Аркадий и Борис Стругацки. Обитаемият остров ; Част първа Робинзон

Глава четвърта

Късно вечерта Максим почувствува, че този град му е дошъл до гуша, че няма желание нищо повече да вижда и му се иска поне да хапне нещо. Той беше на крака цял ден, видя извънредно много, не разбра почти нищо, научи просто с подслушване няколко нови думи и отъждестви няколко тукашни букви по фирмите и афишите. Нещастният случай с Фанк го смути и учуди, но общо взето беше доволен, че отново е предоставен сам на себе си. Обичаше самостоятелността и точно това не му достигаше в лошо вентилирания пететажен термитник на Хипопотама. След кратък размисъл той реши временно да се загуби. Вежливостта си е вежливост, но информацията си е информация. Разбира се, процедурата на контакта е нещо свято, но пък друг случай да получи независима информация едва ли ще има.

Градът порази въображението му. Той се притискаше към земята. Цялото движение тук се извършваше или по земята, или под нея: огромни пространства между къщите бяха празни, предоставени на дима, дъжда и мъглата. Градът беше сив, димен, безцветен и някак един и същ навсякъде — не с къщите, между които имаше някои доста красиви, не с еднообразно щъкащите по улиците тълпи, не с безкрайната си влага и изумителната безжизненост на камъка и асфалта — един и същ беше в нещо най-общо, най-главно. Приличаше на гигантски часовников механизъм, в който няма повтарящи се детайли, но всичко се движи, върти, съединява и разединява в единен вечен ритъм, чиято промяна би означавала само едно — неизправност, авария, спиране. Странен, на нищо неприличащ, невиждан свят! Навярно той беше достатъчно сложен и подчинен на много закони, но един от тях — най-главния — Максим вече беше открил: прави това, което правят всички, и така, както го правят всички. За пръв път в живота си той искаше да бъде като всички. И правеше това, което правеха всички. Заедно с тълпата нахлуваше в кънтящите обществени складове с мръсни стъклени покриви, заедно с всички ги напускаше и се спускаше под земята, наблъскваше се в препълнените електрически влакове, носеше се някъде сред невъобразим грохот и дрънчене, подхванат от потока, отново излизаше на повърхността на някакви улици — абсолютно също такива, както и предишните…

После настъпи вечерта, светнаха не особено силните фенери, окачени високо над земята, които почти нищо не осветяваха, на големите улици стана съвсем тясно; отстъпвайки пред тази теснота, Максим попадна в някаква полупразна и полутъмна уличка. Тук той разбра, че за днес му стига, и се спря.

Видя три светещи златисти кълба, мигащ син надпис от стъклени газоразрядни тръби и врата, водеща към някакво сутеренно помещение. Вече знаеше, че с три златисти кълба като правило тук се обозначават местата за обществено хранене. Слезе по нащърбените стъпала и видя заличка с нисък таван, десетина празни масички, под, посипан със сравнително чисти стърготини, стъклен бюфет с осветени отдолу бутилки с дъгоцветни течности. В тази закусвалня нямаше почти никой. Зад никелираната бариера до бюфета бавно се движеше пълна възрастна жена в бяла куртка със засукани ръкави; малко по-далеч зад кръгла масичка седеше в небрежна поза невисок набит човек с бледо квадратно лице и дебели черни мустаци.

Максим влезе, избра си масичка по-далеч от бюфета и седна. Дебелата жена зад бариерата погледна към него и каза нещо с висок дрезгав глас. Мустакатият също го погледна с празни очи, обърна се, взе стоящата пред него висока чаша с прозрачна течност, отпи и я остави на мястото. Някъде се хлопна врата и в заличката се появи младо миловидно момиче в бяла дантелена престилка, намери с поглед Максим, приближи се, опря пръсти в масичката и загледа някъде над главата му. Имаше чиста нежна кожа, лек мъхец на горната устна и красиви сиви очи. Максим галантно докосна върха на носа си и произнесе:

— Максим.

Момичето го погледна с изумление, сякаш го видя за пръв път. Беше толкова мила, че Максим неволно се усмихна до ушите; тогава тя също се усмихна, посочи нослето си и каза:

— Рада.

— Добре — каза Максим. — Вечеря.

Тя кимна и попита нещо. За всеки случай Максим също кимна. Усмихвайки се, я проследи с поглед — тя беше тъничка, лека и приятно напомняше, че и в този свят има красиви хора.

Дебелата жена при бюфета произнесе дълга свадлива фраза и се скри зад бариерата си. Максим откри, че мустакатият го гледа. Неприятно го гледаше, недружелюбно. И ако се вгледаш, самият той също беше някак неприятен. Трудно му беше да каже каква е работата, но предизвикваше асоциация с вълк или с маймуна. Е какво пък, нека. Стига за него…

Рада се появи отново и постави пред Максим чиния с димяща каша от месо и зеленчуци и дебелостенна стъклена чаша с пенлива течност.

— Добре! — каза Максим и подканващо потупа стола до себе си.

Много му се искаше Рада да поседи тук, докато той яде, да му разказва нещо, за да послуша гласа й и нека тя да почувствува, че му харесва и че му е приятно с нея.

Но Рада само се усмихна и поклати глава. Каза нещо — Максим разбра само думата „седя“ — и отиде до бариерата. „Жалко“ — помисли си той. Взе двузъбата вилица и започна да яде, мъчейки се същевременно от трийсетината думи, които знаеше, да състави фраза, която да изразява дружелюбие, симпатия и потребност от общуване.

Рада, облегната на бариерата, стоеше със скръстени ръце и от време на време поглеждаше към него. Всеки път, когато очите им се срещаха, те се усмихваха един на друг и Максим изпитваше известно учудване, защото усмивката на Рада с всеки път ставаше все по-бледа и неуверена. Чувствата му бяха твърде разнородни. Беше му приятно да гледа Рада, но към това усещане се примесваше нарастващо безпокойство. Доставяше му удоволствие храната, която се оказа неочаквано вкусна. Същевременно чувствуваше върху себе си косия тежък поглед на мустакатия и безпогрешно долавяше изтичащото иззад бариерата недоволство на дебелата жена… Той внимателно отпи от чашата — това беше бира, студена и освежаваща, но прекалено силна.

Мустакатият каза нещо и Рада се приближи до неговата масичка. Между тях започна някакъв приглушен разговор — неприятен и неприязнен, — но в този момент Максим беше нападнат от някаква муха и се наложи да започне битка. Мухата беше мощна, силна и нагла, налиташе сякаш от всички страни едновременно, бръмчеше и виеше, сякаш му се обясняваше в любов, не искаше да отлита, искаше да бъде тук, с него и неговата чиния, да се разхожда по тях, да ги облизва, беше упорита и многословна. Всичко свърши с това, че Максим направи неточно движение и мухата падна в бирата. Той гнусливо премести чашата на друга масичка и започна да дояжда рагуто. Приближи се Рада и вече без усмивка, гледайки встрани, попита нещо.

— Да — за всеки случай каза Максим. — Рада добра.

Тя го погледна с откровена уплаха, отиде до бариерата и се върна с чинийка, на която носеше чашка с кафява течност.

— Вкусно — каза Максим, като гледаше момичето ласкаво и загрижено. — Какво лошо? Рада, седнете тук и говори. Трябва говори. Не трябва отива.

Тази добре обмислена реч направи на Рада неочаквано лошо впечатление. Стори му се, че тя всеки момент ще се разплаче. Във всеки случай устните й затрепериха, тя прошепна нещо и избяга от залата. Дебелата жена зад бариерата произнесе няколко негодуващи думи. „Правя нещо не както трябва“ — мислеше обезпокоен Максим. Нямаше представа какво именно. Разбираше само, че нито мустакатият, нито дебелата жена не искат Рада да „седи“ и „говори“ с него. Но доколкото явно те не бяха представители на администрацията или пазители на реда, и доколкото той, Максим, очевидно не нарушаваше никакви закони, мнението на тези сърдити хора вероятно не трябваше да се взима под внимание.

Мустакатият произнесе нещо през зъби — тихо, но вече със съвсем неприятен тон, — с една глътка изпразни чашата си, измъкна изпод масичката дебел черен бастун, стана и без бързане се приближи до Максим. Седна срещу него, сложи бастуна напреко върху масата и, без да го гледа, но очевидно обръщайки се към него, започна да цеди бавни тежки думи, често повтаряйки „массаракш“, и речта му се струваше на Максим също така черна и полирана от честа употреба, като уродливият му бастун, в нея имаше черна заплаха, предизвикателство, неприязън и всичко това странно се размиваше от равнодушния тон, равнодушното лице и пустотата на безцветните стъклени очи.

— Не разбирам — сърдито каза Максим.

Тогава мустакатият бавно обърна към него бялото си лице, погледна, сякаш искаше да го прониже, бавно и разчленено зададе някакъв въпрос и изведнъж ловко извади от бастуна дълъг блестящ нож с тясно острие. Максим дори се обърка. Не знаейки какво да каже и как да реагира, той взе вилицата и я повъртя в пръсти. Това оказа върху мустакатия неочаквано въздействие. Той меко, без да се изправя, отскочи, като събори стола, нелепо приклекна, насочил напред ножа; мустаците му се повдигнаха и оголиха дълги жълти зъби. Дебелата жена оглушително изпищя. Максим подскочи от изненада. Мустакатият изведнъж се оказа съвсем близо, но в същата секунда отнякъде се появи Рада, застана между тях и започна силно и звънко да крещи — първо към мустакатия, после, обръщайки се, към Максим. Максим вече съвсем нищо не разбираше, а мустакатият неприятно се заусмихва, взе бастуна си, прибра в него ножа и спокойно тръгна към изхода. На вратата той се обърна, подхвърли няколко тихи думи и изчезна.

Бледа, с треперещи устни, Рада вдигна съборения стол, избърса разлятата на масата кафява течност, отнесе съдовете, върна се и каза нещо на Максим. Той отговори „Да“ — но това не помогна. Рада повтори същото и гласът й беше раздразнен, но Максим чувствуваше, че тя не е толкова сърдита, колкото изплашена. „Не“ — каза Максим и жената зад бариерата веднага закрещя, затресе бузи, и тогава Максим най-сетне призна:

— Не разбирам.

Жената изскочи иззад бариерата, без да престава за секунда да крещи, налетя върху Максим, застана пред него с ръце на кръста и все крещеше, после го хвана за дрехата и започна грубо да пребърква джобовете му. Изненаданият Максим не се съпротивяваше. Само повтаряше: „Не трябва“ и жално поглеждаше към Рада. Дебелата жена го блъсна в гърдите и, сякаш взела някакво страшно решение, втурна се обратно зад бариерата и хвана телефонната слушалка.

— Фанк — проникновено произнесе Максим — Фанк лошо! Върви. Лошо.

После всичко някак неочаквано се успокои. Рада каза нещо на дебелата жена, тя хвърли слушалката, поклокочи още малко и замълча. Рада накара Максим да седне на мястото си, сложи пред него нова чаша бира и, за негово неописуемо удоволствие и облекчение, седна до него. Известно време всичко вървеше много добре. Рада задаваше въпроси, сияещият Максим отговаряше: „Не разбирам“, дебелата жена мърмореше нещо отдалеч. Максим се напъна, състави още една фраза и обяви, че „дъжд върви массаракш лошо мъгла“. Рада се заля в смях. После дойде още едно младо и симпатично момиче, поздрави всички, Рада излезе с нея и след малко се върна, вече без престилката, с блестящ червен шлифер с качулка и с голяма карирана чанта в ръка.

— Елате — каза тя и Максим скочи.

Но не беше толкова лесно да си отидат. Дебелата жена отново се развика. Пак нещо не й харесваше, пак нещо искаше. Този път размахваше писалка и лист хартия. Известно време Рада спореше с нея, но второто момиче се приближи и застана на страната на жената. Ставаше дума за нещо очевидно и в края на краищата Рада отстъпи. Тогава и трите се заеха с Максим. Отначало поред и хорово задаваха един и същ въпрос, който Максим, естествено не разбираше, и само разперваше ръце. Най-сетне Рада накара всички да млъкнат, леко потупа Максим по гърдите и попита:

— Мак Сим?

— Максим — поправи я той.

— Мак? Сим?

— Максим. Мак — не трябва. Сим — не трябва. Максим.

Тогава Рада допря пръст до нослето си и произнесе:

— Рада Гаал. Максим…

Максим най-сетне разбра, че за нещо е потрябвала фамилията му. Това беше странно, но много повече го порази друго.

— Гаал? — попита той. — Гай Гаал?

Настъпи тишина. Всички бяха поразени.

— Гай Гаал — радостно повтори Максим. — Гай добър мъж.

Вдигна се шум. Всички жени говореха едновременно. Рада дърпаше ръката на Максим и нещо питаше. Изглежда, страшно я интересуваше откъде той познава Гай. Гай, Гай, Гай — мяркаше се в потока от непознати думи. Въпросът за фамилията на Максим беше забравен.

— Массаракш! — каза най-сетне дебелата жена и се закиска, и момичетата също се разсмяха, а Рада връчи на Максим карираната си чанта, хвана го под ръка и двамата излязоха под дъжда.

Те изминаха до края тази зле осветена уличка и завиха в още по-тъмна с дървени разкривени къщи от двете страни на мръсния неравен паваж; после завиха пак и пак, кривите улички бяха пусти, те не срещнаха по пътя си нито един човек.

Отначало Рада оживено бърбореше, често повтаряше името на Гай, а Максим потвърждаваше, че „Гай добър“, но добавяше на немски, че хората не бива да се бият по лицето, че това е странно и той, Максим, не разбира това. Обаче колкото по-тесни, тъмни и кални ставаха улиците, толкова по-често Рада замлъкваше. Понякога тя спираше и се вглеждаше в тъмнината; Максим смяташе, че тя избира по-сух път, но тя търсеше в тъмнината нещо друго, защото изобщо не виждаше локвите и на него му се налагаше всеки път лекичко да я издърпва към по-сухи места; а там, където нямаше сухи места, той я взимаше под мишница и я пренасяше — това й харесваше, всеки път тя замираше от удоволствие, но веднага забравяше за това, защото се страхуваше.

Колкото повече се отдалечаваха от закусвалнята, толкова повече тя се страхуваше. Отначало Максим се опита да намери с нея психически контакт и да й предаде малко бодрост, но, както и при Фанк, нищо не излезе. Когато излязоха от мизерните квартали и се оказаха на кален непавиран път, от дясната страна на който се простираше безкрайна мокра ограда с бодлива тел отгоре, а отляво — непрогледно черно, вонящо бунище, Рада съвсем увехна, само дето не плачеше; Максим, стремейки се поне малко да й покачи настроението, започна с цяло гърло да пее подред всички най-весели песни, които знаеше; това помогна, но не за дълго, само до края на сградата. После отново се появиха къщи — жълти, двуетажни, с тъмни прозорци. От тях миришеше на изстиващ метал, органични масла, на нещо задушно и изгоряло. Рядко и мътно светеха фенери, а в дъното, под някаква глуха арка, стояха настръхнали мокри хора и Рада спря.

Тя се вкопчи в ръката му и заговори с прекъслечен шепот; беше пълна със страх за себе си и още повече — за него. Шепнейки, тя го задърпа назад и той се подчини, като мислеше, че от това ще й стане по-добре, но после разбра, че това е безразсъден акт на отчаяние, и се възпротиви.

— Елате — ласкаво й каза той. — Елате, Рада. Лошо няма. Добре.

Тя се подчини като дете. Той я поведе, въпреки че не знаеше пътя, и изведнъж разбра, че тя се страхува от тези мокри фигури и много се учуди, защото в тях нямаше нищо страшно и опасно — просто обикновени, свити под дъжда аборигени стоят и треперят от влагата. Първо бяха двама, после се появиха трети и четвърти с огънчетата на наркотичните пръчици.

Максим вървеше по празната улица, между жълтите къщи, право към тези фигури, а Рада все по-силно се притискаше до него и той я прегърна през раменете. Изведнъж му дойде наум, че греши и Рада трепери не от страх, а просто от студ. В мокрите хора нямаше нищо опасно; той мина край тях — те бяха прегърбени, дълголики, измръзнали, с пъхнати в джобовете ръце, пристъпващи от крак на крак, за да се сгреят, жалки, отровени от наркотика, и сякаш дори не забелязаха него и Рада, дори не вдигнаха очи, когато той мина толкова близо, че чу нездравото им неравно дишане. Мислеше, че сега Рада най-сетне ще се успокои — вече бяха под арката, — когато отпред изведнъж, сякаш изпод земята, сякаш от жълтите стени се появиха и преградиха пътя още четирима, също така мокри и жалки, но един от тях носеше дълъг и дебел бастун и Максим го позна.

Под олющения купол на нелепата арка се клатеше от течението гола крушка, стените бяха покрити с плесен и пукнатини, под краката имаше напукан мръсен цимент с кални следи от много крака и автомобилни гуми. Зад тях се разнесе кънтящ тропот. Максим се огледа — онези четиримата ги догонваха, дишайки нервно, откъслечно, изплювайки отвратителните си наркотични пръчици… Рада сподавено извика, пусна ръката му и изведнъж стана тясно. Максим се оказа притиснат до стената, плътно до него стояха хора; те не го докосваха, държаха ръцете си в джобовете, дори не го гледаха, просто стояха и не му позволяваха да мърда, и над главите им той видя, че двама държат Рада за ръцете, а мустакатият се приближи до нея, бавно премести бастуна в лявата ръка и с дясната все така бавно и лениво я удари по бузата…

Това беше толкова дивашко и невъзможно, че Максим изгуби чувството за реалност. Нещо се измести в съзнанието му. Хората изчезнаха. Тук имаше само двама човека — той и Рада, а останалите ги нямаше. Вместо тях тромаво и страшно тъпчеха калта опасни животни. Изчезна градът, изчезна арката и крушката над главата — имаше непроходими планини, местността Оз на планетата Пандора, имаше пещера, гнусен капан, подготвен от голите петнисти маймуни, вътре равнодушно гледаше размазаната жълта луна, и трябваше да се бие, за да остане жив. И той започна да се бие така, както тогава на Пандора.

Времето послушно се забави, секундите станаха дълги-дълги, в течение на всяка от тях можеха да бъдат направени множество различни движения, да бъдат нанесени много удари и да бъдат видяни всички едновременно. Тези маймуни бяха тромави, привикнали да имат работа с друг дивеч, навярно просто не можеха да съобразят, че са направили грешен избор и по-добре ще е да избягат, но те също се опитваха да се бият… Максим хващаше поредния звяр за брадичката, рязко повдигаше главата и удряше с реброто на дланта по бледата пулсираща шия и веднага се обръщаше към следващия, хващаше, вдигаше, удряше, и отново хващаше, вдигаше, удряше — в облак от зловонно хищно дишане в кънтящата тишина на пещерата, жълтия сълзящ полумрак нечии криви нокти одраха шията му и се изплъзнаха, жълти зъби се впиха в рамото и също се изплъзнаха… Пред него вече нямаше никой, а към изхода на пещерата бързаше водачът с тоягата, защото, като всички водачи, имаше най-бърза реакция и пръв разбра какво става. За миг Максим го съжали, толкова бавна беше тази бърза реакция, секундите се влачеха все по-мудно, бързоногият вожд едвам-едвам местеше крака, Максим се промъкна между секундите, изравни се с него, удари го в движение и веднага спря… Времето отново придоби нормално течение, пещерата стана арка, луната — крушка, местността Оз на Пандора отново се превърна в странния град на непонятна планета, много по-непонятна от Пандора…

Максим стоеше, отпуснал изтръпналите си ръце. В краката му мъчително се гърчеше мустакатият водач. От нараненото рамо на Максим течеше кръв. И в този момент Рада го хвана за ръката, изхлипа и прекара дланта му по мокрото си лице. Той се огледа. Върху мръсния цимент лежаха телата. Той машинално ги преброи — шестима заедно с водача — и си помисли, че двама са успели да избягат. Беше му неописуемо приятно докосването на Рада, той знаеше, че е постъпил така, както е трябвало да постъпи, и е направил точно това, което е трябвало да направи — нито повече, нито по-малко. Тези, които бяха успели да избягат, бяха избягали, той не ги догони, въпреки че можеше — дори сега чуваше как панически тропат токовете им в края на тунела. А тези, които не бяха успели да избягат — лежат, и някои от тях ще умрат, а другите вече са мъртви, и все пак това бяха хора, а не маймуни или панцерни вълци, въпреки че дишането им беше зловонно, докосванията мръсни, а намеренията хищни и отвратителни. И въпреки това той чувствуваше някакво съжаление и загуба, сякаш беше загубил някаква чистота, неотделимо късче от душата на предишния Максим, и знаеше, че предишният Максим е изчезнал завинаги, и това беше малко горчиво и едновременно будеше в него някаква непозната гордост…

— Да вървим, Максим — тихичко каза Рада. И той послушно тръгна подир нея.

* * *

— Накратко, вие го изтървахте.

— Нищо не можех да направя… Знаете как стават тези неща…

— Дявол да ви вземе, Фанк! От вас не се и искаше да правите каквото и да било. Достатъчно беше да вземете шофьор.

— Знам, че съм виновен. Но кой можеше да очаква…

— Стига за това. Какво предприехте?

— Веднага, щом ме пуснаха, се обадих на Мегу. Той нищо не знае. Ако се върне, Мегу веднага ще ми съобщи… После: взех под наблюдение всички психиатрични лечебници… Той не може да избяга далеч, просто няма да му позволят, прекалено се хвърля в очи…

— По-нататък.

— Вдигнах своите хора в полицията. Заповядах да следят за всички случаи на нарушение на реда, дори и на правилата за улично движение. Той няма документи. Заповядах да ми съобщават за всички задържани без документи… Той няма шансове да се скрие, дори ако поиска… Според мен, това е работа за два-три дни… Проста работа.

— „Проста“… Какво по-просто имаше от това — да отидете с кола в студиото и да докарате тук човек… Но вие дори и с това не се справихте.

— Виноват. Но такова стечение на обстоятелствата…

— Казах ви, стига за обстоятелствата. Той наистина ли прилича на луд?

— Трудно е да се каже… Най-много всъщност прилича на дивак. На добре изкъпан и хранен планинец. Но лесно си представям ситуации, в които ще изглежда като луд… Тази вечна идиотска усмивка, кретенско бърборене вместо нормален език… Непрекъснато изглежда като глупак…

— Разбирам. Одобрявам мерките ви… И още нещо, Фанк. Свържете се със съпротивата.

— Какво?

— Ако не го намерите в близки дни, той непременно ще се появи в съпротивата.

— Не разбирам какво ще прави дивак в съпротивата.

— Там има много диваци. И не задавайте глупави въпроси, Фанк, правете каквото ви казвам. Ако го изпуснете втори път, ще ви уволня.

— Втори път няма да го изпусна.

— Радвам се за вас… Какво още?

— Любопитен слух за Мазола.

— За Мазола? Какво именно?

— Извинете, Странник… Ако разрешите, бих предпочел шепнешком, на ухото…