неделя, 27 май 2012 г.

Истинското пробуждане разтърсва възприятията на делничните неща ( Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт )


И след това Кларис изчезна. Същия следобед той се почувствува
някак особено, но сигурно затова, че нея я нямаше. Полянката беше пус-
та, дърветата – пусти, улицата – пуста и макар отначало той дори да не
съзнаваше, че тя му липсва и че я търси, когато наближи станцията на
подземната железница, у него вече започна да назрява някакво смътно
безпокойство. Нещо се бе случило. Целият му порядък в живота се бе
нарушил. Вярно, най-обикновен порядък, установен едва преди няколко
дни, но все пак… За малко не се върна обратно, за да й даде време да се
появи. Беше сигурен, че ако тръгне по същия път, всичко ще се оправи.
Но беше късно и пристигането на влака го накара да се откаже от наме-
рението си.
Шумоленето на картите, движенията на ръцете, потрепването на
клепачите, монотонният глас на говорещия часовник на тавана на по-
жарната станция: „…един часът и трийсет и пет минути, четвъртък сут-
рин, 4 ноември… един и трийсет и шест… един часът и трийсет и седем
минути сутринта…“; пляскането на картите за игра по хлъзгавата по-
върхност на масата – всички звуци стигаха до Монтег през затворените
му очи, през преградата, която за момент бе издигнал. Той чувствуваше,
че пожарната станция е изпълнена със светлина, блясък и мълчание, с
медни цветове, цветовете на монети, на злато и сребро. Хората около
масата, които той не виждаше, въздишаха над картите си в очакване…
„…Един и четирийсет и пет.“ Говорещият часовник безрадостно отбе-
лязваше неприветливия час в неприветливата утрин в една още по-неп-
риветлива година.
– Какво ти става, Монтег? Той отвори очи.
Отнякъде забръмча радио: „…всеки момент може да бъде обявена
война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“
Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни само-
лети със свистене прорязаха черното утринно небе.
Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен екс-
понат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го
опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прег-
решил? Нима това беше прегрешение?
– Твой ред е да играеш, Монтег!
Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди ис-
тински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила
страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредото-
чено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящи-
те си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди
вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали бра-
дата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разт-
вори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна
коса, черни вежди, зачервено От огъня лице и гладко избръсната до си-
ньо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъ-
же бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички по-
жарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят
на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им
лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим,
Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка
със звук, наподобяващ пращенето на огън…
Монтег погледна картите в ръцете си.
– Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека,
чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?
– Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!
– Но той не беше луд.
Бийти грижливо подреди картите си.
– Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас,
не е с всичкия си.
– Мъчех се да си представя – каза Монтег – какви чувства изпитва
човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изга-
ряха нашите жилища и нашите книги.
– Ние нямаме книги.
– Но ако имахме?
– Да не би ти да имаш? Бийти бавно премигна.
– Не! – Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха
списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в
огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча
му, от който се изливаше не вода, а петрол. – Не! – В мозъка му задуха
хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смра-
зяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разгова-
ря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв
хладен вятър.
Монтег се поколеба:
– А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата
работа? Дали наистина едно време…
– Едно време! – каза Бийти. – Що за приказки са това?
„Глупак! – рече си Монтег. – Ще издадеш всичко!“ При последния
пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки:
„Имало едно време…“
– Исках да кажа – продължи той, – някога, когато домовете не са
били напълно огнеупорни… – Внезапно му се стори, че вместо него го-
вори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан
каза:
– Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожа-
рите, вместо да ги разпалват?
– Ама че го измисли!
Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съ-
държаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Амери-
ка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст
и където можеше да прочете:
„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в ко-
лониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.
Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».
2. Разпали огъня бързо.
3. Изгори всичко.
4. Веднага се върни в пожарната станция.
5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“
Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.

събота, 19 май 2012 г.

Артър Ленгли, АРМАГЕДОН - Психогенераторите работят ( откъс )


Канада, Агент Хочисън
В началото изчезването на Саймън О'Нийл не предизвика съмнения. Още повече, че бе поискал три дни отпуск, за да довърши ремонта в наскоро купената къща. На четвъртия ден Саймън не дойде в лабораторията, нито пък се обади. В 10 ч., както бе по устав, дежурните по охраната отидоха у тях.
Не откриха следи от борба, нито от някакви необичайни действия. Саймън О'Нийл сякаш се бе изпарил. Независимо от понататъшния развой на събитията, този факт бе изключително неприятен и налагаше вземането на бързи мерки.
Агент Хочисън, преминал към ЦРУ от военното разузнаване, за първи път се занимаваше с толкова секретно нещо, като психогенератора. Той бе квадратен, подозрителен и умееше да върши работата, за която му плащаха. В новата ситуация всяко оставане на лабораторията тук криеше рискове и клопки. Както неведнъж бе подчертавал агент Хочисън, руснаците щяха да поискат да си върнат загубената машина. Той не ги подценяваше и в това бе главното му достойнство. Евакуирането на лабораторията трябваше да започне спешно и при изключителни мерки за сигурност. Най-късно утре сутринта. Като се задъхваше и разтриваше с лявата ръка сърцето си, той се зае да напише своя спешен доклад, който Щеше да достигне до два часа висшето ръководство.
Работата тук му се струваше тиха. Излъчвателят се поддържаше от малък персонал. Обикновено поставяха доброволец в някоя съседна стая. След първите експерименти с облъчване на избрани предварително места, работата по пренасянето и монтирането на генератора се бе оказала трудна и в последна сметка се отказаха от нея.
Наистина главната цел на нейния създател бе лечението. До ден днешен обаче никой от специалистите в разните му науки не можеше да даде разбираемо обяснение как ракова клетка след десетминутно облъчване се превръща в нормална. Как се топяха тумори, как ставаха като нови износени артерии, как инсулинът или кръвното налягане, или разнебитените бъбреци се нормализираха.
МК - УЛТРА
Агентът бе наблюдавал няколко пъти какво се случва по време на експериментите. Обектът сядаше в обикновена стая. Първо снемаха енцефалограмата. След това според целите на програмата, кодирана с инициалите МК-УЛТРА, излъчвателят влизаше в действие. Вече бе установено, че съвсем малки разлики в честотния импулс в диапазон 1,4-2,2 мгХц въздействат по съвършено различен начин.
Първите етапи на програмата целяха да установят как реагира на лъчението всеки отделен индивид. Импулс с честота 1,5 мгХц, отправен към центъра на удоволствието, с времетраене половин час, можеше да предизвика еуфория, равна на онази след приемането на наркотик. Обектът потъваше в блаженство. Случваше се да разговаря с мъртви роднини и нерядко те му отговаряха. Всичко това бе толкова нелепо, че специалистите обърнаха внимание на дивите диалози доста по-късно.
Хочисън присъства на експеримент 14-А. Първите цифри отговаряха на поредния номер в опитите, буквата след тях фиксираше дали обектът е доброволец. Букви В и С бяха предназначени за специалистите и разкодираха степента, в която обектът се поддаваше на лъчението.
Експеримент 14-А
Обектът беше техник от съседната лаборатория. Беше му съобщено, че срещу добро заплащане ще бъде извършен опит за заснемане на мозъчните му излъчвания от разстояние. Гарантираха, че няма да има болка или неприятни усещания.
Начало 9.26 мин.
Честота на импулса 1,7 мгХц.
Техникът, заоблен мъж на тридесет и седем, женен, с три деца, без компрометиращи навици, сякаш заплува на половин метър от пода. Усещането за безплътност и слаба зависимост от гравитационните закони е силно. Лицето му губи израза на солиден мъж, той се превръща в хлапе, което пуска хвърчила от хълма и едничката му грижа е надпреварата с ветровете.
Въпрос на оператора:
- Какво изпитваш?
Отговор:
- Ами, просто си летя.
Въпрос:
- Това сигурно само ти се струва.
Отговор:
- О, не. Наистина е. Мога да отлетя където си поискам, например при теб, в другата стая... Да дойда ли?
Въпрос:
- Смяташ ли, че ще можеш?
Пауза. Тялото на обекта си стои на едно място и изобщо не помръдва. Очите са отворени, но изразът е отсъстващ.
Въпрос:
- Е? Ти стоиш на място и изобщо не помръдваш.
Отговор:
- Глупости. Дойдох при теб и се върнах. Искаш ли да ти опиша всичко точно?
Въпрос:
- Какво имаш предвид?
Отговор:
- Ти седиш зад пулта, в лявата ти ръка има синя книжна салфетка, до теб има лист и писалка със златен писец. Връхчето на капачката е пукнато. Пукнатината има формата на буква Н... Достатъчно ли ти е?
Оператор:
- Всъщност... Какво да ти кажа...
Обектът:
- От лявата страна на сакото ти виси конец. Розов е, десетина сантиметра. Вижда се само когато сядаш и подплатата увисва. Накарай онзи, квадратния, в коженото кресло до вратата, да дойде и да види.
Пауза.
Обектът:
- Е, защо се бавиш? Между другото, онзи, квадратният, има язва. Голяма е колкото петцентова монета и е в третата свивка на дванадесетопръстника.
Операторът:
- ... Това за конеца е вярно, и за пукнатината в капачката. И за язвата е така... Как става така, че както седиш оттатък, виждаш какво става при нас?
Отговор:
- Излизам от тялото си, глупако. Толкова е просто.
Въпрос:
- Излизал ли си от тялото си, както го наричаш, и друг път?
Отговор:
- Никога, но това е дяволски приятно. Ще го правя отсега нататък.
Въпрос:
- А язвата, как разбра за язвата?
Отговор:
- Не знам. Но съм сигурен за нея. Изведнъж нещо ми каза: този човек има язва на дванадесетопръстника...
Въпрос:
- Можеш ли да посетиш и друго място, като ...излизаш от 28 тялото си?
Отговор:
- Защо пък не? ... Сега почакай, докато се върна и ще ти разкажа.
Пауза. Честотната вълна се сменя с няколко деления напред. Тялото на техника седи върху стола си, но е някак празно и прилича на кукла.
Обектът:
- О, по дяволите, по дяволите!
Въпрос:
- Къде беше?
Отговор:
- На площада. Там е станала катастрофа. Един камион е бутнал възрастна дама с цветя... Тъкмо я поставяха на носилка... Но аз се чувствам ужасно... Смазан съм... Това не може да продължава... Не понасям това тяло, то само ме измъчва... И тежи, о, Боже, колко ми тежи това тяло...
Обектът рухна. Веднага прекратиха излъчването. Той разкъсваше сакото и опитваше да върже вратовръзката в моряшки възел. Отнеха му я, но той се опита да избоде очите си с пръсти. Беше придобил невероятна физическа сила и едва не се отскубна от охраната. Агент Хочисън, смаян от разкритието за язвата му, го държеше за ръцете.
Обектът сякаш утихна, но говореше бързо и неразбрано, по-скоро шепнеше, сякаш се молеше. Вече по средата на коридора той придоби гигантска сила и се откъсна от охраната. Тялото му излетя от седмия етаж, врязвайки се в стъклата на двойните прозорци.
Това беше то, работата на лабораторията, която агент Хочисън охраняваше. Рано на другия ден, четвъртък, започна нейната евакуация. Един военен кораб щеше да пренесе апаратурата и всички сътрудници в Щатите. Без Саймън О'Нийл. Той продължаваше да бъде в пълна неизвестност. Ако Хочисън вярваше в някоя чудодейна сила, той със сигурност щеше да й се помоли да му върне Саймън. Но нито Хочисън, нито руснаците вярваха в чудеса. Двете разузнавания нерядко вземаха превес едно над друго. Хочисън беше убеден, че този път КГБ ги е изиграло.

петък, 11 май 2012 г.

Пропастите между различните цивилизации (Обитаемият остров, братя Стругацки)


Той изяде една ягода и прегледа следващия лист. „Извлечение от стенограмата на съдебния процес“. Това защо е притрябвало?

ОБВИНИТЕЛЯТ: Надявам се, няма да отричате, че сте образован човек?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Аз имам образование, но в историята, социологията и икономиката се ориентирам зле.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Недейте да скромничите. Позната ли ви е тази книга?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Да.

ОБВИНИТЕЛЯТ: Чел ли сте я?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Естествено.

ОБВИНИТЕЛЯТ: С каква цел вие, намирайки се под следствие в затвора, решихте да прочетете монографията „Сензорното изчисление и съвременната физика“?

ОБВИНЯЕМИЯТ: Не разбирам… За удоволствие, за развлечение, ако предпочитате…

ОБВИНИТЕЛЯТ: Струва ми се, на съда е ясно, че само много образован човек ще чете толкова специално изследване за развлечение и удоволствие…

„Що за глупост? Защо ми пробутват това? Какво има по-нататък? Массаракш, пак от процеса…“

ЗАЩИТНИКЪТ: Знаете ли какви средства отделят Неизвестните Отци за преодоляване на детската престъпност? ОБВИНЯЕМИЯТ: Не ви разбирам добре. Какво означава „детска престъпност“? Престъпления срещу деца? ЗАЩИТНИКЪТ: Не. Престъпления, извършвани от деца.

ОБВИНЯЕМИЯТ: Не разбирам. Деца не могат да извършват престъпления… „Хм, забавно!… Какво има в края?“ ЗАЩИТНИКЪТ: Надявам се, че успях да демонстрирам пред съда наивността на моя подзащитен, достигаща до житейски идиотизъм. На него са му неизвестни понятията „детска престъпност“, „благотворителност“, „социална осигуровка“…

Прокурорът се усмихна и остави листа. Ясно. Наистина странно съчетание: математика и физика за удоволствие, а елементарни неща не знае. Направо професор чудак от някой глупав роман…

сряда, 9 май 2012 г.

Сън ли бе , или илюзия ? ( Трудно е да бъдеш бог, братя Стругацки )

Румата разчисти масата, измете пода и избърса стъклото на единствения прозорец, почерняло от мръсотия и химическите експерименти, които отец Кабани беше правил на перваза. Зад олющената печка намери буре със спирт и го изля в една миша дупка. След това напои хамахарския жребец, сипа му овес от торбата на седлото, изми се и седна да чака, загледан в димното пламъче на маслената лампа. Шеста година вече той живееше този странен, двоен живот и на пръв поглед съвсем беше свикнал с него, но от време на време, като сега например, изведнъж го обземаше мисълта, че всъщност няма никаква организирана варварщина и настъпваща сивота, а се разиграва странно театрално представление, в което той, Румата, играе главната роля, че ей сега след някоя негова сполучлива реплика ще гръмнат ръкопляскания и ценителите от Института за експериментална история с възхищение ще се развикат от ложите: «Идеално, Антоне! Идеално! Юначага си, Тошка!» Той дори се озърна, но препълнената зала липсваше, имаше само почернели, обрасли с мъх стени от голи греди, омацани с наслоена чернилка.

петък, 4 май 2012 г.

Горчивата истина



Веселата сбирка , организирана в кралския дворец продължаваше с пълна сила . На нея бяха поканени всички най-видни хора от цялото кралство . Сред гостите бе и нашумялата наскоро млада поетеса , която бе привлякла вниманието на всички със своите стихове. 
Леко замаян от виното , най-довереният кралски съветник подхвана витиевата реч :
- От името на всички изказвам благодарности на нашия честит крал : мъдър управник и безупречен домакин ! Много сме му признателни, че ни събра тук всички нас , общество от приятели, така хармонично допълващи се за това угощение . Поетесо – обърна той светещия си поглед към нея, – сега вие ще импровизирате една ода по този хубав случай ! Темата е “Весела сбирка”.
Поетесата вдигна чашата си и за миг я повъртя в ръцете си. Сетне издекламира със звучен глас :

Кехлибареното вино изпуска топлина
в златните чаши,
печива и дивеч ухаят в сребърни блюда, 
червените свещи пламтят високо и ясно.

Кралят усмихнат поклати глава , но поетесата продължи със следващия куплет :

Но виното е пот и кръв на сиромасите,
печивото и дивечът – техните плът и кости,
червените свещи проливат техните горчиви сълзи.

Настъпи напрегната тишина . Първият кралски съветник изгледа с гняв в очите поетесата.
- Вие говорите за временни затруднения, които се срещат в места , сполетени от природни бедствия – каза той с треперещ глас .
- Срещат се навсякъде и винаги и вие отлично го знаете ! – сухо му отвърна тя ….

четвъртък, 3 май 2012 г.

Намери себе си


Откакто А. започна да ходи при Оракула му бе станало навик да разпитва и очаква наготово отговори . Не му се искаше да положи свои усилия , което от своя страна не бе посрещнато с одобрение . 
Един ден след поредния зададен въпрос , на който не получи отговор , той попита :
- Добре , защо непрекъснато ми отказваш отговор на въпросите , които така ме интересуват ? Твърдиш, че мога и сам да стигна до тях , но за сега нищо не показва, че съм способен на това . Поне ми дай съвет за начин на търсене !
Оракулът го изгледа продължително , сетне бавно каза :
- Опитай с молитва - помоли се на Господ да ти помогне ...
А. зяпна невярващо , и все пак реши да опита . Започна , но още в самото начало усети , че това е някаква проверка за самия него ... Какво ли имаше предвид Оракула с нея обаче ??? 
Изведнъж истината го осени !
- Защо ме караш да се моля на Господ, когато аз самия съм част от него ? 
Оракулът се усмихна за пръв път от тяхното познанство и кимна доволно :
- Имаше нужда да те подтикна ... 

вторник, 1 май 2012 г.

Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни ( Ричард Бах , Илюзии )


Посрещнахме вечерта в Хамънд, щата Уисконсин, където поразходихме със самолетите неколцина клиенти - бяха малко, защото беше понеделник; после отскочихме до града да хапнем и поехме назад.
- Признавам, Дон, този живот може да е интересен или скучен, или всякакъв друг, какъвто решим да го направило. Но дори в мигове иа прозрение не съм проумявал най-вече защо сме тук. Кажи ми нещо за това.
Подминахме железарията (беше затворена) и киното (имаше прожекция: "Бъч Касиди и Съндънс Кид") и вместо да ми отговори. Дон се спря на тротоара и се обърна.
- Нали имаш пари?
- Колкото искаш. Защо?
- Я да идем на кино - предложи той. - Ще купиш ли билети?
- Не знам, Дон. Ти върви. Пък аз ще се върна при самолетите. Не ми се ще да ги оставяме толкова дълго.
Какво ли изведнъж го бе прихванало, та толкова държеше да ходи на кино?
- Няма да им стане нищо на самолетите. Хайде да видим филма.
- Вече е започнал.
- Какво от това!
Вече си купуваше билет. Последвах го в тъмното, седнахме почти в дъното на салона. Я имаше, я не петдесетина души.
След малко забравих защо сме влезли и се захласнах по филма - винаги съм си мислел, че е върхът, гледах го сигурно за трети път.
Времето в киносалона сякаш се движеше по спирала и нямаше край, както във всички добри филми; гледах просто от професионален интерес... как е заснет а всяка сцена, как е напасната към следващата, защо е монтирана точно тук, а не по-нататък. Опитах се да гледам филма по този начин, но се улисах в сюжета и се отказах.
На мястото, където Бъч и Съндънс са обкръжени от цялата боливийска армия, почти към края, Шимода ме докосна по рамото. Наведох се към него, без да откъсвам очи от екрана - толкова ли не можеше да ми каже, каквото имаше да ми казва, след края на прожекцията!
- Ричард!
- Да!
- Защо си тук?
- Филма си го бива. Дон. Шш!
Целите в кръв, Бъч и Съндънс си говореха, че си струва да заминат за Австралия.
- Защо си го бива? - не мирясваше Дон.
- Интересен е. Шш! После ще ти кажа!
- Не се вдетинявай! Събуди се! Всичко е илюзия.
Вече ми късаше нервите.
- Остават само няколко минути, Доналд, после ще си говорим за каквото искаш. Не ми пречи, нека си догледам филма!
Той продължи да шушука като обезумял.
- Защо си тук, Ричард?
- Слушай, тук съм, защото настоя да влезем.
Обърнах се и се опитах да догледам края.
- Не беше длъжен да идваш, можете да кажеш: "А, без мен!"
- ФИЛМЪТ МИ ХАРЕСВА.
Мъжът отпред се обърна и ме изгледа.
- Филмът, Дон, ми харесва. Какво толкова се чудиш?
- А, не се чудя - отвърна той и си замълча, не продума, докато прожекцията не свърши и ние не поехме отново в тъмното, покрай паркинга за селскостопански машини към нивата със самолетите.
Канеше се да вали.
Сетих се колко странно се беше държал в киното.
- За всяка твоя постъпка ли си има причина, Дон?
- За някои.
- Ами филмът? Какво те прихвана, та ни в клин, ни в ръкав реши да гледаш "Бъч и Съндънс"?
- Зададе ми въпрос.
- Да. Имаш ли отговор?
- Тъкмо такъв е моят отговор. Отидохме на кино, защото ми зададе въпрос. Филмът дава отговора на него.
Взимаше ме на подбив, знаех си.
- Какъв беше въпросът? Последва дълго мъчително мълчание.
- Въпросът ти, Ричард, беше, че дори в мигове на прозрение не проумяваш защо сме тук.
Спомних си.
- И филмът беше моят отговор.
- Да.
- О!
- Нищо не разбираш - каза ми той.
- Така си е, не разбирам.
- Филмът беше хубав - рече Дон, - ала и най-хубавият филм на този свят пак си остава илюзия, нали? Кадрите дори не се движат, само създават представа за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския екран, опънат в тъмното, нали?
- Ами да.
Вече започвах да проумявам.
- А другите хора, които и да било хора, които ходят на които и да е филм, какво търсят те в киносалона, след като знаят, че това е само илюзия?
- Искат да се нозабавляват - отговорих аз.
- Приятно им е. Точно така. Това едно.
Биха могли да си извлекат някакви поуки.
- Така. Винаги отговарят по този начин. Заради познанията. Това второ.
- Фантазия, бягство.
- Това е пак, за да се забавляват. Първо.
- От любопитство. За да видят как е сниман филмът.
- Заради познанията. Второ.
- Бягство от скуката.
- Бягство. Вече го каза.
- За да общуват помежду си. За да са с приятели - отговорих аз.
- Това е причината да отидат на кино, но не и да гледат филма. Ала пак опираме до забавлението. Първо.
Каквото и да изтъкнех, той свиваше двата си пръста: хората ходят на кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.
- А един филм е като живота, нали. Дон?
- Да.
- Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?
- Такива хора ходят на филми на ужасите не само за да се забавляват; когато влязат в киносалона, те вече знаят, че ще гледат филм на ужасите - рече ми той.
- Но защо го правят? - Обичаш ли филми на ужасите?
- Не.
- Ходиш ли понякога на такива филми?
- Не.
- Но нали се намират хора, които пилеят време и луди пари, за да гледат ужасни или мелодрами, скучни и отегчителни за другите...
Остави ме аз да отговоря на въпроса му.
- Да.
- Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те - твоите. На това му викаме свобода
- Но защо някои искат да бъдат плашени? Или да им е скучно?
- Защото си мислят, че си струва - за да плашат някои друг - или пък обичат да треперят от ужас, или смятят, че филмите по принцип трябва да. са скучни. Можеш ли да повярваш, че мнозина - по причини, които им се виждат твърде основателни - изпитват наслада да си мислят, че са безпомощни в собствениге си филми? Не, не можеш.
- Не мога - потвърдих аз.
- Докато не го проумееш, ще има да се чудиш защо някои хора са нещастни. Нещастни са, защо то са предпочели да са нещастни, и в това, Ричард, няма нищо лошо.
- Хм...
- Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме галениците на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити или че убивамс, че се люшкаме между късмета и несретата.
- Много ли животи имаме? - поинтересувах се аз.
- Колко филма си гледал?
- А!
- Филми за живота на тази планета, за живота на други планети, всичко, което се измерва с времето и пространството, е филм, илюзия - обясни ми той. - Но за кратко можем да научим страшно много, да се забавляваме неописуемо с илюзиите си, нали?
- Докъде ще стигнеш. Дон, с тези филми?
- Ти докъде искат да стигна? Тази вечер гледа филма отчасти защото аз исках да го видя. Миозина предпочитат един живот пред друг, защото им доставя удоволствие да правят нещо заедно с някого. Актьорите от тазвечершния филм са играли заедно и в други филми - преди или по-късно, зависи кой филм си гледал първо, можеш да ги гледаш и едновременно върху различии екрани. Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално... Нито времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена система.
- А срещат ли се хора, които нямат живот във времето и в пространството?
- А срещат ли се хора, които не ходят на кино?
- Ясно. Те сигурно трупат знанията си по други начини.
- Точно така - потвърди той, доволен от мен. - Школата на времето/пространството е доста примитивна. Ала мнозина не се разделят с илюзията, дори тя да е скучна, и държат лампите да не светват преди края на филма.
- А кой. Дон, пише тези филми?
- Не с ли странно, откриваме, че знаем толкова много именно когато питаме себе си, а не някой друг! Кой ги пише тези филми, Ричард?
- Ние - отговорих аз.
- Кой играе в тях?
- Пак ние.
- Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор, разпоредител, кой гледа всичко това? Кой нма свободата да си излезе по средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има свободата да гледа един и същ филм до премала?
- Чакай да помисля - казах аз. - Всеки, който поиска ли?
- Тази свобода не ти ли стига? - попита ме той.
- Затова ли си падаме толкова много по киното? Защого инстинктивно знаем, че филмите са аналог на живота ни?
- Може би да... Може би не... Не е толкова важно, нали? Какво представлява прожекционният апарат?
- Нашият разум - отвърнах му. - Не, въображение. Нашето въображение, каквото и да ми говориш.
- Ами филмът? - попита ме той.
- Сега ме хвана натясно.
- Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си?
- Сигурно да, Дон.
- Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента - продължи той, - с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона - знаеш, че ще има битки и приключения, победители и и победени, любов, ужасни; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай... За да изживееш илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът започва.
- И никой всъщност не страда, нали? Значи това не е кръв, а доматен сок?
- Не, кръв е - отговори ми Дон. - Но ако изхождаме от въздействието, което има върху истинския ни живот, можем да приемем и че е доматен сок.
- Ами действителността?
- Действителността, Ричард, няма нищо общо. Майката не се интересува каква роля изпълнява детето й, докато си играе: един ден е апашът, на другия - стражарят. Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни. Той познава единствено Себе си и нас - доколкото сме негово точно и съвършено копие.