Истинското пробуждане разтърсва възприятията на делничните неща ( Рей Бредбъри - 451° по Фаренхайт )

И след това Кларис изчезна. Същия следобед той се почувствува

някак особено, но сигурно затова, че нея я нямаше. Полянката беше пус-

та, дърветата – пусти, улицата – пуста и макар отначало той дори да не

съзнаваше, че тя му липсва и че я търси, когато наближи станцията на

подземната железница, у него вече започна да назрява някакво смътно

безпокойство. Нещо се бе случило. Целият му порядък в живота се бе

нарушил. Вярно, най-обикновен порядък, установен едва преди няколко

дни, но все пак… За малко не се върна обратно, за да й даде време да се

появи. Беше сигурен, че ако тръгне по същия път, всичко ще се оправи.

Но беше късно и пристигането на влака го накара да се откаже от наме-

рението си.

Шумоленето на картите, движенията на ръцете, потрепването на

клепачите, монотонният глас на говорещия часовник на тавана на по-

жарната станция: „…един часът и трийсет и пет минути, четвъртък сут-

рин, 4 ноември… един и трийсет и шест… един часът и трийсет и седем

минути сутринта…“; пляскането на картите за игра по хлъзгавата по-

върхност на масата – всички звуци стигаха до Монтег през затворените

му очи, през преградата, която за момент бе издигнал. Той чувствуваше,

че пожарната станция е изпълнена със светлина, блясък и мълчание, с

медни цветове, цветовете на монети, на злато и сребро. Хората около

масата, които той не виждаше, въздишаха над картите си в очакване…

„…Един и четирийсет и пет.“ Говорещият часовник безрадостно отбе-

лязваше неприветливия час в неприветливата утрин в една още по-неп-

риветлива година.

– Какво ти става, Монтег? Той отвори очи.

Отнякъде забръмча радио: „…всеки момент може да бъде обявена

война. Нашата страна е готова да отбранява своята…“

Пожарната станция се разтърси, когато голямо ято реактивни само-

лети със свистене прорязаха черното утринно небе.

Монтег премигна. Бийти го съзерцаваше, като че ли бе музеен екс-

понат. Можеше ей сегичка да стане, да го огледа от всички страни, да го

опипа, да разбере в какво е прегрешил, да проникне в мислите му. Прег-

решил? Нима това беше прегрешение?

– Твой ред е да играеш, Монтег!

Монтег погледна мъжете, чиито лица бяха обгорени от хиляди ис-

тински и десетки хиляди въображаеми пожари; работата бе направила

страните им румени, а очите им трескави. Тези мъже, които съсредото-

чено гледаха в своите платинени запалки, докато палеха вечно димящи-

те си черни лули. Тези мъже с черни като катран коси, черни като сажди

вежди и синкавопепеляви бузи на местата, където бяха престъргали бра-

дата си, носеха белега на професията си. Монтег трепна и учудено разт-

вори устни. Беше ли виждал някога пожарникар, който да няма черна

коса, черни вежди, зачервено От огъня лице и гладко избръсната до си-

ньо брада, която въпреки това изглеждаше небръсната? Всички тези мъ-

же бяха огледални образи на самия него! Нима подбираха всички по-

жарникари не само по техните наклонности, а и по вида им? Този цвят

на пепел и сажди по тях. Непрестанната миризма на запалените им

лули. И капитан Бийти, който се изправя сред облаци тютюнев дим,

Бийти, който отваря нов пакет тютюн и смачква целофанената опаковка

със звук, наподобяващ пращенето на огън…

Монтег погледна картите в ръцете си.

– Аз… бях се позамислил. За пожара миналата седмица. За човека,

чиято библиотека изгорихме. Какво стана с него?

– Отведоха го в лудницата. Само как крещеше!

– Но той не беше луд.

Бийти грижливо подреди картите си.

– Всеки, който си мисли, че може да измами правителството и нас,

не е с всичкия си.

– Мъчех се да си представя – каза Монтег – какви чувства изпитва

човек в такива моменти. Тоест как бихме се чувствували ние, ако изга-

ряха нашите жилища и нашите книги.

– Ние нямаме книги.

– Но ако имахме?

– Да не би ти да имаш? Бийти бавно премигна.

– Не! – Монтег погледна към стената зад гърба им, на която висяха

списъците на един милион забранени книги. Кориците им пламваха в

огъня, вече години те загиваха под неговата брадвичка и под маркуча

му, от който се изливаше не вода, а петрол. – Не! – В мозъка му задуха

хладен вятър, идеше откъм решетката на вентилатора в дома му и смра-

зяваше лицето му. И той отново се видя в раззеленения парк да разгова-

ря с един стар, много стар човек, а откъм парка подухваше също такъв

хладен вятър.

Монтег се поколеба:

– А винаги ли, винаги ли е било така? Пожарната станция, нашата

работа? Дали наистина едно време…

– Едно време! – каза Бийти. – Що за приказки са това?

„Глупак! – рече си Монтег. – Ще издадеш всичко!“ При последния

пожар той бе зърнал един-единствен ред в някаква книга с приказки:

„Имало едно време…“

– Исках да кажа – продължи той, – някога, когато домовете не са

били напълно огнеупорни… – Внезапно му се стори, че вместо него го-

вори някакъв много по-млад глас. Отвори уста и Кларис Макклелан

каза:

– Тогава пожарникарите не са ли по-скоро предотвратявали пожа-

рите, вместо да ги разпалват?

– Ама че го измисли!

Стоунмън и Блак измъкнаха своите книжки с уставите, които съ-

държаха и кратка история на организацията на пожарникарите в Амери-

ка, и ги разтвориха на страницата, която Монтег отдавна знаеше наизуст

и където можеше да прочете:

„Основана в 1790 година за изгарянето на проанглийски книги в ко-

лониите. Първи пожарникар: Бенджамин Франклин.

Правило 1. Веднага се отзови на сигнала «тревога».

2. Разпали огъня бързо.

3. Изгори всичко.

4. Веднага се върни в пожарната станция.

5. Бъди готов за нов сигнал «тревога».“

Всички наблюдаваха Монтег. Той не се помръдна.