Аркадий Стругацки, Борис Стругацки Обитаемият остров - Част четвърта. Възпитаник

17

На двеста километра от хонтийската граница, когато ешелонът задълго заседна на маневрените линии на някаква невзрачна мръсна гаричка, новоизпеченият редник втори разряд Зеф, след като се договори с часовоя, изтича до колонката за вряла вода и се върна с един транзистор. Съобщи, че на гарата цари чудовищна бъркотия, товарят се едновременно две бригади, генералите били заети да се карат и той се смесил с тълпата на ординарците, адютантите и вестовоите и свил от един от тях този транзистор.

Обитателите на вагона посрещнаха това съобщение с доволен патриотичен рев. Четирийсет човека веднага се скупчиха около Зеф.

Дълго време не можеха да се настанят, някой някого тресна по зъбите, за да не се пъха където не трябва. Всички се псуваха и се оплакваха един от друг, докато накрая Максим изрева: „Тихо, боклуци!“ и всички се успокоиха. Зеф пусна транзистора и започна да лови станциите поред.

Веднага се изясниха любопитни неща. Първо, оказа се, че войната още не е започнала и радиостанцията „Гласът на Отците“, съобщаваща за кръвопролитни сражения през последната седмица на наша територия, лъже най-безогледно. Не бяха ставали никакви кръвопролитни сражения. Хонтийската патриотична лига ужасено крещеше на целия свят, че ония бандити, ония узурпатори, така наречените Неизвестни Отци, са се възползвали от гнусната провокация на своите шпиони в лицето на прословутата Хонтийска уния на справедливостта и сега съсредоточават бронираните си орди по границите на многострадалната Хонти. На свой ред Хонтийската уния на справедливостта проклинаше Хонтийските патриоти, тия платени агенти на Неизвестните Отци, с най-грозни думи и обстоятелствено разказваше как някой си с превъзхождаща сила изтикал нечии изтощени от предишните боеве поделения зад граница и не им дава възможност да се върнат обратно, което обстоятелство послужило за повод на Неизвестните Отци за варварското нахлуване, което следва да се очаква всяка минута. И Лигата, и Унията с почти еднакви изрази считаха за свой дълг да предупредят наглия агресор, че ответният удар ще бъде съкрушителен, и мъгляво намекваха за някакви атомни капани.

Пандейското радио рисуваше ситуацията с много спокоен тон и без никакво притеснение обяви, че Пандея я устройва всякакво развитие на този конфликт. Частните радиостанции на Хонти и Пандея развличаха слушателите си с весела музика и цинични викторини, а двете правителствени радиостанции на Неизвестните Отци непрекъснато излъчваха репортажи от митингите на Ненавистта, смесвайки ги с маршове. Зеф хвана някакви предавания на езици, които само той знаеше, и съобщи, че княжество Ондол все още съществува. И нещо повече — продължава да извършва разбойнически нападения над остров Хазалг. (Нито един човек във вагона, освен Зеф, никога преди не беше чувал за такова княжество и за такъв остров.) Но основното, което запълваше ефира, бяха невъобразимите караници между командирите на части и съединения, които се напъваха да се промъкнат до Главния плацдарм по двете износени железопътни линии.

— Пак не сме готови за война, массаракш — отбеляза Зеф, изключвайки радиото, и така откри събеседването.

Не се съгласиха с него. Болшинството бяха на мнение, че разполагат с огромни сили и скоро с хонтийците ще бъде свършено. Криминалните смятаха, че най-важно е да преминат границата, а там всеки ще бъде господар на себе си и всеки превзет град ще им бъде даван за три дни. Политическите затворници, тоест дегенератите, гледаха на нещата по-мрачно, не очакваха от бъдещето нищо добро и направо заявяваха, че ги пращат като пушечно месо, за да взривяват атомни мини, че никой от тях няма да остане жив, така че ще е добре, ако се доберат до фронта и там някъде да залегнат, за да не ги открият. Гледните точки на спорещите бяха до такава степен противоположни, че истински разговор не можа да се получи. Патриотичният диспут скоро се изроди в еднообразни псувни по адрес на смрадливите тиловаци, които второ денонощие не им пращат нищо за плюскане — нищо чудно, ако са откраднали вече цялата водка. По тази тема наказаните бяха готови да говорят по цели нощи, затова Максим и Зеф се измъкнаха от тълпата и се изкатериха на наровете си, криво сковани от нерендосани дъски.

Зеф беше гладен и зъл, нагласи се да подремне, но Максим не му позволи.

„После ще спиш — строго каза той. — Утре може би вече ще сме на фронта, а досега за нищо конкретно не сме се разбрали.“ Зеф изръмжа, че няма за какво да се разбират, утрото е по-мъдро от вечерта, че Максим не е сляп и трябва да вижда в какво блато са се оказали, че с тия хорица, с тия крадци и счетоводители брашно няма да смелиш. Максим възрази, че още не става дума за брашно. Досега не му е ясно за какво е тази война, на кого е нужна, затова нека Зеф бъде така добър да не спи, когато разговарят с него, а да сподели съображенията си. Брадатият обаче нямаше намерение да бъде любезен и не криеше това. Откъде накъде, массаракш, да бъде такъв, когато умира от глад и когато насреща му е младеж с жълто около устата, неспособен на елементарни умозаключения, и на всичкото отгоре иска да вдига революция… Той мърмореше, прозяваше се, пренавиваше си партенките, псуваше, но подканван, ободряван и побутван от Максим, в края на краищата се разприказва и изложи представите си за причините на тая война.

Според него имаше най-малко три възможни причини. Може би те действаха всички заедно, а може би преобладаваше само една. А може би съществуваше четвърта, за която още не се е сетил. Преди всичко е икономиката. Данните за икономическото състояние на страната Отците пазят в най-строга тайна, но на всеки е ясно, че положението е отчайващо, а когато икономиката се скапе, най-добре е да разпалиш война, за да запушиш всички усти наведнъж. Глигана, добре подкован по въпроса за влиянието на икономиката върху политиката, беше предсказал тази война още преди няколко години. Кулите са си кули, но нищетата си е нищета. Не можеш дълго да внушаваш на гладния, че е сит; психиката му няма да издържи, а да управляваш луд народ, не е особено удоволствие, особено като се има предвид, че лудите не се влияят от излъчването… Друга възможна причина е идеологията. Държавната идеология в страната на Отците е построена върху заплахата отвън. Отначало това беше просто лъжа, измислена, за да озапти следвоенната слободия, после онези, които я измислиха, напуснаха сцената, а техните наследници вярват и искрено смятат, че Хонти си точи зъбите за нашите богатства. Ако се пресметне, че Хонти е бивша провинция на старата империя, провъзгласила независимостта си в тежки времена, към това трябва да се добавят и колониалните идеи. И накрая, една възможна причина е от вътрешнополитически характер. Трябва да се има предвид, че вече много години продължава враждата между Департамента за обществено здраве и военните. Тук вече — кой когото изяде. Департаментът за обществено здраве е страшна, ненаситна организация, но ако военните действия тръгнат повече или по-малко успешно, господа генералите ще хванат тая организация в ноктите си. Наистина, ако пък от войната не излезе нищо, самите господа генерали ще попаднат в нейните нокти, затова не може да се изключи и възможността, че цялата тая авантюра не е нищо друго освен хитроумна провокация на Департамента за обществено здраве. Между другото, точно така изглежда всичко, като се съди по безпорядъка, който цари навсякъде, а също така по факта, че вече цяла седмица крещим по целия свят, а военните действия, оказва се, още не са започнали. Може би, массаракш, няма и да започнат…

Когато Зеф стигна до това място, буферите загърмяха и задрънчаха, вагонът се разтресе, отвън се чуха викове, свирки, тропане. Ешелонът на наказателната танкова бригада тръгна. Криминалните зареваха песента си: „И пак не ни дават ни плюскане, ни водка…“

„Добре — каза Максим. — Всичко, което разправяш, изглежда съвсем правдоподобно. А как си представяш хода на войната, ако тя все пак започне? Какво ще стане тогава?“ — Зеф агресивно изръмжа, че не е генерал, и без всякакъв преход започна да разказва как си представя всичко. Оказа се, че за времето на кратката почивка между края на световната и началото на гражданската война хонтийците са успели да преградят пътя на своя бивш сюзерен с мощна линия от минирани с атомни бомби полета. Освен това хонтийците несъмнено имат атомна артилерия, а техните политици са имали в главите си достатъчно ум да не употребят всички тия богатства по време на гражданската война, а да ги запазят за противника. Така че картината на нахлуването изглежда по следния начин: „На острието на Стоманения плацдарм ще бъдат строени три или четири наказателни танкови бригади, ще ги подпрат отзад с армейски корпуси, а зад армейците ще пуснат заградителни отряди от гвардейци с тежки танкове, оборудвани с излъчватели. Дегенератите като мен ще се понесат напред, за да се спасят от лъчевия удар, армейците и криминалните ще хукнат напред в пристъп на лъчев ентусиазъм, а отклоненията от тази норма (които неизбежно ще възникнат) ще бъдат унищожавани от гвардейските мерзавци. Ако хонтийците не са глупаци, веднага ще открият огън с далекобойната артилерия по гвардейците, но да се надяваме, че са глупаци и в суматохата ще се заемат със самоизтребление — Лигата ще връхлети върху Унията, а Унията ще захапе задника на Лигата. През това време нашите доблестни войски ще проникнат дълбоко в територията на врага и ще започне най-интересното, което ние, за съжаление, вече няма да видим. Нашият славен брониран поток ще загуби компактността си и ще плъзне из страната, като неумолимо ще започне да излиза от зоната на излъчвателите. Ако Максим не е лъгал за Гай, откъсналите се веднага ще получат лъчево опиянение, което ще бъде толкова по-силно, колкото по-мощна енергия гвардейците хвърлят по време на пробива…“

— Массаракш! — закрещя Зеф. — Още сега виждам как тия кретени излизат от танковете, лягат на земята и молят да ги застрелят. И добрите хонтийски войници, озверели от това безобразие, разбира се, няма да им откажат…

Влакът набираше скорост, вагонът силно се люлееше. В отсрещния ъгъл криминалните играеха на зарове, лампата под тавана се клатеше, на долните нарове някой бърбореше монотонно — навярно се молеше. Вонеше на пот, на мръсотия и на екскременти. Цигареният дим лютеше в очите.

— Мисля, че в Генералния щаб си дават сметка за всичко това — продължи Зеф, — и затова няма да има никакви стремителни нахлувания, а само вяла позиционна война. Хонтийците, колкото и да са глупави, някога ще съобразят каква е работата и ще започнат да унищожават излъчвателите… Въобще не знам какво ще става — заключи той. — Не знам дори ще ни дадат ли плюскане утре сутринта. Боя се, че няма — от къде на къде, ще кажат…

Те помълчаха. После Максим попита:

— Сигурен ли си, че сме постъпили правилно? Че нашето място е тук?

— Заповед на Щаба — изръмжа Зеф.

— Заповедта си е заповед, но и ние имаме глави на раменете си. Може би по-правилно беше да избягаме с Глигана. Може би в столицата щяхме да сме по-полезни.

— Може би да. А може би не. Ти чу, че Глигана разчита на атомните бомбардировки… Тогава много кули ще бъдат разрушени, ще се образуват свободни райони… Ами ако няма бомбардировки? Никой нищо не знае, Мак. Аз много добре си представям каква бъркотия цари сега в щаба… Десните се перчат, от правителството скоро ще полетят глави и всичката тая паплач ще хукне към освободилите се места… — Той се замисли, като чешеше брадата си. — Глигана дрънкаше за бомбардировки, но според мен не затова избяга в столицата. Добре го познавам аз, той отдавна мечтае да се добере до ония „вождове“… Така че много е възможно и в нашия Щаб да хвръкнат нечии глави…

— Значи и в Щаба е бъркотия… — бавно каза Максим. — Също не са готови.

— Как могат да бъдат готови? — възрази Зеф. — Едни мечтаят да унищожат кулите, други — да ги запазят… Съпротивата не е политическа партия, а гювеч, салата от скариди…

— Да, зная, че е салата… — каза Максим.

Съпротивата не беше политическа партия. Специфичните обстоятелства бяха разединили Щаба на две непримирими групи: отявлени привърженици на кулите и техни върли противници. Всички бяха в една или друга степен опозиционери на съществуващия режим, но по много различаващи се подбуди!

Имаше биологисти, на които им бе абсолютно все едно дали на власт е Папа — най-едрият потомствен финансист, глава на цял клан от банкери и индустриалци, или Демократичният съюз на представителите на трудещите се слоеве на обществото. Те искаха само проклетите кули да бъдат сринати и да могат да живеят по човешки, както се изразяваха те, тоест постарому, както преди войната. Имаше аристократи, оцелели остатъци от привилегированите класи на старата империя, все още въобразяващи си, че всичко това е едно продължително недоразумение, че народът е верен на законния наследник на императорския престол (огромен унил човек, алкохолизиран и страдащ от кръвоизливи от носа) и че тези нелепи кули са престъпна рожба на Е. И. В. — изменил на клетвата на професорите от Академията на науките, че пречат на нашия добър и простодушен народ да манифестира своята искрена, добра, простодушна преданост към своя законен владетел. За окончателното унищожаване на кулите бяха революционерите — местните комунисти и социалисти, такива като Глигана, теоретически подготвени и закалени още в предвоенните класови битки. За тях унищожението на кулите беше само необходимо условие за връщане към естествения ход на историята, сигнал за началото на редица революции, които да доведат в крайна сметка към справедливо обществено устройство. Към тях принадлежаха и бунтарски настроените интелектуалци като Зеф или покойния Гел Кетшеф — просто честни хора, смятащи идеята на кулите за отвратителна и опасна и водеща човечеството в задънена улица.

За запазването на кулите бяха вождистите, либералите и просветителите. Вождистите — най-дясното крило на съпротивата — бяха според израза на Зеф „просто банда от властолюбци, драпащи за правителствени кресла“, и то не без успех: някой си Клау Мошеника, промъкнал се в Департамента на пропагандата, е бил навремето виден лидер на фашистката групировка. Тези политически бандити бяха готови бясно, без да подбират средства, да се бият против всяко правителство, ако то е съставено без тяхно участие.

Либералите бяха по принцип против кулите и Неизвестните Отци. Обаче най-много се страхуваха от гражданска война. Те бяха национални патриоти, извънредно загрижени за славата и могъществото на държавата, които се страхуваха, че унищожаването на кулите ще доведе до хаос, до всеобщо обругаване на светините и към безвъзвратен разпад на нацията. Бяха в съпротивата, защото всички до един бяха привърженици на парламентарната форма на управление. Що се отнася до просветителите, те несъмнено бяха честни, искрени и умни хора. Ненавиждаха тиранията на Отците, бяха категорично против използването на кулите за манипулиране на масите, но ги смятаха за могъщо средство за възпитанието на народа. Съвременният човек по природа е дивак и звяр, казваха те. Нужни са много векове за възпитанието му по класическите методи. Да изгориш в човека звяра, да задушиш в него животинските инстинкти, да го научиш на доброта, любов към ближния, да ненавижда невежеството, лъжата, снобизма — ето това е благородна задача и с помощта на кулите тя може да бъде изпълнена за едно поколение.

Комунистите бяха изключително малобройни, почти всички бяха избити по време на войната и преврата. Никой не приемаше сериозно аристократите, либералите бяха прекалено пасивни и често сами не знаеха какво искат. По тези причини най-влиятелните и най-масовите групировки в съпротивата бяха биологистите, вождистите и просветителите. Те нямаха почти нищо общо помежду си и съпротивата нямаше нито единна програма, нито единна стратегия, нито единна тактика.

— Да, салата — повтори Максим. — Жалко. Надявах се, че съпротивата все пак има намерение някак да използва войната… трудностите, възможната революционна ситуация…

— Съпротивата нищо не знае — мрачно каза Зеф. — Откъде да знаем какво е това война с излъчватели зад гърба?

— Пукнат грош не струвате — не се сдържа Максим.

Зеф мигновено побесня:

— Слушай, ей! Я по-кротко! Кой си ти, че да ни определяш цената, бе? Откъде се взе, массаракш, че да искаш от нас това или онова? Бойна задача ли искаш? Моля! Да видиш всичко, да останеш жив, да се върнеш и да доложиш. Какво, вижда ти се много лесно, така ли? Прекрасно! Толкова по-добре за нас… Стига. Остави ме на мира, массаракш. Искам да спя.

Той демонстративно се обърна с гръб към Максим и изведнъж кресна на играчите:

— Ей, вие, гробокопачите! Я всички по наровете си!

Максим легна по гръб, сложи ръце под главата си и се загледа в ниския таван на вагона. По него пълзеше нещо. Тихо и злобно се псуваха гробокопачите, които се настаняваха за спане. Съседът отляво стенеше и викаше насън — беше обречен и спеше може би за последен път в живота си. И всички хъркащи, сумтящи, въртящи се наоколо спяха навярно за последен път. Светът беше мътножълт, задушен, безнадежден. Колелата тракаха, локомотивът виеше, от малкото прозорче с решетка дъхаше на дим и сажди, а зад него се носеше мрачната, безнадеждна страна, страна на безпросветни роби, страна на обречените, страна на ходещите кукли…

„Всичко е изгнило тук — мислеше Максим. — Нито един жив човек. Нито една ясна глава. И аз отново съм в задънена улица, защото се надявах на някого или на нещо… Но се оказа, че на никого не мога да разчитам. Само на себе си. А колко струвам сам? Поне дотолкова познавам историята. Сам човек не може нищо… Може би Магьосника е прав. Да се оттегля ли? Спокойно и студено от висотата на моето знание, на неминуемото бъдеще да съзерцавам как кипи и се топи суровината, как се надигат и падат наивните неловки борци, да следя как времето изковава от тях меча и го потапя за закаляване в потоците кървава кал… Не, не мога. Дори да мисля в такива категории е неприятно… Страшна работа е обаче установеното равновесие на силите. Но нали Магьосника каза, че и аз съм сила? А щом има конкретен враг, значи има опорна точка за тази сила… Тук ще ме пречукат — помисли си той изведнъж. — Непременно. Но не утре. — строго си каза той. — Това ще се случи, когато се проявя като сила, не по-рано. Че и тогава ще видим… Центъра, Центъра. Ето какво трябва да се търси, ето накъде трябва да се насочи организацията. И аз ще им покажа пътя. Те ще се заемат с истинска работа… Ти ще се заемеш с истинска работа, приятелю. Виж го как хърка. Хъркай, хъркай, утре аз ще те измъкна… Добре, хайде да спим. Кога ли ще имам възможност да поспя човешки? В голяма просторна стая, на чисти чаршафи… Какъв е тоя обичай тук да спят много пъти на едни и същи чаршафи?… Да, на чисти чаршафи, а преди лягане да прочета хубава книга, после да премахна стената към градината, да угася светлината и да заспя… А сутринта по време на закуска да разкажа на татко за този вагон… На мама не бива да разказвам, разбира се… Мамо, имай предвид, че съм жив, всичко с мен е наред и утре нищо няма да ми се случи… И влакът все върви, отдавна не сме спирали, изглежда някъде са съобразили, че без нас войната не може да започне… Как се чувства Гай в капралския вагон? Сигурно дивашки — сега имат ентусиазъм. Отдавна не съм мислил за Рада… Не. Сега не е време… Е, добре, Максим, жалко пушечно месо, заспивай.“ Той си заповяда и веднага заспа.

В съня си видя слънцето, луната, звездите. Всички наведнъж, такъв чуден сън беше.

Не ги оставиха да спят дълго. Влакът спря, тежката врата със скърцане се плъзна встрани и мощен глас изрева: „Четвърта рота! Ставай!“ Беше пет часа сутринта, развиделяваше се, имаше мъгла, ръмеше ситен дъждец. Хората от наказателната рота, които конвулсивно се прозяваха и трепереха от студ, вяло започнаха да се измъкват от вагона. Капралите, разбира се, вече бяха тук, злобно и нетърпеливо дърпаха хората за краката, смъкваха ги на земята, удряха шамари на особено флегматичните и крещяха: „Строй се по екипажи! Мирно!… Къде се вреш, говедо?… От кой взвод си? Ей, мутро, колко пъти да ти повтарям?… Къде се бутате? Хайде, живо, живо! Строявай се! Банда въшльовци!“

Как да е, строиха се по екипажи, застанаха пред вагоните. Някакъв нещастник, заблудил се в мъглата, тичаше, търсеше взвода си. Крещяха му от всички страни. Мрачният недоспал Зеф с вирната брада мрачно и отчаяно хриптеше: „Айде, айде, строявайте ни, ще ви покажем днес едно воюване…“

Някакъв капрал, минаващ наблизо, пътьом го фрасна по ухото. Максим веднага протегна крак — капралът се просна в калта. Екипажите доволно зацвилиха. „Бригада, мир-р-р-но!“ — кресна някакъв невидим.

Батальонните командири крещяха до пресилване, ротните подхванаха, взводните се разтичаха. Никой не застана мирно, хората свиваха рамене, пъхаха ръце в ръкавите си, подскачаха на място, щастливите богаташи пушеха, без да се крият; в строя разговаряха за това, че пак няма да дадат плюскане, така че ония да вървят по дяволите с тая война. „Бригада, свободно-о-о!“ — закрещя с мощния си глас Зеф. Екипажите с готовност тръгнаха кой накъдето види, но капралите отново се засуетиха. Изведнъж покрай вагоните затичаха в рядка редица гвардейци с блестящи черни плащове, с готови за стрелба автомати. И след тях, покрай вагоните, нахлуваше изплашена тишина, екипажите трескаво се строяваха и подравняваха, някои от затворниците по стар навик заставаха разкрачени, с ръце зад тила.

От тъмнината се разнесе тих, но отчетлив метален глас: „Ако някой мерзавец проговори, ще заповядам да стрелят.“ Всички замряха. Мъчително се заточиха изпълнените с очакване минути. Мъглата постепенно се разсейваше, появи се неугледната гарова постройка, мокрите релси, телеграфни стълбове. Отдясно пред бригадата изникна тъмна купчинка хора. Оттам се чуваха тихи гласове, някой раздразнено кресна: „Изпълнявайте заповедта!“ Максим хвърли поглед назад — там неподвижно стояха гвардейци, които гледаха с подозрение и ненавист изпод качулките.

От групичката се отдели заоблена фигура в маскировъчен комбинезон. Беше командирът на наказателната бригада експолковникът от танковите войски Анипсу, разжалван и осъден за кражба на държавно гориво.

Той размаха бастунчето си, тръсна глава и започна:

— Войници!… Аз не сгреших, като ви нарекох войници, макар че всички ние — в това число и аз — сега сме обикновена измет. Бъдете благодарни, че днес ви разрешават да влезете в бой. След няколко часа почти всички ще изпукате, а това е хубаво. Но ония от вас, които оцелеят, ще заживеят славно. Войнишка дажба, водка и тям подобни… Сега ще заемем позицията и вие ще се качите в танковете си. Задачата е лесна — да изминете сто и петдесет километра… Вие сте пишман танкисти, сами го знаете, но затова пък всичко, което докопате, е ваше. Това ви казвам аз, вашият боен другар Анипсу. Път назад няма, но има път напред. Ако някой отстъпи, ще го изгоря на място. Това особено се отнася за водачите… Въпроси няма. Бригада! Надясно! Напред!… Строй се! Кютуци! Заповядах ви да се строите! Капрали, массаракш! Къде зяпате?… Стадо! Строй се по четирима… Капрали, стройте тия свини по четирима! Массаракш…

С помощта на гвардейците капралите успяха да строят бригадата в колона по четирима, след което отново беше дадена заповед „Мирно“. Максим се оказа съвсем близо до командира на бригадата. Експолковникът се оказа мъртво пиян. Беше се подпрял на бастуна си и въпреки това се олюляваше. От време на време тресеше главата си и разтриваше с длан свирепата си посивяла физиономия. Батальонните командири, също пияни, стояха зад него; единият се хилеше безсмислено, вторият с тъпо упорство се мъчеше да запали цигара, а третият се държеше за кобура и с кръвясали очи шареше по редиците. „Айде, айде… — бърбореше Зеф… — Ще ви покажем едно воюване…“

Максим раздразнено го блъсна с лакът:

— Млъкни. Омръзна ми.

През това време до полковника се бяха доближили двама — един ротмистър с лула в уста и някакъв пълен цивилен мъж с дълго палто с вдигната яка и шапка. На Максим му се стори странно познат. Цивилният полугласно каза нещо на полковника, който неразбиращо обърна към него мътен поглед и едва успя да промърмори „Ъъъ“. Цивилният заговори отново, като посочи с глава през рамо колоната дисципаджии. Ротмистърът равнодушно пъхтеше с лулата си.

„Това пък защо?“ — кресна полковникът. Цивилният извади някакъв документ, но полковникът го избута встрани. „Не давам — каза той. — Всички до един трябва да пукнат…“ Цивилният настояваше. „Изобщо не ми пука — отговори полковникът. — И на Департамента ви плюя… Всички ще изпукат. Вярно ли казвам?“ — попита той ротмистъра, който не възрази. Цивилният хвана полковника за ръкава и така го дръпна, че онзи едва не падна въпреки бастуна си. Батальонният, който все се хилеше, избухна в идиотски смях. Лицето на полковника почерня от яд, той посегна към кобура и извади огромен армейски пистолет: „Броя до десет. Едно… две…“ Цивилният се изплю и тръгна край колоната, като се вглеждаше в лицата на дисципаджиите, а полковникът продължаваше да брои и когато стигна до десет, започна да стреля. Ротмистърът най-после се разтревожи и го убеди да прибере оръжието. „Всички трябва да пукнат — обяви полковникът. Заедно с мен… Бр-р-и-гада! Слушай командата! Х-х-одом марш!“

И бригадата тръгна. По разбития от танкови вериги път дисципаджиите се спуснаха в заблатен овраг, завиха и започнаха да се отдалечават от железопътната линия. Тук взводните командири догониха колоната. Гай тръгна редом с Максим. Беше блед и отначало дълго мълча, въпреки че Зеф веднага го попита какво се чува. Оврагът постепенно се разширяваше, появиха се храсти, в далечината забелязаха очертанията на горичка. Край пътя стърчеше огромен тромав танк, някакъв невероятно стар, заровил веригите си в мократа канавка, съвсем неприличащ на танковете от бреговата охрана — беше с малък квадратен купол и малокалибрено оръдийце. Около танка се суетяха мрачни хора с омазнени куртки. Дисципаджиите вървяха не в крак с пъхнати в джобовете ръце, с вдигнати твърди яки. Мнозина предпазливо се оглеждаха наоколо — дали не могат да офейкат? Храстчетата бяха много съблазнителни, но по склоновете на оврага през всеки двеста-триста метра стърчаха черни фигури с автомати. Срещу тях пълзяха, попадайки в дупките по пътя, три цистерни. Шофьорите бяха мрачни и не поглеждаха към войниците. Дъждът се усилваше, настроението падаше. Вървяха мълчаливо, покорни като овце, и все по-рядко се оглеждаха.

— Слушай, взводен — промърмори Зеф, — изобщо ли няма да ни дадат кльопане?

Гай извади от джоба си един крайшник и го пъхна в ръката му.

— Толкоз — каза той. — До смъртта — толкоз.

Зеф пъхна крайшника в брадата си и започна отчетливо да работи с челюсти. „Това е лудост — помисли Максим. — Всички знаят, че отиват на сигурна смърт, и все пак отиват. Значи всеки си има някакъв план? Но те нищо не знаят за излъчването… Всеки си мисли някъде там, по пътя, да завие, да изскочи от танка, да залегне, пък глупаците нека настъпват… За излъчването трябва да се пишат позиви, да се крещи в обществени места, да се организират нелегални станции, въпреки че приемниците работят само на две честоти… Все пак, могат да се намесват в паузите. Не за кулите трябва да жертват хора, а за контрапропаганда… Впрочем, да оставим това за после, хайде да не се отвличам. Сега трябва да забелязвам всичко. Да търся най-дребните възможности… На гарата нямаше танкове и оръдия, навсякъде само гвардейци. Това трябва да се има предвид. Оврагът е хубав, дълбок, а охраната навярно ще я снемат веднага, щом минем… Впрочем, какво за охраната — всички ще хукнат напред, когато включат излъчвателите…“ Той с невероятна яснота си представи как ще стане всичко. Включват излъчвателите. Танковете на дисципаджиите с рев се понасят напред. След тях като лавина тръгва армията. Цялата прифронтова полоса опустява…„Трудно ми е да си представя дълбочината на тази полоса, радиусът на действие на излъчвателите е неизвестен, но сигурно има два-три километра. В тази полоса няма да остане нито един човек с трезва глава. Освен мен.

… Не, няма да са само два-три километра. Повече, всички стационарни установки, всички кули, всички ще са включени, и сигурно на пълна мощност. Целият пограничен район ще полудее… Массаракш, какво ще правя със Зеф, той няма да издържи…“ Максим погледна към равномерно дъвчещата рижа брада на световната знаменитост. „Нищо, ще издържи. В краен случай ще трябва да помогна, макар че, страхувам се, няма да ми е до това. Пък не трябва да изпускам от очи и Гай… Да, доста работа ще имам. Добре. В този мътен водовъртеж ще си бъда пълен господар и никой няма да може и няма да иска да ме спре…“

Минаха горичката и веднага се разнесе слятото бучене на високоговорители, трясъкът на ауспуси, раздразнени викове. Пред тях по полегатия затревен склон стояха три реда танкове. Между тях се мотаеха хора и се стелеше сивкав дим. „Ето ги и нашите ковчези!“ — високо и весело произнесе някой отпред.

— Ти виж какво ни дават — каза Гай. — Довоенни машини, имперски боклук, консервени кутии… Слушай, Мак, ние какво, така ли просто ще изпукаме тук? Това е сигурна гибел…

— Колко има до границата? — попита Максим, изобщо какво има там, зад гребена?

— Равнина — отговори Гай. — Плоска като маса. Границата е на около три километра, после почват хълмове, които продължават до самата…

— Река няма ли?

— Няма.

— Оврази?

— Н-не… не помня. Защо?

Максим хвана ръката му и силно я стисна.

— Не падай духом, момче — каза той. — Всичко ще бъде наред.

Гай с отчаяна надежда го погледна отдолу нагоре. Очите му бяха хлътнали, скулите изпъкваха.

— Наистина ли? Пък аз не виждам никакъв изход. Взеха ни оръжието, вместо снаряди в танковете има гюлета. Картечници няма. Пред нас смърт, зад нас смърт…

— Аха — злорадо каза Зеф, докато си човъркаше зъбите. — Подмокри ли си гащичките? Това не ти е да избиваш зъбите на възпитаниците…

Колоната навлезе между танковете и спря. Стана трудно да се разговаря. Направо върху тревата бяха сложени огромните фунии на говорителите, кадифен магнетофонен глас внушаваше: „Там, зад гребена на падината, е коварният враг. Само напред. Само напред. Лостовете към себе си — и напред… Срещу врага. Напред. Там, зад гребена на планината, коварният враг… Лостовете към себе си и — напред…“ После гласът млъкна на половин дума, а вместо него закрещя полковникът. Той стоеше на радиатора на всъдехода си, батальонните го придържаха за краката.

— Войници! — крещеше полковникът. — Стига приказки! Всички в танковете! Първо водачите, защото за останалите не ми пука. Но ако някой остане… — Той извади пистолета си и го показа на всички. — Разбрахте ли, свине въшливи? Господа ротни командири, разведете екипажите по танковете им…

Започна блъсканица. Полковникът, олюлявайки се, продължаваше да крещи, но нищо не се чуваше, защото високоговорителите отново забърбориха, че врагът е пред тях. Всички се втурнаха към третия ред танкове, започна бой, във въздуха полетяха подковани обувки. Огромна сива тълпа щъкаше около танковете на задния ред. Някои машини потеглиха, от тях се посипаха хора. Полковникът съвсем посиня от напъване и накрая започна да стреля над главите. От гората изскочи черна верига от гвардейци.

— Хайде! — каза Максим, твърдо хвана за раменете Гай и Зеф и бегом ги поведе към крайната машина в първия ред — мрачна, петниста, с безсилно отпуснато оръдейно дуло.

— Почакай — объркано бърбореше Гай, докато се оглеждаше. — Ами че ние сме четвърта рота, ние трябва да сме ей там, във втори ред…

— Върви, върви — сърдито каза Максим, — на теб сигурно и взвод ти се командва?

— Войнишка закалка — каза Зеф. — Престани, мамичко…

Някой хвана Максим отзад за колана. Без да се обръща, той се опита да се освободи, но не можа. Огледа се. Зад него, здраво вкопчен с едната си ръка за колана му, а с другата държащ разкървавения си нос, се влачеше четвъртият член на екипажа — водачът, криминалният престъпник по прякор Кука.

— Аха — каза Максим. — Съвсем те бях забравил. Върви, върви, не изоставай…

Той недоволно отбеляза, че в суматохата е забравил за този човек, за който по плана беше предназначена немаловажна роля. В този момент затракаха гвардейските автомати, от бронята с мяукащ вой отскачаха куршуми, наложи се да се снижат и да тичат презглава. Максим зави зад крайния танк и спря.

— Слушай командата ми! — каза той. — Кука, пали. Зеф, в купола! Гай, провери долните люкове! Хубаво ги провери, главата ще ти откъсна!

Той обиколи танка, за да огледа веригите. Наоколо стреляха, крещяха, високоговорителите монотонно боботеха, но той си беше дал дума да не се отвлича и не се отвличаше, само отбеляза: „високоговорителите — Гай — да не забравя. Веригите бяха в сносно състояние, но водещите колела внушаваха безпокойство. Нищо, стават, няма да пътувам кой знае колко дълго…“ Изпод танка ловко изпълзя мръсният, с изподрани ръце Гай.

— Люковете са ръждясали! — извика той. — Аз не ги затворих, нека стоят отворени, нали е по-добре?

„Там, зад гребена на оврага, е коварният враг! — продължаваше магнетофонният глас. — Само напред. Само напред. Лостовете към себе си…“

Максим хвана Гай за яката и го дръпна към себе си.

— Ти ме обичаш, нали? — произнесе той и се втренчи в разширените му зеници: — Вярваш ми, нали?

— Да! — изпъшка Гай.

— Ще слушаш само мен. Никого другиго. Всичко друго е лъжа. Само аз съм твой приятел, само аз, никой друг. Аз съм ти началник. Запомни. Заповядвам ти: запомни!

Смаяният Гай бързо-бързо кимаше и беззвучно повтаряше:

— Да, да. Само ти… Никой друг…

— Мак! — изкрещя някой в ухото му.

Максим се обърна. Пред него стоеше същият онзи, странно познат цивилен с дългото палто, но вече без шапка. Массаракш… Имаше квадратно лице с лющеща се кожа и червени отекли очи… Та това е Фанк! С кървава драскотина на бузата, разбита устна…

— Массаракш — крещеше Фанк, мъчейки се да надвика шума. — Да не сте оглушали? Познахте ли ме?

— Фанк, как попаднахте тук? Фанк изтри кръвта от устната си.

— Да тръгваме! — извика той. — По-бързо!

— Къде?

— По дяволите! Да тръгваме!

Той хвана Максим за комбинезона и го повлече. Младежът отблъсна ръката му.

— Ще ни убият! — изкрещя той. — Гвардейците! Фанк завъртя глава.

— Да вървим! Имам пропуск за вас! — но, като видя, че Максим не мърда, кресна: — Търся ви из цялата страна! Едва ви намерих! Тръгвайте незабавно!

— Не съм сам! — изкрещя Максим.

— Не разбирам!

— Не съм сам! Трима сме! Сам няма да тръгна!

— Не говорете глупости! Що за глупаво благородство! Животът ли ви е омръзнал? — Фанк се задави, хвана се за гърлото и се закашля.

Максим се озърна. Бледият Гай с треперещи устни го гледаше, държеше го за ръкава — беше чул всичко, разбира се.

В съседния танк двама гвардейци пребиваха с приклади един окървавен войник.

— Един пропуск! — пресипнало изкрещя Фанк. — Един! — той показа един пръст.

Максим извъртя глава:

— Трима сме! — и показа три пръста. — Без тях никъде не отивам!

От страничния люк се подаде рижата брада на Зеф. Фанк облиза устните си. Явно не знаеше какво да прави.

— Кой сте вие? — извика Максим. — За какво съм ви нужен?

Фанк бегло го погледна и се втренчи в Гай.

— Този с вас ли е? — изкрещя той.

— Даа! И онзи също!

В очите на Фанк се появи диво изражение. Той пъхна ръка под палтото си, извади пистолет и го насочи към Гай. Максим с всички сили го удари по ръката отдолу, оръжието излетя високо във въздуха. Без още да е разбрал добре какво става, Максим го съпроводи със съсредоточен поглед. Фанк се преви, пъхна повредената си ръка под мишница. Гай късо и точно, като на занятие, го удари по шията и Фанк падна по очи. До тях изведнъж се появиха гвардейци — озъбени, потни, изтощени от бяс.

— В танка! — кресна Максим на Гай, наведе се и хвана Фанк под мишниците. Мъжът беше пълен и едва успяха да го пъхнат през люка. Максим се гмурна след него, като получи прощален удар с приклад по задника. В танка беше тъмно и студено като в гробница, силно вонеше на нафта. Зеф издърпа Фанк от люка и го положи на пода.

— Кой е тоя?

Максим не успя да отговори. Куката, който досега дълго и безуспешно беше измъчвал стартера, най-сетне запали двигателя. Машината се разтресе и загърмя. Максим махна с ръка, промъкна се в купола и се подаде навън. Между танковете вече нямаше никой освен гвардейците. Всички мотори работеха, разнасяше се адски рев, гъст, задушен облак от изгорели газове покриваше склона. Някои танкове се движеха, на места от куполите стърчаха глави; войникът от съседния танк правеше някакви знаци на Максим, кривеше подпухналата си физиономия. Изведнъж той изчезна. Моторите изреваха с удвоена сила и всички танкове с дрънчене и тракане едновременно се понесоха напред и нагоре по склона.

Максим почувства, че някой го е хванал през кръста и го дърпа надолу. Наведе се и видя изцъклените видиотени очи на Гай. Както тогава в бомбардировача. Гай го хващаше с ръце, непрестанно бърбореше нещо, лицето му беше станало отвратително, в него нямаше вече нито момчешко веселие, нито наивна мъжественост — само безсмислие и готовност да бъде убиец. „Започна се — помисли Максим, докато се мъчеше с отвращение да отстрани нещастния младеж. — Започна се, започна се… пуснаха излъчвателите…“

Танкът, тресейки се, се катереше към гребена, буци пръст изхвърчаха изпод веригите. Отзад, през сивкавия дим, вече нищо не се виждаше, а пред тях изведнъж се откри сива глинеста равнина, в далечината се появиха плоските хонтийски хълмове. Без да забавя ход, бронираната лавина се понесе натам. Стройните редици изчезнаха, машините се надпреварваха, блъскаха се, въртяха се куполи… На един танк му изхвърча веригата, той се завъртя като пумпал и се преобърна, втората верига се скъса и като тежка блестяща змия излетя към небето. Водещите колела продължаваха бясно да се въртят. От дънните люкове се показаха две човечета в сиви униформи. Скочиха на земята и, размахвайки ръце, се втурнаха напред, напред, само напред, срещу коварния враг… Блесна огън, през дрънченето и рева, звънко отекна оръдеен изстрел. В отговор всички танкове започнаха да стрелят. От оръдията заизскачаха дълги червени езици, машините присядаха, подскачаха, обвиваха се в гъстия дим. След минута всичко се покри с черно-жълт облак. Максим все гледаше… и гледаше, безсилен да се откъсне от това грандиозно в своята престъпна нелепост зрелище, търпеливо отблъскваше ръцете на Гай, който го дърпаше, зовеше, умоляваше, жадуваше да го прикрие с гърдите си от всички опасности… Хора, кукли, зверове… Хора.

После Максим се опомни. Време беше да поеме управлението. Смъкна се долу, мимоходом потупа Гай по рамото, хвана се за някакви метални скоби, огледа тесния люлеещ се сандък, едва не се задуши от нафтената воня, различи мъртвобледото лице на Фанк и обърнатите нагоре очи на Зеф, който се беше свил под сандъка със снарядите, отблъсна притискащия се към него Гай и се промъкна при водача.

Куката бе дръпнал лостовете към себе си и натискаше докрай педала на газта. Той пееше, крещеше с ужасен глас и Максим дори различи думите на „Благодарствената песен“. Сега трябваше някак си да го укроти, да заеме неговото място и да намери в този хаос удобен овраг или дълбока падина, или някакъв хълм, за да има къде да се укрият от атомните взривове… Но всичко стана не според плана му.

Още щом почна внимателно да разтваря юмруците на Куката, вцепенени върху лостовете, преданият Гай, видял, че онзи не се подчинява на господаря му, се промуши отстрани и силно удари обезумелия водач с огромен гаечен ключ в слепоочието. Куката омекна и изтърва лостовете. Максим побесня, отблъсна с всички сили Гай, но вече бе късно, нямаше време за страх или състрадание. Дръпна настрани трупа, седна и пое управлението.

През люка не се виждаше почти нищо: малък участък глинеста почва, по която растяха редки тревички, а нататък — плътна пелена от сив дим. Не можеше да види нищо в тази мъгла. Оставаше само едно — да забави ход и да се движи внимателно, докато навлязат сред хълмовете. Впрочем, да забавя ход също беше опасно. Ако атомните мини започнеха да избухват преди да се добере до хълмовете, можеше да ослепее и въобще можеха да изгорят… Гай се буташе ту отляво, ту отдясно, надничаше в лицето му, искаше заповеди. „Нищо, приятелче… — мърмореше Максим, като го избутваше с лакти — това ще мине… Всичко ще мине, всичко… Потърпи още малко…“ Гай виждаше, че му говори, ронеше сълзи от огорчение, че пак, както тогава в самолета, не чува нито дума.

Танкът се вряза в гъста струя черен дим: отляво гореше машина. После трябваше рязко да завие, за да не налети върху мъртвец, смазан от вериги. Показа се от дима и веднага изчезна килнат граничен стълб, зад него се мяркаха разкъсани, смачкани телени заграждения. От незабележимо окопче се показа за миг човек със странна бяла каска, яростно размаха вдигнатите си юмруци и веднага изчезна, сякаш потъна в земята. Димната пелена отпред постепенно се разсейваше, Максим видя тъмнокафявите кръгли хълмове съвсем наблизо и изкаляната задна част на някакъв танк, който пълзеше — кой знае защо — косо към общото движение, и още един горящ танк. Зави наляво, насочвайки се към дълбока, обрасла с храсти седловина между два хълма. Беше вече близо, когато отпред плисна огън и целият танк зазвъня от страшния удар. От изненада Максим даде пълна газ, храстите и облакът белезникав дим над тях се понесоха насреща, мярнаха се бели каски, изкривени от омраза лица, вдигнати юмруци, после под веригите нещо желязно затрещя, чупейки се. Максим стисна зъби, рязко сви вдясно и подкара танка по-далеч от това място, напряко на склона, силно наклонен, малко оставаше да се преобърне. Заобиколи хълма и най-сетне влезе в тесен овраг, в който растяха млади дръвчета. Тук реши да спре.

Отвори предния люк, подаде се до кръста и се огледа. Мястото беше подходящо — високи кафяви склонове заобикаляха танка от всички страни. Максим угаси двигателя. Гай веднага закрещя с дрезгав фалцет някакви глупости, нещо нелепо римувано, някаква самодейна ода в чест на най-великия и най-любим Мак. Такава песен би могло да съчини куче, ако се научеше да говори човешки език.

— Млъкни! — заповяда му Максим. — Измъкни тези хора навън и ги сложи да лежат до танка… Чакай, не съм свършил! Прави това внимателно, това са мои приятели, наши любими приятели…

— А ти къде отиваш? — с ужас попита Гай.

— Аз съм тук, наблизо.

— Не отивай… — захленчи Гай. — Или ми позволи да дойда с теб…

— Ти не ме слушаш… — строго каза Максим. — Прави каквото заповядах. И бъди внимателен, помни, че са наши приятели…

Гай занарежда нещо, но Максим вече не го слушаше. Измъкна се от танка и затича нагоре по склона на хълма. Някъде наблизо продължаваха да минават танкове, моторите пресипнало ръмжаха, дрънчаха вериги, нарядко гърмяха оръдия. Високо в небето изсвири снаряд. Приведен, Максим изтича до върха, приклекна между храстите и още веднъж сам се похвали за сполучливия избор на мястото.

Долу, съвсем наблизо, имаше широк проход между хълмовете и по него, откъм покритата с дим равнина, се движеше плътен поток от танкове — ниски, мощни, с огромни плоски куполи и дълги оръдия. Това вече не бяха дисципаджиите — минаваше редовната армия. Няколко минути оглушалият и поразен Максим наблюдаваше това страшно и невероятно зрелище, наподобяващо сцена от исторически филм. Въздухът се люлееше и трептеше от неистовия грохот и рев, хълмът потръпваше под краката му като изплашено животно и въпреки това на Максим му се струваше, че танковете вървят в мрачно, застрашително мълчание. Прекрасно знаеше, че там, под броните пресипнало реват опиянените от ентусиазъм войници, но всички люкове бяха плътно затворени, сякаш всеки танк беше плътен слитък от неодухотворен метал… Когато последните танкове отминаха, Максим се обърна назад, погледна надолу и неговият танк, стоящ наклонен между дърветата, му се стори жалка ламаринена играчка, престаряла пародия на боен механизъм. Да, долу беше минала една Сила, за да се срещне с друга, още по-страшна, и когато си спомни за тази друга Сила, Максим побърза да се спусне в горичката.

Заобиколи танка и спря.

Те лежаха един до друг — пребледнелият до синьо Фанк, който приличаше на мъртвец, превитият, стенещ Зеф, вкопчил се с мръснобели пръсти в рижата си коса, и весело усмихнатият Кука с мъртви кукленски очи. Заповедта беше изпълнена с изключителна точност. Но самият Гай, целият изподран и окървавен, също лежеше малко по-далеч, отвърнал от небето обиденото си мъртво лице, с разперени ръце; около него цялата трева беше изпомачкана и от изпочупените храсти стърчаха нечии крака и ботуши. „Массаракш…“ — прошепна Максим, който с ужас си представи как преди няколко минути тук са се вкопчили не на живот, а на смърт две ръмжащи виещи кучета, всяко в името на своя господар…

В този момент оная, другата Сила, нанесе ответния удар.

Нещо резна очите на Максим. Изрева от болка, с всички сили стисна клепачи и падна върху Гай, вече разбрал, че приятелят му е мъртъв, но все още стараейки се да го прикрие с тялото си. Това беше чисто рефлекторно, той за нищо не успя да помисли, да почувства освен болката в очите; мозъкът му се изключи, още докато падаше.

Когато околният свят отново стана достъпен за човешко възприятие, съзнанието му отново заработи. Беше минало навярно много малко време, няколко секунди, но Максим дойде на себе си целият в пот, с пресъхнало гърло, в главата му звънеше, сякаш го бяха ударили с дъска по ухото. Всичко наоколо се бе променило, светът беше пурпурен, светът беше пълен с листа и изпочупени клони, светът беше пълен с нажежен въздух, от червеното небе падаха изтръгнати с корен храсти, горящи клонки, буци гореща суха земя. И беше болезнено, звънящо тихо. Навсякъде се търкаляха живите и мъртвите. На десетина крачки от него Гай лежеше по очи, засипан с листа.

Наблизо седеше Зеф, с една ръка продължаваше да се държи за главата, а с другата закриваше очите си. Фанк се бе търколил надолу и сега се гърчеше в някаква яма, триеше лицето си в земята. Танкът също беше отнесен по-надолу и извъртян. Облегнат на веригата, мъртвият Кука продължаваше весело да се усмихва…

Максим скочи, разхвърля струпаните клонки. Изтича до Гай, вдигна го, погледна стъклените му очи, притисна лице до бузата му, прокле и още три пъти прокле този свят, в който е толкова самотен и безпомощен, в който мъртвите завинаги остават мъртви, защото няма нищо, с което да ги съживи… После като че ли плака, удряше с юмруци земята, тъпчеше бялата каска, а когато Зеф започна протяжно да вие от болка, дойде на себе си и без да се огледа, без да чувства нищо, освен омраза и жажда да убива, отново закрета нагоре, към своя наблюдателен пост…

Тук също всичко беше променено. Нямаше вече храсти, спечената глина димеше и пропукваше, обърнатият на север склон на хълма гореше. Пурпурното небе на север се сливаше с плътна стена от черно-кафяв дим, а над нея се носеха ярко оранжеви и като че ли мазни облаци. И натам, накъдето към пропуканата от удара небесна твърд се възнасяха хиляди и хиляди тонове нажежен прах, изпепелени до атоми надежди за оцеляване в тази адска пещ, разпалена от нещастни глупаци, натам подухваше от юг лек влажен ветрец. Максим погледна надолу към прохода между хълмовете. Беше празен, изровената от веригите и обгорената от атомния взрив глина димеше, хиляди пламъчета играеха по нея, тлееха листа и догаряха откъснати клонки. А равнината на юг изглеждаше много широка и много пустинна, вече не я скриваха барутни газове, тя беше червена под червеното небе и по нея неподвижно чернееха самотни кутийки — разбитите и повредени танкове на дисципаджиите, и по нея вече се доближаваше към хълмовете рядка начупена верига от странни машини.

Те приличаха на танкове, но вместо артилерийски куполи имаха високи решетести конуси с мътен объл предмет на върха. Движеха се бързо, меко се поклащаха по неравностите и бяха не черни като танковете, не бяха и сиво-зелени като армейските ударни машини, а бяха жълти, ярко, весело жълти като гвардейските патрулни коли… Десният фланг на редицата вече не се виждаше зад хълмовете и Максим успя да преброи само осем излъчватели. Те се движеха с наглостта на господари на положението, влизаха в боя, но не смятаха за нужно нито да се прикриват, нито да се маскират; сякаш нарочно се показваха на всеобщо обозрение и с окраската си, и с уродливата си петметрова гърбица, и с липсата на нормално въоръжение. Тези, които ги управляваха, навярно се чувствуваха в пълна безопасност. Впрочем те едва ли мислеха за това, просто бързаха напред, шибаха с лъчевите бичове желязното стадо, което се носеше през ада, и навярно нищо не знаеха за тези бичове, не знаеха, че сами са шибани от тях… Максим видя как левофланговият излъчвател се насочва към оврага и тръгна срещу него надолу по склона.

Вървеше изправен с цял ръст. Знаеше, че ще трябва със сила да изтръгва черните преследвачи от тяхната желязна черупка, и го искаше. Никога през живота си не беше копнял за нищо повече от това да почувства под пръстите си жива плът… Когато слезе в оврага, излъчвателят вече беше съвсем близо. Жълтата машина се носеше насреща му, сляпо втренчена в него със стъкълцата на перископите, решетестият конус тежко се поклащаше в такт с клатушкането на корпуса и сега се виждаше, че на върха му се люлее сребристо кълбо, гъсто осеяно с дълги блестящи игли…

Танкът изобщо нямаше намерение да спира и Максим му отстъпи път, пропусна го, потича няколко метра успоредно с него и скочи върху бронята.