Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част четвърта. Възпитаник

14

Малко преди разсъмване Максим изкара самоходната балиста на шосето и я
обърна към юг. Можеше направо да тръгва, но той излезе от отсека за
управление, скочи на разкъртения бетон и приседна на ръба на канавката,
като бършеше с трева изцапаните си ръце. Ръждивата грамада мирно гъргореше,
вирнала към мътното небе острия връх на ракетата.
Той беше работил цяла нощ, но не чувствуваше умора. Аборигените
строяха здраво, машината се оказа в прилично състояние. Никакви мини,
разбира се, нямаше, затова пък имаше ръчно управление. Ако някой се беше
взривявал на такива машини, това бе ставало или поради износеност на
конструкцията, или поради пълно техническо невежество. Реакторът наистина
даваше не повече от двадесет процента мощност, ходовата част се оказа доста
износена, но Максим беше доволен - вчера той дори и на толкова не се
надяваше.
Беше около шест сутринта, съвсем се съмна. Обикновено по това време
каторжниците биваха строявани в карирани колони, набързо нахранени и
подгонени на работа. Отсъствието на Максим, разбира се, вече беше
забелязано и напълно възможно беше да са го записали като беглец; впрочем,
може би Зеф е измислил някакво обяснение - изкълчил си е крака, ранен или
нещо от тоя сорт.
В гората стана тихо. "Кучетата", които цяла нощ си подвикваха,
мирясаха, сигурно се бяха скрили в подземието и се хилеха там, потривайки
лапи, спомняха си как са наплашили вчера двуногите... С тези "кучета" ще
трябва да се заема както трябва, но засега се налага да ги оставим в тила.
Интересно, възприемат ли те излъчването или не? Странни същества... През
нощта, докато той се ровеше в мотора, двама през цялото време стърчаха зад
храстите, тихомълком го наблюдаваха, а после дойде трети и се изкатери на
едно дърво, за да вижда по-добре. Максим се показа от люка, махна му с
ръка, а после на шега възпроизведе доколкото можа четирисричната дума,
която вчера скандираше хорът. Оня на дървото страшно се разсърди, засвятка
с очи, настръхна с цялата си козина и започна да крещи някакви гърлени
оскърбления. Двамата в храстите изглежда бяха шокирани от това, защото си
отидоха и повече не се върнаха. А третият дълго още не слезе и все не
можеше да се успокои: съскаше, плюеше, правеше се, че атакува, зъбеше се с
редки бели резци. Махна се чак сутринта, когато разбра, че Максим няма
намерение да влезе в честен бой... Едва ли са разумни в човешки смисъл, но
все пак са същества интересни и навярно са организирана сила, щом са успели
да изпъдят от крепостта военния гарнизон начело с принц-херцога... Колко
малко информация има тук, само слухове и легенди... Да можеше сега да се
измие, целия се изплеска с ръжда, пък и реакторът тече, цялата кожа гори от
радиацията. Ако Зеф и едноръкият се съгласят да пътуват, трябва реакторът
да се закрие с три-четири плочи от бордовата броня...
Далеч в гората нещо избухна, откънтя ехото - сапьорите-смъртници
започваха работния си ден. Безсмислица, безсмислица... Отново нещо избухна,
затрака картечница, трака дълго, после утихна. Стана съвсем светло, денят
обещаваше да бъде ясен, по небето нямаше облаци, беше равномерно бяло като
светещо мляко. Бетонът на шосето блестеше, покрит с роса, само около танка
нямаше роса - бронята излъчваше нездрава топлина.
После от храстите, настъпващи към пътя, излязоха Зеф и Вепър, видяха
танка и ускориха крачка. Максим стана и тръгна към тях.
- Жив! - каза Зеф вместо поздрав. - Така и предполагах. Твоята каша,
братле, такова... нямаше в какво да я нося, де. А хляб ти донесох, лапай.
- Благодаря - каза Максим и взе краешника. Вепър стоеше облегнат на
минотърсача и го гледаше.
- Лапай и се изпарявай - каза Зеф. - Там дойдоха за теб, братле.
- Кой? - попита Максим и престана да дъвче.
- Е, не ни се представи. Дангалак такъв, целият в копчета. Крещеше
така, че цялата гора го чу - защо те нямало, демек. Без малко да ме
застреля... А аз само му се пуля и докладвам - тъй и тъй, значи, загина на
минното поле, тялото не е намерено...
Той обиколи около танка, каза: "Ама че боклук..." седна до шосето и
започна да си свива цигара.
- Странно - каза Максим и замислено отхапа от краищника - Защо? На
допълнително следствие?
- Може би това е Фанк? - тихо попита Вепър.
- Фанк? Среден на ръст, с квадратно лице, кожата му се лющи...
- Къде ти! - каза Зеф. - Тоя беше такава яка върлина, пъпчив, глупак
на глупаците. - Легион, с една дума.
- Не е Фанк.
- Може би по заповед на Фанк? - попита Вепър.
Максим сви рамене и лапна последната коричка.
- Не знам. Преди мислех, че Фанк има нещо общо със съпротивата, а сега
просто не знам какво да мисля.
- Тогава по-добре ще е наистина да заминете - продума Вепър. - Макар
че, да ви кажа честно, не знам кое е по-добре - мутантите или тоя
жандармерист...
- Добре де, нека върви - каза Зеф. - Като свързочник за теб явно няма
да работи, а така поне ще донесе някаква информация... ако остане жив.
- Вие няма да тръгнете с мен, разбира се - утвърдително каза Максим.
Вепър поклати глава:
- Не. Желая ви успех.
- Тая ракета я хвърли - посъветва го Зеф. - Че ще вземеш да гръмнеш
някъде с нея. И ето какво. По пътя ще минеш две застави. Ще ги минеш леко,
само не спирай. Те са основно срещу заплахи от юг. А виж, после ще бъде
лошо. Ужасна радиация, нищо за плюскане, мутанти, а по-нататък - пустиня,
безводие.
- Благодаря - каза Максим. - Довиждане.
Той скочи на веригата, отвори люка и се промъкна в горещия полумрак.
Вече беше сложил ръце върху лостовете, когато си спомни, че е останал още
един въпрос. Подаде се навън:
- Слушайте, защо истинското предназначение на кулите е скрито от
редовите членове на съпротивата?
Зеф се намръщи и плю, а Вепър тъжно каза:
- Защото мнозинството в щаба се надяват някога да вземат властта и да
използуват кулите по същия начин, но с други цели.
- Какви други? - попита Максим.
Няколко секунди се гледаха в очите. Зеф, обърнал гръб, старателно си
свиваше цигара. После Максим каза:
- Пожелавам ви да останете живи.
И се върна при лостовете.
Танкът загърмя, задрънча, изпращя с вериги и тръгна напред.
Да се управлява машината беше трудно. Нямаше седалка за водач, а
купчината трева и клони, която Максим нахвърля през нощта, бързо се
разпадаше. Обзорът беше лош, не можеше да се набере добра скорост - при
тридесет километра в час нещо в мотора започваше да гърми, да се задавя,
маслото гореше. Наистина проходимостта на този атомен изрод все още бе
прекрасна. Има ли път, няма ли - беше му все едно, изобщо не забелязваше
храстите и малките ями, смилаше повалените дървета на стърготини. С лекота
тъпчеше младите дръвчета, прорасли през пукнатините на бетона, а над
дълбоките и пълни с черна вода ями пропълзяваше и дори като че ли пръхтеше
от удоволствие. И прекрасно следваше курса, дори беше трудно да го обърнеш.
Шосето беше доста право, в отсека - мръсно и душно; в края на краищата
Максим фиксира лоста за газта и удобно се настани на ръба на люка под
решетестия жлеб на ракетната стойка. Танкът препускаше напред, сякаш именно
това беше истинският му курс, зададен от древната програма. В него имаше
нещо простовато и самодоволно: Максим, който обичаше машините, дори го
потупа по бронята в знак на одобрение.
Можеше да се живее. Отляво и отдясно гората пълзеше назад, моторът
равномерно клокочеше, радиацията тук горе почти не се чувствуваше, ветрецът
беше сравнително чист и приятно охлаждаше горящата кожа. Максим вдигна
глава и погледна люлеещия се нос на ракетата. Нея май наистина щеше да е
добре да изхвърли. Нямаше да избухне, наистина, отдавна беше "изгнила" -
той я изследва още през нощта - но тежеше сигурно към десет тона, какъв е
смисълът да я мъкне със себе си? Танкът си пълзеше напред, а Максим запълзя
по жлеба, търсейки механизмът за закрепване. Намери го, но всичко беше
ръждясало, трябваше да се потруди доста, през това време танкът на два пъти
излизаше по пътя на завоите и започваше с гневен вой да изкъртва дърветата,
Максим бе принуден бързо да слиза при лостовете, да успокоява железния
глупак и отново да го извежда на пътя. Но в края на краищата механизмът
задействува, ракетата тежко се залюля, грохна на пътя и бавно се търколи в
канавката. Танкът подскочи и тръгна по-леко, и в този момент Максим видя
първата застава.
На края на гората стояха две големи палатки и автофургон, димеше
полева кухня. Двама голи до кръста легионери се миеха - единият поливаше на
другия с манерка. По средата на пътя стоеше часовой с черно наметало и
гледаше танка, а вдясно стърчаха два стълба, съединени с греда, от която
висеше нещо дълго и бяло, почти докосвайки земята. Максим влезе в отсека,
за да не се вижда карираният му комбинезон, и подаде главата си навън.
Полуголите легионери престанаха да се мият и също загледаха танка. Чули
дрънченето на веригите, от палатките и фургона излязоха още няколко души,
един от които с офицерски мундир. Бяха много учудени, но не разтревожени;
офицерът посочи танка, каза нещо и всички се засмяха. Когато Максим се
изравни с часовия, последният му викна нещо, което не се чуваше през шума
на мотора; в отговор Максим извика:
- Всичко е наред, стой си на мястото!
Часовият също не чу нищо, но лицето му изрази удовлетворение. След
като пропусна танка, той отново излезе на средата на шосето и застана в
предишната поза. Беше ясно, че всичко се е разминало.
Максим обърна глава и видя отблизо онова, което висеше от гредата.
Гледа го секунда, после бързо приседна, стисна клепачи и без всякаква нужда
хвана лостовете. "Не биваше да гледам. Кой дявол ме караше да се обръщам,
щях да си пътувам и сега и нищо нямаше да знам..." - Той се застави да
отвори очи. "Не - помисли си, - трябва да гледам. Да привиквам трябва. И да
узнавам повече. Няма защо да крия от себе си. Нямам право, щом съм се заел
с такава работа. Сигурно беше мутант, смъртта не може да осакати човека до
такава степен. Животът осакатява. Той ще осакати и мен, и няма къде да се
дяна, и не трябва да се съпротивлявам, трябва да свиквам. Може би пред мен
има стотици километри пътища с бесилки от двете страни..."
Когато отново се подаде от люка и огледа пътя, вече не се виждаше нито
заставата, нито самотната бесилка край пътя. Колко хубаво щеше да е, ако
сега си отиваше в къщи... Пристигнеш, събудиш се, измиеш се, после разкажеш
страшния сън за Обитаемия остров... Той искаше да си представи Земята, но
нищо не излезе, беше странно да си мисли за това, че някъде има чисти
весели градове, много хора, добри и умни, и всички си доверяват един на
друг... "Ти си търсеше работа - каза си той. - Ето, сега имаш работа -
трудна и мръсна, но едва ли някъде ще намериш друга толкова важна
работа..."
Напред по шосето се показа някакъв механизъм, бавно пълзящ в същата
посока - на юг. Беше малък верижен трактор, влачещ зад себе си ремарке с
металическа решетеста подпора. В откритата кабина седеше човек с карирай
комбинезон и пушеше лула; той равнодушно огледа танка, Максим, и обърна
глава. "Каква е тая подпора? - помисли си Максим. - Познати очертания..."
После изведнъж съобрази, че това е секция от кула. "Сега да взема да я
блъсна в канавката, че да мина два-три пъти отгоре й..." Той се огледа и
изразът на лицето му явно никак не се хареса на тракториста - той изведнъж
спря машината и стъпи на веригата, сякаш се готвеше да побегне. Максим се
обърна напред.
След десетина минути той видя втората застава. Това беше аванпостът на
огромната армия карирани роби, а може би не роби, а най-свободните в
страната хора. Две временни бараки с блестящи цинкови покриви, нисък
изкуствен хълм, на който стърчеше сив нисък капонир с черни прорези-
амбразури. Над капонира вече се издигаха първите секции на кула, около
хълма стояха автокранове, трактори, търкаляха се безредно железни подпори.
Гората на няколкостотин метра вдясно и вляво от шосето беше унищожена, на
откритото пространство тук и там работеха хора с карирани дрехи. Зад
къщичките се виждаше дълга ниска барака. Пред нея бяха простряни на въжета
сиви парцали. Малко по-далеч от шосето стърчеше дървена купичка с площадка,
по която се разхождаше часови със сива униформа и дълбока каска, а до него
стоеше картечница на тринога. Под кулата се тълпяха други войници;
изглеждаха като хора, изнемогващи от комари и скука. Всички пушеха.
"Е, тук също ще мина без премеждия - помисли си Максим - тук е краят
на света и никой от никого не се интересува."
Но той грешеше. Войниците престанаха да отпъждат комарите и загледаха
танка. После един от тях, мършав и много приличащ на някого, оправи каската
на главата си, излезе на средата на шосето и вдигна ръка. "Ти напразно
така... - със съжаление помисли Максим. - Аз съм решил, че ще мина оттук и
ще мина." Той слезе долу при лостовете, настани се по-удобно и сложи крак
върху педала на ускорителя. Войникът на шосето продължаваше да стои с
вдигната ръка. "Сега ще дам газ - помисли си Максим - ще изреве както
трябва и тоя ще отскочи... А ако не отскочи - помисли той с внезапно
ожесточение, - какво пък, на война като на война..."
И изведнъж позна тоя войник. Пред него беше Гай - отслабнал, посърнал,
брадясал, в широк войнишки комбинезон.
- Гай - прошепна Максим. - Приятелю... Какво да правя сега?
Той свали крак от педала, изключи амбриажа, танкът забави ход и спря.
Гай отпусна ръка и без бързане тръгна насреща. И тогава Максим дори се
засмя от радост. Всичко се получаваше чудесно. Той отново включи амбриажа и
се приготви.
- Ей! - с началнически тон крясна Гай и почука с приклад по бронята. -
Кой си ти, бе?
Максим мълчеше и тихичко се смееше.
- Има ли там някой? - в гласа на Гай се появи неувереност.
После подкованите му токове загърмяха по бронята, левият люк се
разтвори и Гай надникна в отсека. Видял Максим, той отвори уста и в този
момент Максим го хвана за комбинезона, дръпна го към себе си, повали го
върху клоните под краката си и го притисна. Танкът страшно зарева и се
понесе напред. "Да не разбия мотора" - помисли Максим. Гай се дърпаше и
мяташе, каската му се смъкна върху лицето му, той не виждаше нищо и риташе,
слепешком, мъчейки се да измъкне изпод себе си автомата. Отсекът изведнъж
се изпълни с грохот и дрънчене - очевидно по танка отзад стреляха автомати
и картечници. Това беше безопасно, но неприятно и Максим с нетърпение
следеше как се приближава стената на дърветата, все по-близо... близо...
Първите храсти... Някакъв кариран отскочи... И ето, наоколо е гора,
куршумите вече не удрят по бронята, шосето е свободно на стотици километри
напред.
Гай най-после успя да измъкне автомата, но Максим му смъкна каската и
видя потното озъбено лице; засмя се, когато яростта, ужасът и жаждата за
убийство върху това лице се смениха с израз отначало на объркване, после
изумление и накрая радост. Гай помръдна устни - изглежда искаше да каже
"массаракш". Максим остави лостовете, дръпна към себе си своя мокър,
мършав, брадясал приятел, прегърна го, притисна го до себе си, после го
пусна и, хванал раменете му, каза:
- Гай, приятелю, толкова се радвам!
Решително нищо не се чуваше. Максим погледна през обзорния процеп:
шосето беше все така право, затова той отново фиксира газта и излезе горе,
като измъкна подир себе си Гай.
- Массаракш! - каза Гай. - Пак ти!
- Не се ли радваш? Аз ужасно се радвам!
Максим едва сега разбра колко не му се е искало да пътува на Юг сам.
- Какво значи това? - извика Гай. Първата му радост беше минала, той с
безпокойство се оглеждаше наоколо. - Накъде! Защо!?
- На Юг! - извика Максим. - До гуша ми дойде твоята гостоприемна
родина!
- Бягство?
- Да!
- Ти си полудял! На теб ти подариха живота!
- Кой ми е подарил живота? Животът е мой, принадлежи на мен!
Беше трудно да се разговаря, трябваше да се вика и някак неволно
вместо дружески разговор се получаваше караница. Максим скочи в люка и
намали газта. Танкът тръгна по-бавно, вече не ревеше и не дрънчеше толкова
силно. Когато Максим се измъкна обратно, Гай седеше нацупен и решителен.
- Аз съм длъжен да те върна - обяви той.
- А аз съм длъжен да те измъкна оттук - обяви Максим.
- Не разбирам. Ти съвсем си полудял. Оттук е невъзможно да се избяга.
Трябва да се върнем... Массаракш, ти пък не можеш да се върнеш, ще те
разстрелят... А на Юг ще ни изядат... Вдън земя да потънеш с твоите
лудости! Кой ли дявол ме свърза с теб!
- Почакай, не викай толкова - каза Максим. - Дай да ти обясня...
- Не желая да слушам каквото и да е! Спри машината...
- Ама почакай, малко! - уговаряше го Максим. - Дай ще ти разкажа...
Но Гай не желаеше да му разказват. Гай настояваше тази незаконно
похитена машина да бъде спряна и върната обратно в зоната. Два, три, четири
пъти нарече Максим "говедо". Вопълът "массаракш!" заглушаваше мотора.
Положението, массаракш, е ужасно! Положението е безизходно, массаракш! Пред
нас, массаракш, е сигурна смърт. Зад нас, массаракш, също. Максим винаги е
бил тъпак и психопат, массаракш, но последната му постъпка, массаракш, май
наистина ще е последна, массаракш и массаракш...
Максим не го прекъсваше. Той изведнъж съобрази, че полето на
последната кула очевидно свършва някъде тук, и най-вероятно е вече да е
свършило; последната застава би трябвало да се намира на самата граница на
полето... Нека се накрещи момчето, на Обитаемия остров думите нищо не
значат... "Ругай, ругай, а пък аз ще те измъкна, няма какво да правиш
там... Трябва да започна с някого, нека ти бъдеш първият. Не искам да бъдеш
кукла, дори и това да ти харесва..."
След като наруга Максим по всички линии, Гай скочи в люка и се опита
да спре машината. Не успя и се измъкна обратно, вече с нахлупена каска,
много мълчалив и делови. Явно възнамеряваше да скочи и да се върне обратно.
Беше много сърдит. Тогава Максим го дръпна за панталона, застави го да
седне до него и започна да обяснява положението.
Той говори повече от час, прекъсвайки само когато трябваше да насочи
танка на завоите. Говореше, а Гай слушаше. Отначало Гай се мъчеше да
прекъсва, напираше да скочи в движение, но Максим говореше и говореше,
повтаряше едно и също отново и отново, обясняваше, втълпяваше,
разубеждаваше и Гай в края на краищата започна да се вслушва, после се
замисли, оклюма се, пъхна ръце под каската и силно се почеса; после
изведнъж сам мина в настъпление и започна да разпитва Максим: откъде му е
станало известно всичко това, кой ще докаже, че всичко това не е лъжа, как
може да се повярва, след като всичко това е явна измишльотина... Максим го
сразяваше с факти, а когато те не достигаха, се кълнеше, че говори
истината; когато и това не помагаше, наричаше Гай дърво, кукла, робот; а
танкът все пътуваше и пътуваше на юг, все по-дълбоко навлизаше в страната
на мутантите.
- Е, добре, - вбесен каза Максим. - Сега ще проверим всичко. По моите
сметки ние отдавна вече сме излезли от полето, а сега е около десет без
десет. Какво правите в десет часа?
- В десет нула нула - проверка - мрачно каза Гай.
- Именно. Строявате се в стройни редици и се дерете от готовност да
пролеете кръвта си. Помниш ли?
- Тази готовност е в сърцата ни - заяви Гай.
- Тази готовност е била набита в тъпите ви глави! - възрази Максим. -
Нищо, сега ще проверим каква готовност имаш в сърцето си. Колко е часът?
- Без седем - мрачно каза Гай.
Известно време пътуваха мълчешком.
- Е? - попита Максим.
Гай погледна часовника и с несигурен глас запя:
"Напред, легионери, момчета железни..."
Максим го гледаше с насмешка. Гай сбърка и забрави думите.
- Стига си се пулил - сърдито каза той. - Пречиш ми. И изобщо какво е
това пеене извън строя?
- Ти недей - каза Максим. - Ти и извън строя си крещял по същия начин.
Да ви гледам двамата с чичо Каан беше страшно. Единият реве "Железните
момчета". Другият се дере: "Слава на Творците". Че и Рада... Е, къде е
твоята готовност да колиш и бесиш в името на Творците?
- Стига! Да не си посмял да говориш така за Творците. Дори и да е
истина всичко, което разправяш, това значи само, че някой ги е измамил.
- И кой ги е измамил?
- Е-е... малко ли са...
- Значи Творците не са всемогъщи?
- Не желая повече да разговарям на тази тема - обяви Гай.
Той се оклюма, сгърби се, лицето му още повече се отпусна, очите му
помътняха, долната устна увисна. Максим изведнъж си спомни Фишта Луковицата
и Котра Красавеца от арестантския вагон. Те бяха наркомани - нещастни хора,
привикнали да употребяват особено силни наркотични вещества. Страшно се
измъчваха без своите отрови, нищо не ядяха, цели дни седяха точно така, с
мътни очи и увиснала долна устна...
- Нещо боли ли те?
- Не - унило отговори Гай.
- Какво си настръхнал тогава?
- Ами така нещо... - Гай дръпна яката си и вяло завъртя глава - лошо
ми е нещо... Да взема да легна, а?
Без да дочака отговор, той се пъхна в люка и полегна върху клоните,
сви се на кълбо. "Виж ти история - помисли Максим. - Нещата не били толкова
прости, колкото си мислех..."
Той се обезпокои.
"Гай не получи лъчев удар, ние излязохме от полето преди близо два
часа... А той цял живот живее в това поле... Може би така е вредно за него -
без полето? Да не вземе да се разболее? Ама че гадост..." Той гледаше през
люка бледото лице. Все повече го обхващаше страх. Накрая не издържа, скочи
в отсека, спря мотора, измъкна Гай навън и го положи на тревата край пътя.
Гай спеше, мърмореше нещо насън, силно потръпваше. После започна да
трепери, да се гърчи, свиваше се, като че ли искаше да се сгрее, пъхаше
длани под мишниците си. Максим сложи главата му върху коленете си, притисна
с пръсти слепоочията му и се постара да се съсредоточи. Отдавна не му се
беше налагало да прави психомасаж; главното беше да се отвлече от всичко
наоколо, да се съсредоточи, да включи болния в своята здрава система. Така
седя десетина или петнадесет минути; когато се опомни, видя, че на Гай му е
по-добре, лицето му е порозовяло, дишането беше станало равно и той повече
не мръзнеше. Максим му направи възглавница от трева, поседя известно време,
пъдейки комарите; после си спомни, че им предстои още дълго да пътуват, а
защитата на реактора пропуска - за Гай това е опасно, трябва да се измисли
нещо. Той стана и се върна при танка.
Трябваше да поработи доста, докато успее да свали от ръждясалите
нитове няколко листа от бордовата броня; после той наби тези листове върху
керамичната преграда, отделяща реактора и мотора от отсека за управление.
Оставаше му да закрепи последния лист, когато изведнъж почувствува чуждо
присъствие. Внимателно се подаде от люка... и почувствува, че всичко в него
изстива и се напряга.
На шосето, на десетина крачки пред танка, стояха трима души; но Максим
не можа да осъзнае веднага, че това са хора. Наистина, те бяха облечени;
двама от тях държаха на раменете си прът, от който висеше с окървавената си
глава надолу неголямо копитно животно, подобно на елен. На шията на третия
през пилешките му гърди висеше тежка винтовка с непривични очертания.
"Мутантите - помисли Максим. - Ето ги мутантите..." Всички разкази и
легенди, които някога бе чувал, изведнъж изплуваха в паметта и станаха
много правдоподобни. Одират кожата на живи хора... канибали... диваци...
зверове. Той стисна зъби, изскочи върху бронята и се изправи с цял ръст.
Тогава онзи с винтовката смешно пристъпи на кривите си къси крачка, но не
мръдна от мястото си. Само вдигна ръка с два дълги многочленести пръста,
силно изсъска и произнесе със скърцащ глас:
- Искаш ли да ядеш?
Максим с труд помръдна устни и отговори:
- Да.
- Няма ли да стреляш? - заинтересува се притежателят на скърцащия
глас.
- Не - каза Максим и се усмихна. - В никакъв случай.