Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част трета. Терорист

11

От края на гората до телената ограда трябваше да пълзят. Отпред лазеше Зеления, влачеше пръта с удължения заряд и едва чуто псуваше бодлите, които се забиваха в ръцете му. Максим се мъкнеше след него и придърпваше чувала с магнитните мини. Небето беше покрито с облаци, ръмеше. Тревата беше мокра, още в първите минути те прогизнаха до кости. През дъжда не се виждаше нищо. Зеления се ориентираше по компас и нито веднъж не се отклони — опитен човек… После силно замириса на мокра ръжда и Максим видя три реда бодлива тел, а зад нея неясната решетеста грамада на кулата. Повдигайки глава, различи близо до основите й ниско съоръжение с правоъгълни очертания. Това беше бункерът, в който седяха трима гвардейци с картечница. През шумоленето на дъжда едва доловимо долитаха гласовете им, после там запалиха кибритена клечка и слаба жълта светлина озари дългата амбразура.

Зеления, псувайки шепнешком, пъхаше пръта под оградата. „Готово — прошепна той. — Изтегляме се.“ Те отпълзяха на десетина крачки и зачакаха. Стиснал в ръка шнура на детонатора, Зеления гледаше светещите стрелки на часовника. Тресеше го. Максим, който също трепереше, го чуваше как трака със зъби и сподавено въздиша. Бръкна в чувала и пипна мините — бяха грапави и студени. Дъждът се усили, шумът му заглушаваше вече всички звуци. Зеления застана на четири крака. През цялото време шепнеше нещо — като че се молеше или псуваше. „Е, гадове!“ — възкликна той високо и рязко дръпна дясната ръка. Чу се пукането на капсулата, съскане, и пред тях изригна изпод земята облак от ален пламък, и също такъв облак изригна далече вляво, гьрмът екна в ушите им, посипа се гореща мокра земя, разкъсана тлееща трева, някакви нажежени парченца. Зеления се хвърли напред, закрещя с чужд глас и изведнъж стана светло като ден, ослепително светло. Максим стисна очи, вътрешно изстина, в главата му се мярна мисъл: „Всичко пропадна“, но изстрели нямаше, бе тихо, не се чуваше нищо освен шумолене и съскане.

Когато Максим отвори очи, видя през ослепителната светлина сивия бункер, широкия проход в бодливата тел и някакви хора, много мънички и самотни на огромното празно пространство около кулата. Те тичаха мълчаливо с всички сили към бункера, спъваха се, падаха, отново скачаха и продължаваха да бягат. После прозвуча жален стон и Максим видя Зеления, който седеше в тревата малко зад оградата, хванал главата си с ръце и се клатеше напред-назад. Максим се хвърли към него, откъсна ръцете му от лицето, видя изцъклените му очи и пяната на устните му… А изстрели все нямаше. Мина сякаш цяла вечност, а бункерът мълчеше.

И изведнъж гръмна познатият боен марш.

Максим повали по гръб Зеления, бръкна с една ръка в джоба си и се зарадва, че недоверчивият Генерал за всеки случай даде и на него болкоуспокояващи хапчета. Разтвори сгърчената уста на Зеления и пъхна таблетките дълбоко в хъркащото гърло. После хвана автомата му и се обърна, търсейки източника на светлината, защо има толкова светлина, не трябваше да е толкова светло… Изстрели все още нямаше, самотните хора продължаваха да бягат, единият беше съвсем близо до бункера, вторият малко изоставаше, а третият, който тичаше отдясно, изведнъж падна и се претърколи през глава. „Когато в боя влизат гвардейските колони!…“ — се носеше от бункера, а светлината струеше някъде отгоре, от десетина метра височина — навярно от кулата, от която сега се виждаха само пет или шест ослепителни бяло-сини диска. Максим вдигна автомата, натисна спусъка и саморъчно правеното малко, неудобно, непривично оръжие заподскача в ръцете му. И сякаш в отговор, в амбразурата на бункера засвяткаха червени пламъчета, а той още не беше улучил нито един от ослепителните кръгове. Зеления изтръгна автомата от ръцете му, хвърли се напред и веднага падна, препъна се на равно място…

Тогава Максим легна и запълзя обратно към чувала си. Забързано трещяха автомати, кънтящо и страшно лаеше картечница, най-сетне избухна граната, втора, после две наведнъж и картечницата млъкна, чуваха само автоматите, отново загърмяха взривове, някой нечовешки заквича — и стана тихо. Максим хвана чувала и хукна.

Над бункера се вдигаше стълб от дим, миришеше на изгоряло и барут, наоколо беше светло и пусто, само черен прегърбен човек блуждаеше край самия бункер, придържайки се с ръка за стената. Добра се до бункера, хвърли нещо вътре и се строполи. Чу се взрив, амбразурата се озари с червена светлина и отново всичко утихна…

Максим се спъна и едва не падна. След няколко крачки отново залитна и чак тогава забеляза, че от земята стърчат дебели къси, скрити в тревата колчета… „Ето какво било… Ето значи как е тук… Ако Генерала ме беше пуснал сам, аз веднага щях да осакатея и с двата крака и сега щях да лежа мъртъв върху тези гнусни, ехидни колчета… Самохвалко… Невежа…“ Кулата беше вече съвсем близо. Той тичаше и гледаше под краката си, беше сам и не му се искаше да мисли за останалите.

Дотича до огромната желязна подпора на кулата и хвърли чувала. Искаше му се още сега да прилепи тежката грапава пита към мокрия метал, но трябваше първо да огледа бункера… Желязната врата беше открехната, от нея излизаха лениви огнени езичета, на стъпалата лежеше гвардеец. Тук Максим нямаше работа. Заобиколи бункера и намери Генерала, който седеше, облегнат на бетонната стена. Очите му бяха безизразни и младежът разбра, че срокът на действие на таблетките е минал. Огледа се, вдигна го на ръце и се отдалечи от кулата. На двайсетина крачки от нея се бе проснала Орди с граната в ръка. Лежеше по очи, но Максим веднага разбра, че е мъртва. Започна да търси по-нататък и откри Лесничея, също мъртъв. И Зеления беше убит. Нямаше друг жив, до когото да положи Генерала.

Вървеше по полето, хвърляйки черна сянка, беше зашеметен от всички тези смърти, макар и само преди минута да мислеше, че е бил готов за тях; нямаше търпение да се върне и да взриви кулата, за да завърши това, което бяха започнали, но първо трябваше да провери как е Копито. Откри Мемо до самата ограда. Беше ранен и явно се беше мъчил да допълзи до оградата, докато не бе загубил съзнание. Максим положи Генерала до него и отново затича към кулата. Странно му беше от мисълта, че сега тези нещастни двеста метра могат да бъдат изминати спокойно и без никаква опасност.

Започна да слага мини по подпорите, по две на всяка за по-сигурно. Бързаше. Имаше време, но Генерала губеше кръв, Мемо също, а някъде по шосетата вече се носеха камиони с гвардейци. Гай сигурно беше вдигнат по тревога и сега се друсаше по паважа до Панди, а в околните села хората вече се бяха събудили, мъжете хващаха пушки и брадви, децата плачеха, а жените проклинаха кървавите шпиони, заради които нямаха нито спокойствие, нито сън. Максим чувстваше как мократа тъмнина наоколо оживява, раздвижва се, става страшна и опасна…

Детонаторите бяха нагласени за пет минути, той ги включи поред и хукна обратно към Генерала и Мемо. Нещо го смути, спря, потърси с поглед и разбра: Орди. Бегом, гледайки пред краката си, за да не се спъне, се върна при нея, вдигна на рамо лекото й тяло и отново затича към оградата, към северния пробив, където се измъчваха от болки Генерала и Мемо, но след малко щяха да престанат. Той се спря и се обърна към кулата.

Ето че се изпълни безсмислената мечта на терористите. Бързо, една след друга изтрещяха мините, дим обви основата на кулата, ослепителните светлини изчезнаха, стана непрогледно тъмно и в тъмнината нещо заскърца, загърмя, разтресе земята, подскочи с дрънчене и отново разтърси околността.

Погледна часовника си. Беше десет и седемнайсет. Очите му свикнаха с тъмнината, отново различиха разкъсаната бодлива тел и кулата. Тя лежеше встрани от горящия бункер, разперила разкривените си от взривовете подпори.

— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.

— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?

— Чакай — каза Генерала. — А кулата?

— Взривих я — произнесе Максим.

Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.

— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. — Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. — Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?

— Десет и двайсет!

— Значи е вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?

— Копитото — отговори Максим.

— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?

— Орди — с труд измънка Максим.

Няколко секунди Генерала мълча.

— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.

Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:

— Колко е часът?

— Десет и двадесет и две — каза Максим.

— Къде сме?

— Трябва да бягаме.

Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе, вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и го последва. Догони го, но мъжът спря.

— Само ранените — каза той.

— Аз мога и двамата.

— Изпълнявай заповедта. Само ранените.

Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да я удържи и веднага я положи на земята.

— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом… марш!

— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?

— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.

Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката му удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.

Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето на Максим. Той отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма. Пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата опъват каишките си, ротмистър Чачу, с пистолет в ръка, крещейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула, обгорените гвардейци и тримата мъртви, вече вкочанени другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава, безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: видях толкова кръв да се пролива за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто, толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, а ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?!“

Той стремглаво изскочи на черния път, носейки Мемо на рамо, влачейки Генерала под мишница, и се огледа. Малкия вече тичаше откъм синурния знак, мокър, миришещ на пот и страх.

— Това ли са всички? — попита с ужас и Максим му беше благодарен за този ужас.

Те домъкнаха ранените до мотоциклета, пъхнаха Мемо в коша, сложиха Генерала на задната седалка и Малкия го привърза с колан към себе си. В гората още беше тихо, но Максим знаеше, че това не значи нищо.

— Напред — каза той. — Не спирай, пробивай…

— Знам — каза Малкия. — А ти?

— Ще се постарая да ги отвлека. Не бой се, ще им се изплъзна.

— Безнадеждно е — тъжно каза Малкия, ритна стартера и мотоциклетът запърпори. — Поне кулата съборихте ли? — извика той.

— Да — каза Максим и Малкия потегли.

Останал сам, няколко секунди стоя неподвижно, после се втурна обратно в гората. На първата попаднала му полянка смъкна куртката си и я хвърли в храстите. После бегом се върна на пътя и известно време тича с всички сили в посока на града, спря, откачи от колана си гранатите, разхвърля ги по пътя, промъкна се през храстите, стараейки се да прекърши повече клонки, хвърли зад тях носната си кърпа и едва тогава побягна през гората, настройвайки се на равния ловен бяг, с който му предстоеше да измине десет или петнадесет километра.

Тичаше, без да мисли за нищо, само следеше да не се отклонява от югозападната посока и избираше местата, където да стъпи. Два пъти пресече пътища, първия път — един пуст селски, втория — Курортното шосе, където също нямаше никой, но там за пръв път чу кучешки лай. Не можа да определи какви са тези кучета, но за всеки случай направи голяма обиколка и след час и половина се оказа сред магазиите на градската разпределителна гара.

Светеха фенери, жално свиреха локомотиви, сновяха хора. Тук навярно още не знаеха нищо, но не биваше да продължава да тича — можеха да го вземат за крадец. Той забави крачка, а когато край него тежко се повлече към града товарен влак, скочи на първата платформа с пясък, залегна и така стигна чак до бетоновия завод. Там скочи, отърси пясъка, зацапа ръцете си с малко мазут и започна да мисли какво да прави по-нататък.

Да се промъква до къщата на Лесничея нямаше никакъв смисъл, а това беше единствената близка явка. Можеше да се опита да пренощува в село Патици, но това беше опасно — ротмистър Чачу знаеше този адрес и освен това на Максим му беше страшно да си представи как ще се появи пред старата Или и ще й разкаже за смъртта на дъщеря й. Нямаше къде да отиде. Влезе в мизерна нощна кръчмичка, посещавана от работници, хапна кренвирши, изпи чаша бира, подремна, облегнат на стената. Клиентите бяха като него — мръсни и уморени работници, приключили смяната и изпуснали последния трамвай. Присъниха му се Рада и Гай — помисли си, че навярно е в хайката — това е добре. А Рада го обича и ще го приеме, ще му даде да се преоблече и измие. У тях трябва да е останал костюмът, който му беше дал Фанк… А сутринта ще замине на изток, за да намери втората явка… Той се събуди, хвърли на масата омачкана банкнота и излезе.

По улиците нямаше хора, видя само портиера, който седеше на табуретката си във входа на блока и спеше. Максим внимателно мина край него, качи се по стълбите и позвъни така, както звънеше винаги. Вътре беше тихо, после нещо скръцна, чуха се стъпки и вратата се открехна. Той видя Рада.

Тя не извика, защото се задъха и притисна длан към устата си. Максим я прегърна, притисна я и я целуна, имаше чувството, че се е върнал в своя дом, където отдавна са престанали да го очакват. Затвори зад себе си вратата, двамата тихо влязоха и Рада веднага заплака. В стаята всичко беше като преди, само дето го нямаше неговото диванче, а на леглото седеше Гай по пижама и слисано се взираше в Максим с изплашени и учудени очи. Така минаха няколко минути, Максим и Гай се гледаха, а Рада плачеше.

— Массаракш — най-сетне каза безпомощно Гай. — Ти жив ли си? Не си ли мъртъв?

— Здравей, приятелю — каза гостът — Жалко, че си вкъщи. Не исках да те подвеждам. Ако кажеш, ще си отида веднага.

И в същия миг Рада силно се вкопчи в ръката му.

— Не! — задавено изплака тя. — За нищо на света! Никъде няма да отиваш… Нека се опита… Тогава и аз…

Гай отметна одеялото, стъпи на пода и се приближи до Максим. Докосна раменете му, ръцете, изцапа се с мазут, потърка челото си и също го изцапа.

— Нищо не разбирам… — каза той. — Ти си жив… Откъде се взе? Рада, стига си ревала… Да не си ранен? Ужасно изглеждаш… ето, кръв…

— Не е моя — каза Максим.

— Нищо не разбирам — повтори Гай. Слушай, та ти си жив! Рада, иди стопли вода! Събуди дъртия пръч и му кажи да даде водката…

— Спокойно — каза Максим. — Не вдигайте шум, преследват ме.

— Кой? Защо? Ама че глупост… Рада, дай му да се преоблече!… Мак, ти седни, седни… Или може би искаш да легнеш? Как се получи така? Как така си жив?

Максим внимателно приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си, за да не изцапа нещо. За последен път гледаше двамата като приятели, усещайки дори известно любопитство какво ще стане. После каза:

— Ами че аз сега съм държавен престъпник, приятели. Току-що взривих една кула.

Не се учуди, че веднага го разбраха, мигновено се сетиха за каква кула става дума и не задаваха въпроси. Рада само стисна ръце, без да откъсва поглед от него, а Гай изпъшка, с обичайния си жест се почеса, отмести очи и каза с досада:

— Глупак. Решил да отмъсти, видите ли… На кого, бе? Ех, смахнат си беше и такъв си остана. Като дете… Добре. Нищо не си казал, нищо не сме чули. Добре… Нищо не искам да знам. Рада, иди стопли вода. И не вдигай шум, не буди хората… Събличай се — строго каза той на Максим. — Изцапал си се като прасе, къде си се завирал?

Максим стана и започна да се съблича. Хвърли мръсната мокра риза (Гай видя белезите от куршумите и шумно преглътна), с отвращение смъкна безобразно мокрите ботуши и панталона. Дрехите бяха с черни петна и щом се освободи от тях, почувства облекчение.

— Е, това е чудесно — каза той и отново седна. — Благодаря ти, Гай. Аз няма да остана дълго, само до сутринта, после ще си отида…

— Портиерът видя ли те? — мрачно попита домакинът.

— Не, спеше.

— Спал бил… — каза Гай със съмнение. — Той, знаеш ли… Е, може пък наистина да е спал. Нали все някога трябва да спи…

— Защо си в къщи?

— Градска отпуска.

— Каква градска отпуска? Сега сигурно цялата Гвардия е извън града…

— Ами аз вече не съм гвардеец — каза Гай с крива усмивка. — Изритаха ме от Гвардията, Мак. Сега съм всичко на всичко армейски капрал, уча селяндурите кой крак е ляв, кой десен. Като ги обуча — хайде на хонтийската граница, в окопите… Такива ми ти работи, Мак.

— Заради мен ли? — тихо попита Максим.

— Ами, как да ти кажа… Общо взето, да.

Спогледаха се. Гай отмести очи. Максим изведнъж помисли, че ако Гай сега го издаде, сигурно ще се върне в Гвардията, в своята задочна офицерска школа. Сети се, че само преди някакви си два месеца такава мисъл изобщо не би му дошла в главата. Стана му неприятно, прииска му се още сега, незабавно да си отиде, но в този момент дойде Рада и го повика в банята. Докато се миеше, тя му стопли ядене, свари чай, а брат й седеше на предишното място, подпрял лице върху юмруците си, и на лицето му беше изписана мъка. Не питаше нищо, изглежда се страхуваше да не чуе нещо страшно, нещо, което ще пробие последната линия на отбраната му, ще пререже последните нишки, които все още го съединяват с Максим. И Рада не задаваше никакви въпроси, навярно не й беше до това. Тя не сваляше очи от него, не пускаше ръката му и от време на време изхлипваше — страхуваше се, че той, любимият, изведнъж ще изчезне… Ще си тръгне и никога вече няма да се появи. И тогава Максим, който се досети, че има малко време, остави недопитата чаша и започна да разказва.

Как му помогнала майката на една държавна престъпничка, как се срещнал с дегенератите, кои са те всъщност и защо са „дегенерати“. Обясни какво представляват кулите, каква дяволска, отвратителна измишльотина са те. Разказа за това, което беше станало тази нощ, как хората тичаха срещу картечницата и падаха един след друг, как рухна отвратителната купчина мокро желязо и как той носеше мъртвата жена, на която бяха отнели детето и бяха убили мъжа…

Рада слушаше жадно, Гай в края на краищата също се заинтересува, дори започна да задава ехидни, зли, глупави и жестоки въпроси. Максим разбра, че той не вярва на нищо, че самата мисъл за коварството на Неизвестните Отци отскача от съзнанието му като вода от мазнина, че му е неприятно да слуша всичко това и той едва се сдържа да не прекъсне Максим. И когато гостът свърши, той каза с неприятна усмивка:

— Добре са те забаламосали.

Максим погледна Рада, но тя отмести очи и, хапейки устните си, нерешително произнесе:

— Не знам… Може наистина да е съществувала една такава кула… Негодници има дори в градския съвет. А Отците просто не знаят, не им докладват и те не знаят. Разбираш ли, Мак, това, което разправяш просто не може да бъде… Тези кули са за балистична защита…

Тя говореше с тихо замиращо гласче, явно не искаше да го обиди, умоляващо го гледаше в очите, галеше рамото му. Гай внезапно освирепя и започна да говори, че това е глупаво, че Максим просто не си представя колко такива кули има в страната, колко се строят ежегодно, ежедневно… Нима всички тези милиарди се хвърлят в нашата бедна страна само за да може два пъти дневно да причиняват неприятности на жалка шепа изроди?! „Само за охрана колко пари отиват“ — добави той след кратка пауза.

— За това вече мислих — каза Максим. — Навярно наистина не е толкова просто. Но хонтийските пари тук нямат нищо общо… И аз самият видях, че когато кулата падна, на всички тях им олекна. А що се отнася до ПБЗ… Разбери, Гай, за противовъздушна защита кулите са прекалено много. За да се защити въздушното пространство, са нужни много по-малко. И за какво е притрябвала ПБЗ на южната граница? Нима дивите изроди имат балистични ракети?

— Те имат много неща — каза злобно Гай. — Нищо не знаеш ти, а на всичко вярваш… Прощавай, Мак, но ако това не беше ти… Всички сме прекалено доверчиви — горчиво добави той.

Максим повече не искаше да спори и изобщо да разговаря на тази тема. Започна да разпитва как живеят, къде работи Рада, защо не е почнала да учи, какво прави чичо им, как са съседите… Девойката се оживи, започна да разказва, после се сепна, събра мръсните съдове и отиде в кухнята. Брат й се почеса с две ръце, погледна към тъмния прозорец, после се реши и започна сериозен мъжки разговор.

— Ние те обичаме — каза той. — И аз, и Рада, макар че си човек неспокоен и заради теб животът ни тръгна не както трябва. Но работата е там, че Рада се отнася към теб не просто добре, не те обича просто така, разбираш ли, а… как да ти кажа… е, ти усещаш… харесваш й, през цялото време все плачеше за теб, а първата седмица дори се разболя. Тя е хубаво момиче, добра домакиня, много мъже я заглеждат, и нищо чудно… Не знам как ти се отнасяш към нея, но бих искал да те посъветвам. Остави тия глупости, не са за теб, не са за твоя акъл, сам ще загинеш и на много невинни хора ще объркаш живота… Умряла работа е това. По-добре си върви обратно в планините, намери своите, ако с главата не си спомниш, сърцето ще ти подскаже къде ти е родината… Там никой няма да те търси, ще си подредиш живота — ела тогава пак, вземи Рада и всичко ще бъде чудесно. А може би ние дотогава и с хонтийците ще свършим, ще притиснем по-здраво Пандея, ще настъпи най-после мир и ще заживеем като хора…

Максим го слушаше и си мислеше, че ако наистина беше планинец, навярно така и щеше да постъпи: ще се върне в родината си и кротко ще заживее с младата си жена, ще забрави за всички тези ужаси, за сложностите. Не, нямаше да забрави за тях, а щеше да организира такава отбрана, че чиновниците на Отците да не смеят да си покажат носа там, а ако се появят гвардейци, ще се бие пред родния праг до последния дъх… „Само че аз не съм планинец. Нямам какво да правя в планините, моята работа е тук, и нямам намерение да търпя всичко това… Рада? Е какво, Рада… Ако наистина ме обича, ще ме разбере, ще трябва да ме разбере… не искам да мисля за това сега, не искам да обичам, не е време за любов…“

Той се замисли и не веднага осъзна, че в дома нещо се е променило. Някой ходеше в коридора, някой шепнешком разговаряше зад стената. Изведнъж отвън се чу шум, момичето отчаяно извика: „Мак!“ — и млъкна, сякаш й бяха запушили устата. Той скочи и се хвърли към прозореца, но вратата се отвори и на прага се появи смъртнобледата Рада. Разнесе се познатата казармена миризма, затропаха, без да се прикриват повече, подковани ботуши, блъснаха Рада вътре и след нея нахлуха хора с черни униформи. Панди с озверяло лице насочи към него автомат, а ротмистър Чачу, хитър както винаги и умен както винаги, държеше девойката за рамото и опираше в нея дулото на пистолета.

— Не мърдай! — кресна той. — Ако мръднеш, ще стрелям!

Максим замря. Нищо не можеше да направи, трябваха му най-малко две десети от секундата, може би една и половина, но на този убиец му стигаше и една…

— Ръцете напред! — кресна Чачу. — Капрале, белезници! Двойни! По-живо, массаракш!

Панди, когото Максим на занятията неведнъж беше хвърлял през рамо, много предпазливо се приближи, като откачаше от колана си тежка верига. Зверското изражение на лицето му се смени със загриженост.

— Ти внимавай — каза той на Максим. — Ако нещо, ротмистърът веднага ще… такова… любовта ти, де…

Той заключи стоманените гривни на ръцете на Максим, приклекна и окова краката му. Младежът вътрешно се усмихна. Вече знаеше какво ще направи след малко. Но подцени Чачу. Ротмистърът не пусна Рада. Всички заедно слязоха по стълбите, заедно седнаха в камиона. Ротмистърът нито за секунда не отмести пистолета. После блъснаха окования Гай в колата. До разсъмване беше още далече, продължаваше да ръми, размазаните светлини едвам осветяваха нощната улица. На пейките в каросерията с тропане се настаняваха гвардейците, огромни мокри кучета мълчаливо се дърпаха от каишките и нервно, със скимтене, се прозяваха. А във входа, облегнат на рамката на вратата, седеше портиерът със скръстени на корема ръце. Дремеше.