Аркадий и Борис Стругацки. Обитаемият остров ; Част първа Робинзон

Глава трета

Максим се събуди и веднага почувствува тежест в главата си. В стаята беше душно — през нощта пак бяха затворили прозореца. Впрочем, от отворен прозорец нямаше голяма полза. Градът е прекалено близо, през деня над него ясно се вижда сивокафява шапка от отвратителни изпарения, които вятърът гони насам, не помага нито разстоянието, нито петият етаж. „Сега да вземеш йонен душ — мислеше Максим, — да изтичаш гол в градината, но не в тази — калпава, полуизгнила и сива, от сажди — а в нашата, някъде около Гладбах, на брега на сребристия Нирс, да потичаш петнайсетина километра около езерото, после да го преплуваш, двадесетина минути да попълзиш по дъното, за да си поупражниш белите дробове; да полазиш между хлъзгавите подводни камъни…“

Той скочи, разтвори прозореца, показа се под ръмящия дъждец, дълбоко пое влажния въздух; задави се — в него имаше много излишни неща, а дъждовните капки носеха метален вкус. По автострадата със съскане и свирене летяха коли. Долу под прозореца жълтееха мокри листа, на високата каменна ограда нещо блестеше. Из парка се разхождаше дребен човечец с мокро наметало и събираше накуп окапалите листа. През пелената на дъжда смътно прозираха тухлените постройки на някакъв завод край града. Както винаги от двата комина лениво изпълзяха и се стелеха над земята дебели струи отровен дим.

Задушен свят. Неблагополучен, болезнен. Целият някакъв неуютен и кисел — като онова административно помещение, където хората със светли копчета изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започнаха да крещят до пресилване и Гай, толкова симпатично и красиво момче, съвсем неочаквано преби до кръв червенобрадия Зеф, който дори не се съпротиви… Неблагополучен свят… Радиоактивната река, нелепият железен дракон, мръсният въздух и нечистоплътните пътници в онази тромава триетажна желязна кутия на колела, изпускаща синкав дим… И още една дивашка сцена — когато някакви грубияни с кискане и жестове разплакаха една стара жена и никой не се застъпи за нея, всички в натъпкания вагон гледаха настрани, само Гай скочи, блед от злоба или може би от страх, кресна им нещо и те се махнаха… Пък и самият Гай, явно добър, симпатичен човек, понякога изведнъж изпадаше в необяснима ярост, бясно спореше със съседите си в купето, гледаше ги като звяр, после също така внезапно изпадаше в необяснимо униние. И всички останали се държаха така. С часове седяха напълно спокойно, тихо разговаряха, дори се смееха и изведнъж някой започваше да спори със съседа си, онзи нервно се озъбваше, околните, вместо да ги успокоят, се включваха в разправията, скандалът се ширеше — и ето, вече всички крещят един на друг, заплашват, блъскат се, някой се катери през главите на другите, размахва юмруци, някого държат за яката, децата реват, възрастните раздразнено им късат ушите. После всичко стихва, всички се цупят, разговарят без желание, не се гледат… А понякога скандалът се превръща в нещо съвсем непристойно: изцъклени очи, червени петна по лицата, гласовете се издигат до яростно квичене, някой истерично се киска, някой пее, някой се моли, вдигнал към небето треперещи ръце… Лудница.

Максим се дръпна от прозореца, постоя малко в средата на тясната стаичка отпуснат, апатичен, душевно уморен. После се застави да се пораздвижи, използувайки вместо гира тежкия дървен стол.

„Така съвсем мога да се отпусна — озадачено мислеше той. — Още ден-два как да е ще изтърпя, а после ще се наложи да избягам, да поскитам малко из горите… добре ще е да избягам в планините — хубави изглеждат тукашните планини, диви… Далечко е, наистина, за една нощ не мога да стигна. Как ги нарече Гай? Зартак. Интересно, това тяхното име ли е или изобщо означава «планина»? А впрочем, какви планини, не ми е до тях сега… Десет дни вече съм тук, а нищо не е направено…“

Той се напъха в банята, няколко минути пухтя и се разтърква под режещия изкуствен дъждец, също така противен, както и естествения — малко по-студен беше, наистина, но твърд, варовит. Изтри се с дезинфекцираната кърпа и недоволен от всичко — и от тази мръсна сутрин, и от този душен свят, и от глупавото си положение, и от прекалено тлъстата закуска, която му предстоеше да изяде — се върна в стаята, за да оправи леглото. Закуската вече беше донесена, димеше и вонеше на масата. Риба затваряше прозореца.

— Здравейте — каза Максим на тукашния език. — Не трябва прозорец.

— Здравейте — каза тя, щракайки с многочислените резета. — Трябва. Дъжд лошо.

— Риба — каза Максим на линкос.

Всъщност тя се казваше Нолу, но Максим от самото начало я кръсти Риба заради постоянното изражение на лицето и невъзмутимостта.

Тя се обърна и го погледна с немигащи очи. После, за кой ли път, допря пръст до върха на носа си и каза: „Жена“, посочи Максим: „Мъж“, после към втръсналия му халат, висящ на облегалката на стола:

— Дреха трябва.

Кой знае защо не можеше да гледа мъж само по шорти. Мъжът непременно трябваше да е омотан от краката до шията.

Максим започна да се облича, а тя оправи леглото му, въпреки че той винаги казваше, че ще го оправя сам, избута на средата масата, която Максим винаги отместваше до стената, решително отвори крана на отоплението, който Максим винаги затягаше до края, и всичките еднообразни Максимови „Не трябва“ се разбиваха в нейните също така еднообразни „Трябва“.

Максим закопча халата с единственото счупено копче до шията, седна на масата и с двузъбата вилица почовърка закуската. Състоя се обичайният диалог:

— Не искам. Не трябва.

— Трябва храна. Закуска.

— Не искам закуска. Не вкусно.

— Трябва закуска. Вкусно.

— Риба — проникновено каза Максим. — Жесток човек сте вие. Ако бяхте попаднали при мен на Земята, аз щях да обърна света, но да ви намеря храна според вкуса.

— Не разбирам — безизразно каза тя. — Какво значи Риба?

Дъвчейки с отвращение тлъстото парче, Максим взе лист хартия и нарисува риба анфас. Тя внимателно разгледа рисунката и я прибра в джоба на халата си. Всички максимови рисунки тя ги прибираше и ги отнасяше някъде. Максим рисуваше много, охотно и с удоволствие; в свободното време и нощем, когато не му се спеше; друго нямаше какво да прави. Рисуваше животни и хора, чертаеше таблици и диаграми, възпроизвеждаше анатомически разрези. Изобразяваше професор Мегу, приличащ на хипопотам, и хипопотами, приличащи на професор Мегу. Чертаеше универсалните таблици на линкоса, схеми на машини и диаграми на историческите последователности. Изхабяваше маса хартия и всичко това изчезваше в джоба на Риба без някакви видими последствия за процедурата на контакта. Професор Мегу, или с други думи Хипопотама, си имаше свои методи и нямаше намерение да се отказва от тях.

Наистина, той разполагаше с доста мощно средство за изследване — с ментоскопична техника. Максим прекарваше в лабораторното кресло по четиринадесет-шестнадесет часа в денонощие. При това ментоскопът на Хипопотама беше добър. Позволяваше доста дълбоко проникване в областта на спомените и имаше достатъчно висока разделителна способност. Разполагайки с такава машина, можеше да се мине без знание на езика. Но Хипопотама използуваше ментоскопа си някак странно. Категорично и дори с известно негодувание отказваше да демонстрира своите ментограми, а към тези на Максим се отнасяше своеобразно. Максим специално разработи цяла програма от спомени, които трябваше да дадат на аборигените представа за социалния, икономически и културен живот на Земята. Но подобни ментограми изобщо не предизвикваха интерес у Хипопотама. Той правеше гримаси, сумтеше, отдалечаваше се, започваше да звъни по телефона или, седнал зад бюрото, монотонно се караше на асистента, често повтаряйки сочната думичка „массаракш“. Затова пък, когато на екрана Максим взривяваше ледена скала, притиснала кораб, или убиваше със скорчер панцерен вълк, или изтръгваше експрес-лаборатория от пипалата на гигантски глупав псевдооктопод, Хипопотама буквално се залепваше за ментоскопа. Тихо скимтеше, радостно се пляскаше по плешивото теме и заплашително крещеше на измъчения асистент, който следеше записа на изображението. Зрелището на хромосферен протуберанс предизвика у Хипопотама такъв възторг, сякаш той през живота си никога не беше виждал нищо подобно. И страшно му харесваха любовните сцени, които Максим заимствуваше основно от филмите, за да даде на аборигените поне някаква представа за емоционалния живот на Земята.

Такова нелепо отношение към материала навяваше печални размисли. Създаваше се впечатление, че Хипопотама не е никакъв професор, а само инженер-ментоскопист, подготвящ материали за истинската комисия по контактите, с която на Максим предстои да се срещне (но кога ще стане това, не е ясно). Тогава излизаше, че Хипопотама е доста примитивна личност, нещо като хлапе, което във филма „Война и мир“ гледа само баталните сцени. Това беше обидно. Максим представяше Земята и имаше основания да разчита на по-сериозен партньор за контакта.

Наистина, можеше да се предположи, че този свят е разположен в пресечната точка на неизвестни междузвездни трасета и пришълците тук дотолкова не са рядкост, че за всеки новопристигнал дори не създават специални комисии, а изпомпват от него най-ефектната информация и с това се ограничават. В полза на това предположение говореше оперативността, с която хората с блестящи копчета, явно не специалисти, се ориентираха в ситуацията и без всякакви охкания и ахкания отпратиха пришълеца където трябва. А може би някакви нехуманоиди, идвали преди, бяха оставили толкова лоши спомени за себе си, че сега аборигените се отнасят с определено и оправдано недоверие към всичко извънпланетно; в такъв случай заниманията с професор Хипопотам и ментоскопа са само имитация на контакт, печелене на време, докато някакви високи инстанции решават съдбата на Максим.

„Така или иначе работата ми е лоша — реши той, докато преглъщаше последното парче. — Трябва по-бързо да уча езика и тогава всичко ще се изясни…“

— Добре — каза Риба и взе чинията. — Да вървим.

Максим въздъхна и стана. Излязоха в коридора. Коридорът беше дълъг, мръсносин, отдясно и отляво се точеха два реда затворени врати — също като тази на стаята му. Максим никога никого не срещаше тук, но един-два пъти чу иззад вратите някакви странни възбудени гласове. Може би там също бяха затворени пришълци, очакващи решаването на съдбата си.

Рибата вървеше с широка мъжка крачка, права като кол и Максим изведнъж я съжали. Тази страна очевидно още не познаваше козметичната промишленост и бедната Риба беше предоставена сама на себе си. С тези редки безцветни коси, подаващи се под бялата шапчица, с тези огромни, стърчащи под бялата престилка лопатки, с безобразно мършавите крака навярно беше невъзможно да се чувствуваш на висота — освен с чуждопланетни същества, и то ако са нехуманоиди. Асистентът на професора се отнасяше към нея пренебрежително, а Хипопотам изобщо не я забелязваше и се обръщаше към нея с „Ъ-ъ-ъ…“, което вероятно съответствуваше на интеркосмическото „Е-е-е…“. Максим си спомни за своето също не кой знае колко добро отношение към нея и почувствува угризение на съвестта. Той я догони, погали я по костеливото рамо и каза:

— Нолу добра…

Тя вдигна към него сухото си лице и като никога заприлича на учудена риба. Отмести ръката му, намръщи едва забележимите си вежди и строго обяви:

— Максим лош. Мъж. Жена. Не трябва.

Максим се сконфузи и пак изостана.

Така стигнаха края на коридора. Рибата бутна вратата. Намериха се в голямата светла стая, която Максим за себе си наричаше приемна. Прозорците бяха безвкусно декорирани с правоъгълна решетка от дебели железни пръчки. Високата, тапицирана с кожа врата водеше в лабораторията на Хипопотама, а пред нея, кой знае защо, винаги стояха двама много високи и малко подвижни аборигени, които не отговаряха на поздравите и като че ли постоянно се намираха в транс.

Рибата, както винаги, веднага влезе в лабораторията и остави Максим в приемната. Той, както винаги, поздрави; както винаги, не му отговориха. Вратата на лабораторията остана открехната, оттам се чуваше гръмкият раздразнен глас на Хипопотама и звънкото щракане на включения ментоскоп. Максим отиде до прозореца и известно време погледа мъгливия мокър пейзаж, гористата равнина, разсечена от лентата на автострадата, високата металическа кула, едва видима в мъглата. Доскуча му бързо и, без да дочака да го повикат, влезе в лабораторията.

Тук, както винаги, приятно миришеше на озон, мигаха дублиращите екрани, плешивият измъчен асистент с незапомнящо се име и прякор Лампион се правеше, че настройва апаратурата и с интерес се вслушваше в скандала. В лабораторията ставаше скандал.

В креслото на Хипопотама, зад неговото бюро, седеше непознат човек с квадратно лице, лющеща се кожа и червени подпухнали очи. Хипопотама стоеше пред него в разкрачена стойка, с ръце, подпрени на кръста, леко наведен. Крещеше. Шията му беше потъмняла, плешивото теме пламтеше с пурпура на залязващо слънце, от устата на всички страни хвърчаха пръски.

Стараейки се да не привлича вниманието към себе си, Максим тихо отиде до работното си място и полугласно поздрави асистента. Лампион — нервно, измъчено същество — ужасен отскочи и се подхлъзна на дебелия кабел. Максим едва успя да го хване за раменете. Нещастният Лампион се отпусна и затвори очи. Странен човек беше — до смърт се страхуваше от Максим. Отнякъде безшумно изникна Риба с отворено флаконче, което веднага беше поднесено към носа на асистента. Лампион хлъцна и оживя. Максим го подпря на железния шкаф и побърза да се отдалечи.

Вече седнал в стендовото кресло, той откри, че непознатият е престанал да слуша Хипопотама и внимателно разглежда него, Максим. Максим приветливо се усмихна. Непознатият леко кимна. Тогава Хипопотама с ужасен трясък удари с юмрук по масата и сграбчи телефонния апарат. Възползувал се от възникналата пауза, непознатият произнесе няколко думи, от които Максим разбра само „трябва“ и „не трябва“, взе от масата лист плътна синкава хартия с яркозелен кант и я размаха пред лицето на Хипопотама. Хипопотама нервно я отстрани и започна да лае в телефонната слушалка. „Трябва“, „не трябва“ и непонятното „массаракш“ се сипеха от него като от рог на изобилието. Всичко свърши с това, че Хипопотама в пълно раздразнение запокити слушалката, кресна още няколко пъти срещу непознатия, като го оплю целия, изтърколи се навън и затръшна вратата.

Непознатият избърса с носна кърпа лицето си, стана, отвори дълга плоска кутия, сложена на перваза, и извади от нея някакви тъмни дрехи.

— Елате — каза той. — Обличайте се.

Максим погледна към Риба.

— Вървете — каза тя. — Обличайте се. Трябва.

Максим разбра, че в съдбата му най-сетне е настъпил дългоочакваният поврат. Забравил за наставленията на Риба, той веднага хвърли уродливия халат и с помощта на непознатия се облече в новите дрехи. Това одеяние не се отличаваше нито с красота, нито с удобство, но беше абсолютно същото, както и на непознатия. Можеше дори да се предположи, че онзи е пожертвувал собствените си излишни дрехи, защото ръкавите на куртката бяха къси, а панталонът отзад висеше като чувал и се смъкваше. Впрочем, на всички останали външният вид на Максим се хареса. Непознатият мърмореше нещо одобрително. Риба, смекчила чертите на лицето си, доколкото това беше възможно за риба, гладеше раменете му и оправяше куртката. Дори Лампион, скрит зад пулта, бледо се усмихваше.

— Елате — каза непознатият и тръгна към вратата, през която се беше изтърколил разяреният Хипопотам.

— Довиждане — каза Максим на Риба. — Благодаря — добави той на линкос.

— Довиждане — отговори Риба. — Максим добър. Здрав. Трябва.

Изглеждаше трогната. Или може би я безпокоеше, че костюмът му стои лошо. Максим махна с ръка на бледия Лампион и побърза след непознатия.

Минаха през няколко стаи, пълни с тромава архаична апаратура, с гърмящия и скърцащ асансьор се спуснаха на първия етаж и се намериха в обширния нисък вестибюл, където преди няколко дни Гай беше довел Максим. И, както тогава, наложи се отново да чакат, докато пишат някакви документи, смешното човече с нелепа шапка драска нещо на розови картончета, а червеноокият непознат — на зелени, жената с оптически коректори на очите прави в тези картончета фигурни прорези, после всички си разменят картончетата, като при това се объркват и крещят един към друг, хващат телефонните апарати, най-сетне човечето с нелепата шапка взима двете зелени и едното розово картонче, като последното го скъсва на две половини и едната я дава на жената, която правеше прорезите, а непознатият получава две розови и едно синьо картонче и освен това кръгъл метален жетон с гравиран надпис и всичко това след минута го връчва на високия човек със светли копчета, стоящ на изходната врата, но когато вече излизат на улицата, високият изведнъж дрезгаво започва да крещи, червеноокият непознат се връща, защото се оказва, че е забравил да вземе едно синьо картонено квадратче, и той взима синьото картонено квадратче и с въздишка го пъха в пазвата си. Едва сега Максим, който вече е мокър, получава възможността да влезе в нерационално дългата кола от дясната страна на червеноокия, който раздразнено пъшка и повтаря любимото заклинание на Хипопотама: „Массаракш“.

Колата заръмжа, меко тръгна напред, измъкна се от неподвижното стадо други коли — празни и мокри, — пресече голямата асфалтирана площадка пред сградата, заобиколи огромната леха с вехнещи цветя и край високата жълта стена излезе на завоя, където рязко спря.

— Массаракш — отново изсъска непознатият и спря мотора.

По шосето се влачеше дълга колона от еднакви петнисти камиони с каросерии от нагънато накриво занитено желязо. Над железните бордове стърчаха редове неподвижни заоблени предмети от влажен блестящ метал. Камионите се движеха бавно, на равни интервали, равномерно бучаха и разпространяваха ужасно зловонен дим от изгоряла органика.

Максим огледа своята вратичка, съобрази кое за какво е и вдигна стъклото. Червеноокият, без да го гледа, произнесе дълга и съвършено неразбираема фраза.

— Не разбирам — каза Максим.

Червеноокият обърна към него учуденото си лице и, съдейки по интонацията, нещо попита. Максим поклати глава.

— Не разбирам — повтори той.

Червеноокият като че ли се учуди още повече, бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, натъпкана с бели пръчици. Една пръчица той пъхна в устата си, а останалите предложи на Максим. От вежливост Максим взе кутията и започна да я разглежда. Беше картонена, от нея остро миришеше на сухи растения. Максим взе една пръчица, отхапа парченце от нея и я сдъвка. Веднага отвори прозорчето, подаде се навън и плю. Това не беше храна.

— Не трябва — каза той. — Не вкусно.

Червеноокият го гледаше с леко отворена уста. Бялата пръчица висеше залепнала на устната му. Максим в съответствие с местните правила докосна с пръст върха на носа си и се представи:

— Максим.

Червеноокият нещо промърмори, в ръката му се появи пламъче. Той допря до него края на бялата пръчица и колата веднага се напълни с отвратителен дим.

— Массаракш! — извика с негодувание Максим и разтвори вратата. — Не трябва!

Той разбра какви са тези пръчици. Когато пътуваха с Гай, почти всички мъже тровеха въздуха със същия дим, но използуваха за това не бели пръчици, а къси и дълги дървени предмети, които приличаха на детски свирки от древността. Те вдишваха някакъв наркотик — несъмнено, крайно вреден обичай — и тогава го утешаваше само това, че Гай очевидно също категорично беше против.

Непознатият побърза да изхвърли наркотичната пръчица през прозореца и кой знае защо размаха длан пред лицето си. Максим за всеки случай също махна с ръка, след което отново се представи. Разбра се, че непознатият се казва Фанк, и с това разговорът приключи. Около пет минути те седяха, разменяха си благожелателни погледи, поред си посочваха един на друг безкрайната колона камиони и повтаряха „Массаракш“. Накрая колоната свърши и Фанк излезе на шосето.

Навярно бързаше много. Във всеки случай веднага направи нещо, от което двигателят издаде кадифен рев, после включи някакво ужасно виещо устройство и, без да спазва, както му се струваше на Максим, никакви правила за безопасност, се понесе по автострадата, изпреварвайки колоната, като едва успяваше да се размине с колите, идващи насреща.

Те изпревариха колоната. Изпревариха, като едва не излетяха на банкета, и една широка червена кола със самотен, много мокър шофьор; минаха край дървена каруца с огромни, колкото човешки ръст, хлабави колела, влачена от изкопаемо животно без опашка; сирената прогони в канавката група пешеходци с брезентови плащове. Влетяха под сянката на мокри дървета с широки корони, посадени на равни интервали от двете страни на пътя. Фанк все повече увеличаваше скоростта, насрещният вятър ревеше в обтекателите, изплашените от сирената коли пред тях се притискаха към банкета, отстъпвайки пътя. Колата се струваше на Максим непригодена за такива скорости, прекалено нестабилна, и от това малко му беше неприятно.

Скоро край пътя се появиха къщи, автомобилът влезе в града и Фанк беше принуден рязко да намали скоростта.

Улиците бяха несъразмерно тесни и буквално претъпкани с коли. Автомобилът на Фанк едва пълзеше, притиснат от всички страни от най-разнообразни механизми. Пред тях, закрила половината небе, се извисяваше задната стена на фургон, покрит с безвкусни разноцветни надписи и груби изображения на хора и животни. Отляво, без да се изпреварват или изостават, пълзяха два еднакви автомобила, пълни с жестикулиращи мъже и жени. Красиви жени, ярки, не като Рибата. Още по-отляво, желязно подрънквайки с единственото си колело, се движеше някаква разновидност на жиромат, сипеща сини и зелени искри и претъпкана с пътници. Отдясно имаше тротоар — неподвижна асфалтова ивица, забранена за превозни средства. По тротоара се движеше гъст поток от хора със странни сини и виолетови дрехи, хората се сблъскваха, изпреварваха се, отскачаха един от друг, промъкваха се с рамото напред и току нахлуваха в ярко осветените врати, за да се смесят с тълпите зад огромните запотени витрини, а понякога изведнъж се събираха на групи, задръствайки движението, протягаха шии и се мъчеха нещо да видят. Имаше много изпити и бледи лица, които приличаха на лицето на Рибата. Почти всички бяха некрасиви, излишно, болезнено мършави, бледи, неловки, ъгловати. Но правеха впечатление на доволни хора: често и охотно се смееха, държаха се непринудено, отвсякъде се чуваха гръмки оживени гласове. Все пак този свят е достатъчно добре организиран, мислеше си Максим. Къщите изглеждаха доста жизнерадостно, навсякъде прозорците светеха заради сумрачния ден — значи поне недостиг на електроенергия няма. Весело мигат разноцветни светлини над покривите, улиците са чисто измити, почти всички хора са акуратно облечени, а колкото до изпитите лица, какво да се прави, светът е беден, не съвсем здрав… и въпреки това достатъчно благополучен, ако се съди по вида му.

И изведнъж на улицата нещо се промени. Разнесоха се възбудени викове. Някакъв човек се изкатери на стъклената будка, увисна на нея и започна енергично да крещи, като размахваше свободната си ръка. На тротоара запяха. Хората спираха, смъкваха шапките си, пееха с опулени очи, крещяха до пресилване, вдигаха тесните си лица към огромните разноцветни надписи, които светнаха напреко на пътя.

— Массаракш… — изсъска Фанк и колата се залюля. Максим го погледна. Фанк беше смъртно блед, лицето му се изкриви. Въртейки глава, той с труд откъсна ръката си от кормилото и се втренчи в часовника.

— Массаракш… — простена той и каза още няколко думи, от които Максим разбра само: „… не разбирам…“

После той се огледа през рамо и лицето му още повече се изкриви. Максим също се обърна, но отзад нямаше нищо особено. Там пълзеше яркожълта кола, квадратна като кутия.

На улицата крещяха вече съвсем непоносимо, но на Максим не му беше до това. Фанк явно губеше съзнание, а фургонът пред тях спря, сигналните му светлини ярко пламнаха, боядисаната задна страна изведнъж налетя върху тях, разнесе се отвратително стържене, глух удар, деформираната каросерия се надигна.

— Фанк! — извика Максим. — Фанк! Не трябва!

Фанк лежеше, отпуснал ръце и глава върху овалното кормило и силно, често стенеше. Наоколо скърцаха спирачки, движението спираше, виеха звукови сигнали. Максим разтърси рамото на Фанк, отказа се, отвори вратата и извика навън:

— Елате! Него лошо! — До колата вече се събираше крещяща, пееща тълпа, енергично се размахваха ръце, тресяха се вдигнати над главите юмруци, десетки кръвясали изцъклени очи бясно се въртяха. Максим абсолютно нищо не разбираше — бяха ли тези хора възмутени от аварията, радваха ли се на нещо или заплашваха някого? Нямаше смисъл да крещи — не можеше да чуе дори себе си. Максим отново се обърна към Фанк, който сега се беше отпуснал по гръб с вдигнато лице и с всички сили стискаше слепоочията си, бузите, черепа, на устните му излезе пяна. Максим разбра, че той изпитва мъчителна болка и здраво стисна лактите му, трескаво се напрегна, готвейки се да поеме болката в себе си. Не беше сигурен дали ще се получи със същество от друга планета, търсеше и не можеше да получи психически контакт; на всичко отгоре Фанк, откъснал ръце от слепоочията си, започна с остатъците от силите си да бута Максим в гърдите и нещо отчаяно да мърмори с плачещ глас. Максим разбираше само: „Вървете, вървете…“ Ясно беше, че не е на себе си.

В този момент вратичката откъм Фанк се отвори, вътре се появиха две разгорещени лица под черни барети, блеснаха два реда металически копчета и веднага множество твърди, здрави ръце хванаха Максим за раменете и шията, откъснаха го от Фанк и го измъкнаха от колата. Максим не се съпротивяваше — в тези ръце нямаше заплаха или зло намерение, по-скоро обратното. Издърпан в крещящата тълпа, той видя как двамата с баретите поведоха превития сгърчен Фанк към жълтата квадратна кола, а още трима с барети го заграждаха от хората, размахващи ръце. После тълпата с рев се затвори около разбитата кола, която тежко се раздвижи, повдигна се, във въздуха се мярнаха бавно въртящи се колела — и ето, колата вече е преобърната, а тълпата се катери по нея, и всички крещят и пеят, обхванати от някакво яростно, бясно веселие.

Максим беше избутан до стената на някаква къща и притиснат до мокра стъклена витрина. Протегнал шия, той видя над главите как жълтият квадратен автомобил с метално грачене се размърда, заблестя с множество ярки светлини, проби си път през тълпата от хора и коли и изчезна.