наистина е женен, гражданинът беше готов да покаже паспорта си. Искането на грижовния съпруг беше посрещнато със смях, Фагот изрева, че му вярва като на себе си и без паспорта, и връчи на гражданина два чифта копринени чорапи, а котаракът добави от себе си и едно червило.
Закъснелите жени си пробиваха път към сцената, от сцената слизаха щастливки с бални рокли, туники на дракони, с официални костюми, с шапчици, накривени над едната вежда.
Тогава Фагот заяви, че тъй като е вече късно, точно след една минута магазинът ще затвори до утре вечер, и на сцената веднага настъпи невероятна суматоха. Жените грабеха припряно обувки, без да ги мерят. Една нахлу като ураган зад паравана, захвърли костюма си и дръпна първото, което й попадна — копринен пеньоар на огромни цветя, успя да отмъкне освен него и два парфюма.
Точно след минута гръмна пистолетен изстрел, огледалата изчезнаха, витрините и табуретките пропаднаха вдън земя, килимът се стопи във въздуха, а също и параванът. Последна изчезна огромната купчина стари рокли и обувки и сцената отново стана строга, празна и гола.
И точно тогава се намеси ново действащо лице. От втора ложа долетя приятен, звучен и много настойчив баритон:
— Все пак желателно е, гражданино артист, незабавно да разобличите пред зрителите техниката на вашите фокуси, особено на фокуса с банкнотите. Желателно е също конферансието да бъде върнато на сцената. Съдбата му вълнува зрителите.
Баритонът принадлежеше на самия Аркадий Аполонович Семпеляров, почетен гост на тази вечер и председател на Акустичната комисия при московските театри.
Аркадий Аполонович беше в ложата с две дами: едната възрастна, облечена скъпо и модерно, а другата — млада и хубавка, по-скромно облечена. Както се изясни по-късно, при съставянето на протокола, първата беше съпругата на Аркадий Аполонович, а втората — негова далечна роднина, начеваща и вдъхваща надежди актриса от Саратов, която живееше при Аркадий Аполонович и жена му.
— Пардон! — обади се Фагот. — Много се извинявам, но тук няма нищо за разобличаване, всичко е ясно.
— А не, ще прощавате! Разобличението е абсолютно необходимо. Иначе вашите блестящи номера ще оставят тягостно впечатление. Зрителската маса настоява за обяснение.
— Зрителската маса — прекъсна го наглият комедиант — май не е заявявала нищо подобно. Но аз ще се съобразя с вашето дълбокоуважаемо желание, Аркадий Аполонович, и, от мен да мине, ще извърша разобличаването. Но преди това ще позволите ли още едно кратко номерче?
— Защо не — отговори снизходително Аркадий Аполонович, — но непременно с разобличаване.
— Ваш покорен слуга! И тъй, позволете да ви попитам, Аркадий Аполонович, къде бяхте снощи?
При този неуместен и дори направо просташки въпрос лицето на Аркадий Аполонович се измени, и то твърде рязко се измени.
— Аркадий Аполонович беше снощи на заседание на Акустичната комисия — заяви много надменно съпругата на Аркадий Аполонович, — но не разбирам какво общо има това с магията?
— Уви, мадам! — потвърди Фагот. — Естествено вие не разбирате. Но що се отнася до заседанието, много се лъжете. След като тръгна за това заседание, каквото впрочем нямаше насрочено за вчера, Аркадий Аполонович освободи шофьора си пред сградата на Акустичната комисия на Чистите езера (целият театър притихна), а той продължи с автобуса към улица Йелоховска, за да отиде на гости на артистката от пътуващия районен театър Милица Андреевна Покобатко и прекара при нея близо четири часа.
— Ох! — възкликна страдалчески някой сред пълната тишина.
А младата роднина на Аркадий Аполонович изведнъж се разсмя с нисък и страшен смях.
— Всичко е ясно! — възкликна тя. — Отдавна го подозирах. Сега разбирам защо тази бездарница получи ролята на Луиза!
Тя замахна внезапно с късия си дебел лилав чадър и удари Аркадий Аполонович по главата.
А подлият Фагот, или още Коровиев, викна:
— Ето, уважаеми граждани, един случай на разобличаване, за каквото с такава досадна упоритост настояваше Аркадий Аполонович!
— Как посмя да докоснеш Аркадий Аполонович, негоднице? — викна гневно съпругата на Аркадий Аполонович и се изправи в ложата в целия си, гигантски ръст.
Втори кратък пристъп на сатанински смях разтърси младата роднина.
— Друг може и да не смее — отговори тя през смях, — но аз смея да го докосна! — и втори път се чу сухото изпращяване на чадъра, който отскочи от главата на Аркадий Аполонович.
— Милиция! Арестувайте я! — изкрещя толкова страшно съпругата на Семплеяров, че сърцата на мнозина се смразиха.
На всичкото отгоре котаракът изскочи на рампата и изведнъж целият театър го чу как ревна с човешки глас:
— Сеансът свърши! Маестро! Пердашете марш!
Изгубил ума и дума и без да си дава сметка какво върши, диригентът махна с палката и оркестърът не засвири и дори не гръмна и не удари, а именно, според отвратителния израз на котарака, изпердаши някакъв невероятен, несравним с нищо по своята разюзданост марш.
За миг на всички им се стори, че май са чували вече някога в кафе-шантан, под южни звезди, неясните, плоски, но дръзки думи на този марш:
Негово превъзходителство
обичаше домашни птици
и покровителстваше
хубави девици!
Но може и да не са били тези думи, а други, но на същата мелодия и пак ужасно непристойни. Ала не е това важното, важното е, че след всичко, което се случи, във „Вариете“ почна нещо като вавилонско стълпотворение. Към ложата на Семплеяров се втурна милиция, любопитни се катереха по парапета, чуваха се адски изблици на смях, бесни викове, заглушавани от златния звън на чинелите в оркестъра.
И се видя, че сцената внезапно е опустяла, а измамникът Фагот, както и наглото котарачище Бегемот са се стопили във въздуха, изчезнали са, както беше изчезнал преди тях магът в креслото с избеляла тапицерия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.