- На пръв поглед, Монахо, вашите стихове изглеждат банални –
каза един от гостите на тържеството. – Понякога дори човек остава с
впечатление, че са напълно лишени от смисъл. Но по един тайнствен начин
те не му дават мира, човъркат съзнанието му и един ден изведнъж ги
проумява. Защо не напишете нещо сега, което да остане за спомен от
днешната ни среща ? Това няма да бъде никак трудно .
Монахът го погледна :
- Спестете ми вашето леко отношение! – каза студено той. – Аз се отнасям сериозно към творчеството си .
- Не, Монахо – провикна се домакина, – не признаваме никакви
извинения ! Вие не смеете да напишете нещо, понеже сега нищо не ви идва .
Така ли е ?
Гостите прихнаха да се смеят. Без да им обръща внимание ,
Монахът поиска от минаващия наблизо слуга лист хартия . За миг се вгледа
в листа , после протегна ръка и изписа две строфи.
- Боже мой ! – възкликна домакинът. – Това вашето е озарение !
След което прочете на глас :
Връщаме се там , откъдето идем.
Където отива пламъкът на угаснала свещ.
- Ще бъдете ли така добър да ни обясните смисъла, Монахо ?
- Не ! – отговори Монахът и написа отдолу посвещение на домакина .
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.