Учителят и неговият завършил ученик се разхождаха за последно
заедно из боровата гора . Топлите слънчеви лъчи галеха лицата им –
истинска пролетна благодат след изминалата зима. Дълго време се
разхождаха мълчаливо , вдишвайки свежия горски въздух . Накрая ученикът
каза :
- Много се радвам, че преди да ви напусна правим тази
разходка , Учителю ! Благодаря ви още веднъж за всичко , което ми
дадохте …
- Не е нужно да ми благодариш специално. Ти винаги имаше
стремеж да усвояваш и той те доведе до разширения кръгозор , който
предстои да разширяваш още и още .
- Все пак хубаво ми беше с вас – чувствено произнесе ученика .
- Всяко нещо в Проявеното се развива на цикли . За някакъв
миг пътищата на проявените частички се сливат , както се случи и с нас …
Ученикът кимна в знак на съгласие :
- Спомням си едно от първите неща, които ми споделихте : ако
искаме да запазим хармонията в еволюцията е нужно да помним : никога да
не измерваме познанието на някого с това, което знае, а с онова, което
не е успял да узнае . Какво ли още ми предстои ?
С усмивка учителят му отговори :
- Истинските неща никога не бива да се насилват – те винаги
идват навреме . И като за последно ще ти споделя още нещо , което не си
чувал от мен – за хода на еволюцията не е от значение какавидата , която
се страхува да напусне пашкула си , а тази , която е готова да се
превърне в пеперуда …
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.