Аркадий Стругацки, Борис Стругацки. Обитаемият остров - Част втора. Гвардеец

8

Гай си облече пижамата, окачи униформата в гардероба и се обърна към Максим. Кандидатът Сим седеше на походното легло, което Рада беше поставила в свободния ъгъл, беше свалил единия си ботуш и го държеше в ръка, а с другия не беше се и захващал. Беше се втренчил в стената с полуотворена уста. Гай се прокрадна отстрани и го чукна с пръст по носа. Както винаги, не улучи — в последния момент Мак отдръпна глава.

— Какво си се умислил? — игриво попита Гай. — Мъчно ти е, че Рада я няма, нали? Днес не ти провървя, братле, дневна смяна е.

Мак слабо се усмихна и се зае с втория ботуш.

— Защо да я няма? — разсеяно попита той. — Ти мен не можеш да ме излъжеш… — Той отново замря. — Гай, винаги си ме уверявал, че работят за пари…

— Кой? Дегенератите ли?

— Да. Ти често си казвал това — и на мен, и на момчетата… Платени агенти са на хонтийците… И ротмистърът през цялото време все това повтаря, всеки ден едно и също…

— Че как иначе? — попита Гай. Реши, че Мак отново почва разговора за еднообразието. — Чуден си, Мак. Откъде могат да ни се появят нови думи, след като всичко продължава постарому? Дегенератите си остават дегенерати. Както са получавали пари от врага, така получават и сега. Миналата година, например, заловихме една компания близо до града — мазето им беше натъпкано с чували с мангизи. Откъде един честен човек ще има толкова пари? Те не бяха индустриалци или банкери, пък сега и банкерът, ако е патриот, няма да има такива пари…

Мак акуратно постави ботушите до стената, стана и започна да разкопчава униформата си.

— Гай — каза той, — случвало ли ти се е да ти говорят за някого нещо, а ти да го гледаш и да чувстваш, че не е възможно да е вярно? Грешка има. Бъркат нещо…

— Случвало ми се е — каза Гай и се намръщи. — Но ако говориш за дегенератите…

— Да, именно за тях. Днес ги видях. Това са хора като нас, има различни — и по-добри, и по-лоши, но съвсем не са зверове, както си мислех… Чакай, не ме прекъсвай. И не знам дали пакостят или не… тоест, съдейки по всичко, вредят, но аз не вярвам, че го правят за пари.

— Как така не вярваш? — попита Гай и още повече сви вежди. — Е, да допуснем, че на мен не ми вярваш, аз съм малък човек. А на господин ротмистъра също ли не вярваш? А на бригадира? На радиото? Как може да не се доверяваш на Отците? Те никога не лъжат.

Максим хвърли униформата, доближи се до прозореца и се загледа към улицата, притисна чело в стъклото и хвана рамката с две ръце.

— А ако те грешат? — каза той най-сетне.

— Да бъркат ли? — с недоумение повтори Гай. — Кой? Отците ли? Ама че си чудак… Отците никога не бъркат.

— Добре де! — каза Максим и се обърна. — Сега не говорим за Отците, а за дегенератите. Да вземем теб. Ти нали ще умреш за делото си, ако трябва?

— Разбира се — потвърди Гай. — И ти също.

— Правилно! Ще загинем. Но ще го направим за делото, а не за гвардейската дажба и не за пари, нали? Ако ще да ми дадат хиляда милиона от вашите хартийки, заради тях не бих се съгласил да отида на смърт! Нима ти би го направил?

— Не, разбира се — каза Гай. „Чудак е Мак, вечно нещо ще измисли…“

— Е?

— Какво „е“?

— Е как така! — нетърпеливо каза Мак. — Ти за пари не си съгласен да умираш. Аз за пари не съм съгласен да умирам. А дегенератите значи са съгласни? Ама че глупост!

— Ами че те са изроди! — убедено каза Гай. — Затова са дегенерати! На тях парите са им по-скъпи от всичко, за тях няма нищо свято. Нищо не им струва да удушат дете например — имало е такива случаи… Ти разбери: ако някой се мъчи да унищожи системата ПБЗ, то той човек ли е? Това е хладнокръвен убиец!

— Не знам, не знам — каза Мак. — Ето, днес ги разпитваха. Ако бяха издали съучастниците си, можеха да останат живи, щяха да се отърват с възпитателна работа… А те не ги назоваха! Значи те са им по-скъпи от парите? По-драгоценни от живота?

— Това не се знае — възрази Гай. — По закон те всички са осъдени на смърт без всякакъв съд — нали сам видя как ги съдят? Знаеш ли защо изпращат някои да работят? Защото на Юг не достигат хора, а и работата там е по-лоша от смърт…

Той гледаше Мак и виждаше, че приятелят му се колебае, объркан е. Добро сърце има, зелен е още, не разбира, че жестокостта спрямо врага е неизбежна. Да треснеш с юмрук по масата, да му креснеш да мълчи, да не дрънка глупости, да слуша по-старшите, докато не се научи сам да се оправя… Но нали Мак не е някой си необразован селяндур, на него трябва само да му обясниш както следва, и той ще разбере…

— Не! — упорито каза Мак. — Не можеш да мразиш за пари. А те ни ненавиждат… така ни ненавиждат, аз дори не знаех, че хора могат така да ненавиждат. Ти ги мразиш по-малко, отколкото те теб. И аз бих искал да знам — за какво?

— Слушай — каза Гай. — Ще ти обясня още веднъж. Първо, те са дегенерати. Презират всички нормални хора. По природа са злобни като плъхове. И второ, ние им пречим! Иска им се да си свършат работата, да си получат париците и да си гледат кефа. А ние им казваме: „Стоп! Ръцете зад тила!“ Да не искаш да ни обичат за това, а?

— Ако те всички са злобни като плъхове, тогава защо този… домовладелецът… не е такъв? Защо го пуснаха, щом е подкупен?

Гай се засмя:

— Той е страхливец. Такива също има, колкото щеш. Питаят омраза към нас, но се страхуват. На такива им е по-изгодно да дружат с нас… Пък и той е домовладелец, богат човек, него не е лесно да го подкупиш. Това да не ти е зъболекарят… Смешен си ти, Мак, като дете! Нито хората са еднакви, нито изродите.

— Това вече го знам — нетърпеливо го прекъсна Мак. — Но, впрочем, за зъболекаря. Че е неподкупен, аз ти гарантирам с главата си. Не мога да ти докажа това, но го чувствам. Това е много смел и добър човек…

— Дегенерат!

— Добре. Това е много смел и добър изрод. Видях библиотеката му. Той е човек с широки познания. Той знае хиляди пъти повече от теб или ротмистъра… Защо е против нас? Ако всичко е така, както го казваш, защо той — образованият и културен човек — не знае това? Защо на прага на смъртта той ни казва в лицето, че е за народа и против нас?

— Образованият дегенерат е дегенерат на квадрат — поучително каза Гай. — Като дегенерат той ни ненавижда. А образованието му помага да обоснове и разпространи тази омраза. Образованието, приятелче, невинаги е полезно. То е като автомат — зависи в чии ръце ще попадне…

— Образованието винаги е благо — каза Мак.

— Е, не. Аз бих предпочел всички хонтийци до един да бяха необразовани. Тогава ние щяхме поне да живеем човешки, а не да очакваме всеки момент смъртоносен удар. Ние щяхме бързо да ги усмирим.

— Да — каза Мак с непонятна интонация. — Да покоряваме умеем. На това няма нужда да ни учат.

— И пак разсъждаваш като дете. Не ние сме жестоки, а времето е такова. Ние бихме се радвали, ако можехме да минем с убеждаване, това щеше да е и по-евтино, и без кръвопролития. А какво ни остава, след като не можем да ги преубедим?

— Значи те са убедени? — прекъсна го Мак. — Значи са убедени? А когато знаещият човек е убеден в правотата си, какво общо имат тук хонтийските пари?…

На Гай му омръзна. Той вече искаше да прибегне като към последно средство към Кодекса на Отците и да приключи с този безконечен глупав спор, но тук Мак млъкна, махна с ръка и извика:

— Рада! Стига спа! Гвардейците са гладни и мечтаят за женска компания!

За огромно изумление на Гай иззад паравана се чу гласът на Рада:

— А аз отдавна съм будна. Вие тук викахте, господа гвардейци, като че ли сте си на плаца.

— Ти защо си в къщи? — кресна Гай.

Рада, запъвайки се в пеньоара, излезе иззад паравана.

— Уволниха ме — обяви тя. — Госпожа Тей закрива заведението си, защото получи наследство и се кани да замине на село. Но ми даде препоръка за едно добро място… Мак, защо отново всичко ти е разхвърляно? Прибери си нещата в гардероба. Момчета, колко пъти ви молих да не ходите из стаята с ботуши! Наредете масата, сега ще обядваме. Мак, ти си отслабнал. Какво те правят там?

— Хайде, хайде! — каза Гай. — Стига приказки. Носи обяда.

Тя му се оплези и излезе. Гай погледна към Мак, който гледаше подир нея с обикновеното си добродушно изражение.

— Хубаво момиченце, нали? — попита Гай и се изплаши: лицето на Мак изведнъж се вкамени. — Какво ти става?

— Слушай — каза Мак. — Може всичко, сигурно и към изтезания се прибягва. Вие знаете по-добре. Но да се разстрелват жени… да се измъчват…

Той взе ботушите си и излезе от стаята.

Гай изпъшка, почеса се с ръце по тила и започна да реди масата. От целия разговор му остана някакво неприятно чувство. Някаква раздвоеност. Разбира се, Мак е зелен и не е от тоя свят. Но отново всичко при него някак странно се подреди. Логично мисли, там е работата, чудесна логика има. Преди малко надрънка глупости, но колко логично се подрежда всичко! Гай беше принуден да признае, че ако не беше този разговор, сам едва ли щеше да стигне до този всъщност прост извод — главното в дегенератите е това, че са изроди. Отнеми им това качество — и всички останали обвинения срещу тях в предателство, людоедство и други, се превръщат в глупост. Да, цялата работа е в това, че са изроди и ненавиждат всичко нормално. И какво излиза? Че хонтийците също са дегенерати? Това никога не са ни го казвали. А ако не са, значи нашите изроди трябва да ненавиждат и тях, както и нас. А, массаракш! Проклета да е тази логика!

Когато Мак се върна, Гай се нахвърли върху него:

— Ти откъде знаеше, че Рада си е в къщи?

— Е, как така откъде? То си беше ясно.

— Защо тогава не ме предупреди? И защо, массаракш, си развързваш езика пред външни лица? Трийсет и три пъти массаракш…

Мак също се ядоса:

— Че кой тук е чужд, массаракш? Рада ли? Че всички вие с вашия ротмистър за мен сте по-чужди от нея!

— Массаракш! Какво пише в устава за служебната тайна?

— Массаракш и массаракш! Какво си се лепнал за мен? Ами аз как да разбера, че ти не знаеш, че тя си е в къщи! Мислех, че си правиш майтап с мен! И после за какви пък толкова служебни тайни сме говорили?

— Всичко свързано със службата…

— Я върви по дяволите с твоята служба, която трябва да криеш от родната си сестра! И изобщо от когото и да било, массаракш! За вас всичко е тайна, не можеш да се обърнеш, уста не можеш да отвориш!

— И ми крещиш на всичко отгоре! Аз теб, глупако, те уча, а ти ми викаш!

Но Мак вече беше престанал да се сърди. Той мигновено се приближи и Гай не успя да мръдне, когато силни ръце го стиснаха, стаята се завъртя пред очите, таванът стремително се приближи. Гай сподавено ахна, а Мак, който внимателно го носеше с изпънати ръце, се приближи до прозореца и каза:

— Е, къде да те дяна с твоите тайни? Искаш ли през прозореца?

— Що за глупави шеги, массаракш! — извика Гай, трескаво размахвайки ръце в търсене на опора.

— Не искаш ли? Е добре, стой си тук.

Донесе Гай до паравана и го стовари върху леглото на Рада. Той седна, оправи пижамата си и промърмори: „Як е като дявол…“ Той също вече не се сърдеше. Пък и нямаше на кого.

Двамата започнаха да подреждат масата. После Рада донесе тенджерата със супа, а след нея дойде чичо Каан с вечната си бутилка, която, според твърденията му, единствена го спасявала от простуда и други старчески болести. Седнаха и се заеха със супата. Чичото изпи една чашка, подуши въздуха и започна да разказва за своя враг, колегата Шапшу, който пак написал статия за функцията на някаква кост у еди-кой си древен гущер, при това цялото писание било построено върху глупост, не съдържало нищо освен глупости и било писано само за глупаци.

За чичо Каан всички бяха глупаци. Колегите в катедрата бяха глупаци — едни работливи, други мързеливи. Асистентите бяха родени тъпаци, чието място е в планината да пасат говедата, че и с това, по всяка вероятност, не биха се справили. Що се отнася до студентите, то младежта в наши дни сякаш са я подменили, а при това студенти стават най-отбраните глупаци, които придирчивият фабрикант не е пуснал при машините, а знаещият командир е отказал да ги вземе войници. Така че съдбата на науката за изкопаемите животни е предрешена. Гай не съжаляваше за това кой знае колко, притрябвали са ни изкопаеми животни, не ни е до тях днес, пък и не е ясно на кого и за какво някога ще притрябва тази наука. Но Рада много обичаше чичо си, винаги заедно с него се възмущаваше от глупостта на колегата Шапшу и се разстройваше от това, че университетското началство не отпуска средства за експедиции.

Впрочем, разговорът днес тръгна в друга посока. Рада, която — массаракш — все пак беше чула всичко зад паравана, изведнъж попита чичото с какво дегенератите се отличават от нормалните хора. Гай заплашително погледна Мак и предложи на Рада по-добре да чете литература, отколкото да разваля апетита на близките си. Обаче чичото заяви, че тази литература е написана за най-глупавите глупаци. В Департамента за обществена просвета си въобразяват, че всички са невежи като тях самите, ала въпросът за дегенератите съвсем не е толкова прост и маловажен, както се мъчат да го представят, с цел да създадат определено обществено мнение. Ние трябва да бъдем като културните хора, не като нашите самоотвержени, но — уви! — доста необразовани офицери в казармата. Мак предложи за разнообразие днес да бъдат като културните хора. Чичото изпи още една чашка и започна да излага утвърдената в научните среди теория, според която дегенератите не са нищо друго освен нов биологичен вид, появил се в резултат на радиоактивните облъчвания.

— Изродите несъмнено са опасни — обясняваше чичото, вдигнал пръст. — Но те са много по-страшни, отколкото ги представят в твоите евтини брошурки, Гай. Те се борят за място в този свят, за съществуванието на вида си. Тази борба не зависи от никакви социални условия и ще приключи едва тогава, когато от арената на биологическата история слезе или последният човек, или последният дегенерат-мутант. Хонтийското злато е глупост! — крещеше разгорещилият се професор. — Диверсии против системата ПБЗ? Това са глупости! Гледайте на Юг, господа мои! Зад Синята змия! Ето откъде идва истинската опасност. Оттам ще ни нападнат колони от човекоподобни чудовища, за да ни стъпчат и превърнат в нищо! Ти си слепец, Гай. И твоите командири са слепци! Вие не разбирате великото предназначение на нашата страна и историческия подвиг на Неизвестните Отци! Да се спаси човечеството! Да се спаси цивилизацията! Не само един народ, не просто нашите майки и деца, а цялото човечество!

Гай се ядоса и каза, че съдбата на човечеството малко го вълнува. Той не вярва в това кабинетно бълнуване. И ако някой му каже, че има възможност дивите дегенерати да бъдат насъскани срещу Хонти, заобикаляйки нашата страна, той би посветил целия си живот на това. Професорът отново избухна и го нарече сляп слепец. Заяви, че Неизвестните Отци са герои на героите и им се налага да водят наистина неравна борба, щом разполагат само с жалки, слепи изпълнители като Гай. Племенникът реши да не спори с него. Чичото нищо не разбираше от политика и сам в известен смисъл беше изкопаемо животно. Мак се опита да се намеси и започна да разказва за изрода, който още преди войната се борил против властите, но Гай пресече тези опити за разгласяване на служебни тайни и нареди на Рада да поднесе второто. Заповяда на Мак да пусне телевизора. „Много станаха разговорите днес — каза той. — Дайте малко почивка на войника, излязъл в домашен отпуск.“

Но въображението му се бе развихрило, по телевизията показваха някакви глупости. Гай не се удържа и започна да разказва за дивите изроди. За тях той знаеше нещичко — слава богу, три години бе воювал срещу тях, а не се бе крил в тила като някои философи. Рада се обиди за стареца и нарече брат си самохвалко, но чичото и Мак кой знае защо застанаха на негова страна и започнаха да го молят да продължи. Гвардеецът обяви, че повече няма да каже нито дума. Първо, той наистина беше малко обиден, и второ, колкото и да се ровеше в паметта си, не можа да намери никакъв факт, който би опровергал измислиците на стария пияница. Южните дегенерати действително бяха жестоки и безпощадни същества. Те, без да се замислят, и може би дори с удоволствие, при първа възможност ще затрият целия човешки род. Но после си спомни какво беше разказвал веднъж старшината на сто и четиринайсета група смъртници Зеф и с удоволствие поднесе тази теория на чичо си. Рижата мутра твърдеше, че дегенератите проявяват все по-силна активност, защото към тях самите настъпва радиоактивната пустиня и те нямат друг изход, освен с бой да се мъчат да си пробият път в незаразени райони. „Кой ти е казал това? — попита чичото с презрение. На кой идиот можа да му дойде в главата такава примитивна мисъл?“ Гай го погледна злорадо и авторитетно каза:

— Това е мнението на някой си Алу Зеф, лауреат на императорската премия, нашия най-голям медик-психиатър.

— Че къде си се виждал ти с него? — още по-презрително попита чичото. — Да не би в ротната кухня?

Разгорещеният Гай искаше да каже къде се е срещал с него, но си прехапа езика, придаде на лицето си многозначителен израз и с подчертано внимание започна да слуша телевизионния говорител, който съобщаваше прогнозата за времето.

И тук, в разговора пак се намеси Мак, който обяви:

— Аз съм готов да припозная в тези чудовища на юг някаква нова човешка порода, но какво общо има между тях и домовладелеца Ренаду, например? Него също го считат за дегенерат, но явно не е от нова, а, да кажем направо, от доста стара порода.

Гай никога не беше мислил за това и много се зарадва, когато чичото се нагърби да отговори на този въпрос. След като нарече Мак „пън“, чичото започна да обяснява, че скритите, или с други думи градски дегенерати, не са нищо друго освен оцелели в борбата за съществуване останки от новия вид, който почти изцяло е бил унищожен в централния район. Той още помни тези ужаси: как ги убивали още при раждането, понякога заедно с майките. Оцелели само тези, у които новите видове признаци не се проявили външно. Чичо Каан гаврътна пета чашка, съвсем се разгорещи и разви пред слушателите си точен план за тотално медицинско изследване на населението, с който неизбежно трябва да се заемат рано или късно, и по-добре рано, отколкото късно. И никакви изключения! Никакво гледане през пръсти! Плевелите трябва да бъдат изкоренени безпощадно.

С това обядът свърши. Рада започна да мие съдовете, чичото, не дочакал възражения, победоносно огледа всички, запуши шишето и го понесе към кабинета си, като промърмори, че отива да пише отговор на глупака Шапшу. При това, кой знае защо, взе и чашката. Гай се вгледа в овехтялото му сако, в старите кърпени панталони, в замрежените чорапи и в подпетените пантофи. И съжали стареца. Проклета война! Някога на чичото е принадлежал целият апартамент, имал е прислуга, жена, син, разкошни сервизи, много пари, дори имение някакво, а сега притежава само прашен, натъпкан с книги кабинет, който служи и за спалня, и за всичко останало, износени дрехи, самота и забвение. Да. Той придърпа единственото кресло към телевизора, изтегна се и сънливо загледа в екрана. Мак известно време седя до него, после мигновено и безшумно, както само той умееше, изчезна и се появи вече в другия ъгъл. Порови се в малката библиотечка на Гай, извади някакъв учебник и започна да го прелиства прав, облегнат с рамо на гардероба. Рада прибра масата, седна до Гай и започна да плете, поглеждайки от време на време към екрана. В дома се възцари покой, уют и задоволство. Гай задряма.

Присъни му се глупост: хванал е двама дегенерати в един железен тунел, разпитва ги и изведнъж се оказва, че единият е Мак, а вторият с мека и добра усмивка му казва: „Ти си сгрешил, мястото ти е с нас, а твоят ротмистър е просто професионален убиец, без всякакъв патриотизъм и вярност, на него просто му харесва да убива, както ти обичаш супа от скариди.“ И Гай внезапно усети мъчително съмнение, почувства, че сега ще разбере всичко докрай, още една секунда и повече няма да остане нито един неизяснен въпрос. Това непривично състояние беше толкова мъчително, че сърцето му спря и той се събуди.

Мак и Рада тихичко разговаряха за къпане в морето, за пясък и за миди. Той не ги слушаше. Изведнъж го осени мисълта: нима е способен на някакви съмнения, колебания и неувереност? Нали съмнението беше насън. Значи ли това, че и наяве в подобна ситуация би се усъмнил? Известно време той се мъчеше да си спомни подробностите от съня, но те му се изплъзваха като мокър сапун от ръцете. Гай с облекчение помисли, че всичко това са глупости. И когато Рада забеляза, че не спи и го попита според него кое е по-хубаво — морето или реката, той отговори по войнишки като ветерана Дога: „Една добра баня.“

По телевизията излъчваха скучно предаване. Гай предложи да пийнат бира. Рада отиде до кухнята и извади от хладилника две бутилки. Разговаряха за това-онова и някак между другото се изясни, че Мак за последния половин час е изучил учебника по геополитика. Рада се възхити. Гай не повярва. Каза, че за толкова време може да се прелисти книга, може би дори да се прочете, но механично и без всякакво разбиране. Мак поиска проверка. Гай се съгласи. Хванаха се на бас — онзи, който загуби, трябваше да отиде при чичо Каан и да му съобщи, че неговият колега Шапшу е умен човек и прекрасен учен. Гай разтвори учебника на първото попаднало му място, намери контролните въпроси в края на главата и попита: „В какво се състои нравственото благородство на експанзията на нашата държава на север?“ Мак отговори със свои думи, но много близо до текста и добави, че според него тук не става дума за нравствено благородство, а за агресивността на режимите на Хонти и Пандея. Гай се почеса с две ръце по тила, наплюнчи пръст, прелисти няколко страници и попита: „Какъв е средният добив на жито в северозападните райони?“

Мак се засмя и каза, че данни за това в учебника няма. Мак бе казал истината и зарадваната Рада се изплези на брат си. „А какво е средното демографско налягане в устието на Синята змия?“ — попита Гай.

Мак назова цифрата и допустимата грешка, като не пропусна да добави, че понятието „демографско налягане“ му се струва неясно. Във всеки случай той не разбира защо е въведено. Гай започна да обяснява, че демографското налягане е мярка за агресивност, но тук се намеси сестра му и каза, че увърта и иска да се измъкне от по-нататъшната проверка, защото разбира, че работата му е спукана.

На Гай никак не му се ходеше при чичо Каан и за да спечели време, се впусна в препирни. Мак известно време ги слуша, а после изведнъж ни в клин, ни в ръкав заяви, че Рада в никакъв случай не бива отново да става келнерка, а трябва да почне да учи. Гай, зарадван от смяната на темата, извика, че вече хиляда пъти й е говорил същото, и дори й е предлагал да ходатайства да я приемат в женския гвардейски корпус, където от нея ще направят наистина полезен човек. Но разговор не се получи. Мак само поклати глава, а Рада, както и преди, се изказа за женския корпус с най-непочтителни изрази.

Гай не искаше да спори. Хвърли учебника, извади китарата и започна да я настройва. Рада и Максим веднага отместиха масата и застанаха един срещу друг, готови да танцуват. Гай засвири, като едновременно барабанеше с пръсти по китарата. Гледаше ги как танцуват и мислеше, че са много добра двойка, само че няма къде да живеят, и ако се оженят, той ще трябва да се премести в казармата. Е, какво, много капрали живеят в казармата… Впрочем Мак като че не се канеше да се жени. Отнася се към Рада по-скоро като към приятел, само че по-нежно, с уважение, а тя, очевидно, е хлътнала. Как й блестят очите само! И как да не се влюбиш в такова момче? Дори мадам Го, тая дърта, над шейсетгодишна вещица, наднича и се хили, когато Мак минава по коридора. Всички в къщата го обичат, и момчетата също, само дето господин ротмистърът се отнася странно към него, но и той не отрича, че момчето е огън.

Двамата танцуваха до пълна умора. Мак взе от Гай китарата, пренастрои я по своя чудноват маниер и започна да пее странните си планински песни. Всеки път нова — хиляди, но нито една не се повтаря. И ето какво е странното: нито дума не разбираш, а като слушаш, ти се иска ту да заплачеш, ту да се кискаш неудържимо. Някои песни Рада вече беше запомнила и сега се опитваше да приглася. Особено й харесваше една смешна песен (Мак им я преведе) за момичето, което седи на хълма и чака своя приятел, който все не може да стигне до нея — веднъж едно му пречи, после друго. От музиката и песните не чуха позвъняването на външната врата. После в стаята нахълта вестовоят на господин ротмистър Чачу.

— Господин капрал, разрешете да се обърна! — ревна той, поглеждайки накриво към Рада.

Мак спря да свири. Гай каза: „Разрешавам.“

— Господин ротмистърът заповяда вие и кандидатът Сим спешно да се явите в канцеларията на ротата. Колата е долу.

Гай скочи:

— Почакайте ни в колата, сега ще слезем. Обличай се, бързо — каза той на Мак.

Рада пое китарата и застана до прозореца с гръб към тях.

Гай и Мак трескаво се обличаха.

— Как мислиш, защо ни викат? — попита Мак.

— Отде да знам? — промърмори Гай. — Може би учебна тревога…

— Нещо не ми харесва — каза Мак.

Гай го погледна и за всеки случай пусна радиото. Предаваха „празни разговори на делови жени.“ Те се облякоха, стегнаха коланите и Гай каза:

— Рада, ние тръгваме.

— Вървете — рече сестра му, без да се обръща.

— Да вървим, Мак — Гай нахлупи баретата си.

— Обадете се — рече Рада. — Ако се забавите, непременно позвънете.

Тя така и не се обърна.

Вестовоят услужливо отвори вратата пред Гай. Седнаха вътре и потеглиха. Изглежда, работата беше спешна: шофьорът караше бързо, надул сирената на пълна мощност. Гай с известно съжаление си помисли, че вечерта пропадна, а се очертаваше рядко хубава вечер — уютна, домашна, безгрижна. Но такъв е животът на гвардееца. Ако ти заповядат, ще седнеш в танка и ще стреляш — веднага след бутилката бира, след удобната пижама и песничките под акомпанимента на китара. Прекрасен е животът на гвардееца, най-хубавият от всички възможни. Не му трябват нито приятелки, нито съпруги. Прав е Мак, че не иска да се жени за Рада, въпреки че жалко за сестричката, разбира се. Нищо, ще го почака. Ако го обича, ще почака.

Колата се понесе по плаца и спря пред входа на казармата. Гай изскочи и изтича по стъпалата. Пред вратата на канцеларията спря, провери положението на баретата, токата, набързо огледа Мак, закопча му копчето на яката — массаракш, вечно му е разкопчано! — и почука. „Влезте!“ — кресна познатият глас. Гай влезе и се представи. Господин ротмистър Чачу, в сукнена наметка и с фуражка, седеше зад бюрото си. Пушеше и пиеше кафе, а гилзата от снаряд пред него беше пълна с фасове. Отстрани върху бюрото лежаха два автомата. Офицерът бавно се изправи, тежко се опря с две ръце върху масата, втренчи се в Мак и заговори:

— Кандидат Сим! Ти се прояви като извънредно добър боец и верен боен другар. Аз ходатайствах пред командира на бригадата за предсрочното ти повишаване в чин редник от Бойната гвардия. Изпита с огън ти издържа напълно успешно. Остава последното — изпитанието с кръв.

Сърцето на Гай радостно подскочи. Той не очакваше, че всичко ще стане толкова бързо. „Браво на господин ротмистъра! Това се казва стар войн! А аз, глупакът, си въобразявах, че той се заяжда с Мак…“ Гай погледна към Мак и радостта му малко поугасна. Лицето на Мак беше изопнато, очите — широко отворени, всичко според устава, но точно сега не беше нужно толкова строго да се придържа към уставните правила.

— Връчвам ти заповедта, кандидат Сим — продължи Чачу и протегна на Мак листа. — Това е първата писмена заповед, адресирана лично до теб. Прочети и се подпиши.

Мак взе заповедта и я прочете. Сърцето на Гай отново се сви, но вече не от радост, а от някакво тягостно предчувствие. Лицето на приятеля му оставаше все така неподвижно и всичко като че ли беше наред, но той сякаш се поколеба, преди да вземе писалката и да се разпише. Ротмистърът огледа подписа и прибра листчето в планшета си.

— Капрал Гаал — каза той, взимайки от масата запечатан плик. — Върви в караулното помещение и доведи осъдените. Вземи автомата… не, не този, а крайния…

Гай взе плика, преметна автомата през рамото си, обърна се кръгом и тръгна към вратата. Успя да чуе как господин ротмистърът казва на Мак: „Няма нищо, кандидате, не се страхувай. Страшно е само първия път…“

Гай се затича през плаца към зданието на казармения затвор, връчи на началника на караула плика, разписа се където трябва, получи лично необходимите разписки, след което му доведоха арестантите. Това бяха вчерашните заговорници — дебелият чичко, на когото Мак изкълчи пръстите, и жената. Массаракш, само това липсваше! Жената… това не е за Мак. Гай изведе арестуваните на плаца и ги подкара към казармата. Мъжът преплиташе крака и все разтриваше ръката си, а жената вървеше права, като че глътнала бастун, пъхнала ръце дълбоко в джобовете на жакета си и като че ли нищо не виждаше и не чуваше. Массаракш, а защо всъщност това не е за Мак? По дяволите! Тая жена е също такава гадина, каквато и мъжът. От къде на къде ще й даваме някакви привилегии? И защо, массаракш, ще правим отстъпки на кандидат Сим? Нека свиква, массаракш и массаракш!

Господин Чачу и Мак бяха вече в колата. Ротмистърът седеше зад кормилото, Мак на задната седалка с автомата между коленете. Той отвори вратата и арестуваните влязоха вътре.

— На пода! — изкомандва Гай.

Те послушно седнаха на железния под, а Гай на седалката срещу Мак. Опита се да срещне погледа му, но приятелят му гледаше осъдените. Не, зяпаше жената, която се бе свила на пода, обхванала с ръце коленете си. Офицерът, без да се обръща, попита:

— Готови ли сте? — и колата потегли.

По пътя не разговаряха. Господин ротмистърът караше с безумна скорост — явно искаше да приключи всичко преди смрачаване, защо да протака? Мак се взираше в жената, сякаш искаше да срещне погледа й, а Гай се мъчеше да погледне Мак в очите. Осъдените все се хващаха един за друг и подскачаха на пода. Дебелият се опита да заговори жената, но Гай му се скара.

Колата излезе от града, мина през южната застава и веднага сви към един изоставен черен път — много, много познат! — водещ към Розовите пещери. Таратайката подскачаше и беше трудно да се държиш. Мак не желаеше да вдигне очи, а на всичко отгоре тези полупокойници се хващаха за коленете им, за да се спасят от ужасното друсане. Гай най-сетне не издържа и ритна дебелака с върха на ботуша под ребрата, но това не помогна — онзи продължи да се хваща. Ротмистърът зави още веднъж, рязко натисна спирачките и колата бавно, внимателно навлезе в кариерата. Офицерът изключи двигателя и изкомандва: „Излизай!“

Беше вече около деветнайсет часа, над кариерата бе паднала лека вечерна мъгла, ерозиралите каменни стени светеха с розов оттенък. Някога тук бяха добивали мрамор. А на кого е притрябвал сега мрамор?

Работата отиваше към края си. Мак продължаваше да се държи като идеален войник: нито едно излишно движение, лицето му бе равнодушно и безизразно, а очите — устремени към началството, в очакване на заповед. Дебелият се държеше добре, с достойнство. С него явно нямаше да имат грижи. А виж, жената съвсем се скапа. Трескаво стискаше юмруци, притискаше ги към гърдите си и отново ги отпускаше. Гай си помисли, че сигурно ще изпадне в истерия, но едва ли ще се наложи да я влачат към мястото на екзекуцията.

Господин ротмистърът запали цигара, погледна небето и каза на Мак:

— Води ги по тая пътека. Като стигнеш пещерите, сам ще прецениш къде да ги изправиш. Когато свършиш, непременно ги провери и при необходимост ги довърши с контролен изстрел. Знаеш ли какво е контролен изстрел?

— Тъй вярно — вдървено произнесе Мак.

— Лъжеш, не знаеш. Стреля се в главата. Действай, кандидате. Ще се върнеш тук вече редник.

Жената изведнъж каза:

— Ако между вас има поне един човек… съобщете на майка ми… Село Патици, номер две… това е съвсем близо… Тя се казва…

— Не се унижавай — басово я посъветва дебелият.

— Тя се казва Или Тадер…

— Не се моли — повиши глас дебелакът и господин ротмистърът, без да замахва го удари с юмрук в лицето. Мъжът млъкна, хвана се за бузата и с омраза го погледна.

— Действай, кандидате — повтори офицерът.

Мак се обърна към осъдените и направи подканващо движение с автомата. Те тръгнаха по пътеката. Жената се обърна и още веднъж извика:

— Село Патици, номер две, Или Тадер!

С насочен автомат Мак бавно вървеше подир осъдените. Ротмистърът отвори вратата, седна зад кормилото, изпъна крака и каза:

— Така, ще почакаме четвърт час.

— Тъй вярно, господин ротмистър — машинално отговори Гай. Той гледаше подир Мак дотогава, докато цялата група не се скри зад розовеещата издатина. „На връщане трябва да купим водка — помисли си той. — Нека се напие. Казват, че помага.“

— Можеш да пушиш, капрале — разреши офицерът.

— Благодаря, господин ротмистър, аз не пуша.

Другият се изплю надалече през зъби.

— Не се ли боиш, че ще се разочароваш от приятеля си?

— Съвсем не — каза нерешително Гай. — Въпреки че, с ваше позволение, много съжалявам, че му се падна жената. Той е планинец, а там, у тях…

— Той е толкова планинец, колкото и ние с теб — каза господин ротмистърът. — И не е работата в жените… Впрочем, ще видим. С какво се занимавахте, когато ви повикаха?

— Пеехме хорово, господин ротмистър.

— И какво именно пеехте?

— Планински песни, господин ротмистър. Той знае много.

Ротмистърът излезе от колата и се заразхожда мълчаливо напред-назад. След десетина минути започна да си подсвирква „Гвардейски марш“. Гай чакаше изстрелите; такива не се чуха и той започна да се безпокои. Да избягат от Мак е немислимо. Да го обезоръжат е още по-невъзможно. Но тогава защо не стреля? Може би ги е повел по-далече от обичайното място? Там мирише доста, гробарите обикновено не заравят дълбоко, а Мак има прекалено силно обоняние… Той само заради гнусливостта си е способен да измине пет километра повече.

— Гледай ти… — каза ротмистърът и спря. — Това е всичко, капрал Гаал. Боя се, че няма да дочакаме твоето приятелче. И боя се, че за последен път те наричам капрал.

Гай с изумление го погледна. Господин ротмистърът се ухили.

— Е, какво зяпаш? Какво се пулиш като теле в железница? Твоят приятел избяга, дезертира, той е страхливец и изменник! Разбра ли, редник Гаал?

Гвардеецът беше поразен. Не толкова от думите на ротмистъра, колкото от тона му. Офицерът беше във възторг. Той тържествуваше. Изглеждаше така, сякаш беше спечелил бас. Гай машинално погледна към кариерата и изведнъж видя Мак. Той се връщаше сам и носеше автомата в ръка за ремъка.

Ротмистърът видя Мак, слиса се и пресипнало възкликна:

— Массаракш!

Замълчаха и гледаха как Мак се приближава бавно, леко стъпвайки по натрошения чакъл, със спокойно, добродушно лице със странни очи. В главата на Гай настъпи бъркотия: нали изстрели не се чуха. Нима ги е удушил, или ги е пребил с приклад?

Мак така да убие жената? Не, глупости… Но нали нямаше стрелба…

На пет крачки от тях младежът спря и, гледайки ротмистъра в лицето, хвърли автомата в краката му.

— Сбогом, господин ротмистър — рече той. — Пуснах онези нещастници, сега искам и аз да си отида. Ето ви оръжието, ето ви дрехите…

Той се обърна към приятеля си и, разкопчавайки колана, каза:

— Гай, това е мръсна работа. Те са ни лъгали.

Смъкна ботушите и униформата си, сгъна я и остана така, както Гай го беше видял за първи път на южната граница — почти гол, само по сребристи шорти, дори без обувки. Приближи се до колата и постави вързопа върху предния капак. Гай се ужаси. Погледна господин ротмистъра и се изплаши още повече.

— Господин ротмистър! — извика той. — Недейте! Той е полудял! Отново…

— Кандидат Сим! — ревна Чачу, с ръка върху кобура. — Веднага влезте в колата! Арестуван сте.

— Не — каза Мак. — Само така ви се струва. Аз съм свободен. Дойдох за Гай. Да вървим, Гай! Лъгали са те тези мръсници. Преди само се съмнявах, но сега съм сигурен. Да вървим.

Гай завъртя глава. Искаше нещо да каже, да обясни, но нямаше време и думи. Офицерът извади пистолета и кресна:

— Кандидат Сим! В колата!

— Ще дойдеш ли? — попита Мак.

Гай отново завъртя глава. Гледаше пистолета в ръката на господин ротмистъра и мислеше само едно, и знаеше само едно — Мак сега ще бъде убит. И не разбираше какво трябва да направи.

— Добре — каза Мак. — Аз ще те намеря. Ще узная всичко и ще те намеря. Твоето място не е тук… Целуни Рада.

Обърна се и тръгна, все така леко стъпвайки по чакъла с боси крака, сякаш бе с ботуши, а Гай, треперещ като в треска, мълчаливо гледаше широкия му триъгълен гръб, чакаше изстрела и дупката под лявата лопатка.

— Кандидат Сим — каза господин ротмистърът, без да повишава глас — Заповядвам ви да се върнете. Ще стрелям.

Мак спря и отново се обърна към него.

— Така ли? — попита той. — По мен? Защо? Впрочем, няма значение… Дайте тук пистолета.

Онзи държеше оръжието до бедрото си и насочи дулото към Мак.

— Броя до три — каза той. — Влизай в колата, кандидате. Едно!

— Я дайте пистолета — каза Мак, като протегна ръка и тръгна към него.

— Две!

— Не! — изкрещя Гай.

Господин ротмистърът стреля. Мак вече беше близо.

Гай видя как куршумът се заби в рамото на приятеля му и как той се олюля, сякаш се беше блъснал в препятствие.

— Глупак! — възкликна Мак. — Дайте тук оръжието, злобен глупак!

Той не спря. Вървеше срещу ротмистъра, протегнал ръка към револвера, и от дупката в рамото изведнъж плисна кръв. А Чачу издаде странен скърцащ звук, отстъпи и много бързо три пъти подред стреля в широките мургави гърди. Изстрелите отхвърлиха Мак назад, той падна на гръб, веднага скочи, отново рухна, приповдигна се и господин ротмистърът, присядайки от напрежение, изстреля по него още три куршума. Мак се преобърна по корем и застина.

Всичко се завъртя пред очите на Гай и той приседна на стъпалото на колата. Краката не го държаха. В ушите му още звучеше отвратителното плътно хрущене, с което куршумите се забиваха в тялото на този странен и обичан от него човек. После дойде на себе си, но още малко поседя, не смеейки да се изправи на крака.

Мургавото тяло на Мак лежеше сред бяло-розовите камъни, самото то неподвижно като камък. Офицерът стоеше на предишното си място и, държейки в готовност пистолета, жадно пушеше. Към Гай не поглеждаше, изсмука цигарата до края, до самите устни, опари се, хвърли фаса и направи две крачки към убития. Но втората крачка беше много къса. Чачу така и не посмя да се приближи повече. Произведе контролен изстрел от десетина метра, но не улучи. Гай видя как каменни късчета се разхвърчаха до главата на Мак.

— Массаракш — изсъска господин ротмистърът и започна да пъха пистолета в кобура.

Прибира го дълго, все не успяваше да закопчае кобура, а после се доближи до Гай, хвана го с осакатената си ръка за мундира, рязко го изправи и шумно дишайки в лицето му, произнесе провлачено като пиян.

— Добре. Ще си останеш капрал. Но в Гвардията повече нямаш работа… Ще напишеш рапорт за прехвърляне в армията. Хайде в колата.
„ТУК МИРИШЕ ЛОШО…“

— Тук мирише лошо — каза Папа.

— Така ли? Не усещам — рече Свекъра.

— Смърди, смърди — потвърди с отвращение Девера. — На нещо гнило. Като на сметище.

— Сигурно стените са изгнили — реши Папа.

— Вчера видях нов танк — каза Тъста. — „Вампир“, идеално се затваря херметически. С термична бариера до хиляда градуса.

— Те сигурно още при покойния император са изгнили — каза Папа.

— Той утвърди ли? — попита Шурея Тъста.

— Да — потвърди Шурея.

— Десет машини в денонощие произвеждат вече — похвали се Свекъра.

— Заради вашите танкове скоро без гащи ще останем — каза Девера с отвращение.

— По-добре без гащи, отколкото без танкове — възрази Тъста.

— Както си беше полковник, така си остана такъв — заяде се Девера. — На тебе ти дай с танкове да си играеш…

— Зъб ме боли — каза замислено Папа. — Страннико, нима е толкова трудно да се измисли безболезнен начин на зъболечение?

— Можем да помислим — отвърна Странника.

— Ти по-добре помисли за тежките системи — сърдито рече Шурея.

— И за тях може да се помисли — съгласи се Странника.

— Хайде днес да не разговаряме за тежките системи — предложи Папа. — Не е време за това.

— Според мен точно сега е време — възрази Шурея. — Пандейците докараха на хонтийската граница още една дивизия.

— Теб какво те засяга това? — с отвращение попита Девера.

— Най-пряко ме засяга — отвърна Шурея. — Обмислям следния вариант: ако пандейците се намесят в хонтийския конфликт и бързичко поставят там свой човек, ще се получи един обединен фронт от петдесет милиона срещу нашите четирийсет.

— Аз бих дал повече пари, за да се намесят в конфликта — рече Девера. — Казвам ви, че който закачи Хонти, е загубил.

— Зависи как го направи — тихо промърмори Свекъра. — Ако е деликатно, с малки сили и без да се увлича — удря и отстъпва, щом те престанат да се карат…

— В края на краищата какво ни трябва? — попита Тъста. — Или обединените хонтийци, или нашите хонтийци или мъртвите хонтийци… Във всеки случай без нападение няма да минем. Ще се договорим да нападнем, а останалото са вече подробности… За всеки вариант вече имаме изготвени планове.

— Явно си решил да ни оставиш без гащи — заяде се Девера. — Държиш да го направиш, само и само да има ордени. Защо ти е обединена Хонти, като можем да имаме разединена Пандея?

— Пристъп на детективско бълнуване — отбеляза Шурея, без да се обръща конкретно към някого.

— Не е смешно — каза Девера. — Аз не предлагам нереални варианти. Ако го казвам, значи имам основания.

— Едва ли имаш сериозни причини — меко възрази Свекъра. — Просто те съблазняват евтините решения, разбирам те, но северния проблем с малко средства няма да решиш. Там не вървят превратите. Девера, който беше преди теб, разедини Хонти, а сега се налага ние да я обединяваме. Превратите са си преврати, но така можем и до революция да я докараме. При тях не е като при нас.

— Ти защо мълчиш, Умнико? — попита Папа. — Нали си ни Умник.

— Когато говорят Отците, благоразумните деца мълчат — отговори Умника и се усмихна.

— Хайде, говори.

— Аз не съм политик — заяви Умника. Всички се засмяха, Тъста дори се задави. — Наистина, господа, няма нищо смешно. Аз действително съм само един тесен специалист. И като такъв мога само да съобщя, че по мои данни армейското офицерство е настроено в полза на войната.

— Така ли? — учуди се Папа и го погледна втренчено. — И откъде знаеш?

— Прости ми, Папа, но сега моментът е много удобен за атака, защото превъоръжаването на армията завършва.

— Добре де, добре — каза Папа добродушно. — После с теб ще поговорим за това.

— Не е необходимо после да обсъждате — възрази Свекъра. — Тук всички сме свои и специалистът е длъжен да изкаже мнението си. Държим на това.

— Заговорихме за специалисти — каза Папа. — Защо не виждам Дърдавеца?

— Той инспектира планинския отбранителен пояс — обясни Тъста. — Но неговото мнение ни е известно. Страхува се за армията, сякаш тя е негова собственост.

— Да — каза Папа. — Планините са сериозно нещо. Шурей, ти ли ми каза, че в Гвардията са разкрили един планински шпионин? Да, мили господа, Северът си е Север, но на изток имаме планини, а зад тях е океанът. Със Севера ще се справим някак си… Искате да воювате? Може, макар че… Колко време ще е нужно, Страннико?

— Около десет дни.

— Значи пет-шест дни може да се повоюва…

— Планът за дълбоко нахлуване предвижда разгром на Хонти за осем денонощия — съобщи Тъста.

— Планът е добър — одобри Тъста. — Ами добре, да решаваме тогава… Струва ми се, че ти, Страннико, си против нахлуването?

— Това не ме засяга.

— Добре — каза Папа. — Остани против. Девере, да се присъединим ли към болшинството?

— А! — възкликна Девера с отвращение. — Правете каквото искате… Той се изплаши от революцията.

— Папа! — каза Свекъра тържествено. — Знаех си, че ще бъдеш с нас!

— Че как иначе! — каза Папа. — Закъде съм без вас? Спомням си, че имах в хонтийското генерал-губернаторство някакви медни рудници. Интересно ми е какво е станало с тях? Да, Умнико! Сигурно трябва да се погрижим и за общественото мнение. Ти вероятно вече си измислил нещо, нали си Умник.

— Разбира се, Папа, всичко е готово.

— Някакво покушение ли е? Или нападение срещу кула? Още сега върви и подготви материалите до нощес, а ние тук ще обсъдим сроковете.

— Какво искаше да ни съобщиш за Мехура, Страннико?