Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част четвърта. Възпитаник

16

Гай никога досега не беше летял на самолет. Всъщност съзираше такава машина за пръв път в живота си. Полицейски вертолети и щабни летящи платформи беше виждал неведнъж, а един път дори взе участие във въздушна хайка: натовариха тяхната секция на хеликоптер и я стовариха до шосето, по което препускаше тълпа възпитаници, разбунтували се заради лошата храна. От този въздушен полет Гай пазеше най-неприятни спомени: апаратът летеше много ниско, тресеше се и се люлееше така, че вътрешностите му се обръщаха наопаки, и на всичко отгоре ревът на витлото, вонята на бензин и пръскащите отвсякъде фонтани машинно масло го подлудяваха…

Но работата тук беше друга.

Личният на Н.И.В. бомбардировач „Планински орел“ смая въображението му. Това беше наистина чудовищна машина, той не можеше да си представи, че е способна да се издигне във въздуха. Нейното ребресто тясно тяло, украсено с многобройни златни емблеми, беше дълго като улица. Страшно и величествено се разпростираха исполинските криле, под които можеше да се укрие цяла бригада. Те бяха нависоко, но перките на шестте огромни витла почти докосваха земята. Самолетът стоеше на три колела, всяко с височина няколко човешки ръста — две подпираха носовата част, на третото лежеше опашката. Към блестящата стъклена кабина, намираща се на главозамайваща височина, водеше като сребриста нишка алуминиева стълбичка. Да, това беше истински символ на старата империя, символ на великото минало, символ на предишното могъщество, разпростряло се над целия континент. Гай, вдигнал глава, стоеше на отслабналите си крака, тръпнейки от благоговение. Думите на приятеля му Мак го поразиха като гръм:

— Ама че сандък, массаракш! Извинете, принц-херцог, не исках да кажа това…

— Друг няма — сухо отговори старецът. — Между другото това е най-добрият бомбардировач в света. Навремето Негово Императорско Височество извършваше на него…

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи Максим. — Аз просто от изненада…

В пилотската кабина възхищението на Гай достигна своя предел. Тя беше изцяло стъклена. Пълна с огромно количество непознати прибори, невероятно удобни меки кресла, непонятни лостове и приспособления, снопове разноцветни проводници, странни, невиждани шлемове, лежащи в готовност… Принц-херцогът бързо обясняваше нещо на Мак, сочеше му приборите, докосваше лостовете. Мак разсеяно мърмореше: „Да, да, ясно“, а Гай, когото сложиха да седне в креслото, за да не пречи с автомата на коленете, за да не би, не дай Боже, да одраска нещо, пулеше очи и безсмислено въртеше глава.

Самолетът стоеше в стар продънен хангар на края на гората. Пред него в далечината се простираше равно сиво-зелено поле, без нито една трапчинка, хълмче или храстче. На около пет километра зад полето отново започваше гора, а над всичко това висеше бялото небе, което оттук, от кабината, изглеждаше съвсем близко, като че ли можеше да се докосне с ръка. Гай беше много развълнуван. Не помнеше вече как се сбогуваха със стареца. Принц-херцогът приказваше, Мак — също; като че ли се смееха, после дядката заплака, сетне вратичката хлопна… Гай изведнъж откри, че е завързан с широки колани към креслото, а Максим бързо и уверено щрака с някакви лостчета и клавиши.

Светнаха циферблатите на пултовете, чу се пукот, ауспусите загърмяха, кабината ситно затрепери, всичко наоколо се изпълни с тежък грохот. Далече долу, сред полегналите храсти и сякаш струящата се трева, принц-херцогът хвана с две ръце шапката си и започна да отстъпва. Гай се обърна и видя, че перките на гигантските витла са изчезнали, слели се в огромни мътни кръгове — и изведнъж широкото поле се раздвижи и все по-бързо запълзя срещу тях… Изчезна принц-херцогът, хангарът също, имаше само стремително летящо насреща поле, ужасно друсане и гръмотевичен рев. Гай с труд обърна глава и с ужас откри, че гигантските криле плавно се люлеят и малко остава да се отчупят, но в този момент друсането изчезна, полето под крилата пропадна надолу и някакво меко, разслабващо усещане прониза Гай от главата до петите. Под самолета вече нямаше поле, нямаше гора; всъщност гората се беше превърнала в черно-зелена четка, в огромно кърпено и прекърпвано одеяло, бавно пълзящо назад. Тогава Гай разбра, че всъщност лети.

Изпълнен с възторг, той погледна Максим. Приятелят му седеше в небрежна поза, положил лявата си ръка върху подлакътника на креслото, а с дясната едва забележимо помръдваше най-големия и явно най-важен лост. Очите му бяха присвити, устните смръщени, сякаш си подсвиркваше. Да. Това беше велик човек. Велик и непостижим. „Навярно той може всичко — помисли си Гай. — Ето, управлява тази свръхсложна машина, която вижда за пръв път в живота си. Та това не е някакъв танк или камион, а самолет, легендарна машина, аз изобщо не знаех, че такива са се запазили… А той я управлява като играчка, сякаш цял живот е летял из въздушните пространства. Направо не ми го побира умът: като че ли много неща ги вижда за пръв път и въпреки всичко моментално се ориентира и прави точно това, което трябва. Пък и само с машините ли? Не само машините го признават за господар. Ако поиска, и ротмистър Чачу ще се прегръща с него… Магьосника, дето те е страх да го гледаш, и той го признаваше за равен… Принц-херцогът, учен човек, главен хирург, аристократ, може да се каже, веднага почувства в него нещо такова, висше… Такава машина му подари, довери му се… А пък аз исках да женя за него Рада. За какво му е тя? Мимолетно увлечение, нищо повече. На него му трябва някоя графиня или принцеса, да речем… А виж, с мен дружи… И ако поиска сега да се хвърля оттук — какво пък, много е възможно да се хвърля, защото това е Максим… Колко неща видях и разбрах благодарение на него, за цял живот не можеш да видиш и научиш толкова… И колко още ще науча и ще видя…“

Максим почувства погледа, възторга, предаността му, обърна се към него и широко се усмихна, както едно време. Гай с труд се удържа да не хване силната мургава ръка и да я целуне с благодарност. „О, повелителю мой, защитнико мой, гордост моя, заповядвай ми, аз съм пред теб, тук съм, готов съм, хвърли ме в огъня, съедини ме с пламъка… Срещу хиляди врагове, срещу зинали гърла, срещу милиони куршуми… Къде са твоите врагове, къде? Къде са тези тъпи, отвратителни хора в гадни черни мундири? Къде е злобното офицерче, което посмя да вдигне ръка срещу теб? О, мерзавецо черен, с нокти ще те разкъсам, гърлото ще ти прегриза… но не сега, не… Той ми заповядва нещо, моят повелител, нещо иска от мен… Мак, Мак, умолявам те, върни ми твоята усмивка, защо вече не се усмихваш? Да, да, аз съм глупав, не те разбирам, не те чувам, толкова силно реве твоята послушна машина… ах, ето каква била работата, массаракш, какъв съм идиот, шлемът, разбира се… Да, да, сега, аз разбирам, това е шлемофон, както в танковете… Слушам те, велики! Заповядвай! Не, не искам да се опомня! Не, нищо не ми става, просто аз съм твой, аз искам да умра за теб, заповядай нещо… Да, да, аз ще мълча, ще си затворя устата… Това ще разкъса дробовете ми, но аз ще мълча, щом заповядваш… Кула ли? Каква кула? А, да, виждам я… Тези черни гадове, подли канибали, детеубийци, те са нацвъкали кули навсякъде, но ние ще ги пометем, ще минем с железни ботуши през тях, ще ги стъпчем с огън в очите… — Насочи, насочи своята послушна машина към тази гнусна кула… — Дай ми бомба, ще скоча с нея и ще улуча, ще видиш! Бомба, дай ми бомба! В огъня! О!… О-О! О!!!“

Гай с усилие си пое въздух и дръпна яката на комбинезона си. В ушите му звънеше, пред очите му всичко плуваше и се поклащаше. Светът беше в мъгла, но тя бързо се разсейваше, всички мускули го боляха, нещо неприятно дереше гърлото. После видя лицето на Максим — тъмно, мрачно, с някаква твърдост. Изплува и изчезна споменът за нещо сладостно, но кой знае защо му се прииска да застане мирно и да тракне с токове. Впрочем Гай разбираше, че това е неуместно, че Максим е сърдит.

— Нещо лошо ли направих? — попита виновно той и предпазливо се огледа.

— Не ти, аз направих — отговори Максим. — Съвсем забравих за тази гадост.

— За кое?

Максим се върна в креслото си, сложи ръка върху лоста и отново загледа напред.

— За кулите — каза той накрая.

— За кои кули?

— Завих прекалено много на север — обясни Максим. Получихме лъчев удар.

Гай почувства срам.

— Химна ли пях? — попита той.

— По-лошо. Нищо, занапред ще внимаваме.

С чувство за огромно неудобство Гай отвърна поглед; мъчително се напрягаше да си спомни какво е правил. Загледа се в света долу. Не видя никаква кула, нито, разбира се, хангара, нито полето, от което излетяха. Там пълзеше все същото парцалено одеяло, виждаше се реката като мътно метално змийче, изчезващо в неясната мъглица пред тях — там, нагоре, където трябваше да се издига като стена морето… „Какви съм ги дрънкал? — мислеше Гай. — Сигурно е било нещо страхотно глупаво, щом Максим е толкова недоволен и разтревожен. Массаракш, да не би да са се върнали гвардейските ми навици и аз някак да съм го оскърбил?… Къде е тая проклета кула? Добър случай да хвърлим бомба върху нея…“

Самолетът изведнъж се разтресе. Гай си прехапа езика, а Максим хвана лоста с две ръце. Нещо не беше наред, нещо се бе случило… Гай разтревожен се огледа и с облекчение откри, че крилото си е на мястото и витлата се въртят. Тогава погледна нагоре. В белезникавото небе бавно се разпукваха някакви въгленочерни петна. Като капки туш във вода.

— Какво е това?

— Не знам — отвърна Максим. — Странна работа… — той произнесе две непознати думи, после със запъване каза: — Атака на… небесни камъни. Глупости, не е възможно. Вероятността е 0,00… Аз, какво, да не би да ги привличам?

Той отново произнесе непознати думи и замълча.

Гай искаше да попита какво е това „небесни камъни“, но в този момент с ъгълчето на окото си забеляза някакво странно движение вдясно долу. Вгледа се. Над мръснозеленото одеяло бавно се издуваше тежка и жълтеникава купчина. Той не можа веднага да разбере, че това е дим. После в недрата на облака нещо проблесна, нагоре се плъзна дълго черно тяло, в същия момент хоризонтът страшно се наклони и се изправи като стена. Гай се вкопчи в подлакътниците. Автоматът падна от коленете му и се плъзна по пода. „Массаракш! — изсъска в слушалките гласът на Максим. — Ето какво било това! Ама че съм глупак!“ Хоризонтът отново се изравни. Гай потърси с поглед жълтия облак дим, не го намери, загледа напред и изведнъж видя право по курса как над гората се издига фонтан от разноцветни пръски, отново като хълм се изду жълтеникав облак, блесна огън, дълго черно тяло отново бавно се издигна в небето и изведнъж се пръсна в ослепително бяло кълбо. Гай закри очите си с ръце. Бялото кълбо бързо помръкна, наля се с чернилка и се разплу като гигантско петно. Подът отново започна да пропада, Гай широко отвори уста, мъчеше се да си поеме въздух, за секунда му се стори, че съдържанието на стомаха му ще изскочи навън. В кабината стана тъмно, разкъсаният черен дим се плъзна срещу тях и встрани, хоризонтът отново се наклони, гората беше съвсем близо, вляво. Гай стисна очи и се сви в очакване на удар, болка, гибел — не стигаше въздух, всичко наоколо се тресеше и потръпваше. „Массаракш… — съскаше гласът на Максим в слушалките. — Трийсет и три пъти массаракш…“

И в този момент нещо кратко и яростно изтрещя по стената до тях, сякаш някой стреляше с картечница от упор, твърда ледена струя шибна лицето, отнесе шлема му и Гай се сви, закривайки главата си от рева на насрещния вятър. „Край — помисли си той. — Стрелят по нас. Сега ще ни свалят и ние ще изгорим“. Но нищо не се случи. Самолетът се разтресе още няколко пъти, пропадна в някакви ями и отново изплува, после ревът на моторите изведнъж замлъкна и настъпи страшна тишина, пълна със съскащия вой на вятъра, нахлуващ през пробойните.

Гай почака малко, внимателно повдигна глава, като се стараеше да не подлага лицето си на ледените струи. Максим беше тук. Седеше в напрегната поза, хванал лоста с две ръце, и поглеждаше ту приборите, ту напред. Мускулите под кафявата му кожа се бяха издули. Бомбардировачът летеше някак странно, с неестествено вирнат нос. Моторите не работеха. Гай погледна крилото и замря. То гореше.

— Пожар! — закрещя той и се опита да скочи. Коланите не го пуснаха.

— Седи спокойно! — каза през зъби Максим, без да се обръща.

Гай се овладя и загледа напред. Аеропланът летеше съвсем ниско. Бързата смяна на черни и зелени петна заслепяваше очите. А пред тях вече се надигаше блестящата стоманеносива повърхност на морето.

„Ще се разбием, по дяволите — помисли Гай със замиращо сърце. — Проклет да е принц-херцогът с проклетия си бомбардировач, огризка от империята, щяхме да си вървим спокойничко и без проблеми, а сега, ето на, ще изгорим, или ако не изгорим, ще се разбием, или ако не се разбием, ще се удавим… На Максим какво му е, той ще си възкръсне, а с мен е свършено… Не искам.“

— Не се дърпай — каза Максим. — Дръж се здраво… Сега…

Гората долу изведнъж свърши. Гай видя носещата се право срещу него вълниста стоманеносива повърхност и затвори очи…

Удар. Пращене. Ужасно съскане. Отново удар. И още един. Всичко отива по дяволите, всичко загива, край… Гай крещи от ужас. Някаква огромна сила го подхваща и се мъчи да го изтръгне от креслото заедно с коланите, заедно с всички вътрешности… разочаровано го запраща обратно, наоколо всичко пращи и се чупи, вони на изгоряло и пръска възтопла вода. После затихва. В тишината се чува плисък и ромолене. Нещо съска и се пропуква, подът бавно се залюлява. Май че вече може да отвори очи и да види как е там, на оня свят…

Гай зърна Максим, който, надвесен над него, разкопчаваше коланите му.

— Можеш ли да плуваш?

„Аха, значи сме живи.“

— Мога.

— Тогава да вървим.

Гай внимателно се изправи, очакваше остра болка в разбитото и осакатено тяло, но то се оказа в ред. Самолетът тихо се поклащаше върху леките вълни. Лявото крило го нямаше, дясното още се люлееше на някаква надупчена метална ивица. Точно срещу носа се издигаше бряг — очевидно при кацането аеропланът се бе извъртял рязко.

Максим пое автомата, метна го на рамо и отвори вратата. В кабината веднага нахлу вода, ужасно завоня на бензин, подът под краката им започна бавно да се накланя.

— Напред! — изкомандва Максим и Гай, промъквайки се край него, послушно се хвърли във водата.

Потъна целият, изплува, плю и заплува към брега. Той беше близо — твърд бряг, по който можеш да ходиш и падаш без опасност за живота. Максим безшумно пореше водата до него. Массаракш, той и плува като риба, сякаш се е родил във водата… Гай пръхтеше и с всички сили работеше с ръце и крака. Беше много тежко да се плува в комбинезон и ботуши. Зарадва се, когато докосна с крак пясъчното дъно. До брега оставаше още много, но той се изправи и тръгна, загребвайки пред себе си в мръсната и покрита с маслени петна вода. Максим продължаваше да плува, изпревари го и пръв излезе на полегатия пясъчен бряг. Когато Гай с клатушкане се приближи до него, той стоеше разкрачен и гледаше морето. Гай също погледна. Там се разливаха множество черни петна.

— Провървя ни — промърмори Максим. — Пуснаха най-малко десетина.

— Десетина какво? — попита Гай, докато се потупваше по ухото, за да изтръска водата.

— Ракети… Съвсем бях забравил за тях… Двайсет години са ни причаквали, докато прелетим, и ни дочакаха… И как само не се сетих!

Гай недоволно помисли, че също можеше да се досети за това, но не го направи. А можеше още преди два часа да каже: „Как я виждаш тая работа, Мак, да летим, когато гората е пълна с ракетни шахти? Не, принц-херцог, благодаря ви, но по-хубаво сам си летете на своя бомбардировач…“ Той погледна към морето. „Планински орел“ беше потънал почти изцяло, изпочупената опашка жалко стърчеше от водата.

— Добре — каза Гай. — Както разбирам, до Островната империя сега не можем да се доберем. Какво ще направим сега?

— Преди всичко — отговори Максим — ще вземем лекарството. Извади го.

— Защо? — попита Гай, който никак не обичаше таблетките на принц-херцога.

— Водата е силно радиоактивна. Цялата ми кожа гори. Дай наведнъж по четири таблетки, не, дори по пет.

Гай побърза да извади един от флаконите, изсипа върху дланта си десет жълти топчета и двамата си ги поделиха.

— А сега да тръгваме — каза Максим. — Вземи си автомата.

Гай нарами оръжието, изплю острата горчилка, натрупана в устата и, като затъваше в пясъка, тръгна подир Максим по брега. Беше горещо, комбинезонът изсъхна бързо, само ботушите още жвакаха. Максим крачеше бързо и уверено, сякаш със сигурност знаеше накъде трябва да върви, въпреки че наоколо не се виждаше нищо освен морето отляво, обширният плаж отпред и отдясно, високите дюни на километър от водата, зад които от време на време се появяваха върховете на дърветата в гората.

Изминаха около три километра. Гай през цялото време мислеше накъде всъщност вървят и къде се намират. Не искаше да разпитва, а да разбере сам, но припомняйки си всички обстоятелства, можа да съобрази само, че някъде напред трябва да е устието на Синята змия, значи вървят на север — неизвестно накъде и неизвестно защо… Скоро му омръзна да разсъждава. Придържайки оръжието, като подтичваше, догони Максим и попита какви са всъщност плановете им.

Приятелят му с готовност отговори, че определени планове нямат и им остава само да се надяват на случайността. Нека се надяват, че някоя от белите подводници ще се приближи до брега и те ще стигнат до нея преди гвардейците. Но доколкото очакването на такъв случай сред сухите пясъци е съмнително удоволствие, трябва да се опитат да стигнат Курорта, който би трябвало да е някъде наблизо. Самият град, разбира се, е разрушен отдавна, но почти сигурно е, че изворите са се запазили и все пак ще имат покрив над главите си. Ще пренощуват в града, а после ще видят. Може би ще се наложи да прекарат на брега десетки дни.

Гай предпазливо забеляза, че този план му се струва малко странен. Максим веднага се съгласи и с надежда в гласа попита дали няма в запас някакъв друг, по-умен план. Гай отвърна, че, за съжаление, няма, но че не трябва да забравят за гвардейските танкови патрули, които, доколкото си спомня, навлизат по крайбрежието доста дълбоко на юг. Максим се намръщи. Това не е никак добре. Трябва да бъдат нащрек, за да не ги изненадат неподготвени. После започна да разпитва Гай за тактиката на патрулите. След като разбра, че танковете наблюдават не толкова брега, колкото морето, и че от тях могат да се укрият лесно, като залегнат сред дюните, се успокои и започна да си подсвирква непознат марш.

Под звуците на тази мелодия изминаха още около два километра, а Гай все мислеше как да се държат, ако патрулът все пак ги забележи. Не след дълго изложи съображенията си пред Максим:

— Ако ни открият — каза той, — ще ги излъжем, че са ме отвлекли дегенерати, а ти си ги подгонил и си ме спасил. После сме се лутали из гората и най-сетне днес сме излезли тук…

— А какво ще ни даде това? — попита Максим без особен ентусиазъм.

— Ще ни даде това — сърдито изръмжа Гай, — че няма да ни пречукат на място, най-малкото.

— Е, не — твърдо каза Максим, — повече няма да позволя да стрелят нито в мен, нито в теб…

— Ами ако е танк? — с възхищение попита Гай.

— Какво като е танк? Голяма работа…

Той помълча известно време и изведнъж замислено каза:

— Знаеш ли, всъщност никак няма да е лошо да отвлечем танк.

Гай видя, че тая мисъл му е допаднала много.

— Идеята ти е чудесна, Гай — каза Максим. — Точно така ще направим. Ще отвлечем танк. Веднага, щом се появят, стреляй с автомата във въздуха. Аз слагам ръце зад гърба си, а ти под конвой ме водиш при тях. Там вече грижата е моя. Но внимавай, дръж се настрани, не ми се пречкай, и най-вече не стреляй повече…

Гай се запали от тази идея и веднага предложи да тръгнат по дюните, за да се виждат отдалече. Речено-сторено. Качиха се на дюните. И веднага видяха бялата подводница.

Зад дюните се откри малък плитък залив, подводницата се извисяваше над водата на стотина метра от брега. Всъщност тя съвсем не приличаше на подводница, още повече пък на бяла. Гай отначало сметна, че това или е трупът на някакво исполинско двугърбо животно, или скала с причудлива форма, неизвестно по каква причина издигаща се от пясъците. Но Максим веднага разбра какво е това. Той дори предположи, че подводницата е изоставена, че е стояла тук поне няколко години и е затънала в пясъка.

Така се и оказа. Когато стигнаха залива и слязоха до водата, Гай видя, че дългият корпус и двете кулички са покрити с ръждиви петна, бялата боя е олющена, артилерийската площадка е изкривена встрани и дулото на оръдието гледа към водата. В корпуса зееха черни дупки с окадени краища — разбира се, там не можеше да е останало нищо живо.

— Сигурен ли си, че това е именно бяла подводница? — попита Максим. — Виждал ли си я преди?

— Според мен е тя — отговори Гай. — Не съм служил по крайбрежието, но ни показваха снимки, ментограми… описваха ги… Имаше дори ментофилм — „Танковете в бреговата отбрана“… Тя е, да. Както разбирам, щорм я е отнесъл в залива, тя е заседнала и точно тогава се е появил патрулът… Виждаш ли как са я надупчили? Корпусът й е направен на решето…

— Да, така изглежда — промърмори Максим, докато се оглеждаше. — Ще отидем ли да я видим?

Гай се смути.

— По принцип може, разбира се… — неуверено каза той.

— Защо, какво има?

— Абе как да ти кажа…

Наистина, как да му каже? Капрал Серембеш, опитен боец, един път разправяше в тъмната казарма след вечерна проверка и отбой, че ужким на белите подводници служат не обикновени моряци, а мъртви, които отслужват втора служба, а някои страхливци, които са загинали от страх, си дослужват… Мотаят се морските демони по дъното, ловят удавници и комплектуват от тях екипажи… Ама да разкажеш такова нещо на Мак ще ти се присмее, въпреки че тук няма нищо за смях… Или например редник Лепту, разжалван офицер, когато биваше пиян, просто казваше: „Всичко това, момчета, са глупости. Дегенератите, мутантите и радиацията са нищо — можеш да ги преживееш, можеш да се справиш с тях, но главното, момчета — молете се на Господа да не попаднете на бяла подводница. По-добре човек да се удави веднага, отколкото дори и с една ръка да я докосне, тъй казвам аз…“ Никой не знаеше за какво е разжалван Лепту, но преди той беше служил на крайбрежието като командир на стражеви катер…

— Разбираш ли — развълнувано каза Гай, — има разни суеверия, всякакви легенди… Аз тях няма да ти ги разправям, но например ротмистър Чачу казваше, че всички тия подводници са заразени и е забранено да се качваш на тях… Дори казват, че имало такава заповед — разбитите подводници…

— Добре — каза Максим. — Ти стой тук, а аз ще отида. Ще видим какви зарази има там.

Гай не успя да каже и една дума, само отвори уста, а Максим вече беше скочил във водата. Гмурна се и толкова дълго не се появи на повърхността, че Гай дори затаи дъх, докато го чакаше. Чернокосата глава се появи до олющения борд точно до пробойната. Ловко и без усилия, като муха по стена, кафявата фигура се изкатери върху наклонената палуба, метна се върху носовата надстройка и изчезна. Гай трескаво си пое въздух, потъпка на място и започна да се разхожда напред-назад край водата, без да сваля очи от мъртвото ръждясало чудовище.

Беше тихо, дори вълните не шумоляха в тоя мъртъв залив. Празно бяло небе, безжизнени бели дюни, всичко е сухо, горещо, застинало. Гай с омраза погледна ръждивия скелет. „Ама че късмет: другите служат с години и никакви подводници не срещат, а пък аз… И как можах да се реша на такава работа?… Все заради Максим… При него на думи всичко толкова добре излиза, че като че ли няма за какво и да мислиш, да се страхуваш… А може би не се боях затова, защото си представях подводницата жива, бяла, спретната, на палубата — моряци в бяло… А това тук е железен труп… И мястото е такова едно мъртво, дори вятър няма… А имаше вятър, си спомням: докато вървяхме, духаше в лицето освежителен ветрец…“ Гай тъжно се огледа наоколо, седна на пясъка, сложи до себе си автомата и започна нерешително да смъква десния си ботуш. „Ама че тишина!… Ами ако той изобщо не се върне? Глътна го тая желязна мърша, и дъх не остана от него… пу-пу-пу…“

Той трепна и изтърва ботуша: дълъг страшен звук се понесе над залива — вой или квичене, сякаш дяволите деряха грешна душа с ръждиви ножове. О, Господи, ами че просто изскърца железният люк, пантите са били ръждясали… Уф, наистина, чак се изпотих! Отвори люка, значи сега ще се покаже… Не, не се показва… Няколко минути Гай, източил шия, гледаше към подводницата, вслушваше се. Тишина. Предишната страшна тишина, дори още по-страшна след този ръждясал вой… А може би той, такова… не е отворил люка, а го е затворил? Или сам се е затворил?… Пред очите на Гай изплува видение: тежката желязна врата сама се затваря зад Максим, стоманеното резе само се заключва… Гай облиза пресъхналите си устни, преглътна без слюнка, после извика: „Ей, Мак!“ Не се получи вик, само някакво хъркане… Господи, поне някакъв звук да имаше!… „Ехе-хей!“ — отчаяно закрещя той. „Е-ей…“ — мрачно откликнаха дюните и отново стана тихо.

Тишина. И вече нямаше сили да крещи…

Без да сваля очи от подводницата, Гай напипа автомата, спусна с треперещи пръсти предпазителя и, без да се цели, даде по залива кратък откос. Оръжието пропука късо, безсилно, като в памук. Над гладката вода се издигнаха фонтанчета, появиха се кръгове. Гай вдигна дулото по-високо и отново натисна спусъка. Този път се получи по-звучно: куршумите загърмяха по метала, свирнаха рикошети, закънтя ехо. И нищо. Съвсем нищичко. Повече нито звук, сякаш той е сам, сякаш е бил и винаги ще бъде сам. Сякаш е попаднал тук неизвестно как, сякаш в кошмарен сън е бил донесен в това мъртво място, без да може да се събуди, без да може да се опомни. Ще остане тук завинаги сам.

Без да съзнава какво върши, както си беше с един ботуш, Гай влезе във водата, крачеше първо бавно, после по-бързо, накрая затича, вдигайки високо крака, до кръста във водата, като хлипаше и псуваше гласно. Ръждивата грамада се приближаваше. Гай ту пристъпваше, загребвайки водата, ту започваше да плува, добра се до борда, опита да се изкатери, но не успя. После заобиколи подводницата откъм кърмата, вкопчи се в някакви въжета, изкатери се, като си издра ръцете и коленете на палубата и спря, облян в сълзи. Беше му съвършено ясно, че е загинал. „Е-ей!“ — извика той със сподавен глас.

Палубата беше празна, върху надупченото желязо бяха полепнали сухи водорасли, сякаш бе обрасло със сплъстена козина. Носовата надстройка надвисваше над главата му като огромна петниста гъба, отстрани върху бронята зееше широка дупка с неравни краища. Като дрънчеше с ботуша по желязото, Гай я заобиколи и видя още влажните железни скоби, водещи нагоре, преметна автомата на рамо и се закатери. Това продължи дълго, цяла вечност, в задушна тишина, към неминуемата смърт, изкатери се и замря на четири крака. Чудовището вече го чакаше, люкът зееше широко отворен, сякаш сто години не се е затварял, дори пантите са ръждясали — заповядайте, моля! Гай пропълзя до черното разтворено гърло и надникна… Зави му се свят, приз ля му. От желязната паст напираше плътна тишина, застояла, ферментирала години и години. И Гай изведнъж си представи как там, в жълтата гниеща светлина, притиснат от тоновете на тази тишина, не на живот, а на смърт се бие сам срещу всички добрият приятел Мак, сражава се с последни сили и крещи:

„Гай! Гай!“, а тишината със злобна усмивка лениво поглъща тези викове без остатък и все напира, смазва Мак под себе си, задушава го, притиска го. Това беше непоносимо и Гай се пъхна в люка.

Той плачеше и бързаше, в края на краищата се спъна и се затъркаля надолу, прелетя няколко метра и падна върху пясък. Беше в железен коридор, мътно осветен с редки прашни лампички, на пода под шахтата за всичките тези години се беше натрупал тънък слой пясък. Гай скочи — още бързаше, още се боеше да не закъснее — и хукна накъдето му виждат очите с вик: „Тук съм, Мак… Ида… ида…“

— Какво си се развикал? — недоволно попита Мак, подавайки се като че ли от стената. — Какво се е случило? Пръста ли си поряза?

Гай спря и отпусна ръце. Беше почти готов да припадне, трябваше да се облегне на преградата. Сърцето бясно биеше, ударите му гърмяха в ушите като барабан, гласът не му се подчиняваше. Максим известно време го гледаше с учудване, после, изглежда, разбра, измъкна се в коридора — вратата на отсека отново изскърца пронизително — и се приближи до него, хвана раменете му, разтърси го, после го притисна до себе си, раздруса го отново и няколко секунди Гай в блажено забвение притискаше лице до гърдите му, постепенно идвайки на себе си.

— Аз мислех… че теб тук… че ти тук… че теб…

— Нищо, нищо — нежно каза Максим. — Аз съм виновен, трябваше да те повикам веднага. Но тук има странни неща, разбираш ли?

Гай се отдръпна, изтри с мокър ръкав лицето си и едва сега почувства срам.

— Теб все те нямаше и нямаше — сърдито каза той, като гледаше настрани. — Аз те виках, стрелях… Толкова ли беше трудно да отговориш?

— Массаракш, нищо не съм чул — виновно се оправда Максим. — Разбираш ли, тук има великолепен радиоприемник… Дори не знаех, че у вас се правят толкова мощни.

— Приемник, приемник — мърмореше Гай, докато се вмъкваше през открехнатата врата. — Едва не откачих заради теб, а ти тук се забавляваш… Какво има тук?

Намираха се в доста обширно помещение с изтъркан килим на пода, от трите овални абажура на тавана светеше само един. В средата имаше кръгла маса и наредени кресла около нея. По стените висяха някакви странни снимки в рамки, картини, парцали, остатъци от кадифена тапицерия. В ъгъла виеше и пращеше голямо радио. Гай никога не беше виждал такова нещо.

— Това е нещо като каюткомпания — каза Максим — Ти обиколи, погледай, има какво да се види.

— А екипажът?

— Никой няма. Нито живи, нито мъртви. Долните помещения са пълни с вода. Мисля, че всички са там…

Гай с учудване го погледна. Максим отмести очи, лицето му беше загрижено.

— Трябва да ти кажа — произнесе той, — че май ни провървя, дето не долетяхме до Империята. Ти се огледай, огледай…

Той приседна до радиото и започна да върти копчетата, а Гай се озърна, не знаеше с какво да започне, после отиде до стената и заразглежда окачените снимки. Известно време не можеше изобщо да разбере що за снимки са това. После съобрази, че са рентгенови. Гледаха го еднакво неясни озъбени черепи. Върху всяка снимка имаше написано нещо нечетливо, сякаш някой бе раздавал автографи. Членовете на екипажа? Някакви знаменитости? Гай сви рамене. Чичо Каан може би щеше да разбере нещичко тук, а ние сме хора прости…

В отдалечения ъгъл видя голям пъстър плакат, красив, с трицветен печат… Малко плесенясал наистина… На плаката бе изобразено синьо море, от него излизаше, стъпил с единия крак на брега, оранжев красавец в непозната униформа, много мускулест и с непропорционално малка глава, поставена на мощна шия. В едната си ръка стискаше свитък с неразбираем надпис, а с другата забиваше в сушата пламтяща факла. От нейния пламък някакъв град бе обхванат от пожар. В огъня се гърчеха гнусно уродливи човешки фигурки, десетина от тях панически бягаха на всички страни. В горната част имаше написано нещо с големи оранжеви букви. Буквите бяха познати, но съчетанията им образуваха абсолютно непроизносими думи.

Колкото повече Гай гледаше плаката, толкова по-малко му харесваше. Кой знае защо си спомни за плаката в казармата: на него беше изобразен черен орел гвардеец, също с много малка глава и могъщи мускули, смело отрязващ с гигантска ножица главата на страшен оранжев змей, подаващ се от морето. Спомни си, че на остриетата на ножиците имаше нещо написано: на едното — „Бойна гвардия“, на другото — „Нашата славна армия“. „Аха! — каза си Гай и хвърли последен поглед към плаката. — Ще видим тая работа… Ще видим, массаракш, кой кого ще опърли!“ Обърна гръб на плаката и замря.

От изящната лакирана полица гледаше със стъклени очи познато квадратно лице с рус перчем над веждите, със забележим белег на лявата буза… Ротмистър Пудураш, национален герой, командир на рота в Бригадата на Незабравимите мъртъвци, потопил единадесет бели подводници и загинал в неравен бой. Бюстът му, увенчан с букет от безсмъртничета, стоеше на видно място на всички плацове, а главата му, изсъхнала, с жълта мъртва кожа, кой знае защо беше тук. Гай отстъпи. Да, това беше съвсем истинска глава. А ето още една — непознато лице с остри черти… И още една… И още…

— Мак! Видя ли?

— Да.

— Това са глави. Истински глави…

— Виж албумите на масата — каза Максим.

Гай с усилие отмести поглед от страшната колекция, обърна се и нерешително се приближи до масата. Радиото крещеше нещо на непознат език, чуваше се музика, пращяха смущения, и отново някой говореше с кадифен, многозначителен, авторитетен глас…

Гай взе първия попаднал му албум и отвори твърдата, облепена с кожа корица. Портрет. Странно дълго лице с пухкави бакенбарди, висящи от бузите до раменете, косата над челото беше избръсната, носът приличаше на кука, очертанията на очите бяха странни. Неприятно лице, не можеш да си го представиш усмихнато. Непозната униформа, някакви медали или значки в два реда. Ама че тип… Навярно важна клечка. Гай отгърна страницата. Същият човек в компания с други на мостика на бялата подводница, все така мрачен, макар останалите да се хилят. На заден план се виждаше нещо като крайбрежна улица, някакви непознати постройки, мътни силуети на странни дървета… Следващата страница. Дъхът на Гай секна: горящ „дракон“ с накривена настрани оръдейна кула, от отворения люк виси тялото на гвардееца танкист, наблизо още две тела едно върху друго, а над тях стои разкрачен същият тип с пистолет в отпуснатата ръка, с шапка, подобна на островръх калпак. Димът от „дракона“, гъст и черен, се стелеше над познати места: по същия този бряг, по пясъчния плаж и по дюните отзад… Гай целият се напрегна, докато отгръщаше страницата, и не напразно: видя тълпа мутанти, двадесетина души, всичките голи, цял куп изроди, вързани с едно въже. Няколко делови пирати с калпаци и димящи факли, а отстрани пак тоя тип — явно нещо заповядва, протегнал дясната си ръка, лявата лежи върху дръжката на кортика. Какви ужасни изроди, да те е страх да ги гледаш… Но нататък стана още по-страшно.

Куп мутанти, но вече изгорели. Същият тип стои отстрани, мирише цветенце и, обърнал гръб на труповете, разговаря с друг…

Огромно дърво в гората, цялото накачено с обесени. Висят — кой за ръцете, кой за краката, но не бяха изроди. Един бе с кариран комбинезон на възпитаник, друг с черна гвардейска куртка.

Горяща улица, на паважа се търкаля жена с бебе.

Старец, вързан за стълб. Лицето му е изкривено, крещи със затворени очи. Онзи тип е тук, разбира се, и с внимателно изражение проверява медицинска спринцовка…

И отново обесени, горящи, овъглени мутанти, възпитаници, гвардейци, рибари, селяни, мъже, жени, старци, дечица. А онзи е залегнал зад една тежка картечница и се усмихва… Панорамна снимка: линията на плажа, четири горящи танка на дюните, на преден план две черни фигурки с вдигнати ръце… Стига. Гай захлопна и хвърли албума, поседя няколко секунди, после изпсува и събори всички албуми на пода.

— С тия ли искаш да се договаряш, бе? — изкрещя той към гърба на Максим. — При нас ли искаш да ги доведеш?! Тоя палач?! — Той скочи към албумите и ги изрита.

Максим изключи радиото.

— Стига си беснял. Повече нищо не искам. И няма защо да крещиш на мен, щом вие сте си виновни, проспали сте света си, массаракш, оскотели сте като животни! Какво да правя с вас сега?

Той изведнъж се оказа до Гай, хвана го за реверите.

— Какво да правя с вас сега? Какво? Не знаеш ли? Казвай!

Гай мълчешком въртеше глава, слабо се отбраняваше. Максим го пусна.

— И сам зная — мрачно каза той. — Никого не бива да довеждам. Навсякъде са зверове… Срещу тях самите трябва да се праща… — Той взе от пода един албум и започна трескаво да го прелиства, като говореше: — Какъв свят сте съсипали! Какъв свят! Погледни какъв свят!

Гай надникна над ръката му. В този албум нямаше никакви ужаси, бяха просто цветни снимки на разни изумително красиви и ясни пейзажи — сини заливи, потънали в пищна зеленина, ослепително бели градове над морето, водопад в планински каньон, някаква великолепна автострада и поток от разноцветни коли, древни замъци и снежни върхове над облаците; някой весело лети със ските по снежен планински склон, смеещи се момичета играят в морския прибой.

— Къде е всичко това сега? — попита Максим. — Къде го дянахте? Продадохте го за желязо, така ли? Ех, вие… — Той хвърли албума на масата.

— Хайде да тръгваме.

Ядно натисна вратата, която се отвори със скърцане, и закрачи по коридора. Когато излязоха на палубата, попита:

— Искаш ли да ядеш?

— Ъхъ… — отговори Гай.

— Хубаво — каза Максим. — След малко ще ядем. Да тръгваме.

Гай пръв излезе на брега, веднага си смъкна ботуша, съблече се и сложи дрехите си да съхнат. Максим продължаваше да плува и той с тревога го следеше: прекалено дълбоко се гмуркаше приятелят Мак и прекалено дълго оставаше под водата. Не бива така, опасно е, как ли му стига въздухът? Накрая все пак излезе, като влачеше за хрилете огромна риба. Тя сякаш изобщо не можеше да разбере как тъй са я хванали с голи ръце? Максим я хвърли по-далече от водата и каза:

— Струва ми се, че тази става за ядене. Почти не е радиоактивна. Сигурно също е мутант. Вземи хапчетата, а аз сега ще я приготвя. Може да се яде сурова, сега ще те науча — това се казва „сасими“. Не си ли ял така? Дай ножа…

Нахраниха се със „сасими“: не беше лошо, можеше да се яде и легнаха голи върху горещия пясък. Максим дълго мълча, после попита:

— Ако сега попаднем в ръцете на патрулите и се предадем, къде биха ни пратили?

— Как къде? Теб — на мястото на отбиване на наказанието, мен — на мястото на отбиване на службата… Защо?

— Това сигурно ли е?

— Какво по-сигурно? Инструкцията е на самия генерал-комендант. Защо питаш?

— Сега ще отидем да търсим гвардейците — каза Максим.

— Танк ли ще отвличаме?

— Не. По твоята легенда. Ти си бил отвлечен от дегенерати, а каторжникът те е спасил.

— Да се предадем? — Гай седна. — Как така?… И аз ли? Обратно в излъчването?

Максим мълчеше.

— Ами че аз пак ще стана глупак… — безпомощно рече Гай.

— Не — отвърна Максим. — Тоест, да, разбира сено вече няма да е като преди… Ще вярваш в друго, в правилното. Това, разбира се, също е… Но все пак е по-добре.

— Но защо? — отчаяно извика Гай. — Защо ти е всичко това?

Максим прекара длан по лицето си.

— Виждаш ли, приятелю Гай, започнала е война. Дали ние сме нападнали хонтийците, дали те нас… С една дума война…

Гай с ужас го гледаше. Война… Ядрена… Рада… Господи, защо е всичко това? Пак всичко отначало, пак глад, мъка, бежанци…

— Трябва да бъдем там — продължаваше Макс. — Мобилизацията вече е обявена, всички са призовани в армията, дори нашего брата възпитаниците амнистират и ни пращат в строя… и трябва да бъдем заедно, Гай. Ти нали си наказан. Хубаво би било, ако попадна при теб — да си ми началство…

Гай почти не го слушаше. Вкопчил пръсти в косата си, той се полюляваше и си повтаряше: „Защо, защо, проклети бъдете!… Трийсет и три пъти проклети бъдете!…“

Максим го разтърси за рамото.

— Хайде, стегни се! — твърдо заповяда той. — Не се вкисвай. Сега ни предстои да се бием, няма време за отпускане. — Той стана и отново потърка лицето си. — Наистина, с вашите окаяни кули… Но войната е ядрена… Массаракш, никакви кули няма да им помогнат…
„ПОБЪРЗАЙТЕ, ФАНК, ПОБЪРЗАЙТЕ!“

— По-бързо, Фанк, по-бързо! Закъснявам.

— Слушам. Рада Гаал… е изведена от ведомството на господин държавния прокурор и се намира в нашите ръце.

— Къде е?

— Във вила „Кристален лебед“. Смятам за свой дълг още веднъж да изразя съмнение в разумността на тази акция. Едва ли някаква жена ще ни помогне да се справим с Мак. Такива жени се забравят лесно и Мак…

— Смятате ли, че Умника е по-глупав от вас?

— Не, но…

— Той знае ли кой е отвлякъл жената?

— Страхувам се, че да.

— Е, добре, нека знае… За това толкоз. По-нататък какво има?

— Сенди Чичаку се е срещнал с Дърдавеца, който очевидно ще се съгласи да го срещне с Тъста, при условие…

— Стоп. Кой Чичаку? Челото Чик?

— Да.

— Работите на нелегалните сега не ме интересуват. Приключихте ли по делото, Мак? Тогава слушайте. Тази дяволска война обърка всичките ми планове. Заминавам и ще се върна след тридесет-четиридесет дни.

През това време, Фанк, вие трябва да приключите с Мак. Когато се върна, той трябва да бъде тук, в тази сграда. Дайте му някаква длъжност, нека работи, не ограничавайте свободата му, но му внушете — много, много меко, че от поведението му зависи съдбата на Рада… В никакъв случай не им позволявайте да се срещнат… Покажете му института, запознайте го с това, над което работим… в разумни граници, разбира се. Разкажете му за мен, опишете ме като умен, добър, справедлив човек, голям учен. Дайте му статиите ми… освен съвършено секретните… Намекнете му, че съм в опозиция на правителството. У него не трябва да възниква и най-малкото желание да напусне института. Аз свърших. Имате ли въпроси?

— Да. Охрана да има ли?

— Не. Това е безсмислено.

— Наблюдение?

— Много внимателно… Не, по-добре недейте. Да не го подплашите. Важно е той да не поиска да напусне института… Массаракш, и точно сега ли трябваше да заминавам!… Е, това ли е всичко?

— Последен въпрос, Страннико, извинете.

— Да?

— Кой е той все пак? За какво ви е нужен?

Странника стана, доближи се до прозореца и каза, без да се обръща:

— Аз се страхувам от него, Фанк. Това е много, много, много опасен човек.